Мемоари

Войната не е с лице на жена

„Всичко, което ни е известно за войната, го знаем от „мъжкия глас“. Ние сме в плен на „мъжките представи и на „мъжките“ усещания за войната. На „мъжките“ думи“. Жените мълчат“.

Колко книги сте прочели за войната? А колко от тях са написани от жени? Горните думи са размисли от дневника на Светлана Алексиевич, който тя си води в периода 1978 – 1985 г., докато работи върху книгата си „Войната не е с лице на жена“. И действително, свикнали сме да говорим за войната като мъжко занимание. Мъжете са воювали, страдали са, побеждавали са или са губили, умирали са. А жените? Пред перспективата да напише просто поредната книга за войната, Алексиевич избира да даде думата на жените, преживели Втората световна война. И мълчали десетилетия след това. Резултатът е покъртителен разказ от първо лице на десетки съветски жени – санитарки, снайперистки, танкистки, автоматчици, партизанки. Разказ, от който ще ви се прииска да си скубете косите, да си дерете лицето и да си повтаряте, че това не може да е истина. Войната натюр – такава, каквато само една жена може да я разкаже.

„Селото от моето детство беше женско. Мъжки гласове не помня. Така и е останало в мен – за войната разказват жените. Плачат. Пеят, сякаш плачат“, пише Алексиевич. И започва да издирва тези жени, въоръжена с магнетофон и страшно много кураж. Из целия Съветски съюз. Слуша, записва, плаче. Страда… Прочетете само 50-ина страници от книгата и ще си дадете сметка за огромното бреме, което сама си възлага тази забележителна авторка. Това е неописуемо! На хартия! А какво е на живо – бедна ми е фантазията да си го представя.

„Да, те плачат много. Реват. След като си тръгна, гълтат хапчета за сърце. Викат „Бърза помощ“. Но все едно молят: „Ти идвай. Непременно идвай. Толкова дълго сме мълчали. Четиридесет години сме мълчали…“

Първоначално не успях да разбера това твърдение. Защо за мълчали? Защо проговарят след толкова десетилетия? Алексиевич се спира и на това, дава отговор и на този въпрос. И в него е великата драма на тези жени, невъобразимото. Докато са воювали на фронта, за войниците са били „сестрички“, закриляни са, пазени са. Веднъж завърнали се от войната, те се сблъскват с друга действителност – мъжете странят от „фронтовачките“, а жените ги обвиняват, че на фронта са мърсували с техните мъже. И те се затварят в своята неизказана мъка. Крият медалите. Опитват се да забравят смъртта, труповете, писъците. Невъзможно.

„Кой ще тръгне да воюва след такива книги? Вие унижавате жената с примитивен натурализъм. Жената-героиня. Развенчавате я. Правите я обикновена жена. Самка. А те са ни светици“. Това твърди цензорът, когато отхвърля пасаж след пасаж от книгата на Алексиевич. И наистина, „Войната не е с лице на жена“ няма нищо общо с героичните описания на подвизи или драматизма на сраженията, които сме свикнали да четем. Тук ужасът е твърде, твърде много. Смъртта е толкова масова, толкова помитаща, че гърлото пресъхва. Болката се усеща от всяка страница. Но не само… Удивителното в разказите на всички тези жени е огромният ентусиазъм, с който отиват на война. Без изключение. Правят невъзможното, за да ги пуснат на фронта, в месомелачката, където мъжете, обръгнали на ужаси, оцеляват по няколко месеца. Почти деца, на тях им се налага да пораснат твърде бързо.

„На деветнайсетгодишна възраст имах медал „За храброст“. На деветнайсетгодишна възраст побелях. На деветнайсетгодишна възраст в последния бой простреляха и двата ми бели дроба, вторият куршум мина между два прешлена. Краката ми се парализираха“.

Но врагът в лицето на немците не е единственият кошмар, който изживяват съветските хора. Алексиевич споменава теми, които и досега са табу в посткомунистическа Русия – за военнопленниците, които – вместо да се завърнат вкъщи – директно са изпратени на лагер в Сибир, заради това, че са позволили да попаднат в плен; за изнасилванията над германските жени при настъплението в Европа – макар и епизодично, това също е споменато.

„Войната не е с лице на жена“ без съмнение е най-шокиращата книга, която някога съм чел за войната. А съм прочел доста. Нищо не може да се сравнява по реализъм с автентичните изповеди на тези жени, изказани след десетилетия мълчание. Десетки истории, в които смъртта, ужасът и омразата се срещат с любовта, гордостта и волята. Без фанфари, без лозунги. Кръв, кал, тиня, вътрешности и викове, отрязани крайници и изпепелени семейства. Толкова много болка… Неописуемо е.

В изданието на „Парадокс“ „Войната не е с лице на жена“ е поместена заедно със следващата книга на Светлана Алексиевич – „Последните свидетели“. Създадена две години по-късно, тя повтаря схемата с изповедите от първо лице, но този път думата имат онези, които по време на войната са били деца. Техните спомени са много различни. В повечето случаи те не са активни участници, а най-вече жертви. И свидетели на неща, които надминават най-ужасяващите ни кошмари. В техните спомени са се запечатали такива моменти – когато ги разстрелват, а те оцеляват по някакво чудо; когато изгарят цялото село; убиват семейството пред очите им; косите на мъртвата майка и пелените на убитото бебе горят… Когато немците отвличат вагони с деца в Германия и източват кръвта им, защото вярват, че е особено ценна за ранените на фронта. Иде ти да виеш – да виеш от ужас и безсилие, от изумление пред безграничната жестокост.

Ако трябва да прочетете само една книга, за да си обясните войната, то не бих намерил по-добро предложение от този сборник. Твърде вероятно е да не ви понесе. Може би ще ви разплаче и няма да успеете да продължите. Но успеете ли, ще ви преведе през такъв личен холокост, че ушите ви дълго време ще звънтят от преживяното.

След такава първа среща със Светлана Алексиевич не ми остава нищо друго, освен да прочета и другите произведения от цикъла „Гласовете на утопията“. „Време секънд хенд“ вече я има и на български, а в скоро време, надявам се, „Цинковите момчета“ и „Чернобилска молитва“ също ще видим и по нашите книжарници, благодарение на изд. „Парадокс“. За които са и големите аплодисменти, че откриха за българската публика автор от такава величина!

Публикувано от Георги

 

 

Categories: Военни, Интервю, Мемоари | Вашият коментар

Евгений Утин – „Писма от България“ и непознатата Руско-турска война

На фона на ежегодната полемика около Трети март като национален празник на България и вечните делби между русофили и русофоби, тази година почти незабелязано за широката аудитория на книжния пазар се появи едно забележително издание. Книгата на петербургския адвокат и военен кореспондент Евгений Утин „Писма от България“ излиза на руски език през далечната 1879 година, но, забележете, никога не е издавана у нас. Въпреки че представлява живо свидетелство от първо лице за войната, която Руската империя води с Турция, за всички тези години не се намира воля тази книга да достигне до българския читател.

Този факт засили неимоверно любопитството ми и дългият празничен уикенд прекарах с „Писма от България“, издадена в красиво книжно тяло от търновското издателство „Абагар“. Триста страници по-късно отговорът на въпроса „Защо чак сега?“ намира своя изчерпателен отговор.

Евгений Утин заминава за България малко след избухването на войната през 1877 г. и остава у нас до третия щурм на Плевен през септември същата година. Изключително интересно е да се вникне в неговите разкази и размишления за вероятно една от последните „романтични“ войни в Европа. Под „романтични“ визирам онова приповдигнато настроение, необоснован патос и еуфория, жадуването за предстоящите сражения като за истинско тържество. Това разбиране за войната е завинаги стъпкано в калта чак през 1916 г. в окопите на Сома и Вердюн. Но тогава, на брега на Дунава, картината е като от празник.

„Всички очевидци разказваха в един глас, че армията е великолепна, че цялата подготовка на войната е доведена до съвършенство, нашето оръжие блести, нашата артилерия внушава дълбоко уважение, към генералния щаб и ръководните лица се отнасяха като към икони и обществото беше готово да обсипе с камъни всеки, който би си позволил не само да не признава, но дори и да се усъмни в огромните таланти, в гения на всички онези, натоварени от съдбата с високата чест да поведат в бой руската армия“, описва Утин еуфорията в родината си.

Следващите страници илюстрират дълбокото му разочарование и болка от рухването на тази измамна фасада. Истинското лице на Руско-турската война за него, руския кореспондент и патриот, е поредица от престъпна немарливост, подценяване на противника, липса на подготовка и похабяване на човешки животи. Войната не се оказва бърз и безпрепятствен поход до Константинопол – и пушите, и екипировката, и оръдията, дори палатките на противника са по-добри от руските. Турците не бягат панически пред настъпващите войски, а оказват свирепа съпротива, която коства хиляди и хиляди жертви. Шокиращи са свидетелствата на Утин за несъвършенствата на санитарната част, за мръсотията и хаоса в полевите болници, където ранените губят живота си, просто защото няма кой да им обърне внимание; за мъчителните преходи с волски каруци, които много от пострадалите войници не успяват да преживеят. Унищожителна е критиката му за мащабната корупция, която владее интендантството и доставчиците на провизии за войската и безскрупулните схеми, които пресметливите тиловаци правят за сметка на обикновения войник. Горчивите изводи, които си прави военният кореспондент, водят и категоричната му оценка:

„Вярно, победихме, но нека никога не забравяме, че победихме с огромно числено превъзходство на силите и с несравнимите природни качества на руския войник, който не признава никакви препятствия в битката с врага“.  „Разбира се – пише Утин – руският войник понесе всичко, издържа и втори, и трети път и с гърдите си проби пътя до Константинопол. Но въпросът е колко излишни жертви паднаха в тази война заради лошото състояние на въоръжението. В този случай нищо няма да обясниш със „съдбовните неизбежности на войната“. По-скоро трябва да се позовеш на нашите може би също съдбовни неуредици“.

И докато горното дава доста автентичен поглед над състоянието на руската армия по време на войната, за българския читател ще е безкрайно любопитна и гледната точка на „освободителите“ към „братушките“ българи. А тя, поне според автора, е доста смесена. Първоначалните впечатления са изпълнени със скептицизъм. „Е, това народ ли е, за когото си струва да проливаме кръвта си? Неблагодарни, глупави – и т.н. и т.н.“ са част от подмятанията по адрес на българите. Всъщност едно от нещата, които изненадва руснаците при десанта им, е голямото недоверие на „братушките“. То обаче, както посочва Утин, има своите дълбоки корени. Не за първи път руски крак стъпва по тези земи в битка с империята на султана, но резултатите до този момент са катастрофални най-вече за местното население. В предишните войни отстъплението на руските войски е последвано от нечувани жестокости спрямо останалите в района българи и затова сега, през 1877 г., железният български аргумент е „Вие ще си отидете както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят“.

Голямо е подценяването и на българското опълчение, към което руснаците гледат с насмешка. Това се променя обаче след боя при Стара Загора, в който загиват половината опълченци, но подвигът им се прочува и променя отношението към боеспособността на българите.

Утин навлиза и по-дълбоко, търсейки причините за високомерното отношение на неговия народ към освободените южни славяни. И той ги намира преди всичко в „крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас“.

Той безпощадно критикува най-голямата, според него, грешка на сънародниците си – опита им да наложат своите собствени порядки над току-що освободения народ и да го поставят под опека. „Да попаднеш под опека, да загубиш пълноправие – няма по-тъжна съдба за който и да е народ. Нека народът преживява години на колебание, нека впряга всичките си сили и търпи загуби, само не го поставяйте под опека, тъй като в такъв случай той губи вярата в себе си и стъпка по стъпка се превръща в сляпо оръдие на своите опекуни“.

Авторът търси и историческите причини, поради които се проявяват тези „прекомерни изисквания за благодарност“, които руснаците предявяват навсякъде. И го намира в дългите години на татарско робство и изгубеното покрай това чувство на самостоятелност. „По силата на миналото, с което още не сме се разделили, гледаме на всеки дребен успех в обществения ни живот не като на нещо, което е в реда на нещата, а като на милостиня, зависима от благоприятен случай. При такова отношение към естествените надежди… ние знаем само да благодарим. Понятно е, че след като исторически сме възпитавани в чувство на благодарност, я изискваме и от другите, които имат щастието или нещастието да се срещнат с нас. Длъжни са да благодарят, а за какво – това е друг въпрос„.

Невероятна оценка на автор, който очевидно не е имал никакви притеснения да заявява позицията си, без да се страхува от цензура, преследване или отхвърляне заради едно или друго твърдение. Уви, подобни преценки се оказват достатъчни да обрекат книгата на забвение в последвалите десетилетия.

И още един момент, който ще спомена, защото заслужава внимание. Не си спомням да сме учили в учебниците, че Руско-турската война се оказва хуманитарна катастрофа за българите, вероятно надминала ужасите на Априлското въстание. Поражението на русите край Стара Загора и последвалото опожаряване на града прогонват десетки хиляди хора, които търсят спасение през Балкана. Покъртителни са картините, които Утин описва с ужас, докато разказва за бягащите майки, принудени да изоставят децата си по пътя, за отмъстителността на турците и изстъпленията над цивилното население. Войната навсякъде е кошмар, независимо дали я наричаме „освободителна“ в учебниците и си я визуализираме с героични сцени на патос. Хилядите безименни жертви сред цивилното население не попадат върху никоя картина или гравюра, но достигат до нас 139 години по-късно, ярко описани от Евгений Утин.

Чест и почитания на издателство „Абагар“ за това прекрасно издание. Признавам си, че цената от 20 лв. за книга от 300 страници с меки корици първоначално ме стресна малко, но томчето си струва всяка стотинка. Трябва да се отбележи и страхотното графично оформление, ценните бележки под линия, дело на преводача, и хубавият предговор от писателя Георги Данаилов, който резюмира вкратце есенцията от иначе многословния Утин. Тази книга без съмнение руши митове и точно по тази причина остава неизвестна у нас повече от век. Неудобна и за руската, и за българската страна, тя разкрива твърде много истини, поставящи под съмнение захаросаната фасада на тази война. И точно затова трябва да се чете. Защото знанието неутрализира омразата, породена от сляпата вяра в митовете и деленето на -фили и -фоби. И поставя в центъра неутралните факти, безименният героизъм и страдание на обикновения човек. Които трябва да почитаме с ръка на сърцето и днес.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Исторически, Мемоари | 2 Коментари

Автобиографията на Михаил Калашников

Новината, че предстои издаването на български език на книга, посветена на най-известното оръжие на ХХ век – автомат Калашников, ме накара да изровя от паметта си едно заглавие, което бях пропуснал преди няколко години при излизането му. Става въпрос за малката книжка „Моят живот в бури и откоси“, събрала спомените на съветския оръжеен конструктор Михаил Калашников. Изд. „Рива“ я пуснаха на пазара през 2011 г., но докато стигна до нея, вече беше изчезнала от рафтовете на повечето книжарници.  Сега любопитството ми се изостри и с малко късмет успях да открия една изостанала бройка в „Хеликон Витоша“.

kalashnikov-bioФренската журналистка Елена Жоли публикува през 2003 г. книгата си, която написва в резултат на разговорите си с вече доста възрастния Михаил Калашников в дома му в затънтения уралски град Ижевск. Освен нейните коментари и обяснения за контекста на разказваните събития, Жоли се е постарала да запази автентичния разказ на конструктора. Казвам „конструктор“, защото трудно можем да наречем с друга титла човека, останал в историята като създател на АК-47, колкото и спорен да е този факт. Той не е нито инженер, нито има някакво образование. До края на живота си не става директор на оръжейния завод, в който работи, а запазва единствено титлата си „главен конструктор“. Въпреки това е генерал и носител на всички възможни съветски и руски държавни отличия. Твърде любопитно…

Още по-любопитен е въпросът с действителното изобретение на автомат „Калашников“. Много източници твърдят, че заслугите за това са на немския конструктор Хуго Шмайзер и екип от други немски специалисти, които през 50-те години са изпратени да работят именно в Ижевск. Шмайзер е създателят на една от първите автоматични пушки в света – оръжието Stg 44, което в края на войната влиза на въоръжение във войските на Райха, а трофейни бройки от него бързо попадат в ръцете на руснаците, които оценяват високо достойнствата му. Изумителна е дори визуалната прилика между Stg 44 и АК-47, макар да се водят доста спорове доколко конструкцията на двете оръжия наистина е сходна. Защо отварям тази скоба ли? Защото, въпреки очевидните съмнения, в книгата си Калашников дори не споменава името на Хуго Шмайзер (ок, споменава го веднъж, но по съвсем друг повод). Което е малко странно, сякаш.

Човекът, когото виждаме в „Моят живот в бури и откоси“ е едно печално творение на сложната епоха, в която живее, един завършен homo sovieticus. Книгата започва с ужасяващи разкази за детството и ранните години на Миша, в периода на разкулачването, когато семейството му е депортирано в Сибир. Болезнено откровение за социалните катаклизми, разтърсили селата по онова време. „Децата знаеха кои от местните хора подкрепяха депортирането в Сибир и лишаването от граждански права на онези селяни, и в училището се пренасяха разделенията, търканията и разногласията между бедни и богати. Разменяните обиди и упреци понякога завършваха с всеобщи стълкновения. Децата си отправяха заплахи, наричаха се кулаци и експлоататори. Нарочените винаги бяха смятани за инициатори на разправиите дори когато те чисто и просто се отбраняваха и защитаваха“.

Зловещите картини на депортацията и изнурителния живот в Съветския съюз през 30-те години всъщност са доста по-интересни от следващите страници, които разказват за същинската работа по създаването на най-известния автомат в света. Както вече споменах, липсва каквото и да било за Хуго Шмайзер, макар темата за „заимстването“ все пак да намира място в мемоарите на Калашников. Така например той признава, че в ранните си разработки бил заимствал детайли от американската пушка „Гаранд“. Друга съществена липса обаче, която установих, е тази на техническите детайли. Тях просто ги няма. Великият конструктор разказва за тестовете, за преработките, за комисиите, за конкурентите си, но не и за детайлите на автомата, които го правят толкова успешен. Как се е стигнало до едно или друго решение, кое е уникалното в него – представям си, че всеки създател естествено би изпаднал в логорея, докато описва „отрочето“ си. Не и Миша Калашников. Той е лаконичен, спестява доста подробности и умело насочва разказа си в други посоки.

Всъщност, есенцията на цялата книга е събрана в предговора от Елена Жоли. Мемоарите на самия Калашников премълчават тактично ключови моменти от създаването на автомата, но пък рисуват образа на един човек, който идеално се вписва в понятието „homo sovieticus“. Сложен, неразбираем образ, който не предизвиква никакви симпатии, дори напротив. Репресиран от политиката на Сталин, по-късно като депутат той му ръкопляска в несвяст, защото никой не иска да спре да пляска пръв. Края на Съветският съюз възприема като предателство спрямо родината си. Смята, че Германия е трябвало и досега да плаща репарации и се отвращава, че „сега протягаме ръка за просия пред тази нация„. Думите му са пълни с противоречия, като това: „След разпадането на СССР манталитетът на хората се промени, те започнаха да се плашат един от друг“. Чак тогава ли, мисля си…

Въпреки всичко мемоарите на Калашников са любопитен поглед към спорната личност на човека, оставил името си като създател на най-смъртоносното оръжие в света. Трябва да се четат с едно, дори с две наум, но показват с една човешка съдба толкова много от съветската действителност и съветския начин на мислене. И говорят много дори за това, което премълчават.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Интервю, Мемоари | Вашият коментар

Made in Italy / Food and Stories – дълбоко в италианското манджаре

made_in_italyПолучих тази дебела и тежка книга като подарък от Жоро, който, както многократно отбелязваше, особено когато забележеше, че не напредвам с четенето, я беше „домъкнал“ чак от Милано! Признавам, че първият ми сблъсък с нея ме стресна – това не е типичната кулинарна книга с красиви фотографии на накипрени сладкиши и ястия, а дебел том, събрал в себе си рецепти, история, семейни спомени и – да – снимки на недотам приятни за гледане хранителни запаси (като цял мозък например). Както обаче знаем, красотата в кухнята никога не опира само до това ястието и продуктите за приготвянето му да изглеждат като подбирани по каталог, напротив! Красотата е в споделянето и точно това е и градивната основа на италианската кухня, за която Джорджо Локатели разказва толкова напоително.

Друго признание би било и фактът, че аз въздишам не по италианската, а по френската кухня. Идеята за варено тесто ме отвращава, едвам се научих да преглъщам спагети, но само ако са удавени в сос, а това да ям супа с плуващи парченца паста в нея ми се струва като гастрономичен кошмар. Виж, пицата и тирамисуто са друго нещо – едното хрупкаво запечено, а другото – сочно и свежо! Да, така си мислех преди, до тези рецепти се свеждаха основните ми познания, но ето, че двама Джорджовци ми показаха пълната картина от италианско разнообразие в кухнята и вече имам по-грамотен, ако не по-гладен поглед над нещата.

Обобщено книгата може да бъде разглеждана като кулинарна, но тя е и мемоар, тя е и история на храната в Италия, често представена по провинции. В „Made in Italy“ има от всичко по много: като на богата трапеза. Преди всичко Джорджо разказва за опита си като готвач, като представя ястия, подобни или идентични на тези, които можете да вкусите в собствения му ресторант в ЛондонLocanda. Макар да твори далече от родината си, авторът е убеден, че по-хубаво от италианското няма! Говори с огромна страст за всички продукти, които се отглеждат/ развъждат или произвеждат на родната му земя и няма случай, в който да признае, че трюфел или сирене е по-добро във Франция, отколкото в Италия. Книгата е пропита от носталгично чувство, тъй като Локатели често вмъква истории и спомени със своите баба и дядо, родители и роднини. Полезните съвети изобилстват и наставленията на автора са поднесени със смигване като „когато купувате изкуствените плодове и зеленчуци, някой някъде си кара новото ферари“. Въобще всичко в стила на автора е толкова италианско, а понякога ми звучи и толкова балканско, че границите между нашите народи леко ми се размиват. Разбира се – различия има много! Но това, което откривам като близост в темперамента, е предпоставка написаното да звучи близко и на българската аудитория (макар че самата книга още не е издадена на български език).

Антипасти

Ризото

Започваме с антипасти! Те могат да бъддат разнообразни и засищащи, така че дори да не стигнете до основното, но ако са поднесени в подходящите порции, имате шанс. Главата обогатява общата култура на читателя, като разказва подробно за продуктите, използвани в рецептите. Ще ви е интересно да разберете повече за балсамико оцета, за подправките (свежи и сухи), за аншоато, каперсите, артишока и още много типични за италианската кухня класики. Всеки продукт има свое каре, което включва историята му, може би лична история и преди всичко – как е най-добре да бъде избиран и използван. В това отношение книгата е истинско съкровище!

Риба

Риба

Месо

Месо

С напредване на главите ще се уверите, че не всички рецепти са изпълними в домашни условия. Локатели се е опитал да смекчи това, но доколко един професионален готвач може да слезе на нивото на обикновената домакиня, която няма да направи разлика между Грана Падано и Пармиджано? А тази домакиня, която не използва в кухнята си италиански продукти с гарантирано качество за произход? В много от случаите рецептите са слабостта на книгата, освен ако не сте истински гастроном с нужния за тази цел портфейл. Въпреки това обаче, те също носят своята полезна информация за това как се приготвя едно или друго нещо, а за любителите – и това стига.

Паста

Паста

Супата на италианците също не е точно това, на което ние (и явно англичаните) сме свикнали, но на нея са посветени малко страници. Любимата ми глава е тази за ризотото. В нея има прекрасни идеи, а самото ястие е огледано от всички страни и представено толкова подробно и с такава любов, че ви иде да сложите тигана на печката и дори да си направите свой собствен бульон! Все пак не е толкова трудно.

Най-обширна, разбира се, е частта за пастата. Излишни обяснения, не винаги придружени със снимков материал, описват различните видове паста, както и в кой регион на Италия са най-популярни и каква е разликата в приготвянето им. Няма да ви е скучно обаче при рецептите, особено ако сте любител. Следващата категория – риба – е написана изкусително. Дояде ми се риба, при това нещо по-различно, а аз никак не съм по морската храна! Казвам това и е достатъчно да си направите изводите. Главата с месото е леко скучновата, може би защото италианците предпочитат по-простичкото ядене, а последната глава – тази на десертите – ми доказа, че като изключим любимия на цял свят сладкиш с кафе, маскарпоне и бишкоти, италианците нямат с какво толкова да се похвалят в тази област. Дори самият автор признава, че обилното хранене на трапезата не предразполага към тежки десерти, затова в повечето домакинства плодът или сирената вършат тази лека задача.

Сладко

Сладко

Оценката ми за книгата е висока, най-вече заради това, че е изключително информативна. Ако я сравнявам с друга книга, посветена на италианската кухня, която съм представяла в този блог („Храната – италианското щастие„), тази разпалва много повече кулинарното любопитство на читателя и дори се чете по-лесно и бързо. Със сигурност ще изпробвам някои от рецептите, а указанията на Джорджо за винегрет, бульони и ризото ще влязат в семейната съкровищница от рецепти.

Ако сте запалени по изкуството на добрата кухня, не подминавайте тази книга при посещенията ви в чужбина. Пък дори да трябва да я мъкнете от Милано… ;)

Девора

Categories: Биография, Мемоари, кулинарно | Вашият коментар

Мемоари на един румънски военнопленник

Изключително рядко е в българската военна документалистика да се търси гледната точка на врага, забелязали ли сте? Изобилства от мемоари на участници в сраженията и книги, разглеждащи всичко от българската гледна точка, но когато стане въпрос за някаква обективност, или още повече – за погледа на другия, на врага, нещата замръзват. Няма ги. Изключение правят, разбира се, цитати на чужди военни кореспонденти, които славят героизма на българския воин и силата на българското оръжие. Те се предават от уста на уста, а в последните години и под формата на фейсбук картинки, за да напомпат малко самочувствие във вечно гледащия (неразбиращо) назад българин.

memoariТа когато видях книга от румънски автор, озаглавена „Мемоари на един военнопленник“, просто изтичах до книжарницата и си я купих още в деня на излизането й. Книжарите дори не бяха забелязали, че са я получили, когато вече  държах в ръцете си. Името Джордже Топарчану не ми говореше нищо, нито пък издателство „Даниела Убенова“ (след кратък преглед на сайта им установих, че издават предимно учебници и детски книжки). Но корицата, на която архивна снимка показва дунавския бряг при Тутракан, обсипан с трупове след паническото бягство на румънците… това вече ми говореше достатъчно.

Книгата се чете на един дъх и изумява с невероятната си четимост и яркия, увлекателен стил на автора. Топарчану е представител на румънската интелигенция в началото на ХХ век – поет, публицист, белетрист. Като ефрейтор в румънската армия участва в Междусъюзническата война, а след това и в Първата световна. През 1916 г. е пленен при Тутракан, а след това отведен в плен на юг, в Македония. Тези бурни събития са описани с майсторско перо в мемоарите му, основен театър на които, по неволя, е България.

Първият досег на Топарчану с България е през Междусъюзническата война. Страниците, посветени на този срамен румънски поход през опразнената от мъже и опустошена от холера Дунавска равнина, не блестят с нищо особено. Страхът от зараза доминира, а завръщането на родна територия се посреща с въздишка на облекчение. Не така стоят нещата обаче при битката за Тутракан само три години по-късно. Епизод, врязал се силно в паметта на писателя и описан по изключително вълнуващ начин в книгата. Картините от Тутракан са потресаващи – паниката, обзела румънците при настъплението на българските войски, е нечувана. Топарчану описва Дунава, кипяща от обезумели войници, опитващи се да се доберат до своя бряг – оттам обаче ги стрелят техните, а отсам – българите. Шокиращи са разказите за уплашените войници, които нахлуват на палубата на един катер, стъпвайки до смърт всички ранени, наредени върху нея, водени единствено от страха. И за неумолимите български стрелци, упражняващи се в стрелба по плуващите в Дунава румънци, дори когато отсреща смахат отчаяно с ръце в опит да се предадат. Войната наистина е безумие и ненаситна за кръв паст – разбираш го доста ясно от подобни свидетелства.

Снимка: Изгубената България

Снимка: Изгубената България

Веднъж попаднал в плен, Топарчану започва продължава одисеята си по пътя за Македония в един изнурителен, убийствен преход из българските земи. Не спестява нищо от преживяванията си по време на прехода – и отношението на българските стражи, и замерянето на колоната с камъни от местните при преминаването покрай населени места. В Македония обаче, далеч от активните бойни действия, и разказът става доста по-живописен. С извиращо кой знае откъде чувство за хумор пленникът описва опитите си да научи български: „… крък, мък, цфък, които приличат повече на хълцане, отколкото на човешки говор“, а страниците, посветени на това му занимание, ще ви накарат да изпопадате от смях. Книгата е изпълнена и с всякакви любопитни случки, които изграждат една изключително колоритна картина на войната, контрастираща с всичко, писано от български автори по темата.

Чистосърдечен и необременен от нашата родна романтика спрямо Македония, Топарчану я описва с цялата си ирония така:

„Македония, планинска страна на бунтовни пастири и зеленчукопроизводители, изобразена в сепийно кафяво върху светлата карта на Европа; объркана и чудовищна география, която ми причиняваше тръпки на ужас на училищната скамейка и двойка в бележника… Благословен от Бога край, само трънаци и камънаци, където дори и в най-лошите си сънища не съм си представял че ще живея…

Македония, земя с историческо минало, където античната цивилизация се инфилтрира веднъж отдолу-нагоре като нежна струя вода, а после изтича обратно отгоре-надолу, без да остави нито капка. Амфитеатър на размествани от земетресения скали, гнездо на ендемична анархия, смесица от враждуващи раси, коя от коя по-намръщена и главонога, които от толкова време се разкъсват със зъби помежду си и взаимно се оскверняват, докато успеят да се слеят в тази перла – homo balcanicus – уникален тип на планетата Земя, европеец по географско определение, а комитаджия – по рождение…“

Как ви се струва това, а? Прекрасен цитат, просто прекрасен! Цялата книга е хипнотизираща дотолкова, че трудно ще я оставите. Аз лично я изчетох на един дъх.

Мога само да изразя адмирации към изд. „Даниела Убенова“ за смелото решение да издаде на български език тези мемоари. При това в чудесно книжно тяло с въздействаща корица, хубава хартия и печат. Единствената ми забележка е към задната корица, две трети от която е заета от снимка и информация за преводача (адмирации и за него, разбира се, но… две трети?!), а карето за автора е сбито в най-долния ъгъл, безкрайно лаконично. Но това са бели кахъри, книгата е супер!

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Военни, Мемоари | Вашият коментар

Защо не победихме

С напредването на 100-годишнината от участието на България в Първата световна война изчитам всичко, което успея да намеря по темата в опит да осмисля това най-върховно военно усилие на нашия народ в цялата му досегашна история. Освен исторически съчинения, писани в по ново време и широко достъпни по книжарниците, особен интерес представляват мемоарните свидетелства на участниците в сраженията. Повечето са издадени в първото десетилетие след края на войната, но уви, единици са онези от тях, които биват преиздадени, при това почти всички са с изчерпани тиражи и достъпни само в антикварните сайтове. Ето защо с любопитство научих, че ИК „Труд“ пускат на пазара ново издание на книгата на полковник Стефан Нойков – „Защо не победихме“.

zashto-ne-pobedihmeПрез по-голямата част от войната Стефан Нойков е началник на Оперативното отделение в щаба на Действащата армия и като такъв има непосредствен поглед над целия процес по вземане на стратегическите решения. След поражението през 1918 г. той връчва на военния министър подробен доклад със своята версия за причините, поради които България губи. През 1922 г. разширен вариант на доклада излиза под формата на книга, озаглавена „Защо не победихме. 1915 – 1918“. Малко след това, през 1925 г. полковник Нойков намира смъртта си сред жертвите на атентата в църквата Св. Неделя, а книгата му е обречена на забвение в идващите десетилетия.

„Защо не победихме“ обаче представлява изключителен по своята същност документ. Тя рязко се различава от повечето мемоари, писани от съвременниците. В нея няма да намерите героични описания на сраженията, нито случки от бита на войниците, с които изобилстват много от останалите книги по темата. Полковник Нойков внимателно, методично и на база лични наблюдения, писма, документи и анализи разглежда включването на България в световния конфликт, условията на съюза с Германия, хода на бойните действия и най-вече причините за тежкото поражение, което претърпява страната ни през септември 1918 г.

Водещо през цялата книга е убеждението на автора, че асиметричността във взаимоотношенията между съюзниците е най-важната причина за неуспеха. Неизпълнените ангажименти от страна на Германия към малкия си съюзник, подценяването на опасността на Южния фронт и на практика изоставянето на българската армия сама пред все по-концентрираните сили на Съглашението водят до логичния завършек на тази епопея. Изключително интересни са телеграмите и писмата, които си разменят главнокомандващите на германската и българската армия и които Нойков привежда в пълен текст. От тях става ясно колко отчаяно се опитват българите да убедят могъщия си съюзник да изпрати подкрепления или поне да не изтегля бригадите си от Южния фронт – всички тези опити са уклончиво отклонени от германците, които постепенно опразват театъра на бойните действия от собствените си войски, за да ги хвърлят в сраженията на Западния фронт. Нойков се спира подробно и на деморализацията, настъпила в българските редици при тази демонстрирана от съюзниците нелоялност – при това на фона на все по-острия недостиг на храна и дрехи в изморената армия.

Авторът изразява и хипотезата, че развръзката би могла да бъде и по-различна, ако вместо да се окопае в двугодишна позиционна война, българската армия бе напреднала в неутрална Гърция още в края на 1915 г. и бе помела слабото гнездо на Съглашението в Солун. И същевременно си отговаря на въпроса защо не се е случило това – Германия няма ползва от бърз завършек на бойните действия на Балканите и излизане на България от войната. Напротив, малкият съюзник трябва възможно най-дълго да ангажира французи и англичани в Македония, защото в противен случаи техните дивизии ще отидат на Западния фронт и ще направят задачата на кайзера доста по-мъчна. Това е брутална, но и доста правдива теза, която разкрива много за коалиционните споразумения и играта на шах, където малките страни са просто пионки на големите.

„Защо не победихме“ се чете лесно, въпреки документалния си стил, и е написана изключително увлекателно. Рядко срещаната обективност на полковник Нойков и стремежът му да подкрепи тезите си преди всичко с документи заслужават истински адмирации и със сигурност ще допаднат на любителите на исторически четива.  Хубаво е, че книгата отново се завръща към нов живот. Дано я прочетат повече хора. Ще „охлади“ много разгорещени глави с рационалността си.

Публикувано от Георги

Ако книгата ви се струва интересна, вижте още:

Кристофър Кларк – „Лунатици“

Борис Дрангов – „Помни войната“

Георги Кременаров – „България в Първата световна война“

Categories: Военни, Исторически, Мемоари | Вашият коментар

За трети път в Тоскана с Франсис Мейс

wsekiden_toskanaИзпитах радост, когато видях „Всеки ден в Тоскана“ да привлича погледа на минувача от витрините на българските книжарници, защото увереността ми във Франсис Мейс е голяма и опиваща. Топлата корица грее като мек залез, приканва те да се отдадеш на лежерни моменти, пък било то и през ноември! Макар стилът на авторката да е останал до голяма степен идентичен с написаното в първите две книги от поредицата („Под небето на Тоскана“ и „Красивата Тоскана„), съдържанието е коренно различно като усещане, като наслада от прочетеното, като стойност на книгата. Ако за мен „Под небето на Тоскана“ е любимо четиво, то „Всеки ден в Тоскана“ се превърна в непоносимо…

Книгата е написана 20 години след първите плахи стъпки на Франсис и нейния съпруг в опознаването на италианската душевност чрез купуването на „Брамасоле„, семейния им дом. Пропита е с носталгия, изтъкана е от равносметки, в които авторката неизменно въвлича читателя. Написаното е по-скоро личен дневник, разкъсван на места от подробни и удивително отегчителни описания на иконите из църкви и музеи в италианската провинция… Чувството, което „Всеки ден в Тоскана“ породи у мен, беше леко потискащо и достатъчно неприятно, като сбогуване с човек, който си отива от този свят. Всички тези светци, всички тези мрачни спомени, цялото безпокойство, което е изпитвала Франсис през живота си, са изваяни прецизно от вещия автор, но отблъскващо за читателя, който е посегнал към книгата със сладкия спомен от предишните два мемоара на Мейс.

Изненадана съм от това колко много не харесах тази книга. Нямах търпение да свърши, защото се почувствах подведена като читател. Усещах се откъсната от света на авторката, в който тя толкова гостоприемно ни бе поканила в предишните две книги, като в същото време ми беше поднесено четиво, което сякаш е написано, за да използва инерцията на предходните заглавия и да „заработи“ за ремонта на покрива на Брамасоле.

Ако „Всеки ден в Тоскана“ е бил първият ви сблъсък с творчеството на Франсис Мейс и сте останали разочаровани, съветвам ви да повторите опита с другите две заглавия, които ще върнат обратно добрия вкус в устата ви. Не се отричам от Мейс, но ми се иска да не беше издавала точно тази книга…

Девора

Categories: Мемоари, Пътеписи, художествена | Вашият коментар

Георги Марков и Ненаписаната българска харта

На 11 септември 1978 г. в лондонската болница „Сейнт Джеймс“ издъхва Георги Марков. Четири дни преди това, на моста Ватерло в Лондон писателят е прострелян в дясното бедро с оловна сачма от тайните служби на комунистическа България. Един престъпен режим се опитва да запуши устата на най-острото перо, осмелило се да обрисува в пълна степен безумието на комунизма в Народна Република България. Резултатът днес – Георги Марков е по-актуален от всякога. Което е чудесно и ужасяващо едновременно. Чудесно, защото опитът на репресивния апарат да заглуши гласа на истината очевидно е неуспешен – десетилетия след смъртта на писателя неговите есета продължават да се издават и да намират нови и нови читатели. Ужасяващото е друго и то е, че голяма част от написаното тогава – през 70-те години на ХХ век – важи с пълна сила, отнесено към съвременната действителност.

nenapisanata-bugarska-hartaТози извод се прокрадна злокобно, докато изчитах със светнали очи втори том от есетата на Георги Марков, издадени под името „Ненаписаната българска харта“ от Фондация „Комунитас“. Не вярвате ли? Вижте това:

 „Партията е узаконила лъжата като свой официален метод. Лъжливи са отношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех… Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите „Чичовци“ или на Йовковските българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно – съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните мелници на огромната лъжа“.

Или това:

„Днес България няма или почти няма никакви личности. Бихте ли ми казали кой от ръководителите на партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците… Липсва жестът на личността, липсва красотата на позицията, липсва драмата на стълкновението. При най-добро желание човек не може да види мащабите на мъничките личности у нас – днес не по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, защото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да  вървят в крак като представителна рота.“

А това?

„България наистина е царството на посредствеността… Това е един мъничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата „пет за четири“ е особено валиден за човешките връзки… Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени категории“.

Как мислите, днес дали е по-различно? Защото аз виждам тези думи, изпълнени със съдържание на всяка крачка, във всяка една област, в новините, по улиците, навсякъде. Днес, 2016-а година. Ето това е ужасяващото, което ме накара да настръхна, докато четях. Можеш да преглътнеш нещо, когато то е било в миналото и е останало там. Но когато видиш, че то продължава да шества с пълна сила днес, без оглед на преход, демокрация, промени, европейска интеграция и прочее любими на политиците думи – това вече е ужасяващо…

Цитатите по-горе са от едно-единствено есе в книгата. Ако тръгна да споделям всичко, което си заслужава да бъде споделено, няма да ми стигне цяла нощ да завърша ревюто си. Георги Марков пише хипнотично, безпощадно, сърцато… Повечето от есетата, включени в двутомника, са четени по радио „Дойче веле“ в периода 1971 – 1978 г. и се публикуват за пръв път. Те увличат с разнообразието от теми, които засяга този буден ум, непримирим в своята критика към потисничеството и подмяната, завладели страната ни след „народния“ преврат. Част от тях коментират явления от ежедневието в комунистическа България, други се отнасят до по-глобални събития, оставили траен отпечатък у автора – като Пажката пролет, за която вдъхновено пише:

„…не зная друга страна и друг исторически момент, където хората с такова невероятно единство са преживели чувството си за свеото ново приобщаване към света. Никога преди не бях срещал такова вдъхновено раздвижване на духовете, никога преди не бях попадал в такава разпалена атмосфера, където гласовете на хората се извисяваха свободно за първи път след толкова дълго мълчание… След 20 години „успешно“ строителство на социализма и комунизма по съветски образец изведнъж стана ясно, че 14 милиона души не искаха да имат нищо общо нито с образеца, нито със строителството“.

Други есета са написани под формата на писма (до Христо Ботев, до Любомир Левчев) или коментират актуални явления, като хипитата например. Безкрайно любопитни са онези от тях, посветени на писатели. В тях виждаме авторския прочит на Джордж Оруел, Евгений Замятин, Борис Пастернак, Солженицин, Хайнрих Бьол… И цитати, които можеш да препрочиташ отново и отново, удивен от тяхната правдивост.

Преди броени дни излезе и третият том от събраните есета на Георги Марков – сигурен знак, че в днешното време, при дословно същите симптоми, от които боледува нашето общество – мрачна посредственост, липса на личности, липса на идеали – все пак има нужда от живото перо на писателя. Имаме нужда да четем Георги Марков. Дори само за да се ужасим, че всичко си е същото след толкова години. Ужасим ли се – ще се ядосаме. А ядосаме ли се, може би има някакъв, макар минимален, хипотетичен шанс да променим нещо.

Затова – четете Георги Марков. За бога, четете Георги Марков!

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Политическа, български, народопсихология | има 1 коментар

Живот от нулата

Публикацията е дълга и съдържа ключови за сюжета моменти, така че ако ви мързи, или ако спойлърите ви развалят настроението или удоволствието от една книга, чувствайте се предупредени и не продължавайте с четенето по-натам!

Zhivot_ot_nulataНе бях чувала за Саша Мартин, макар да следя доста кулинарни блогъри от целия свят. Може би така е трябвало да бъде, защото успях да се запозная с нея не чрез виртуалното пространство, в което споделя своите импровизации с рецепти от целия свят, а чрез нейната лична история, разказана в автобиографичната книга „Живот от нулата“. Отдавна не съм изпитвала толкова силно желание да споделя с вас своите впечатления от прочетеното, колкото след последните страници на този напрегнат разказ за живота на едно момиче, с което открих толкова много общи емоции.

Саша Мартин всъщност е вече жена. При това, доколкото разбирам, щастлива жена, с усмихната малка дъщеря и злояд съпруг, който обаче опитва по малко от всяко кътче на света чрез ястията, които неговата съпруга поднася в ароматната им кухня. Когато получих книгата, реших да я оставя за ваканцията ни на море тази година. Очаквах, че това ще е леко четиво, изпълнено с кулинарни шеги за рецепти, преживявания и куп забавни недоразумения. Очаквах това да е поредната лежерна книга на кулинарна тематика, но се оказах толкова горчиво далече от истината, че за секунда дори съжалих за избора си на лятно четиво. Въпреки това моментно колебание, искам да ви споделя, че „Живот от нулата“ се превърна в най-новата ми любима книга, която искам да подаря на тези, които ще разберат… Лежа на шезлонга на плажа, до мен е вкусният портокалов фреш, слънцето залязва, а музиката гали слуха ми, както лекият ветрец гали тялото ми, но в гърлото ми е заседнала буца, нещо в гърдите ме притиска и аз хлипам и плача, скрита под козирката на шапката, така че да не бъда забелязана от останалите хора, които кротко и спокойно се наслаждават на морската картина пред нас.

Sasha

Първите 100 страници са така, със сълзи на очи… Запознаваме се с малката Саша, която за първите 9 години от живота си сменя 4 имена по желание на майка ѝ. Сменя и много приемни домове, в които попада заедно с брат си, тъй като социалните грижи в Америка не одобряват начина, по който самотната майка отглежда двете си деца. А те растат щастливи, в неведение за бедността, която е изместена на заден план от креативния подход на майка им. В неведение за обществените норми, понеже отново майка им ги кара да изразяват своята индивидуалност по начин, който ги превръща в аутсайдери и отново довежда до съдебни спорове в опит семейството да бъде разделено. Бащата отсъства, а роднините помагат спорадично. Преразказано от мен, звучи банално. Разказаното от Саша е разтърсващо! Първите 100 страници те смачкват, по-късно събитията продължават да тежат до последната страница: Майка и деца са разделени. Брат и сестра са изкуствено „съшити“ в семейния портрет на хора, които не са виждали. Едно семейство приема две нови деца, за да изпита най-горчивите емоции, които водят до толкова много страшни последици. Едно момче избира смъртта пред това да се пребори за живота си. Всичко е толкова реално, толкова черно, толкова човешко…

Саша Мартин е изключителен автор (а може би има и страхотни редактори): тя описва турболентните години от своето детство и юношество по начин, който те кара да настръхваш, в същото време четенето на книгата се случва на един дъх. Поглъщаш жадно чуждото нещастие, защото припознаваш в него своето собствено. Не съм преживяла нищо от това, през което е минало семейството на Саша, но въпреки това имаме толкова общо! В емоцията, в болката на това да си отхвърлен, забравен, предаден. Знам, че много хора ще открият себе си в нея, не само аз. Спасение в готвенето е познат рефрен и в други книги, но тук се оказва спасителен пояс. Нещо повече от кулинарно увлечение – истински магнит, който да те извади от дъното.

Sasha3Докато четях „Живот от нулата„, мислех за любимите военни книги на Жоро. Често сме говорили как войната променя хора, характери и съдби, колко пагубно се отразява на семейството като сплотена единица, колко необратими са пораженията върху психиката както на тези, които са били на фронта, така и на тези, които са се справяли с живота в собствения си опустял дом. Докато четях тази книга, не можех да не си дам сметка, че не е нужно да има война, кръв и оръжия, за да се случат същите резултати като емоционален срив. Достатъчно е да не можеш да се справиш с реалността, да не виждаш смисъл да продължиш, да изгубиш вяра в това, което е най-важно за теб, за да се предадеш. Може да си младо момче на 14, да живееш в дома на заможни хора, които се стараят да ти дадат всичко, но въпреки това да имаш сложен емоционален свят, който да те разкъсва толкова зловещо, че да загубиш всякакво желание за живот. Зад стените на нашите къщи се случват толкова неразбрани нещастия, толкова лични сътресения. Майкъл, братът на Саша, се обесва в стаята си, когато е на 14 години. По-късно сестра му ще разбере какво точно е провокирало неговия страх от живота, неговата агресия към хората и тоталния му отказ да сподели с някого за насилието, което е преживял. Саша разказва за брат си по начин, който те кара да искаш да бъдеш всевишен, така да протегнеш ръка към него и да го спасиш. Може би тя се чувства така и е успяла да предаде същото усещане и на читателя.

Годините, в които Саша е разделена от майка си, без дори да може да я чуе, са годините, в които трябва да се справи с внезапната загуба на единствения си близък човек, както и с навлизането в пубертета. Това време е пагубно както за нея, така и за хората, които се грижат за нейното добруване. Още от самото начало, когато тези герои са представени на читателя, личи лекото дистанциране на авторката от тях. Четеш за опитите им да се сближат, но знаеш, че ще са неуспешни. Саша е твърде малка, твърде наранена и твърде объркана, за да може да се държи адекватно. Мъжът и жената, които се грижат за нея, са в шок от контраста между това, което са си представяли да бъде приемането на две малки деца в дома им, за които се предполага, че ще донесат радост и светлина в живота им, а носят смърт, обида и нещастие. Разбирам всички, почти усещам как се чувстват и колко разрушено и опустяло трябва да е било в душите им през тези години. Мога дори да разбера защо, когато Саша навършва 19 години и подновява връзка с истинските си роднини, тези хора решават да скъсат всички връзки с нея.

За мен историята на Саша Мартин е тази от деството ѝ и тя все още не е приключена. Страницата все още не е затворена, защото сенките на хората, които са останали в миналото, са твърде дълги и се простират върху целия ѝ живот. Въпреки всичко и най-вече – въпреки себе си, Саша успява да съгради живота си наново. Свързва се с майка си и започва да гради връзката си нея отначало – бавно и трудно, но успешно. Майката на Саша е толкова противоречив образ! Толкова богата на изненади, но в същото време – предсказуема. Имам чувството, че тази жена живее в непрекъснато противоречие и взима решенията си с 50% съгласие със самата себе си. Въпреки всичко, успява да се запази като обединителния център между всичките си деца (тъй като има и три от първия си брак).

Sasha2Втората част от книгата разказва за събуждането на Саша за нов живот. Отрила любовта между две човешки същества и любовта към кулинарията, тя превръща майчинството си в околосветско пътешествие, на което взима мъжа си, дъщеря си и куп непознати. Решава, че трябва да опита рецепти от всяка държава в света и започва да разказва за това приключение в личен блог. Готвенето се случва единствено в нейната малка кухничка, а пътешествието се осъществява чрез рецепти с бананови листа, патладжани, чесън, тигани, посуди и потропващи вилици и лъжици. Мечтите ѝ стават реалност, а защитните ѝ бариери малко по малко започват да се рушат, така че личният ѝ свят да става по-богат и без никакви граници.

Въпреки всичко, което ви разказах, за мен книгата не е нито само личната история на една жена, която си дава шанс за втори живот, нито кулинарен наръчник за вкусовете на света (макар да има много рецепти, подробно описани и заслужаващи вашето внимание). Това, което е за мен тази книга, е истинска, болезнена и лишена от всякакви розови краски възхвала на семейството като най-сакралната частичка, която изгражда човека като личност. Написах, че не съм преживяла нищо от живот на Саша като фактология, но истината е, че съм преживяла почти всичко като емоция. Опрощението, за което не се говори открито, но се случва между редовете на страниците, е понякога толкова недостижимо и в същото време невъзможно да бъде избегнато. Четеш и изживяваш отново или за първи път всяка емоция. Четеш и разбираш. Затова казвам, че това е книга за тези, които разбират, които чувстват, които познават. За тези, които преживяват болката на абсурда, когато тя идва дори от ежедневието, от баналните сцени, от чисто човешките взаимоотношения.

Прекрасна книга на Саша Мартин! Мога само да се радвам, че откри пътя си до мен и то точно в този момент. Надявам се да се хареса и на вас!

п.п. Макар да споделих много детайли от книгата, те са предимно от първата 1/4 от написаното. Има още толкова много, което няма как да предам, а и не искам. Въпреки това тази публикация е първата, която пиша лично за себе си, така че се надявам да бъда извинена за всички прегрешения – било то емоционални или обстоятелствени.
п.п. 2 Поздравления от нас двамата към издателство „Егмонт“ за това, че са запазили оригиналната корица на книгата, а не са се впуснали в свободни съчинения с дизайна.

Девора

Categories: Драма, Мемоари, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Стивън Кинг: За писането

KingОбикновено не се заглеждам много в анонсите за поредното издание на някоя от книгите на Стивън Кинг. Да, знам, Кинг е цяла вселена, култ, религия. Но… не е моята вселена, моят култ и религия. Въпреки това, когато прочетох новината за автобиографичната му книга, простичко озаглавена „За писането“, бях заинтригуван. Мога да преценя кога си заслужава да се вслушаш в някой авторитет и кога говори нечие его, опияняващо се от собствените си думи. Бях убеден, че с Кинг ще е по-скоро първият случай и интуицията ми не ме подведе.

„За писането“ е откровената изповед на един голям писател, постигнал върхове в творческата си кариера и тръгнал от нулата, за да завладее сърцата на милиони читатели по цял свят. И от висотата на този връх – стъпил здраво на земята – да разкаже за пътя си без високопарни думи и щедри обещания. Простичко, разбираемо, автентично. Книгата е условно разделена на две части, първата от която разкрива автобиографични моменти от живота на Кинг, трудното му детство, безрадостните места, на които припечелва прехраната си, и първите опити с писането. Тези страници са адски увлекателни и живописни, а освен с приятна самоирония, изобилстват от забавни сцени и пословичния черен хумор на Стивън Кинг.

Втората част представлява синтез на най-важните съвети, които автор от калибъра на Кинг може да даде на начинаещите или… да кажем…средно напреднали писатели. И въобще на всички, решили да се занимават с писане. Ще трябва да ви разочаровам, ако мислите да подходите към книгата с нагласата, че… видиш ли… ей тук сега ще намерим разковничето и някой ще ни изсипе наготово формулата на блестящото писане. Истината е доста по-сурова – практика, практика и пак практика. Това препоръчва Кинг. Да, ще видите какво е добре да избягвате, колко е важна редакцията и колко по-кратка трябва да е втората ви чернова, но ако си мислите, че изобилства от готови формули, лъжете се. Феновете на големия разказвач ще останат очаровани да намерят и любопитни подробности покрай създаването на емблематични книги като „Кери“, „Сейлъмс Лот“ и „Мизъри“.

Стивън Кинг пише „За писането“ в края на 90-те години, след като е претърпял тежък инцидент, който едва не коства живота му. Случката повлиява силно върху цялостното усещане и тон на книгата, а на възстановяването си той посвещава последните страници. Стряскащ, но доста отрезвяващ завършек, който отново преподава важен урок – не се отказвайте, колкото и трудно да ви се струва да продължите.

За финал, освен практическите съвети на Кинг, има и списък от книги, които, по неговите думи „няма да сбъркате, ако ги прочетете и вие, защото те могат да ви посочат нови пътища във вашата работа„.

„За писането“ определено оправда очакванията ми за приятно и доста полезно четиво. Феновете на Стивън Кинг вероятно вече са издигнали в култ книгата. Във всеки случай има какво да научим от големия писател, който изглежда не крие тайните на занаята си, дори напротив. Пък ако някой иска, нека да се пробва… може да е следващия майстор на хоръра.

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Професионална | има 1 коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: