Латиноамерикански

Японският любовник

YaponskiqtLubownikСтраниците минават бързо едно след друга, героите срещат своите премеждия и радости, а аз ненаситно поглъщам щедри дози от творчеството на една от любимите ми авторки – Исабел Алиенде. Представям си колко интересно би било да мога да слушам историите ѝ лично, разказани в уютната атмосфера на нейния дом. Колко ли са щастливи приятелките и близките ѝ! Да имат Алиенде в живота си! Признавам, че им завиждам, но за сметка на това се утешавам с книгите ѝ. Днес заедно ще надникнем в „Японският любовник„, за да разберем каква история ни е подготвила този път латиноамериканската писателка.

Действието се развива в старчески дом в Сан Франциско, където между тези обитатели, които просто прекарват времето си там, спокойно и безгрижно, и тези, които са постъпили поради нужда някой да се грижи за тях, се намират интригуващи характери и пазители на романтични тайни. В книгата на Исабел Алиенде няма лоши и добри герои, няма крайности и сюблимни моменти. Историята тече като истинския живот и ни оставя да наблюдаваме естествения ход на нещата с философска примиреност, а не с чувствена емпатия. Съдбите на младата Ирина и умиращата Алма са белязани от какви ли не изпитания и въпреки това са предпоставка характерите на двете жени да станат по-богати, по-устойчиви и привличащи.

Когато Ирина постъпва на работа, тя открива пристан в приятелствата на възрастните хора, които я обикват и споделят с нея. Привлечена от мистериозната Алма, младата жена започва да разбулва тайни от миналото с помощта на внука на възрастната дама. Оказва се обаче, че и двете пазят тайни, които не искат да бъдат разкрити и още по-малко – обсъждани. За една от тях това е забранена любов, която се ражда по време на война и остава завинаги, за другата това е болезнено минало, в което не по своя воля играе ролята на жертва.

Като спасителен пояс тези жени имат до себе си мъже със силни характери, добри, искрени и борбени. Всъщност толкова добри, че чак изглежда неестествено. Ако не знаех, че е възможно да има и такива хора, щях да негодувам срещу липсата на реализъм. Но те са истински – пълнокръвни герои, които страдат, обичат и се раздават с цялото си сърце.

За книгите на Исабел Алиенде няма възраст – те могат да се четат от всеки, по всяко време, във всякаква ситуация. И колкото повече от тях имате в библиотеката си, толкова по-богати ще бъдете. Препоръчвам ви „Японският любовник“, както и всичко останало от авторката!

Девора

Вижте още от Исабел Алиенде в „Библиотеката“:

Advertisements
Categories: Латиноамерикански, Любовни, художествена | Вашият коментар

„Любов“ по Исабел Алиенде

LubovЕдин от любимите ми автори е Исабел Алиенде. Оставам безмълвна и очарована от таланта ѝ, от творчеството и световете, които създава. Ето защо реших да разтворя страниците на „Любов“ – сборник от най-чувствените моменти от всички книги на Алиенде. Самата тя признава, че когато издателите ѝ от Германия са предложили идеята за издание, което да събере в едно може би най-силните пасажи от книгите ѝ, авторката е подходила със страх, че по този начин може да навреди на истинските истории, да ги „осакати“. Как се е преборила със страховете си – не знам, но изданието е факт и според мен то е едновременно и грешка, но и не е. Ето защо:

Да, историите страдат от тези извадени от контекста моменти. Със сигурност не звучат толкова силно и вълнуващо, колкото ако сте потънали в магията на книгата и живеете със съдбите и перипетиите на героите. В същото време обаче „Любов“ е структурирана така, че откъсите са обособени тематично в глави (например: първа любов, страст, ревност…), а не разхвърляни безцелно из страниците. Това ви дава бърз достъп до похватите, които Исабел използва, за да представи един или друг вид любов, а ако четете особено внимателно, ще може да уловите и неизказаното; смисълът да бъдеш обичан по един или друг начин. Всеки раздел започва с думи от авторката, в който тя вдига още по-високо завесата около личните си преживявания и интимни емоции, като уводът на книгата е кратък обзор на живота на самата Алиенде.

Защо обаче издаването на „Любов“ не е грешка? Първата причина е, че нищо, създадено от перото на Исабел Алиенде, не може да бъде слабо, безцветно или безинтересно. Дори в тези кратки откъси читател, който не е запознат подробно с творчеството ѝ, ще може да усети силата на тази авторка. Втората причина е, че ако сте почитател, ще си припомните книгите ѝ и веднага ще ви се прииска да посегнете към тях и да ги прочетете отново. А най-хубавото е, когато попаднете на извадка от книга, която не сте чели, защото тогава разбирате каква грешка сте допуснали и ще искате бързо да оправите този пропуск. Признавам, че все пак е хубаво да има книги на любими автори, които да са все още непрочетени. Тогава си сигурен, че има удоволствие, което те очаква, но няма да ти бъде отнето – от теб зависи кога да си го доставиш.

Любов“ е като дегустацията на сватбената ви торта – усещате вкуса, състава, ароматите. Чувствате се щастливи, че сте направили правилния избор. Доволни сте, че сте открили точната комбинация, точната „текстура“, точните „подправки“. Но това не може да се сравнява с изживяването, което ще дойде с емоциите в самия ден, с тръпката, с отдадеността, със споделената обич. Както ще се случи, когато прочетете истинските романи.

Вижте за кои книги на Исабел Алиенде сме писали в Библиотеката:

„Афродита“

„Безкрайният план“

„Дневникът на Мая“

„Ева Луна“

„Приказки на Ева Луна“

Девора

п.п. Оказва се, че не съм споделяла нищо в блога за най-четените и любими книги на авторката: „Къщата на духовете“, „Дъщеря на съдбата“ и „Портрет в сепия“. Препоръчвам ви да започнете именно с тях, ако името Исабел Алиенде не ви говори нищо. Тези три тома ще са истинско съкровище във вашата библиотека. И още едно пояснение: стилът на Алиенде е описан като „магически реализъм“. Това ще рече, че на пръв поглед невъзможни събития са съвсем в реда на нещата, когато става въпрос за сюжета в книгите на авторката. 

Categories: Латиноамерикански, Любовни, Мемоари, художествена | има 1 коментар

Дневникът на Мая

MAYAНаскоро в коментарите на друга публикация стана въпрос за момента, в който хващаш една книга в ръце и предварително знаеш, че ще ти хареса. За мен това се случва, когато ми попадне някое произведение на любим автор, каквато е Исабел Алиенде. Знаех предварително, че „Дневникът на Мая“ ще ми хареса, защото имам страшно силно доверие в умението на тази писателка да разказва истории. Толкова е хубаво, когато любимият ти автор никога не те разочарова! 

Книгата наистина е събрала под формата на дневник всички мисли и важни спомени на Мая – едно момиче, което е загубило себе си след смъртта на любимия си дядо, Попо.  Сигурна, че няма да успее да преживее тази липса, тя постепенно се отдалечава от семейството си, за да тръгне по път, който почти не я убива. Не ѝ е необходимо много, за да стане зависима от алкохол и наркотици, а когато решава да избяга от центъра, в който се лекува, разбира, че дъното все още е далече. В дневника си Мая разказва за тежкия си живот в Лас Вегас, където зависимостта ѝ от наркотици я прекарва през всички кръгове на ада: нищо долно не ѝ е чуждо – нито това да продаваш наркотик, нито това да продаваш себе си за наркотик, нито това да гледаш безучастно как други хора умират или са насилвани пред теб, без да искаш или да можеш да им помогнеш. 

Всичко това обаче е минало – докато пише в дневника си, Мая живее в заточение на едно затънтено островче в Чили, където бавно се нагажда към местната култура и обичаи. Обичта към хората и към себе си започва да лекува спомените от миналите месеци, когато болна и окаяна, Мая е просила и крадяла из улиците на големия град.  Искрени и раздаващи се, хората около нея ѝ помагат във всяка малка крачка към нейното излекуване, с отдаденост, на която са способни само тези добронамерени чилийци.

От това, което ви разказах, не бихте си помислили, че романът е на Исабел Алиенде – ами къде е страстната любов, къде са апетитните блюда, които събуждат хората за нов живот? И от това има съвсем малко, но точно в правилната доза за подобна книга. Трябва да ви призная, че Алиенде е единственият автор, на когото бих се доверила за книга, в която става въпрос за историята на някаква малка наркоманка. Никой друг автор не би могъл да ме спечели с подобен сюжет, защото съм абсолютно неспособна да изпитвам съчувствие към хора, които сами избират този път. Мая обаче, въпреки невероятното си падение, успява да запази симпатиите на читателите – чистокръвна героиня на Исабел Алиенде! Когато затворих книгата, въпреки че главната героиня на моменти ме караше искрено да се дразня, продължих да се питам: „А какво ли прави Мая сега?„. Чак ми беше чудно, че книгата е свършила – до такава степен се преселих в тази история, че действителността отново остана на заден план. ;)

Приятно четене от мен!

Публикувано от Девора
Книгата бе любезно предоставена на Библиотеката от изд. Colibri

Categories: Драма, Криминални, Латиноамерикански, художествена | има 1 коментар

„Безкрайният план“ на Исабел Алиенде

Последната книга, която прочетох през 2011, и първата, за която ще ви разкажа през новата година, е „Безкрайният план“ на Исабел Алиенде. Латиноамериканската авторка, която е сред най-любимите ми писатели, и този път ме изненада и очарова и както при всяко разгръщане на някоя от нейните книги – оставих се да бъда поведена за ръка в един непознат и дори опасен свят между реалността, илюзиите и Безкрайния план.

Обичам героините на Алиенде – силни, властни и страстни жени, пред които никога нищо не може да се изпречи. Загадъчни, недостъпни, извисени, обичащи, копнеещи и импулсивни. Жени, които предизвикват съдбата. Жени, чиято история може да звучи фантастично, но съм убедена в тяхното съществуване, макар и не в този свят и в тази реалност. Те са магия, а аз вярвам в магиите. В „Безкрайният план“ обаче главният герой е мъж, който, за разлика от мистичните и ефирни същества, които сякаш се раждат с изграден характер и отстояват вярванията си през целия живот, е загубен за самия себе си, да не говорим за хората в живота му. Грегъри Рийвс израства в необичайно и причудливо семейство, в което е по-скоро страничен наблюдател, отколкото главно действащо лице. Макар това да го тормози в ранни години, когато цялото внимание е съсредоточено върху по-голямата му сестра, по-късно Грег ще разбере, че пасивната му роля е била за предпочитане в сравнение с тази на сестра му. Липсата на обич и внимание, съчетана с трудния живот, в който усеща колко сурова и брутално жестока може да бъде действителността, са предпоставките Грегъри да избере път, който през целия му съзнателен живот ще го разкъсва на две. Книгата е съвременна – в нея като декори ще минават гета, яхти, големи офиси, адвокатски кантори и вили на брега на океана, но историята сякаш няма своето определено време и пространство: тя е била някога, когато се е случила на тези герои, но тя е и тук, просто се случва с други хора и на друго място, а в някои отношения се случва и на самите нас.

Грегъри Рийвс има тежка съдба, но понеже нищо никога не е само черно или само бяло, още от малък той има късмета да попада на хора, които са готови да му подадат ръка винаги, когато има нужда от нея. Докато майка му потъва все повече и повече в своя безмълвен свят, а баща му губи разсъдъка си с всеки изминал ден, малкият Грегъри намира упора в новите си познати, в ясновидката Олга и в най-добрата си приятелка Кармен. Навлизайки в живота първоначално неуверено, а в последствие с все по-голямо настървение за успех и просперитет, момчето се превръща в мъж, който ще промени коренно ценностите, в които вярва, и ще избере път, който ще го съсипе. Без да си дава сметка, Грегъри сам ще привлича нещастията в живота си, които много често ще приемат облика на неблагодарни и себични жени. Самият Грегъри, който преживява ужасите на война, от която се връща емоционално осакатен, няма да е в състояние да постави здрави основи на каквото и да било. Неговият придобит цинизъм ще е предпоставка за фалшивия му успех като адвокат, а неговата добра природа по рождение ще го разори и ще го изправи пред изпитания, от които няма да може да се измъкне без помощта на своите истински приятели. Нямаше как да не забележа, че дори Исабел Алиенде няма достатъчно въображение, така че да изгради един наистина силен герой, на когото можеш да се възхищаваш. А когато пише за жени, това толкова лесно й се удава! Като се замисля, всички главни герои мъже всъщност не са нищо особено сами по себе си, но пък имат страхотни приятелства и се запознават с точните хора, които вършат черната работа вместо тях. И с дребничкия Фродо беше така… но това не му попречи да стане герой. Не че Грегъри е изцяло лишен от мъжество и кураж, напротив. В отделни моменти от живота си ги проявява точно на място, но това не е герой, който може да те вдъхнови.

За сметка на това най-колоритният и изпълнен с енергия образ в книгата отново е на жена – Кармен. Със сигурност това е герой, без чието присъствие книгата просто нямаше да бъде магическа. Кармен си е откачалка още от малка, което я прави хем любимка на семейството, хем черната овца. Тя е човек, жаден за живот и приключение. Когато й се случва най-лошото и е прогонена от баща си, Кармен най-накрая е свободна да опознае себе си, света, любовта и целия потенциал, който е трупала с години.
Тя е жива, интересна, импулсивна и пикантна. Кармен е истинска експлозия от чувства, верен приятел и страхотен творец. Нейните спонтанни решения ще я въвличат в приключения по цялото земно кълбо, съдбата ще й върне това, което веднъж й е отнела, а когато вече е дала всичко от себе си за хората, които обича, най-накрая ще започне да иска и за себе си и то със същия ентусиазъм и импулсивност, с които е раждала шантавите си идеи цял живот. Кармен, макар и да не е слушала проповеди за безкрайния план, интуитивно се оставя на съдбата и не променя посоката на движение, дори когато обстоятелствата се опитват да й попречат.

Пожеланието ми към вас е тази година да е като Кармен! Смелост да мечтаете и борбеност, за да изпълните мечтите си!

Публикувано от Девора

Книгата бе любезно предоставена на Библиотеката от издателство Colibri.

Categories: Драма, Латиноамерикански | Вашият коментар

„Със скоростта на желанието“ – Лаура Ескивел

Забелязали ли сте, че в основата на всеки проблем стои нещо премълчано или нещо, казано в повече? През всички тези години на наблюдение и след всички прочетени книги, аз стигнах до този съвсем простичък извод, затова държа винаги да си казвам какво мисля и как го чувствам. Всичко минава и отминава с времето и до някаква степен успявам да се концентрирам върху нещата тук и сега. При вас дали е така? Дали пък не правите точно обратното – да трупате думи и чувства в себе си, да ги складирате грижовно и да не показвате нищо на останалите? Ако да, тогава рискувате много, защото нищо не трябва да стои замръзнало във времето – всичко трябва да се случва със скоростта на желанието – в момента, в който изпитаме нужда да се случи.

Когато искам да обичам – обичам!

Хубило среща Лус Мария. Той й изпраща сигналите на любовта, тя ги прихваща, отвръща му, влюбват се, обичат се. Случва се мигновено. Всеки от тях признава чувствата си още в момента, в който си дават сметка за тях, което води до пълното им приемане и дарява двамата герои с истинска, страстна и вечна любов.

Хубило иска да люби жена си, Лус Мария иска да бъде с мъжа си, Хубило усеща вибрациите, които жена му изпраща, Лус Мария се променя, за да e заедно с мъжа си във всичко – двамата споделят не само живота си, те сливат цялото си съществуване, за да изпратят енергия, която да се отрази и да се върне при тях.

Слънцето им дава светлината, от която имат нужда, за да са хората, които искат да бъдат, но след деня винаги идва нощта…

Когато премълчавам – греша!

Нищо не е случайно и никое добро не остава ненаказано. Така се случва и с телеграфиста Хубило, който е толкова отдаден на професията си и на това да помага на хората, че не забелязва кога допустимата границата на вмешателство е прекрачена. Още от малък Хубило развива способността си да помирява хората и да представя нещата по начин, който да удовлетворява всички. Хубило е свързан със светлината, с честността, с истината, затова най-голямото предизвикателство пред него е да стане свидетел на несправедливост и да не може да направи нищо, за да промени ситуацията. А може би има някакъв начин? Едно добро ще донесе нещастие за собственото му семейство, но не толкова човекът, който ще докосне с нечистите си помисли светът на Хубило и Луча е виновник за последиците, колкото прекалената извисеност, характерна за хора като Хубило, които се чувстват беззащитни пред злото и които бързо попадат в капана на отчаянието. А всяка слабост води до някакви последици.

Лус Мария, която е образ на силната и научила се да бъде независима жена, познава любовта точно такава, каквато трябва да бъде в най-обсебващия си вид – от пълното отдаване до истинското отрицание. За да се случи второто обаче, и двамата носят вина. Той, защото не споделя мислите си, а прибързва с изводите, а тя – защото мисли прекалено много за това как би се почувствал другият и му спестява истината, от която може да го заболи.

Когато искам да простя!

И все пак някои грешки могат да бъдат поправени. В момента, в който желанието и на двамата е да си простят, няма сила, която да ги спре.

Книгата е писана от името на дъщерята на Лус Мария и Хубило, Лювия, която е свидетел на разрива на взаимоотношенията и на любовта между майка си и баща си, но която е много по-уравновесена и от двамата. Странното е, че за нейната любов не се споменава почти нищо – само, че е разведена с мъжа си. Нито едно чувство, свързано с бащата на нейните собствени деца, не наднича из страниците, което може да означава много неща, а защо не и това, че ако си умерен с думите, с емоциите и с тяхната проява, си обречен да бъдеш само наблюдател, но не и главен герой – дори ти да разказваш историята… Но може и да означава, че историята на Лювия още не е намерила своя път до белите страници и чака някой творец, в когото да се отрази :)



Публикувано от Девора (не че могат да изникнат съмнения по въпроса :D )

Книгата е любезно предоставена на Библиотеката от издателство „Колибри„!

Categories: Латиноамерикански, Любовни | Вашият коментар

За шоколада винаги с любов!

На срещата с Лаура Ескивел една дама много правилно отбеляза, че когато става въпрос за тази авторка, човек остава без думи и може само да слуша (или в случая – да чете).

Помня, че прочетох „Като гореща вода за шоколад“  преди няколко години, когато една позната ми препоръча книгата. Хареса ми и реших, че трябва да я споделя с възможно най-много хора, но само такива, които ще я оценят. Затова на някои направо я подарявам и се чувствам, все едно съм подарила съкровище и билет към друг свят. Сигурна съм, че след като я прочетете, вие ще изпитате същия импулс и няма да остане библиотека без тази творба.

Когато си мислим за шоколад, непременно го свързваме с любов и силни емоции. Това, което е забъркала Лаура Ескивел в своя роман „Като гореща вода за шоколад“ обаче е толкова ненадминато, толкова вълшебно, че и най-богатото въображение не би могло да се справи със задачата да предвиди дори страница от подобна книга. Но няма и нужда – в момента, в който посегнете към нея, няма да я оставите и за миг.

Историята разказва за Тита – момичето, което плачело още в утробата на майка си, защото знаело колко мъки ще трябва да изживее. Тита е обречена да се грижи за своята властна и откровено зла майка, тъй като е най-малката дъщеря, а традицията повелява именно последната дъщеря да остане неомъжена и без деца. Макар това да звучи достатъчно ужасно само по себе си, нещата стават още по-тежки, когато Тита среща истинската любов в лицето на Педро, който, за да бъде близо до любимата си, чиято ръка му е отказана, взима решение да се ожени за една от сестрите й и по този начин да е по-близо до Тита. Все пак животът на Тита не се стича по начина, по който си го представя в деня на сватбата на своя любим – случват се какви ли не неща, които подлагат на изпитание нейната решителност и воля, а в крайна сметка тя сама определя съдбата си – да бъде с човека, когото е обичала цял живот, но в свят, в който могат да се слеят завинаги.

Ако историята ви се струва достатъчно объркана, то нека ви уверя, че това е преразказ без подправки – в никакъв случай не бих могла да предам цветовете, ароматите и чувствата, от които се състои тази книга. Каквото и да ви кажа аз, ще звучи обикновено – като ядене без подправки – но когато започнете да четете, ще опитате от един истински кулинарен шедьовър, който буквално ще ви отнесе в друго измерение.

Красотата на тази книга не е толкова в историята, която, като всяка история за любов, е достатъчно красива сама по себе си, но недостатъчна, ако съществува сама за себе си. Красотата на книгата е в описанието на това как точно нашите емоции влияят на събитията и на останалите хора – дали ще накараме другите да плачат, да обичат, да се самоубият от мъка, или да се любят като за последно – всичко зависи от това колко силно чувстваме и по какъв начин предаваме това, което изпълва цялото ни същество. Тита има ненадмината дарба – тя предава не просто чувствата си – тя обсебва хората със собствената си мъка или щастие, като готви. Всеки, който опита ястие, приготвено от Тита, има гаранцията, че ще му се случи нещо, което не подлежи на логично обяснение.

Същото се случва и с читателя, който попива думите на Лаура Ескивел.

Публикувано от Девора

Книгата беше любезно предоставена на Библиотеката от издателство „Колибри

 

Categories: Латиноамерикански, Любовни, художествена | Вашият коментар

Необузданата свобода на въображението

Днес ще си говорим за философия. Вдигаме летвата с един свободен полет на въображението, провокиран от знаков автор като Борхес. В духа на концепцията, която има „Библиотеката“, своите усещания от прочетеното и вдъхновения от осмисленото ще сподели познатата на повечето от вас от предишни гостувания Славена Проданова. С привичната си любов към изказа и внимание към детайлите и с подхода си да вниква дълбоко под повърхността на думите, Славена ще ни въведе в сложния и многопластов свят на Борхес. Пригответе се за вълнуващ полет!

Ficciones & Artificios.

 Измислици и Небивалици.

 Или спомняте ли си за онези книжки, в които с малко повече концентрация и известно време взиране в определени точки – плоските, привидно еднообразни изображения по страниците стават триизмерни и плуват пред очите ви – в различни форми и настроения. Нещо твърде сходно срещам в сборника с разкази на Хорхе Борхес – „Измислици”, чиято стилна корица в изданието на „Колибри” изобразява именно тези зрителни измами, разчупеност, множество измерения, в които потъвам, разлиствайки световете на Борхес.  Там долу е и миниатюрната човешка фигурка, тази на твореца, в основите на въображаемите, фантастични светове – плод на един ум, който е в състояние да ги изгради с цялата скромност и ненатрапчивост на оригиналните си литературни хрумвания.

 „Тежка и изтощителна лудост е да пишеш пространни книги; да разгръщаш на петстотин страници една идея, която чудесно може да бъде изказана за броени минути. (…) По-разумен, по-некадърен, по-ленив аз предпочетох да напиша бележки върху въображаеми книги” – обобщава авторът в предговора на книгата за някои от разказите си.

Реалността на Борхес се разлиства пред погледа на читателя като един несвършващ, разнообразен, неразгадаем лабиринт. Това е зрителна асоциация, която той вплита в почти всеки свой разказ – в „Градината с разклоняващи се пътеки” сам назовава тази градина „алегория, огромна гатанка, чийто отговор е времето”. Това е сякаш най-осезаемият движещ мотив в творбите му – „непостижимият въпрос за времето”; лутащият се човек и липсата на отговори относно безкрайните, невъзможни за илюстриране в съзнанието Пътища – времеви, пространствени … тези, които преплита в себе си – в опит да се осмисли, да открие своите начала и завършеност.

Изключителната ерудиция на автора е пръсната по всички страници на скромната като обем книга, в нея има множество препратки към философски, математически, теологични, метафизични теории и схващания. Борхес помества темата за литературата особено често. Не е случайно и името на сборника – „Измислици”, с което декларира своето открито и лишено от претенциозност отношение към написаното, отрежда си ролята на творец, на изграждащ невидими, въображаеми, фантастични дори кули от преобразени реалности. Книгата като мотив в разказите му е често „лабиринт от символи”, в нея са кодирани Посланията. В споменатия по-горе разказ тя е носител на „разклоняващо се време”, на идеята за различните хипотетични развръзки – не само една, отредената ни като човешки същества, които се случват линейно, тук авторът загатва за времена, които се множат, за пътища с много алтернативни посоки:

„Във всички измислени истории, когато е изправен пред различни възможности, човек избира една от тях и отхвърля останалите. В романа (…) той избира едновременно всичките. Той създава рзлични бъдещи времена, които на свой ред се множат и разклоняват.”

В тази „шеметна мрежа от паралелни времена” ни разхожда авторът и сочи различните вариации, пред които сме изправени, търсейки верните посоки – „плетеница” от сближаващи се или разклоняващи се времена.

Безспорно творбите на Борхес изобилстват от символи и огромна част от тях са израз на гигантското му, недостижимо въображение. Но по-любопитна е идеята, която усилено ни поднася, облечена в различни сюжети – за повсеместната тавтология, за всичко-изказаното и всичко-изписаното, за неизбежната липса на различност и неповторимост, за това как всеки е нечия проекция, отражение, съновидение. Особено осезаемо е това внушение в разказа  „Кръглите развалини”, напускащ пределите на реалното, но носещ именно посланието за проекцията в чужд сън, за зависимостта ни, за съществуването като част от нечие друго. Епиграфът от любимата ми „Алиса в огледалния свят” лаконично носи идеята в себе си: And if he left off dreaming about you …”

Силно застъпена е в частност и концепцията за изчерпаната литература, заключена в цикличност, в която всяко ново е повторение на нещо отдавна сътворено. Това негативно схващане Борхес смекчава с разказа си „Пиер Менар, автор на „Дон Кихот”. В него ни открехва вратичка към различността – когато читателят е склонен да „разчете” едно произвдение като различно в друг времеви и културен контекст. Дори произведението да е напълно идентично с друго вече написано. Как новаторството може да вдиша чрез различния подход при четене, как идеята заживява с различна самоличност в друг исторически момент.

От най-силно въздействащите метафори в „Измислици” си откроявам „Вавилонската библиотека”. Тя сама по себе си е един безумно сложен лабиринт, в който авторът разгръща цялостната си визия за света, в който интуитивно изпитвам страх да навляза. Разказът започва с описание на Вселената (която някои наричат Библиотека)” с нейната „незименна” подредба – състояща се от множество шестоъгълни галерии, спираловидни стълби, спускащи се в неясно пространство, губещи се в него; от безброй книги. Този плашещ интериор крие в себе си представата за безкрайността, в която всеки човек се стреми да открие утешителна подреденост, да попадне на своята книга – онази, която чертае смисъла му, разказва „чудните тайни на неговото бъдеще” . Това е безпределно пространство, в което всеки е търсещ, но и скитник и се лута сред безброй лавици с неразбираеми книги и единственото утешение е в знанието, че по страниците им всичко е разказано и хипотетично всеки може да открие своята книга – онази, която пази в себе си смисъла на съществуването му. Книгата Оправдание.

„Когато било провъзгласено, че Библиотеката съдържа всички книги, хората отначало изпитали необикновено щастие. Всеки се почувствал притежател на непокътнато тайно съкровище. Нямало проблем – личен или световен, за който да не се намери убедително решение в някоя от галериите. Вселената станала изведнъж безпределна като надеждата”

Точно в тези редове се чете двойственият смисъл на творбата – човек се уповава на надеждата, че всички отговори са налични някъде в безкрайната, безпределна Вселена, но вероятността да се докосне до тях е равна на нула. Тази безпомощност и безсилие, присъщи на хората в иманентно им несъвършенство, са източникът на отчаяние, а от просторните помещения, някои от тях почти необитавани, лъха усещането за пустота.

Във финала на разказа авторът споделя своята „изящна надежда”, „утеха за самотата” – „Нека бъда опозорен и погубен, но поне за един миг, поне за един човек Твоята огромна Библиотека да намери оправдание”, в този призив укрива силното си желание някой някога да открие Отговорите на живота си, да проумее какво го осмисля.

Не бих се опитвала да плувам по-дълбоко в богатия свят на библейски символики и послания, които носи творбата, смразяващо е донякъде – посланието за неразгадаемост. Както и оригиналната Вавилонска кула, така и Вавилонската библиотека остава неразбран свят за нейните обитатели, свят, изобилстващ от отговори, които те не разчитат. Една кула на прикрития зад измамна симетрия хаос.

Въображението на Борхес намира проявление не само в метафорични разходки из мрачни и пусти лабиринти или разклоняващи се времеви градини, той разкрива на читателите си и собствени, напълно оригинални светове, в които измества идеите за материализма с тези на идеализма. В „Тльон, Укабар, Orbis Tertius” ни поднася една старателно конструирана планета, сътворена от неизброими умове, така достоверно устроена – „ясно, логично”, че неусетно замества съществуващата. Тя е измислица, „подчинена на строг систематичен план”„необуздана свобода на въображението”, но и разполагаща със свои закони, а хората на нея са „идеалисти по рождение”. Оттук и идеята за омаловажаване на веществеността – в този свят липсва предметност, а езикът е лишен от съществителни – в него изобилстват чудновати думи като: лунва се, постоянно-тече (=река), въздушно-светло на тъмно-кръгло (=луна), а предметите, доколкото все пак съществуват – са съвсем ефимерни, служещи само за нуждите на поезията (тук несъзнателно се усмихвам). Изброените примери в книгата оставям на въображението ви. На тази планета липсват разсъждения и науки, липсва рационалност, изместена е от нуждата от удивлението! В измислицата на Борхес човек със затворени очи се е устремил към планетата на идеализма, неусетно я приема за свой дом, невиждайки във възхищението си, че това е „съвършенство на шахматисти, не на ангели” или може би заради това – защото е свят, създаден от и за хора.

„Едно измислено минало вече изтиква от паметта другото, за което нищо не знаем със сигурност – дори и това, че е лъжливо”

Колкото е трудно нахлуването в усложнените, лабиринтови светове на Борхес, толкова е нелеко напускането им.

 Приятно пътуване! Пъхнете в раничката картинното четене и се спуснете по Измислиците.

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Колибри“.

Categories: Латиноамерикански, художествена | Вашият коментар

Приказки на Ева Луна

След като прочетох “Ева Луна”, имах всяко основание да вярвам, че мога да предскажа какво да очаквам от “Приказки на Ева Луна” – представях си как всяка една история, която беше споменавана в предходната книга, тук е доразвита и разказана в детайли. Разбира се, отново се оказа, че съм абсолютно заблудена и никога няма да мога да предвидя непредвидимия творчески потенциал на Алиенде. Няма повече и да се опитвам…

“Приказки на Ева Луна” все пак се оказаха приказки, разказани от героинята, като последната разкрива какво се е случило с живота й и с любовта й след като я оставихме в ръцете на Ролф Карле. Предходните истории обаче нямат общо една с друга и рядко срещаме по някой герой от първата книга. Така и не разбрах защо възрастният турчин, покровител и първи мъж в живота на Ева, се е оженил за младото девойче, което тя вижда в магазина му, но той  пък се оказа главно действащо лице в друг разказ, който поне отчасти разкрива как се е стекъл животът на този търговец след годините на раздяла. Всяка история живее свой собствен живот или може би е по-добре да кажа: изживява своята естествен край, своята смърт. Предполагам, че периодът, в който Алиенде е писала продължението на “Ева Луна”, е бил преломен за душата й, защото разказите, макар написани в нейния жизнерадостен и романтичен стил, са пропити с толкова много мъка, с толкова много отчаяние от загубата, че няма как и на вас да не ви стане тежко в един момент. Не мога да си изкривя душата и да ви посъветвам да прочетете “Приказки на Ева Луна” като забавно четиво – то просто не е такова. Но по всички останали съставни елементи, с които Исабел Алиенде е изградила първата си книга, и втората не отстъпва по-назад – любовта, страстта, верността, справедливостта – значението на тези толкова силни думи са силно концентрирани в приказките на Ева Луна, за да могат да бъдат осмислени от всеки и то отново и отново.

Исабел Алиенде е автор, който може да ви разсмее истински или да ви накара да се изчервите от откоровенията в книгите й. Тя е автор, който може да ви накара да повярвате, че ако сготвите гълъб, ще повдигнете либидото на своя партньор и ще се докоснете до висшата енергия чрез любовта. Но тя е и автор, който може да срине всичко, което е изграждала във вашите представи, и да ви покаже, че не винаги Вселената е в унисон с нашите страсти, с нашите желания и с нашата воля; че любовта не винаги облагородява и не винаги извисява тези, които са изцяло подвластни на нейната сила. А когато нашата собствена воля ни съсипе, остава неизлечим белег, който носим през целия си земен път,… а понякога и отвъд него.

Публикувано от Девора


Categories: Латиноамерикански, Любовни, художествена | Вашият коментар

Ева Луна

Като малка държах всички подаръци за рождени дни и Коледа да бъдат изненада. Дори когато откривах къде са затрупани, оставях ги там, без да разбера какво е скрито в пликчетата и кутийките. Вече осъзнах преимуществата на това предварително да си казваш какво искаш и от няколко години се радвам на всякакви предмети, които са ми нужни, благодарение на хората, които ме обичат и които нямат против да задоволяват капризите ми.

За рождения си ден тази година бях планирала море и слънце, дълги мързеливи дни на плажа и спокойни вечери с някоя хубава и увлекателна книга, която да ме разведрява и да ме кара да се усмихвам. Поради тази причина за подарък си бях поръчала някакво четиво на Исабел Алиенде – тази авторка, която омагьосва с всяко едно изречение. Майка ми разказва, че харесва книгите на Дикенс заради синтаксиса – нещо, което може би ще се стори извратено на всеки, който не обича страстно английската литература от Викторианския период. Аз обаче я разбирам. Но освен английските новели, имам и друга страст и това е латиноамериканската проза на Алиенде. Харесвам всичките й откачени приумици и сексуални откровения, но най-много харесвам неподражаемия й стил и историите, в които очакването на кулминацията е сладко, забавно и вълнуващо – просто няма как да ти омръзне!

Получих две книги – “Ева Луна” и “Приказки на Ева Луна”. Последвах хронологичната им последователност и първо се запознах с битието и житието на тази разказвачка на приказки, рожба на индианец, ухапан от отровна змия, и на дъщеря на джунглата.

За тези, които не са свикнали със стила на Алиенде, не бих препоръчала това да е първият им сблъсък с творчеството на тази авторка, защото книгата мъничко се различава от останалите неща, които съм чела, и които смятам за един вид “по-нейни”. Въпреки това “Ева Луна” е чудесен разказ – не само синтактично, но и лексикално, а и като история, която се докосва до всички душевни недъзи. Според някои новелата символизира стремежа към свободата под всяка една форма – било то свободата на духа, свободата да обичаш и да бъдеш обичан, политическата свобода или свободата да се изразяваш сексуално. За други, които не искат да търсят дълбок философски смисъл в историята на всеки отделен герой в книгата, остава само насладата на нижещите се думи и удовлетворението от сюжета. Независимо какво се търси на страниците на “Ева Луна”, това е книга, която ни пренася в друго измерение – хем реално, хем принадлежащо на друг, паралелен на нашия свят.

Чудя се какво би било да имам малко повече личен опит за живота в Чили – или по-скоро: някакъв опит. Тогава може би буквално ще мога да усетя вибрациите на тази книга, всеки скрит намек или всеки детайл, който сега ми е убегнал. В “Ева Луна” се говори много за политическата ситуация, която засяга всеки един от героите – душевно извисени и морално деградиращи, но никога прекалено чисти и никога прекалено грешни.

Самата Ева Луна се оказва забъркана в цялата суматоха покрай хората, с които съдбата я сблъсква по време на нейното скитане от дом на дом. Тя се оказва център на събитията и нейната роля е решаваща за съдбите на близки и непознати. Комични ситуации и трагедии са вечните й спътници от момента, в който напуска първия си дом с една балсамирана пантера и плитката коса на майка си, до момента, в който прекрачва прага на дома, в който нейният спътник в живота за първи път е усетил любовната наслада под покровителството на своите две красиви братовчедки. Но нека тези детайли не ви заблуждават, че “Ева Луна” се оказа книгата, която беше най-подходяща за летните и задушни дни. Ако можех да избирам отново, щях да си я поръчам за Коледа – когато всичко наоколо се превръща в смирение и аз още повече щях да осмисля характерите на героите, техните грешки и морални постижения, всяка надежда и всяка отчаяна постъпка в името на любовта към човека и… свободата.

Публикувано от Девора

Categories: Латиноамерикански, Любовни, художествена | Вашият коментар

Законът на любовта

Харесва ми да вярвам, че любовта може да бъде поставена над всичко – над времето, над пространството, дори над смъртта. Тази надежда ми вдъхва увереност – увереност, че няма да бъда забравена; увереност, че топлината на близките ми хора няма да ми бъде отнета никога. Поради тази причина обичам филми като “Къща на езерото” – за някои може да е фантастика, но за мен историята звучи съвсем правдоподобно.

Когато обаче разбрах, че действието в книгата, която започвам да чета, се развива в Мексико Сити през 23-ти век, подходих с малко предразсъдъци и недотам голям ентусиазъм въпреки високото ми мнение за творчеството на Лаура Ескивел. Очаквах атмосфера, подобна на тази на кораба на Стар Трек и изкуствени пластмасови взаимоотношения, всякакви измишльотини и какви ли не изобретения, които най-вероятно щяха да звучат смешно и не на място. Чудя се на авторите, които имат смелостта да пишат за бъдещето – никой не може да им даде гаранция, че дори след 10 години книгите им няма да звучат влудяващо наивно и нескопосано.

Лаура Ескивел обаче ме изненада и този път успешно. Точно както при “Като гореща вода за шоколад”, в “Законът на любовта” всичките ви очаквания се оказват разбити на пух и прах и въображението и културата на тази жена ви зашеметяват. Мога да кажа, че до някаква степен открих себе си в тази книга – но не в някой от героите, а в разбирането, в надеждата, че бъдещето, което ни очаква, няма да бъде насочено към техническия прогрес, а към душевното развитие на хората. Да, в романа ще срещнете летящи чинии и шантави изобретения, но те в никакъв случай не са основното. Чрез своите ангели и демони Лаура Ескивел изказва своите виждания за любовта, омразата, прераждането, изкуплението и живота. Много често тя предава философски вярвания и течения, които не са измислени от самата нея, а това превръща книгата не просто в роман, с който да се разнообразите някой летен следобeд, а в наръчник за всички, които се чувстват изгубени и искат да получат отговори на едни от най-важните въпроси в живота. Историята на сродните души Асусена и Родриго може да не трогне всекиго от вас, но тя дори не е основното – тя е поводът, който Лаура Ескивел използва, за да предаде на хората своята вяра, че всеки има право на обич и възмездие; че всеки ще получи своето изкупление, но само тогава, когато успее да постигне хармония със собствения си вътрешен глас.

Доколко вие ще се съгласите, или не, зависи доколкото вярвате в силата на духа – в това, че той не си отива заедно с тялото, че съществува сила, която бди над равновесието в нашия свят, а може би дори и във всички други светове, за които сме малко тези, които подозираме.

В книгата, макар и не достатъчно често, се среща и физическото описание на любовната игра, на насладата и екстаза от това да се слееш с човека, когото обичаш. Само латиноамериканските автори успяват да поднесат и най-немислимото съвокупление като празник за тялото и сетивата, което не просто се чувства от читателя, а направо да го покорява.

На всеки, който вярва, че любовта е висша сила и на всеки, който има нужда да погледне малко по-философски на живота и всички съпътстващи го несправедливости, мога да препоръчам този роман на Лаура Ескивел.

* Книгата „Законът на любовта“ от Лаура Ескивел беше любезно предоставена от издателство Colibri на Библиотеката!

Публикувано от Девора

Categories: Латиноамерикански, Любовни, художествена | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: