Любовни

Любовта е „целувка на дама“

За мое голямо удоволствие, бях една от първите, които получиха и се радваха на стартовата кутия за романтична литература – Gembox. Повече за идеята и съдържанието на розовото пакетче може да прочетете в личния ми блог –  The Happy Beehive.  Тук, в Библиотеката, ще си говорим само за книгата, която пристигна с кутията, а именно – „Любовта е ‘целувка на дама'“ от Елизабета Флумери и Габриела Джакомети.

Първо да изясня, че „целувка на дама“ всъшност са вид слепени сладки. Вече трябва да ви е ясно, че освен романтична, книгата ще е и кулинарна, замесена с много рецепти и чувствени гастрономични изживявания. През последните години любовен роман с кулинарна нотка е печеливша и често експлоатирана комбинация. За съжаление – повече често, откокло – не, с посредствени резултати. Много хора си мислят, че романтичната литература е лека, лежерна и посредствена. Тя обаче може да е въздействаща, красива и разтърсваща. Макар и приятна за четене, точно тази книга не спада към втората категория. Сюжетът е предсказуем и изпълнен от първата до последната страница с клишета, героите са неправдоподобни и „съшити“ набързо. Не знам дали това, че книгата има две авторки, не е и причината за слабия литературен резултат, НО пък се е получил роман, подходящ за тези дълги горещи летни часове, които искате да прекарате със сладка напитка в едната ръка и нещо разсейващо за четене в другата.

Маргерита е красива млада жена, която се е оказала в неподходящ и нещастен брак, отдалечил я от дома и мечтите й. Една сутрин съдбата я подтиква към кардинални решения и я връща обратно в родния Рокафита в Тоскана, за да разгърне пред героинята съвсем нова страница от нейния живот. Тя трябва да преживее раздялата с инфантилния си съпруг, да приеме пороците на баща си и да му помогне, да се изправи пред тайната на най-добрия си приятел и да се отдаде на изкушението на атлетичния Никола с шоколадовите очи.

Съпругът на Маргерита е най-смешният и недостоверен образ в книгата, прилича повече на анимационен герой, а не на герой от роман. Главните герои пък са млади, красиви, способни, талантливи, харесвани – съвременни принц и принцеса. Бих простила на авторките липсата на въображение, но сценарият тип Пепеляшка откровено ме дразни. Образ на мъж, в който се набляга на това, че е богат, преуспял, мускулест, властен, лично мен ме отблъсква, защото е изтъкан от клишета и e лишен от достоверност, която позволява човек да има някоя и друга слабост. Да беше еротичен роман, да се плъзгаме по повърхността волно и безгрижно, но дори това не е. И другите герои са също толкова безлични, колкото и главните.

Защо обаче твърдя, че книгата беше приятна за четене и не напълно изгубено време? Защото я четох, все едно съм отделила 50 минути да изгледам някой захаросан филм, а понякога имаме нужда точно от това – малко сладникаво разсейване, което да ни забавлява. Да не забравя също така и кулинарната част – тя също има своите пропуски: Маргерита, която няма самочувствието на готвач, се оказва нещо много повече – не само, че може да готви всевъзможни основни ястия и да приготвя пищни вечери с въображение, но и е представена като ненадмината сладкарка, която декорира торти с фондан във формата на Барби. Ако човек се интересува от кулинария, му е ясно, че обикновено влечението е или към гозбите, или към сладкарството. Комбинирането на двете и изпълнението им като професионалист не е по силите дори на шеф готвачи от световна величина. Mаргерита обаче е свръх човек. Тя прави с еднакъв успех предястие с раци и торта-футболно игрище. Подозирам, че някоя от авторките се е вдъхновила от каталога в местната сладкарница и се е намерил кой да й подскаже каква е техниката за оцветяване и поставяне на фондан. И отново: въпреки че образът не е създаден в дълбочина, текстът предлага добри и апетитни кулинарни идеи. В края на книгата дори са отпечатани някои от рецептите, споменати в менютата на Маргерита. Пробвайте си и вие късмета, току виж ви се наложи да готвите за някой благороден „замразен продукт“, който има нужда именно от вашата любов, за да се затопли отвътре.

Девора

Advertisements
Categories: Любовни, Чиклит, художествена | Вашият коментар

„Гам“ и философските тези на младия Ремарк

През последните години наблюдавам с любопитство как красивите корици започнаха осезаемо да се налагат в продукцията на българските издатели. Променящият се читател – а той наистина се променя – вероятно изисква това. Отношението към корицата  показва отношение към автора, към произведението, а и към читателя. Последният все по-често е склонен да санкционира „компромисната“ корица, направена надве-натри, особено когато такава илюстрира някое велико художествено произведение. Обратното, качествената корица може да накара много хора да си вземат книгата дори само заради внезапния порив, появил се у тях при вида на естетически издържан книжен продукт.

Нямам съмнение, че вторият случай важи в голяма степен за „Гам“ – единствения роман на моя любим Ерих Мария Ремарк, който не бях чел досега. Казвам в голяма, а не в пълна степен, защото името Ремарк само по себе си също е достатъчна причина да грабнеш всичко, изпречило се на пътя ти и носещо почерка на този автор. „Сиела“ са свършили отлична работа с това издание, а корицата на Дамян Дамянов е естетическа наслада. Любопитството ми е твърде голямо – за първи път след студентските ми години да разгърна роман на Ремарк, за който нямам и бегла представа. Всъщност „Гам“ е написана през 1924 г., няколко години след дебютния „Мансардата на бляновете“. Ръкописът обаче остава неиздаден чак до 1998 г., когато се появява в Германия. На следващата година излиза и у нас, но вероятно в толкова малък тираж, че днес дори по антикварните книжарници трудно може да се намери.

В „Гам“ виждаме един напълно непознат млад Ремарк. Онези от вас, които са чели „Мансардата на бляновете“, бързо ще направят паралел, макар тук „бленуването“ да е отстъпило на по-задълбочени философски разсъждения. Тези разсъждения си проправят път сред екзотични сцени, в които енигматичната млада дама на име Гам търси себе си, като привлича и отблъсква един след друг различни мъже. Казвам „екзотични сцени“ не като намек за горещи любовни истории, а като декор на повествованието – Ремарк и Гам ни водят в Египет и Аржентина, в Индия и Югоизточна Азия, в Париж и Китай. И сцените, в които описва колоритния живот, глъчката и автентичните картини от тези места, са доста по-плътни, пулсиращи и впечатляващи от самите герои на романа.

Ремарк ги въвежда един след друг без никакви детайли, без представяне – всички онези мъже, които по-скоро рано, отколкото късно, влизат в орбитата на Гам, тя просто ги привлича със своята гравитация. Нищо не разбираме за тях освен няколкото сцени, диалозите – по-скоро театрални, отколкото истински, тук-там малко повече загатваща информация, но дотам. Самата Гам е още по-голяма загадка. Без никакви детайли за миналото й, за общественото й положение, с оскъдно описание на външния й вид основно чрез облеклото й, проследяваме непрестанното странстване на кораб или със самолет, с влак или в нечий автомобил, из екзотичните места, споменати по-горе. Мъжете се появяват един след друг в живота на Гам, появяват и изчезват, след като са дали своя принос за драматичната нишка на романа и са се включили в разсъжденията, изпълващи страниците. Разбира се, най-често разсъждава Гам, нейно е това любопитно определение за живота:

„Животът е като домакиня с голям ханш, която вари сладко за зимата, пълни безброй буркани и ги херметизира – ние всички идваме от едно и също дърво – и ето ни в нашите стъклени къщурки, можем да се виждаме, но никога не се достигаме един друг – едните са направени на пюре, другите са с извадени костилки и нарязани, а третите просто са натъпкани сурови – те се чувстват най-онеправдани“.

С дългите философски разсъждения и изпълнените с недомлъвки диалози, романът повече прилича на театрален сценарий. Неволно се сещам за Айн Ранд и нейната (също ранна) пиеса „Идеал“, в центъра на която отново е една загадъчна жена, която подлага на тест няколко типажа мъже, а в нейния образ Ранд начева собствената си философия, избистрена чак в по-късните й романи.

Макар да остава неиздаден толкова дълго време, романът „Гам“ полага някои от идеите, появяващи се в по-късни творби на Ремарк. Но не бих казал, че това отсъствие е лишило читателите от ценна творба, самороден диамант или друго някакво съкровище. Романът не успява да предложи нито впечатляващ сюжет, нито силни и пълнокръвни герои. Немският издател го нарича „роман на тезите“ – сполучливо определение, защото освен тези, трудно можем да открием нещо друго в „Гам“. Зад сполучливата корица на българското издание не стои творба от ранга на „На Западния фронт нищо ново“ или „Трима другари“, но от друга страна държим в ръце липсващото, почти непознато до момента парче от романовото наследство на един голям писател.  В кореспонденцията си с Марлене Дитрих през 30-те години Ремарк понякога споменава Гам. Може би нейния образ е проектирал върху актрисата, с която го свързва една голяма любов. Дамян Дамянов е уловил тази енигма. Загледайте се отново в корицата. Разпознавате ли тези очи?

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Любовни, художествена | Вашият коментар

„Цветя от лед и пепел“ рисуват картина в Париж

Сигурно няма човек, който да назове точна бройка на произведенията, посветени на омагьосващия Париж и на неговия символ, Айфеловата кула, било то литературни, музикални, театрални или визуални. За мен е загадка как тази масивна кула от желязо, която на живо изглежда прашна, застрашителна и неприветлива, може да бъде символ на романтиката. Париж – да, но не и Айфеловата кула. Това обаче не ми попречи да се насладя на „Цветя от лед и пепел“ на Беатрис Колин, а тук кулата на Айфел е главно действащо лице, тъй като с всеки издигнат метър от нея се случват какви ли не промени и в живота на главните герои.

Книгата на Колин звучи и изглежда романтична. Въпреки това в нея нея няма да откриете захаросан и предвидим сюжет. Най-голямото богатство на романа е изключително приятното поднасяне на подробна, но увлекателна информация за Париж, за живота и културата в Западна Европа в края на XIX век. Например, когато героите отиват на разходка в парка с колелета, авторката намира как да ни запознае с еволюцията на това превозно средство, без да звучи неадекватно или натрапено, а изборът на тоалети за Алис, че дори и на проститутките, които се споменават в книгата, правят картината по-жива, а героите – „пълнокръвни“, както се твърди и в анотацията на романа.

ken shotwell

Любовната история на Емил и Катрин до някаква степен ми напомня на класическите любовни истории от любими авторки като Бронте и Остин по отношение на това главните герои да са отделени един от друг и въпреки това връзката им да се задълбочава по неведомите пътища на силните и необясними чувства. Не откривам други прилики, но и тази ми е достатъчна, защото авторката е представила главните действащи лица реалистично, изграждайки образите им предимно върху слабостите на техните характери. Емил е талантлив, но до голяма степен неуверен в личния си живот, което го кара да действа на моменти импулсивно или деструктивно. Катрин е интелигентна и чувствителна, но с хиляди задръжки и емоционални окови. В нея се борят разбирането, че авторитетът и обществените порядки са над всичко, срещу интуицията да следва своята по-свободолюбива природа и да наруши всички правила. Когато тези две личности се срещат, всеки усеща привличането, но и всеки се дръпва назад, така че после да се хвърли със засилка презглава в една може би обречена любовна история.

Бих дала много висока оценка на книгата, ако не беше краят. Той съвсем не е лош сам по себе си, но можеше да бъде разказан по-подробно, тъй като в сегашния му вид нарушава ритъма на книгата и дори до някаква степен накърнява тази пълнокръвност на героите, за която стана вече въпрос. Като изключим това и още няколко малки детайла в сюжета или при някои от второстепенните герои, мога да кажа, че „Цветя от лед и пепел“ ми допадна, беше приятно да ѝ се посветя и останах доволна от прочетеното. Даже може би бих я прочела отново!

Девора

Вижте Париж през моите очи в личния ми блог The Happy Beehive:
Изненадващо: Париж!
Париж е най-красив, когато вали…

Намерете още ревюта на книги за Париж в Библиотеката тук

Разгледайте и Прованс с Питър Мейл и неговите книги, чиито ревюта ще откриете тук под буквата П

 

Categories: Любовни, Места, художествена | Вашият коментар

„Онова лято“ и онова много преди него

onova_lyatoНяма как да не започна с това, че българското издание на „Онова лято“ на Лорън Уилиг е поднесено на читателя в изключително красиво книжно тяло, което е удоволствие за окото. Всичките ми опити да се вдъхновя от книга, която чета на електронен четец, винаги ме водят до извода, че нищо не може да се сравни с усещането да разлистваш страниците, да вдъхваш аромата и да потъваш в историята, сгушена удобно между хартиените корици. Разбира се, това не е достатъчно само по себе си, за да изпиташ истинско удоволствие от една книга. Трябва много повече, а „Онова лято“ е достатъчно приятно четиво, така че да спечели своето място на нощното ви шкафче.

Това е поредната книга, в която сюжетът се разгръща в две паралелни истории – една от миналото и една в настоящето. Макар вече да изпитвам известно недоволство от работещата схема „мистерия в рода по майчина линия, разгадана от дъщерята/ внучката“, Уилиг е успяла да постигне баланс и да разказва в ритъм, който е интригуващ. Като във всички книги с паралелни истории досега, и тук намирам съвременната за много по-слаба от тази, разказваща за Имоджен и нейния любим Гавин Торн. Явно миналото винаги ще е по-вълнуващо заради всички тези въображаеми детайли, с които можем да украсим емоциите и взаимоотношенията на тези, които са съществували преди нас. Един вид – гледаме назад с романтични очила и донякъде наивно.

Лорън Уилиг не само гледа, но и пише: Имоджен е младо момиче, което вярва в своята щастлива звезда, която обаче се оказва не от магическа материя, а от евтин станиол. Длъжна да понесе последиците от своя избор, тя остава като затворена в златна клетка птичка, която може само да наблюдава, но не и да контролира събитията в собствения си живот. Интересен, макар и не толкова развит, е персонажът на нейния съпруг – много точно описан изкусен манипулатор, на когото нищо не убягва от погледа, а в същото време изглежда хрисим и добронамерен. Той е от тези мъже, които успяват да постигнат всичко, което желаят, благодарение на своята проницателност и лицемерие, като не остава нищо да наруши самообладанието му. Харесвам подобен тъмен персонаж в книгата – изглежда напълно достоверен! За него пречка като младия и импулсивен Гавин е лесно предизвикателство, а когато една жена е обречена да обича този, който не е изкусен в интригите, а живее с чисто сърце, често сама попада в капана на обречената любов.

Джулия, която през 2009-та ще започне да разплита историята на Имоджен и Гавин, ще трябва да изживее своите собствени предизвикателства, поставени на пътя ѝ от съдбата. Любовната история тук е лишена от естествените препятствия, с които са се сблъсквали по-старите влюбени, заради това драматизмът в тези взаимоотношения идва от несъвършените характери на героите. Като се замисля: в днешно време пред любовта и обвързването няма никакви пречки, следователно е трудно да се пишат велики романтични истории за чадата на XXI век. Защо тогава авторите се опитват?

Оценката ми за книгата е хубава, макар да я ощетявам от пълното отличие заради паралелния сюжет и поради някои неубедителни моменти в историята (на места Джулия и Никълъс много лесно се досещаха за детайли, които няма как да бъдат толкова очевидни). Очаквам следващата книга на Уилиг да ми донесе още по-голямо удоволствие, а когато прочета и нея, ще гледам бързо да споделя впечатления и емоции!

Девора

Categories: Драма, Любовни, художествена | Вашият коментар

101 романтични места в България

„Човекът е човек тогава, когато е на път“, е казал поетът. А в последните години все повече хора установяват сами за себе си правдивостта на това твърдение. Откъде знам ли? Ами, вижте продажбите на двата най-популярни пътеводителя за туризъм у нас – „101 отбивки“ и „Нови 101 отбивки“ на Иван Михалев и Елина Цанкова. От 2015 г. насам двете заглавия са неизменно в челото на най-продаваните книги в България. Подобен успех на нехудожествена литература е изумителен, но той си има своето обяснение. От една страна, повишаващият се интерес на българина към пътуване дори на кратки разстояния в страната. От друга, и това е безспорно – качественият продукт на двата пътеводителя, които съчетават не толкова познати дестинации с фантастични снимки и приятно поднесен текст.

101След наистина феноменалния успех на „Отбивките“, естествено бе да очакваме следващата стъпка на двамата пътешественици. И тя стана факт през миналия декември с няколко значителни новости в концепцията. „101 романтични места в България“ идва с твърди корици, малко по-голям формат, луксозни страници и очарователна снимка на лавандулови поля в стройни колони, докъдето ти видят очите. Издание, обречено на успех. Няма как да не си го помислите, докато се наслаждавате на очарователната корица. При това снимката не е правена някъде във френския Прованс, а в България, която, между другото, от няколко години е номер едно в света по производство на лавандулово масло.

Бърз поглед над съдържанието подсказва още една промяна, при това наистина съществена. Докато „Отбивките“ ни водеха до слабо познати места, някои дори трудни за откриване, то новата книга на Иван и Елина разширява фокуса неимоверно. Дестинациите са разделени не на географски принцип, както досега, а тематично – „На село“, „В града“, „Сред природата“, „Край морето“, „Дворци“, „Вино и СПА“. В огромната си част книгата включва познати на повечето хора локации (странно, но някои от тях присъствали вече в „Отбивките“) – от задължителните градски маршрути на Мелник, Троян, Трявна, Пловдив, Копривщица и Ловеч, до хитови в последните години китни селца като Лещен, Ковачевица, Гела, Боженци. Природните забележителности тук са наистина малко и включват предимно водоеми като язовирите Въча, Кърджали, Широка поляна. Разделът, посветен на морето, ще ви отведе до крайморски градове като Несебър и Созопол, но и до някои от последните сравнително диви плажове, като Иракли и Карадере. На пръв поглед, това определено не са места, които ще ви изненадат, но имат нещо общо – навсякъде е поставен акцент върху романтиката и върху споделените емоции, които можете да преживеете там с любим човек. Тривиалните Белоградчишки скали изведнъж стават малко по-интригуващи, когато разберете, че можете да полетите с балон над тях. Квартал Галата във Варна вероятно не би хрумнал никому като романтична дестинация, ако не види прекрасната гледка към морската столица и закачените по пешеходната алея катинарчета, символ на вечната любов.

Другият нов елемент в книгата, който отсъстваше при предходните два пътеводителя, е наличието на препоръчани хотели, къщи за гости и винени комплекси. Та-да-да-даам! Това вероятно ще се стори странно на някои от читателите, други ще го приемат като откровена реклама. Истината е, че всички тези места се вписват доста добре в цялостната концепция на книгата. Когато планираш романтично пътуване с любим човек, стъпка номер едно е да си избереш дестинация, а направиш ли го, неизбежно идва въпросът с настаняването. България е рай на посредствеността и кича, когато стане дума за туризъм. Ако искаш нещо различно, нещо по-стилно или оригинално, изпадаш в много затруднено положение. В този смисъл, препоръките на Иван и Елина идват точно на място и аз лично вече си харесах няколко места, които бих пробвал с удоволствие.

Единственият момент, който ми идва в повече, е разделът, посветен на дворците. По-конкретно подредбата там, защото до двореца Царска Бистрица идва хотелски комплекс „Валентина Касъл“ в с. Огняново, а дворецът Евксиноград е залепен до „замъка“ в Равадиново. Като любител на Третото българско царство душата ми протестира срещу това мирно съжителстване между исторически сгради от династията на Кобургите и бутафорни примери за мутро-барок с претенция за „дворци“. Но въпреки това имам подозрението, че ще се намерят достатъчно фенове на последните.

Ако трябва да обобщим, безспорно „101 романтични места в България“ поема по нов път от предшествениците си. В „101 отбивки“ двамата автори бяха заявили: „защото тази книга е за пътешественици, а не за туристи“. Тук пътешествениците отстъпват път на влюбените двойки, които търсят не просто приключение, а неща като комфорт, релакс, романтика, обстановка. С доста по-универсална аудитория, книгата ще бъде оценена от масовия читател, защото събира на едно място цялата необходима информация за организирането на романтичен уикенд или бягство от сивия делник. И ако следваме логиката на пътеводителите до момента, след отбивките и романтичните места за двама, мисля, че мога да се досетя какво ще е следващото книжно предизвикателство, което ще ни отправят Иван и Елина. Но… тайна… ще си го запазя за себе си. Дано позная.

Публикувано от Георги

Categories: Любовни, Места, Пътеписи | Вашият коментар

Да готвиш за Пикасо и да бягаш от мафията

da_gotvish_za_pikasoВсичко започва много обещаващо! Минавам бързо през първа глава, където млада госпожица (или поне така предполагам) се качва на гангстерска яхта, но бързо забравям за нея, когато от следващата глава се връщам назад в миналото, където Ондин готви своите планове за бягство и нов живот. На „сцената“ тържествено се появява Пикасо и книгата започва да тече плавно и приятно, като спокоен, но дълбок воден разказ. Паралелните истории не ми пречат, някак вече свикнах, че това е актуалното, което трябва да приема в съвременната литература. И историите за майките с тайни и любопитните дъщери. Определено е някаква тенденция! Тази книга не прави изключение. За съжаление обаче, авторката Камий Обре се е опитала да сложи толкова много подправки в манджата, които са се утаили на дъното и започват да се усещат, чак когато си преполовил книгата. Към края вече не знаеш люто ли е, сладко ли е и изобщо било ли е за ядене това пищно угощение!

Един безспорен плюс на „Да готвиш за Пикасо“ е прекрасното представяне на известния художник. За разлика от плачевния портрет на Вивалди, за който си говорихме в „Цигуларят от Венеция„, тук имаме един пълнокръвен образ, с всичките му странности и особености, който подкупва, но и отблъсква. Читателят приема и разбира героя в цялата му многоликост и този персонаж остава докрай цветен и вълнуващ.

picasso_knigaОндин е другата героиня, която впечатлява и интригува. Само ако можеше историята да е фокусирана единствено върху нейния живот, би било прекрасно! Макар че, дори тази сюжетна линия не е лишена от груба намеса от страна на авторката, която не намира живота на френското момиче, което емигрира в Щатите, за достатъчно вълнуващ, дори след срещата с Пикасо. Намесват се гангстери, патетични раздели, абсурдни ситуации, които насищат книгата не с драматизъм, а с изкуствено съшити пасажи. Какво разочарование!

Що се отнася до паралелната история, която разказва за кратък период от живота на внучката на ОндинСелин – подгответе се покрай нея да се запознаете с главен герой с прототип Гордън Рамзи, който авторката е успяла да „смъкне“ от екрана, но не е съумяла да доразвие. Как може по такъв начин да пречупи Гилби Халиуел и да го превърне в откровена смешка, за мен е необяснимо. За разлика от силния и константен (в своята импулсивност) образ на Пикасо, Обре тук представя един герой и го изкълчва до неузнаваемост.

Любов и кулинария в книгата има… оскъдно. Като изключим тефтера и описанията на Ондин за обедите на Пикасо, които, разбира се, в един момент преминават в рисувателни сесии и яденето минава на заден план. За сметка на това има гангстери, богаташи и мафия, които изтощават историята и я превръщат в ужасно евтино криминале. Не стига това, ами в желанието си авторката да удължи книгата, праща Селин на удивително безумни „тайни“ мисии, в които героинята е позиционирана гротескно. Поредната слабост на авторката идва с намесата на една гледачка, но това е разбираемо – като си се омотал в собствената ти история, със сигурност ти трябва помощ свише, за да се измъкнеш. Чудно как духът на баба Ондин не слезе от небесата да проговори и да сподели има ли я, или я няма рисунката на Пикасо, която той ѝ е подарил в знак на благодарност за позирането.

Страшно много съжалявам, че ревюто ми е толкова негативно, защото половината от книгата наистина е приятно четиво. Да не говорим, че е красиво издание и можеше да е толкова по-добра! Предполагам, че с Жак Пепен и Ерика Бауърмайстер ако не за храна, поне за книги имаме съвършено различен вкус. Макар че, доколкото помня, Бауърмайстер има две предложения, които са доста по-добри от това тук, така че погледнете и тях:

Училище за вкусове и аромати“ – Ерика Бауърмайстер

Изкуството да готвиш желания“ – Ерика Бауърмайстер

Девора

Categories: Драма, Криминални, Любовни, кулинарно, художествена | Вашият коментар

„Цигуларят от Венеция“ – дневникът на една венецианка

cigularqtЛюбовните романи! Или ги „консумираш“ с удоволствие, или изпитваш върла неприязън към похабената хартия за печат. Има и един особен вид хора, които нямат нищо против някой любовен роман веднъж-два пъти в годината, но имат и по-високи от средните изисквания към сюжета и към стила на автора. Мисля да се причисля към тях, защото не си падам нито по евтините авантюри на чиклита, нито по пълното въздържание от по-лека литература. „Цигуларят от Венеция“ е класически любовен роман и като такъв, няма да ви впечатли с дълбочина, нито с уменията на авторката Алиса Паломбо, но пък е от тези книги, за които мога да кажа: „Ами защо пък не?“.

Написан като разказ на младата Адриана за невъзможната ѝ любов с известния композитор Антонио Вивалди, романът звучи като дневник на непокорна тийнейджърка, отколкото като изпипано литературно произведение. Имам много критики към него, но в същото време не съжалявам, че прочетох книгата. Чудех се как да я опиша, защото не е лоша. Не е лоша, но е слаба. Най-силната сюжетна линия, която би трябвало да е любовната история на Адриана и Вивалди, е толкова посредствено представена – все едно някой да рецитира с патос най-баналните думи, за които може да се сети. Вместо да плени читателя, тази любов го отегчава. В останалата си част книгата е значително по-добра и си мисля, че ако Паломбо беше написала роман, който просто да разказва историята на една свободолюбива венецианка от XVIII век, щеше само да спечели. Самият образ на Вивалди е недоразвит, блед и изключително неправдоподобен и „осакатен“. Говорим за човек на изкуството, за музикант, който е носил в себе си толкова силен заряд, че е разбираемо един автор да срещне затруднения в описанието му. Въпреки това вярвам, че има и такива автори, които биха се справили с подобно предизвикателство.

venezia_1_happybeehivecom

Ако оставим критиката настрана, „Цигуларят от Венеция“ ще ви донесе приятни емоции, тъй като историята не е пропита с излишен драматизъм и всичко в нея тече плавно. Наистина хвърля светлина върху обичаите и привичките на венецианското общество от това време, което е интересно и романтично. Проследяването на живота на Адриана – от момиче, което ходи тайно на уроци по цигулка и се влюбва в учителя си, до майка на три деца от много по-възрастен от нея мъж – всъщност е любопитно и показва на читателя как понякога можем да намерим пристан от съкрушителните си емоции в ежедневие, което не е това, за което сме мечтали, но стига да му дадем шанс, може да има и своята щастлива страна.

С намигване ще споделя на тези от вас, които са в края на своето юношество, че понякога голямата любов, която си мислите, че изживявате, може да поразбърка по доста неприятен начин живота ви. За мен съдбата на Адриана, макар и литературна измислица, всъщност е много често срещана и в реалния живот. И то не само при девойки на 18, а и при доста по-големи (тук вече повдигам вежди многозначително). Ако махнем Вивалди от картинката, тази венецианка все пак щеше да има и свободата си, щеше да реализира мечтите си и в последствие щеше и да открие любовта. Но нали затова сме млади – за да страдаме и да вярваме, че любовното опиянение е единственото важно нещо на този свят!

Наздраве за романтиците, които ще посегнат към тази книга и ще открият точно това, което им трябва!

Девора

Categories: Драма, Любовни, Места, художествена | Вашият коментар

„Вила в Сицилия“ – неизбежната романтика

vila_siciliyaЕдна след друга прочетох две книги, в които сюжетната линия се развива върху основите на добре пазена тайна от нечия майка и разгадаването на мистерията от нейната дъщеря. Първата беше „Ще се видим в Париж„, а втората е книгата на Розана Лей – „Вила в Сицилия“. Майката на Тес е избягала от Сицилия след тежък момент в живота си и никога не споменава за миналото си на дъщеря си. Както обаче всички знаем, миналото никога не може да бъде пренебрегнато и колкото повече се опитваме да му дадем гръб, толкова повече то се изпречва на пътя ни. Класическа ситуация, която обещава да придаде дълбочина на разказа и да ни запознае с последиците от взетите преди много години решения.

Тес е на възраст, на която се предполага, че много неща от живота би трябвало вече да са ѝ ясни. Само че, както се случва най-често, тя живее в емоционален хаос, който не ѝ дава свободата да разгърне себе си и да се чувства щастлива. Едно наследство, като по филмите и книгите, я изпраща на опознавателна обиколка в Сицилия, която ще промени живота ѝ, а и този не нейните родители и на дъщеря ѝ. Книгата разказва историите на три поколения жени, като всяка от тях трябва да се справи и с терзанията на останалите, така че да намери собствения си път. По принцип не харесвам паралелните истории, но тук са преплетени умело и следват развръзката хронологично, а не хаотично.

Под вода

Попадайки в Сицилия, Тес става обект на интерес както на жени, така и на мъже, но дали привидният интерес не крие опасности? Новата среда, в която попада тази красива жена, е необичайна за нейните разбирания. На красивия площад до невероятната вила, която е наследила, наред с клюките, се провеждат и разговори за отмъщение, семейни вражди и непогасени дългове. Колкото и да иска да ги игнорира, Тес се оказва въвлечена в самия епицентър на събитията, тъй като собственото ѝ семейство е част от две все още тлеещи вражди. Опитът на героинята да балансира уж структурирания си живот и да открие личната драма, която е преживяла майка ѝ на същото това място, са на път да объркат представата на Тес за собствената ѝ съдба. Объркана и притисната от грижи и време, тя се чувства длъжна да постави себе си на второ място, докато съдбата (или авторката) не решава да ѝ разкрие отговорите на загадките една по една.

Харесах книгата, макар краят да ме разочарова леко с подценяването на някои от героите. Въпреки това открих в нея наслада от четенето, беше ми приятно да се гмурна в странците, както Тес се гмурка под водата в търсене на природни съкровища и спокойствие. Надявам се и за вас да е така!

Девора

Categories: Любовни, художествена | Вашият коментар

„Ще се видим в Париж“ – за любовта и тайните

shte_se_vidim_v_parisИзвадете своята любима чаша за чай, пригответе си топлата напитка, разгърнете страниците на тази книга и се порадвайте на картината пред вас, която ще превърне в красива реалност корицата на „Ще се видим в Париж“. Това е новото предложение на авторката на „Парижкият апартамент“ – Мишел Гейбъл. Книгата е вдъхновена от историята на Гладис Спенсър-Чърчил – една загадъчна личност, неуловима жена, непокорим дух – човек, който може да живее с размах почти столетие и да продължи да бъде вдъхновение и след смъртта си. Макар авторката да се опира на истинската история на Гладис, книгата всъщност проследява няколко други човешки съдби, този път изцяло плод на въображението на Гейбъл. За мен паралелните сюжети са най-слабото място на романа – не само на този, а и по принцип. Въпреки това, ако държите „Ще се видим в Париж“ в ръцете си, разполагате с едно приятно, лесно за четене и интересно четиво, което прави ранния залез на слънцето през зимата примамващ.

Историята на Гладис дава начало на поредица от събития, случващи се с хора, които се запознават с нея 90 години след нейното раждане. Ексцентричната и необичайна персона привлича към себе си една объркана млада жена и един неуспешен и посредствен автор. Героите на Гейбъл изпъкват със своите недостатъци, което в един момент ги прави симпатични на читателя. Те успяват да открият в себе си чувства, родени в истински водовъртеж от емоции и физически неудобства. Поради тази причина се оказват и вечни.

Портретът на Гладис от Болдини

Портретът на Гладис от Болдини

Авторката признава, че се придържа стриктно (доколкото е възможно) към реалната биография на херцогинята. Измислените от Мишел Гейбъл герои пък допълват историята по правдоподобен начин. Младата Пру попада при възрастната дама в момент, в който е изгубила всичко и няма избор дали да приеме новите и нетипични условия за работа, които са ѝ предложени. Сетън прекарва по-голямата част от живота си, потънал в загадъчната история на херцогинята, което в крайна сметка го отвежда в нейния дом с молбата да напише биография ѝ. Героите си стават близки постепенно, като всеки един от тях има тайни, които не желае да разкрива, но които ще се превърнат в обект на „разследване“ от младата Ани почти 30 години по-късно. Оказва се, че тази заплетена нишка от герои може да бъде разплетена съвсем лесно, стига да се намери кой да дръпне правилното шнурче, така че всеки да попадне на правилното място в правилния момент.

За мен Ани е най-слабата героиня в книгата, изобщо ролята ѝ е недомислена и повече щеше да отива на някоя млада тийнейджърка, която по цял ден се чуди какво да прави, затова решава да се отдаде на разследването на историята в една книга. Намесени са толкова много личности, събития и връзки между хората, че читателят в един момент наистина се обърква, но решава да не придиря… Авторката на „Ще се видим в Париж“ иска да експлоатира важните моменти от живота на Гладис, включително тези, които касаят Първата световна война, после Хитлер, Чърчил и кой ли още не, минава пред войната във Виетнам, кратко, но драматично представена чрез образа на Чарли, за да стигне до събитията в американската история след атентатите през септември 2001 г. Мисля, че спокойно можеше да се лиши от Ерик, който изпълнява съвсем епизодична роля, колкото просто да оправдае някои решения на майката на АниЛоръл.

Като изключим тази забележка, както и факта, че в един момент действието се развива бавно и леко досадно (грешка, която авторката индиректно признава в текста, но по-късно поправя с по-заплетения и „активен“ край), книгата наистина е увлекателна и дори ограмотяваща. Поне аз се радвам, че разбрах за съществуването на Гладис Спенсър-Чърчил, херцогиня Марлборо, а ако има нещо, което много обичам в литературата, е, когато имам повод да се разровя и да разбере нови неща, вдъхновена от вече прочетена книга. Със сигурност бих харесала „Ще се видим в париж“ повече, ако беше посветена единствено на живота на херцогинята, но пък наличието на биографията Хюго Викърс явно не само е вдъхновило, но и разколебало Мишел Гейбъл от това да напише книга, посветена само на един герой.

Излишно е да казвам, че основната тема на романа е любовта, но разгледана под различни ъгли, примесена и объркана с чувството за дълг, допълнена от майчинската закрила, подсилена от годините раздяла – на моменти опияняваща, на моменти – обсебваща, но като цяло – в основата на всяко житейско решение на героите. Ако и на вас ви се изживява нещо подобно, пък макар и на хартия, знаете към какво да посегнете.

Девора

Categories: Любовни, художествена | Вашият коментар

Роклята

roklyataКогато прочетох анотацията на „Роклята“, в мен се създадоха очаквания за романтично-магическо четиво в стил „Шоколад“  на Джоан Харис. Обичам семейните женски истории, в които майка и дъщеря творят и създават свои собствени светове, свои неочаквани истории и обрати. „Роклята“ обещаваше да ми донесе подобно приятно изживяване и се захванах да чета с интерес!

За съжаление книгата не успя да ме впечатли със сюжета си, нито с героите, нито с въображението на Софи Никълс. Историята е предсказуема и което е по-лошото – скалъпена. Особено в частта си с героите, които по един или друг начин носят неприятности, мъка и горчивина на двете главни действащи лица: Ела и нейната майка Фабия Морено. Майката на Ела е с арабски произход и се опитва да избяга от спомените си, докато нейната дъщеря упорито се опитва да вдигне завесата над същото това минало, така че да открие себе си. И двете са аутсайдери, макар и по различен начин: Фабия винаги иска да изпъква с ярките си дрехи и перфектни обноски, докато Ела се опитва да прикрие всичко, което я отличава от останалите.

Докато дъщерята е на училище, майката приема различни персонажи в своето бутиково магазинче за винтидж дрехи. Това води до много запознанства, които носят след себе си неочаквани приключения и емоции. Сред тях, разбира се, е и любовта. Но идват и завистта, неприязънта и страхът. Фабия притежава дарбата да усеща хората и да влияе на съдбата им чрез магически думи, но авторката изпуска тази толкова интересна нишка и я оплита в баналности, които пречат на историята да впечатли с пълния си потенциал. В един момент всичко звучи толкова скалъпено: пълният с маркови дрехи гардероб на покойна богаташка, който Фабия получава като подарък от наследниците; сексуалното посегателство върху Ела, което се случва заради някаква кърпичка и сбъркана стая; търгът на откраднати дрехи (понеже когато някакво хлапе ти донесе най-ценните вещи на майка си, първата ти идея няма да бъде да се обадиш по телефона на тази жена да ѝ благодариш, а ще тръгнеш да правиш събитие с дрехите ѝ); решението на Фабия отново да заминат… Всичко това е толкова повърхностно описано, че неминуемо ми донесе огромно разочарование от книгата.

Моето лично мнение за „Роклята“ на Софи Никълс е, че отново попаднах на посредствена книга с голяма заявка и титла „бестселър„. Вече съм се отказала да чета бестселърите на „Ню Йорк Таймс“, мисля, че ще последват и тези на „Амазон“. Тук обаче трябва да подчертая, че книгата очевидно ще е достатъчно задоволителна и интересна за масовия вкус, така че ако искате да се разнообразите с нещо леко, както когато гледате романтичен филм на Hallmark, „Роклята“ е добър избор, защото все пак има някаква нотка на оригиналност в сравнение с масовите американски чиклит предложения.

Девора

Categories: Любовни, художествена | има 1 коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: