Лирика

Внезапни думи

WnezapniDumiВ навъсеното стоманено небе плува един красив бял облак – това е една нежна книга с лирика, импресии, разкази и истории, написани от децата в един литературен клуб. За пореден път си давам сметка колко повърхностно започваме да гледаме на младостта, колкото повече се отдалечаваме от нея, затова мога да кажа, че се изненадах колко чувствени, мрачни, весели, интересни и впечатляващи произведения открих между двете черно-бели корици на „Внезапни думи“.

За литературния клуб „Дорис Тенеди“ знам от момента, в който се роди идеята за неговото съществуване, тъй като тази идея дойде от моята винаги ентусиазирана майка. С известна доза завист слушах за сбирките на по чаша кафе в близката до училището сладкарница, за словесните игри и интересните срещи, които правят. Слушах и си мислех колко е хубаво, че желанието такъв клуб да съществува, не е едностранно, а споделено от млади и талантливи деца. Когато пък излезе от печат и резултатът от тези редовни и увлекателни срещи, успях да открия себе си в написаното от някои от авторите, и то не моето позабравено Аз, което на 16-17 изливаше най-съкровените си емоции под формата на стихотворения, но и настоящето Аз, което на почти 30 години се припозна в написаното от деца с по 10 години по-малки и (уж) по-некалени в житейските неволи.

В книгата, разбира се, не всичко е мрачно, макар да има известна склонност към драматичен сюжет или развръзка при повечето автори. Мисля, че не случайно книжното тяло е решено в черно и бяло – точно както виждаш света, когато си на възраст, изпълнена с противоположни емоции. Освен литературните творби, на страниците има чудесни илюстрации, сътворени от талантливи млади художници.

Мога да кажа, че „Внезапни думи“ е любопитно, приятно и обогатяващо четиво за всеки, независимо дали познавате някой от авторите, или просто искате да останете впечатлен от мисълта, таланта и въображението на няколко талантливи деца. Това, което липсва на някои от авторите като богатство на речта и изказ, те компенсират със запомнящи се описания или красиво словосъчетание, което ви кара да повдигнете вежди, приятно изненадани от едно толкова точно попадение. Други пък са съвсем близо до съвършенството и водят читателя уверено за ръка през редовете на своите произведения. Ако попаднете на тази книга, добавете я към своята Библиотека. Ако пък вие самите участвате в подобно начинание, нека този хубав пример ви послужи за вдъхновение, защото няма да има по-щастливо бъдеще от това, в което младият човек създава, твори и реализира потенциала си!

Благодаря на всички автори (на текст и картини), които ми доставиха удоволствие с творбите си:

Елица Кирилова, Кристина Вавура, Десислава Кременлиева, Ванеса Захариева, Аделина Димитрова, Вероника Ткачева, Адриана Антонова, Калина Николова, Ралица Петрова, Марио Троянов, Асена Бояджиева, Кателина Узунова, Йоанна Иванова, Мариян Томов, Ния Харизанова, Димитър Мутафчиев, Лили Конярска и Рая Конярска.

Девора

 

Categories: Лирика, Разкази, Стихове, художествена | 2 Коментари

Хокусай 27 шедьовъра

HДнес ще ви представим една книга, която е съвсем малка като обем, но за сметка на това в страниците ѝ са преплетени красива поезия и детайлни илюстрации на Кацушика Хокусай, известен японски художник. Историята на „27 шедьовъра“ е следната: Хокусай решава да илюстрира поетичната антология „Сто стихотворения от сто поети“, но пожар в дома му унищожава голяма част от този труд. Така от замислените 100 картини, илюстриращи японската поезия от древността до началото на XIII век, остават само тези, които виждаме в разтворите и на българското издание. Ще разберете колко специална е тази книга, след като прочетете увода, а ще усетите това, когато прочетете и самата нея.

За мен най-голямо удоволствие доставиха именно произведенията на Хокусай – разглеждах ги в най-малки подробности преди да прочета стиха и след това. Така разкривах различни светове, тълкувах жестовете на изобразените хора по един, а после – по друг начин. Преминавах през всички фази на деня, пътувах на места, които няма как да видя и да си представя. Вглеждах се в колибите, във водите и в тревите; във възлестите тела на хората; в препаските и в кърпите им; в пълните лодки и цъфналите дървета; в луната и в огъня.

hokusai_otkus_1 (1)

След това изчитах късите редове, размишлявах за кратко над прочетеното, преди да плъзна поглед по него отново. Забравях го веднага и после пак го изчитах:

Поток в планината –
от алени листа
ветровете
бент строят,
а не спира водата.

Харумичи но Цураки

Девора

Categories: Други, Лирика | Вашият коментар

„Моторни песни“ завинаги…

Попаднах на фототипно издание на „Моторни песни“ – eдинствената стихосбирка, издадена приживе от Никола Вапцаров. Не мога да опиша какво означава това за човек като мен – с болезнена привързаност към красивите книжни тела, с предпочитания към старите издания и с истински култ към поета Вапцаров.

Занесох си я вкъщи с голямо вълнение и я прочетох веднага. Издателите са се справили отлично. Хартията е жълта, матова и единственото, което липсва в усещането за оригиналност, е миризмата на стара книга. Но без съмнение това е най-доброто и най-близкото до автентичната стихосбирка, от чиито 1500 броя едва ли може да се намери в антикварните книжарници дори и една на свободна продажба.

Motorni pesni small

„Моторни песни“. Този непоправим, непоправим оптимист. Тази неразрушима вяра в утрешния, по-добър ден. Вяра, изпълваща всяка частичка от поета – на практика вяра, равнозначна на самия него. Без нея, както сам казва:

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

И това силно желание за живот. Този стихиен копнеж по пролетта – почти като бълнуване, като сън, като нещо, което ще връхлети, ще помете старото, мръсното, лошото и ще инсталира на негово място нов живот, по-хубав, по-мъдър. Химни на оптимизма са тези стихове.

Вижте „Пролет в завода“. А? „И изведнъж запя една машина…“ Стиймпънк от 1939-а. Не ме нападайте за това сравнение! Чел съм Вапцаров с много очи – с очите на ученик, които се насълзяваха, защото на всеки стих си го представяха вързан в гарнизонното стрелбище; с очите на идеалист и мечтател; с очите на скептик и неверник… В класните стаи сега го четат очи, привикнали на смартфон дисплеи, e-ink и тъч скрийни, augmented reality и 3D очила. А нали и те трябва да усетят, да разберат, да осмислят красотата на този стих. „И изведнъж запя една машина…„. Представяте ли си го?

Връщам се на жълтите страници и виждам невероятни парадокси. Как е възможно това да е животът – „озъбено, свирепо куче“, „навъсен, мръсен, зъл живот“ и той да го обича толкова, толкова много? Питам се. И в следващия миг чета „как вярвам аз и колко днес съм бодър“. Отговорът идва веднага, като по поръчка:

Това е новото, което ме възспира

да не пробия

          своя

            слепоочник.

Vapcarov smallЕто го Човекът. Човекът, който е открил смисъла на своя живот и вече вярва, бори се и е сигурен, че ще победи. Толкова сигурен… Толкова трагично, фаталистично сигурен, че пише „с главите си ще счупим ледовете“. И сам чупи тези ледове със собствената си глава…

Тук са и „Песни за родината“. Чета ги и не вярвам, че такава силна, директна социална критика, този призив към борба е публикувана във време, в което половин Европа е лумнала във война. И все пак свободата на словото съвсем не е била пълна – много от стиховете са орязани, липсват думи и строфи. „Над Беласица телени мрежи“ не съществува в това издание; „в боя ни за хляб и свобода“ в „Огняроинтелигентска“ също. На места има дописвани думи с молив или химикал – може би от самия поет. Запечатани от фототипното издание като насекомо в кехлибар.

Вапцаров е между страниците на това мъничко книжле, от корицата на което комини бълват отровен черен дим. Тези комини вече са замлъкнали. Наследили са ги други, яки, от бетон, строени от бригадири в сини куртки. Те също са замлъкнали, а много от тях са изравнени със земята. И в дигиталната епоха, която е дошла върху пластовете бетон, сгур и надежди, сред все по-малкото тетрадки и все повечето таблети и смартфони, Вапцаров пак е тук. Той пак е тук. Машината пее. Полифонично, стерео звук, който се регулира само с леко приплъзване по гладкия дисплей. Надявам се и вярата в живота и в утрешния ден – неговата вяра, също да е тук. Защото машините може и да са различни, но вярата е двигателят зад всичко – и тогава, и днес.

Георги Грънчаров

 

 

 

 

Categories: Лирика, български | има 1 коментар

Антология корейска поезия

kpПрез последните години сякаш забравих за поезията – нито пишех, нито четях. Хората казват, че зад желанието да хванеш перото и да пишеш в рими, стои тъга, която не може да бъде изразена по друг начин. Уверих се в това твърдение от личен опит, а и като се замисля за любимите си стихотворения, май-май нито едно от тях не е породено от жизнерадостен поглед над света. Дори напротив! В „Антология корейска поезия – началото на XX в.“ са събрани произведения на 12 корейски автори, които пряко или косвено са повлияни от японската окупация на Корейския полуостров. Този факт ще ви помогне да разберете стихотворенията по-добре, но се опасявам, че напълно красиви ще звучат най-вече на тези от вас, които могат да разчетат йероглифите и са наясно с тяхното многопластово значение. Останалите трябва да благодарим на Со Йънг Ким и Яница Иванова за превода от корейски и за това, че са направили тези произведения достъпни за българската аудитория.

Не зная с какви очаквания бихте разтворили тази книга, но искам да ви споделя, че това не е поезия – със структура и ритъм – която ние познаваме. Особеностите и строежът на стиховете са различни при всеки един от авторите, а заедно – съвсем противоположни на стихоплетството, което много хора наричат „поезия“. Въпреки разликите обаче, понякога, съвсем неочаквано, може да откриете някакво чувство между редовете, което да ви напомни за любимия ви поет – за Вапцаров например – и това чувство се корени в посланието, в духа на стихотворението (Заради теб„, стр. 227). Звучи фантастично, но е въпрос на лично усещане. Антологията се чете бавно, защото почти всяка строфа носи ново значение и приканя читателя да я прочете отново и отново, докато открие закодирания смисъл. „Любовта е дълбока“ е един единствен куплет и въпреки това не съм сигурна, че го разбирам напълно: Каква е клетвата? Добра или лоша?Дали хармонията означава монотонност и ако е така – съгласна ли съм с автора, че нещо трябва да не е наред, за да е напълно наред. Или не съм разбрала? Прочитам го отново и отново, и отново. Прочитам го и на друг човек – всеки намира различен смисъл в написаното…

Korejska_poeziq

Накрая ще си позволя да споделя кои бяха произведенията, които бих препрочитала до безкрай, а когато вие също прочетете антологията, надявам се да споделите кои са и вашите!

  • Пътеводител“ – И Юк Са, стр. 125
  • Пролог“ – Юн Тонг Чу, стр. 131
  • Писмо“ – Юн Тонг Чу, стр. 157
  • Докато божурът цъфне“ – Ким Йон Ран, стр. 161
  • Душата ми спокойна по стъпките на нежна пролет“ – Ким Йон Ран, стр. 165
  • Любовта е дълбока“ – Ким Йон Ран, стр. 177
  • Любимата, която разбира сърцето ми“ – Ким Йон Ран, стр. 185
  • Уши ли нямаш, или уста ти липсва“ – Ким Тонг Хуан, стр. 249

Девора

Categories: Лирика, Стихове | има 1 коментар

Малка коледна енциклопедия

Последният месец от годината вече е факт и ако всички лампички и гирляндчета, които накичиха по касите на големите магазини още на първи ноември не са никак достатъчни, за да ви създадат коледно настроение, ето една книга, която със сигурност ще успее.

Малката коледна енциклопедия получих като подарък преди 2-3 години, но така и не я бях изчела от начало до край. Захванах се с тази приятна задача отрано, за да събера колкото се може повече коледни идеи, които да приложа за идната Коледа. Бързам да ви разкажа за енциклопедията, така че да имате време и вие да се снабдите с това толкова малко като размери, но толкова пълно с информация четиво.

Енциклопедията е разделена на няколко части, от които ще получите различна полза. Началото е вълшебно и се е паднало на коледните приказки и разкази, станали известни по целия свят. Две от любимите ми коледни приказки – A Christmas Carol и Gift of the Magi са истории, които обичам и никога няма да престана да препрочитам. След прозата обаче идва ред на лириката, а след нея и на коледните песни. Случи се така, че когато четях този раздел, бях прекалила с черния чай и будувах до 6 сутринта. Това обаче ми даде възможност, тъй като бях самичка вкъщи, да си попея, докато чета… Страхотно изживяване! Всичко живо спи, а аз си припявам Jingle Bells достатъчно тихо, за да не събудя съседите, но достатъчно силно, за да си създам малко коледно празненство още през ноември. Още по-забавно стана, когато дойде ред на We wish you a Merry Christmas… Да, повтарях примерно всеки ред по няколко пъти :) И да – не е много нормално :P

Но да се върнем на книжката – тя продължава с рецепти и съвети за това как да ароматизирате Коледата си с любимите печива, както и полезни примери за това как да разчупите обстановката, какви подаръци да подарите, дори как да ги декорирате и аранжирате. Изключително забавно е въведението в предпоследната част, което започва в този тон: недейте да изтрещявате, защото е Коледа. Направете малко йога, отпуснете се и после разкажете играта на банковата си сметка… или на касичката. Не се шегувам – прочетете и ще го усетите и вие. Колкото и неприятно да звучи, и двете неща са си истина. По Коледа всички масово изтрещяваме от притеснение по един или друг повод, а накрая се разоряваме с пазаруването на нужни и ненужни подаръци. Така че – take it easy. Но не взимайте присърце всичко написано в тази книга – като например идеята да започнете да спестявате от тази година за подаръците за следващата. По-добре пробвайте с нещо, направено от вас, а ако човекът отсреща не е в състояние да го оцени, най-добре изобщо не му подарявайте нищо. 

В края на книгата ще се запознаете с начина, по който се празнува Коледа на различни места по света, а единствената идея, с която аз мога да допринеса към написаното, е да не забравяте да подарите нещо и на себе си. Ако сте били добро дете. :)

Щастлив декември!

Публикувано от Девора

*Christmas cyclopedia by Kris Kringle

Categories: Коледа, Лирика, Приказки, Разкази, кулинарно | Вашият коментар

И въпросите са ни към цяла нация завинаги…

Жажда за дистанция

20 години без Димитър Воев. Ако не беше трибютът „Улица Нов Живот“, организиран по случай кръглата годишнина от смъртта му и дал повод за не една и две тъжно-ретроспективни публикации в медиите, колко хора биха отчели този факт? Една шепа. Воев никога не се превърна в комерсиален идол, никога не стана суперзвезда. Въпреки това е култ. Нова Генерация е култ. Вече повече от две десетилетия някой някъде открива за себе си дълбоката, отчуждена и магнетична музика на Воев. И тя става част от него, защото чрез нея открива парченца от себе си – непознати, неоткривани до този момент.

Често пъти съм разсъждавал над контекста, в който се ражда (и умира) Нова Генерация. Една времева бездна – отляво саморазрушилата се фалшива реалност на социализма, а отдясно – също толкова фалшивата заблуда на мъртвородената демокрация. Тъмна земя без светлини. И мършавият, странно облечен за стандартите на онези години Димитър Воев, който създава музика и поезия сякаш извън времето и пространството. Докато около него развяват сини знамена и пеят „Времето е наше“, Воев е в друго измерение: Развей черен флаг, на който пише без думи „Мръсно ми е в душата ми“. Нека повторим още веднъж – това е онази силно политизирана и разединена България, в която сплотява само зараждащият се по същото време турбо фолк. И в нея се появява някой, който говори езика на Joy Division, Sisters Of Mercy, Bauhaus… И пее за отчуждението.  Не е реално. Няма как и да бъде.

Здравей, здравей, студен живот…

20 години по-късно е същото –  вашите сърца се разтварят в чиния за сръбско, хеви метъл и гроздова ракия. И затова няма как да не се зарадвам от факта, че за Нова Генерация и Воев се заговори отново, зашумя се, случиха се събития… Едно от тези събития е третото издание на „Поздрави боговете от мен“ – сборник със стихове, текстове и фрагменти на Димитър Воев. Новината със сигурност ще зарадва многобройните почитатели на музиканта, които досега безуспешно се опитваха да открият вече апокрифните предишни издания по антикварните книжарници.

Малката книжка съдържа есенцията от творчеството на Воев, откъси от интервюта, фрагменти проза. Някои от тях със сигурност са познати на феновете, защото са се превърнали в текстове на песни. Други навярно ще видят за първи път. Всички обаче показват детайли от образа на Димитър Воев такъв, какъвто го познаваме от песните на Нова Генерация. Отчужден, дистанциран, нестандартен продукт на своето време, въздигнало в култ именно стандарта.

Толкова сам, колкото мога,

аз в отчуждение плувам натам…

Всички сте жаби и аз просто не мога

да проговоря езика ви сам.

На тъмно играя живот, пише Димитър Воев и думите му звучат като най-логичното обяснение на цялата епоха, събрана в четири простички думи. Може би те трябва да са и девизът на тези 20 години, които ни делят от неговото отплуване.

А появата на книжката идва да напомни, да ни попита къде сме ние след 20 години. Ние сме Нова Генерация завинаги и въпросите са ни към цяла нация завинаги – спомняте ли си този припев? Въпросите са отворени.

Липсват отговорите…

Публикувано от Жоро

Categories: Лирика, Музика, български | 3 Коментари

Моментни снимки, извадени от recycle bin-a

Текстове като тези стискат за гушата в хладна, убийствена хватка. Не се четат лесно. Спираш, задъхал си се и не можеш да продължиш. Не можеш и да спреш – пътищата се изминават с вървене.

„Хит депо“. „Транссараево“. Поезия, лишена от рима, ритъм, преструвки, украса, поза. „Под натиск“. „Апокалипсис от recycle bin-a“. Проза, от която побиват тръпки, мирише на барут и на кръв. Моментни снимки от една почти забравена война, след която гърмежите са утихнали, но раните още не са зараснали…

Фарук Шехич е сред най-популярните съвременни автори в Босна и Херцеговина. Пише поезия и проза, които връщат лентата към годините 1992 – 1995, към войната, която все така остава неразбираема за повечето хора. Какво става, когато дългокосите младежи, пиещи карловачко пиво и слушащи гръндж, трябва да облекат маскировъчните униформи и и да вземат калашниците под грохота на снарядите? Какво е усещането да видиш убит за първи път? И можеш ли въобще да се завърнеш от война, без завинаги да я носиш в себе си?

На тези въпроси се опитва да си отговори авторът, докато нарежда откъслечни спомени от балканския апокалипсис, разразил се в бивша Югославия в началото на 90-те. Спомените са ярки, почти усещаш цигарения дим на войниците, чуваш стъпките на ботушите им по обстрелваните улици, грохота на оръдията, свистенето на мините. Езикът е груб, на моменти циничен, но кристално откровен. Пред лицето на смъртта Шехич с невероятно спокойствие може да описва картините, запечатали се неизличимо в съзнанието му – пресните гробове на загиналите другари, юмруците, стоварващи се по лицата на врага, оръжията, бомбите, запаметени с точните им имена и модели. Удивително е как един млад мъж опознава собствената си страна едва през войната – хълмовете, обстрелвани с гаубици, долините, градовете, надупчени от разнокалибрени изстрели. И как войната и цивилният живот вървят някак паралелно, в налудничава взаимовръзка, без едното да може да вземе превес над другото.

„Дълбокото ми желание да огледам отблизо и обясня една молекула война не сполучи. Съществуват два вида хора: тези, които са участвали във войната, и онези, които не са. Те никога няма да постигнат разбиране помежду си, защото такова не е имало“, пише Шехич. И макар да е болезнено прав в извода си, неговият опит за обяснение на тази една молекула война съвсем не може да се определи като несполучлив. Напротив, поезията и прозията на босненския писател са едни от най-смислените и откровени изповеди за ужасите на войната. Призрачно напомняне, че мирът е толкова крехък, когато живееш в подвижните пясъци на Балканите.

Поздравления на изд. „ЕРГО“, че направиха Фарук Шехич познат и на българския читател!

Публикувано от Жоро

–––––––––––––

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Джевад Карахасан – Писма от тъмния вилает

Ерна Парис – Дълги сенки

Дубравка Угрешич – Министерство на болката

Categories: Балкански, Военни, Лирика, Разкази | Вашият коментар

Иначе казано…Иванка Могилска

Във време като днешното, за което Вапцаров би казал „Не, сега не е време за поезия!“, все пак се случва да ни изненада някое откритие. Да ни изненада и да ни усмихне. Именно това се случи с новата книга на Иванка Могилска „Иначе казано“. Снощи в галерия „Снежана“ младата поетеса я представи пред публика в една уютна и непринудена обстановка, както подобава на красиви и чувствени стихове като нейните.

Специално за премиерата Иванка беше поканила свои приятели и познати, както и хора, свързани по един или друг начин с книгите, да прочетат свободно избран стих. Получи се интересно, защото се оказа, че всеки е почувствал и осмислил по свой начин поезията й и дори прочетен два пъти, един стих може да прозвучи (а и да означава) много различно.

***

Денят се разтваря

като витамини в чаша вода,

която някой е забравил на масата.

Шуми.

Гъргори тихичко.

Няма кой да чуе

малките му оплаквания.

И той замлъква,

спукват се мехурчетата,

утаява се.

Вечерта се прибират стопаните

и го изливат в мивката

Categories: Лирика, български | Етикети: | има 1 коментар

Втори досег с поезията на Робърт Бърнс

RB_bibliotekata_2009

Благодарна съм за това, че първият ми досег с любовната лирика беше  именно чрез поезията на Робърт Бърнс. Вкъщи имаме една тънка жълта книжка, която съм прелиствала още от най-ранни години и която ме е вдъхновявала да търся красивото и слънчевото в любовните чувства.

Сега, едно много по-красиво и симпатично ново издание на “В цъфналата ръж” се оказа в ръцете ми и няколко вечери по ред си припомнях с усмивка този неподражаем стил, дори се опитвах да превеждам сама за себе си оригиналите на стихотворенията, които са поместени в изданието. Признавам, че това начинание не беше успешно, затова в един момент се отказах и се оставих в ръцете на професионалния преводач Владимир Свинтила, който някак е успял с нелеката задача да накара стиховете да разказват на български по същия вълнуващ и закачлив начин, както го правят на английски.

Романтика, която е лишена от пресилена драма  и баналности.
Игра на думи.
Красива поезия.
Това за мен е “В цъфналата ръж”.

Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра да колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?

Публикувано от Девора


Categories: Лирика | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: