Мемоари

Yes, Chef

YesChef_bibliotekataНе бях чувала за Маркус Самуелсон и не знаех какво да очаквам от неговата книга „Yes, Chef“. След като прочетох увода, се изплаших, че написаното по-нататък ще е в същия тон; че вместо интересни разкази от сърцето на кухнята, ще чета истории за пиянски събирания, самохвалство и мрънкане колко тежка е професията на готвача. Тежка е, а в нея присъства и самохвалството, и мрънкането как никой не те разбира, но това са само нюанси. Цялостната картина, която е изживяна и предадена от Маркус Самуелсон, но нарисувана до съвършенство от неговата съавторка Вероника Чеймбърс, е едно шеметно и любопитно препускане през личния живот и кариерата на популярния готвач, който не познава граници в своята страст към храната и стремеж да докаже възможностите си.

Факт е, че книгата не разказва за храна толкова, колкото би се харесало на читатели като мен, които се опияняват дори от изкусно поднесеното словесно излияние за това какво е хапвал или приготвял автора, какви подправки е използвал, какви аромати са се носели над запалените печки и са приканвали случайните минувачи да надникнат през прозореца. „Yes, Chef“ не е сантиментално излияние, напротив – амбицията на автора прозира във всеки ред, във всяко негово действие и пътят, който изминава, е белязан не само от лишения, но и от някои сериозни морални компромиси (като например да не се запознае с дъщеря си повече от десетилетие).

Съдбата на Маркус допринася много за интересната сюжетна линия: роден в Етиопия, остава сирак на съвсем ранна детска възраст и след година е осиновен заедно със сестра си от едно симпатично и добро семейство в Швеция. Ако има герои в тази книга, за мен това са именно неговите осиновители, които му дават най-доброто от себе си и винаги го подкрепят. Понеже това е лична история и разглежда биографията на прочутия готвач, няма как да не си създам впечатление за него като характер. Не ми е симпатичен. Въпреки това харесвам начина, по който житейският му път е предаден върху хартията и това колко завършено звучи всичко. Любопитно е да разбереш какво се случва в кухните на едни от най-големите и реномирани ресторанти в света; да научиш как се справя един управител на хотел или ресторант с предизвикателствата, които са много и разнообразни; да усетиш динамиката и умората, без на теб самия да се налага да напускаш удобното място, на което си се настанил с книга в ръка.

Red-Rooster

Ресторантът на Маркус – Red Rooster в САЩ

Определено намирам книгата за интересна, за полезна и увлекателна, макар втората половина да е по-скоро използвана като трибуна за разглеждане на социални проблеми, които възникват при разделянето на белокожи и чернокожи, както и за дискретно мъмрене и манипулиране. Аз обаче досега не съм била обект на дискриминация, затова си давам сметка, че не мога да вляза в положението на тези хора и не съдя желанието на Маркус да изведе този конкретен проблем на преден план и да го чопли и разнищва, колкото си иска. Въпреки това ми беше малко неприятно, когато темата избяга встрани от храната.

Като цяло, макар авторът винаги да е бил уверен в себе си, определено се забелязва разлика дори в начина, по който се разказват историите в първата половина от книгата – с повече подробности, с повече лични взаимоотношения, с повече детайли от кухнята и ежедневието в нея. След като постига завидна известност, Маркус набира още повече увереност и кураж, а разказът започва да страда от липса на лично отношение, истории (макар да не липсват като отделни параграфи, както и среща с биологичния му баща, която поне на мен не въздейства по никакъв начин) и вече навлизаме в света на безличните инвеститори, на креативните дизайнери, красивите модели и бюджетните справки. Също така и в етапа на предателствата, но и на големите възходи. За много от вас може би именно това ще е интересната част, така че може да си стиснем ръцете – в книгата има по нещо за всеки. Както е и в едно добре подбрано меню, нали?

Девора

Categories: Биография, Мемоари, кулинарно | Вашият коментар

Завръщането на Змей Горянин

Чували ли сте за Змей Горянин? Не, не за страховития герой от народните предания и легенди, а за писателя от Русе Светозар Димитров, останал в литературната ни история под името Змей Горянин. Е, продавачката в книжарницата, където попитах за книгата, не беше чувала. „Змей Горянин е името на автора, така ли?“, попита ме тя с недоверчив поглед. Тази неизвестност има своята логична причина. Близо три поколения българи са израснали, без да научат името на този писател от учебниците или от издаваната у нас литература. Светозар Димитров, доста продуктивен преди 1944 г., е зачеркнат от литературния живот на България след девети септември.

zmei gorianinЕто защо се развълнувах истински, когато научих, че изд. „Изток-Запад“, съвместно с Националния литературен музей, дава началото на нова поредица под името „Незабрава“. Под експертното ръководство на живата енциклопедия Катя Зографова, директор на музея, поредицата стартира с изваждането от архивите на Змей Горянин. Резултатът е томчето „Завръщане“, събрало в себе си разнообразни произведения на писателя, съхранени в НЛМ, голяма част от които виждат бял свят за първи път. Да надникнеш в него е като да отключиш ръждивата ключалка на отдавна забравена къща – изключителното усещане на преоткриването на един интересен автор, живял и творил в онази така магнетична и изгубена днес България. България преди Девети…

„Завръщане“ започва с един любопитен опит за живописна автобиография, която ни отвежда далеч назад във времето, проследявайки семейната сага на писателя. Ще видим Русчук в края на XIX век, че и по-рано, по турско, докато пред очите ни се изреждат премеждията на цял куп прародители, чиито житейски истории авторът е надградил с чудесен художествен текст.

Тук са и два пътеписа на Змей Горянин от новоосвободена Добруджа, вероятно публикувани за първи път в началото на 40-те години в периодичния печат. Пътеписите са създадени по време на обиколката на Змея из Добруджа след присъединяването й обратно към България заедно с Дора Габе, Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев и Сирак Скитник. Невероятно простички, въодушевени и емоционални изречения, писани може би за малките читатели, отразяват големите вълнения на писателя от срещата му със сънародниците в този щастлив момент. „По всички къщи и сгради се вееха български знамена от най-хубав копринен плат. Понеже в цяла Добруджа не можело да се намери българско трицветно платно, девойките – не само от Балчик, а от всички добруджански градове – се изхитрили и една купувала бял плат, друга – червен, трета – зелен, а сетне се събирали на седенки и шиели от платовете знамена. Така се приготвили да посрещнат българските войски, които идваха да им донесат загубената преди 27 години свобода“.

Най-силно впечатление от събраните разнородни текстове ми направиха спомените на Змей Горянин за писателя Елин Пелин, с когото през годините го свързва сърдечно приятелство. Змея разказва изключително увлекателно за нрава на големия български писател, за навиците му в писането, за редица интересни случки от живота му, от контактите му с интелигенцията от онова време… Не липсват и забавни моменти, най-вече свързани с голямата страст на Елин Пелин – риболова. Хоби, в което се опитва да запали и Змея, но така и не успява напълно. За първи път чета подобни свидетелства от първо лице за мъдреца от Байлово и съм силно впечатлен от този ценен източник.

Катя Зографова е добавила още няколко интересни текста в сборника – „Скици и ескизи“, писани в Централния софийски затвор и събрали в себе си художествени размисли, шеговити случки, иронични подмятания; безкрайно нежната импресия „Синият час“; спомени, афоризми, страници от дневник, лична кореспонденция на Змея… Достатъчно материал, който да ни разкрие тъжния образ на един писател с голям творчески заряд, когото съдбоносният исторически прелом е захвърлил на пуст бряг. Повечето текстове са писани след Девети и отразяват печалната съдба, сполетяла писателя и отразила се върху всяка негова дума.

Змей Горянин завършва живота си в манастира „Седемте престола“, забравен и в самота. Отнесъл го е „синият час“, за който писателят пише пророчески в затворническата си килия.

Комплименти към изд. „Изток-Запад“ за смелостта да върнат на литературната сцена този талантлив, но непознат на съвременниците автор. Очаквам с крайно любопитство и следващите книги от поредицата.

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Пътеписи, български | Вашият коментар

Адолф Хитлер – спомени за нашето приятелство

Всички книги, които съм чел досега, посветени на личността Адолф Хитлер, имат една сходна особеност – „бяло петно“ по отношение на неговите ранни години. Сякаш този период е загадка за историците, а може би повечето от тях не виждат нищо особено в младостта на бъдещия фюрер. Точно това време обаче е тема на едни любопитни мемоари – „Адолф Хитлер – спомени за нашето приятелство“ на Аугуст Кубичек. Книга, твърде различна от спомените на Хайнц Линге например, който пише лаконичната „Аз бях лична охрана на Хитлер“. Или от историческото изследване на Лорънс Рийс „Зловещата харизма на Хитлер“ (историците се вълнуват много повече от политическата му кариера). Може би по-оригинален поглед носи „Личната библиотека на Хитлер“ от Тимъти Райбек, но това отново е твърде малък щрих от цялата картина.

Adolf Hitler spomeni za nasheto priyatelstvoСпомените на Аугуст Кубичек по всяка вероятност са уникално свидетелство. Написани от човек, комуто е чужд всякакъв стремеж към сензационност или неправдоподобно украсяване и приписване на неистинни твърдения, тези спомени са запечатали в себе си образа на Адолф Хитлер, какъвто не сме виждали никъде. Адолф Хитлер преди националсоциализма, преди лентите с пречупения кръст, преди горенето на книги, подпалването на войната, концлагерите… Адолф Хитлер преди Ева Браун.

Юношите Адолф и Густл се срещат в театъра на Линц, на партера за правостоящи, запленени от общата си любов към операта, в далечната 1904 г. През следващите четири години между тях възниква пламенно приятелство. Те са неразделни, въпреки крайно различните си характери. Младият Густл има музикални заложби и мечтае за кариера на диригент, но е принуден да работи в тапицерското ателие на баща си. Хитлер е очарован от музикалното изкуство и по-специално операта, но проявява особен талант в рисуването и си представя бъдещето си като архитект. Двамата споделят всяка свободна минута заедно, а Кубичек има удивителна памет за тези моменти, пишейки книгата си чак през 1953 г.

Благодарение на неговите спомени виждаме Хитлер в необикновена светлина. Младеж, разкъсван от множество противоречия; обладан от енергия, която го кара да чертае мащабни планове, а в следващия момент да ги загърби и да се впусне в друга мисъл с нова страст. Изключително привързан към семейството си, Адолф има нелека съдба и твърде рано остава сирак. В непрестанен контакт с него, Кубичек разказва впечатленията си от общуването със семейството на Хитлер и взаимоотношенията, които бъдещият фюрер има с най-близките си роднини.

Младежките блянове и фантазии, които споделят двамата приятели, също са показателни за сложната личност на Адолф. За първи път тук се появява образът на Щефани – девойка, в която той е отчаяно влюбен, но по безкрайно сдържан начин. Хитлер никога не предприема дори стъпка в посока изясняване на чувствата си пред русокосата красавица. Посвещава й стихове, но ги споделя само със своя приятел Густл. В отношението си към нея проявява учудваща за годините си сдържаност, която може да се проследи и в по-късните му години.

Хитлер непрестанно крои планове и мислено преустройва сгради и инфраструктура от заобикалящия го град. Интересното е, че говори с невероятна убедителност за всичко това, сякаш то непременно ще се случи. Когато Густл го подсеща за въпроса с финансирането на тези смели замисли, бъдещият фюрер пренебрежително махва с ръка, казвайки, че това е нещо маловажно. В неговите представи всичко ще се случи точно така, а за това ще се погрижи един имагинерен Райх. Любопитно е, че част от тези младежки идеи в крайна сметка се сбъдват, когато поема канцлерския пост.

Странно е, но Аугуст Кубичек се придържа в книгата си единствено към непосредствените спомени за конкретни черти на своя приятел, конкретни ситуации и случки от миналото, без да прави паралели с по-късния Хитлер, фюрера на германския Райх. Той не се опитва да обясни бъдещия канцлер с личните си наблюдения на юношата Адолф. Ние обаче можем и тъкмо в това е ценното у тази книга. За читателя е интересно да проследи как се формира този своенравен характер, чувството за предопределеност и историческа роля, фанатичната убеденост в своите вярвания, дори зараждането на омразата към евреите, недоверието към военните, съчувствието към мизерстващите. Цялата младост на бъдещия фюрер, изпълнена с нереализирани мечти, със семейни нещастия и крайна бедност, сякаш е подчинена на мисълта за нещо по-голямо, предстоящо, предопределено… Всички решения, които взима, всички странни черти в характера му, го водят по пътя, определен му от историята… и в крайна сметка до трагичния край.

Разбира се, за нас е лесно да правим тези връзки и аналогии от дистанцията на времето, докато у младия Густл Хитлер е просто най-добрият му и единствен приятел. И когато след края на войната американският служител на ЦРУ го разпитва, той е учуден, че някой е бил толкова близо до фюрера и е можел свободно да отиде до него, без охрана.

„Но вие сте могли да го убиете“, възкликва разпитващият.

„Да, можех“.

„А защо не го убихте?“

„Защото беше мой приятел“.

Трябва да си призная, очаквах малко или много хвалебствена книга, която да представя фюрера в оневиняваща светлина. Това би ме разочаровало доста. Кубичек обаче ме изненада с правдивото описание на своето познанство с Адолф Хитлер, без да внушава каквото и да било, оставяйки преценката на читателите си. Страниците с тези мемоари са ценни именно с това и поднасят много интересни и непознати щрихи към портрета на една от най-знаковите личности на ХХ век. Рядка находка, която може и да остане незабелязана на фона на множеството книги, посветени на Хитлер. Но безспорно впечатляваща с искреността си.

Публикувано от Георги

Categories: Исторически, Мемоари | Вашият коментар

Бизнес на високи токчета

Biznes_na_tokchetaОтварям интернет страницата на марката Jimmy Choo, за да видя дали е истина твърдението на Тамара Мелън, че името ѝ е изцяло изтрито от представянето на световния бранд. „По път а ла Оруел в опита си да променят историята“, пише тя, години след като създава бизнес за милиони долари, в който е вложила всичко от себе си. Историята ѝ е вълнуваща и поучителна, книгата се чете изключително бързо, тъй като е увлекателна (за това вина има Уилиам Патрик – съавтор на Мелън), а изводите са болезнени и доказват, че в света на модата справедливост не съществува. А и не само там.

Бизнес на високи токчета“ може да ви подведе с бяло-розовото си представяне от корицата на книгата. Заглавието звучи закачливо и лежерно и може би си представяте книга а ла „Професия блондинка„. Истината е различна – в 278 страници Тамара Мелън ни разказва в подробности за своя житейски път до момента и за раждането на обувната марка Jimmy Choo.
Тамара има детство, белязано от жестокото отношение на майка ѝ. В момента, в който попада в клиника за зависимости, решава, че иска да направи световноизвестен бранд за обувки – модата е нейна страст, а баща ѝ има нужните знания, финанси и възможности, така че да я подкрепи в това начинание. Тамара се свързва с обущаря Джими Чу, представен в книгата като затворен, но подъл тип, който в крайна сметка се съгласява да подпише договор, но след това не върши абсолютно никаква работа, дори пречи с всички сили на работния процес. Това довежда до отстраняването му чрез закупуване на акции, но вместо мечтания партньор, младата бизнес дама попада в обкръжение на измамници, предатели и мъже с прекалено изявени комплекси, които започват да ръководят бизнеса, без да се съобразяват с друго, освен със собственото си желание да печелят от марка, наложена благодарение на усилията на Тамара.

Книгата има подзаглавие „Истинското лице на модния свят„, но предвид тежките удари, които авторката понася и от членове на собственото си семейство, написаното по-скоро е като „наръчник за оцеляване сред алчни предатели“. В историята на Тамара Мелън няма хумор, освен от време на време известна горчива ирония, но за сметка на това има много факти, имена и обяснения по взети финансови решения, които превръщат книгата в нещо като бизнес помагало. Такава е и целта на авторката – тя иска да е в помощ на всички жени като нея, които работят денонощно и дават всичко от себе си за реализирането на една мечта, така че тя да не бъде почернена от презрените „костюмари“.

Моделите на Тамара Малън

Моделите на Тамара Малън

Да, книгата звучи обвинително, но ако нещата, написани в нея, са истина, то най-малкото, което заслужават „лошите“, е подобно публично унижение. Ефектът върху читателя е нежелание да влезе в бутик на Jimmy Choo и да си купи каквото и да било оттам. Тамара Мелън използва влиянието си, така че в края на книгата промотира собствената си марка обувки, този път създадена с мъдри решения, базирани на горчивия ѝ опит. Вече може да твори и да печели, без да се притеснява, че ще бъде съдена от съпруг или майка, без да се съобразява с глупавите и злонамерени решения на бизнес партньори. Сякаш всичко става розово отново, но дали?

Девора

Categories: Мемоари | има 1 коментар

Съвършената вечеря е реалност

Syvyrshenata_vecheryaНовата година започна с традиционните угощения не само на трапезите вкъщи, при роднини и при приятели, но и на масата заедно с Джон Бакстър, който обикаля Франция в „търсене на изгубените ѝ вкусове“. Една приятна и интересна книга, която няма да разпали желанието ви да се хванете за тигана, а ще погъделичка апетита ви за още и още страници, изпълнени с подробни обяснения, любопитни препратки в историята и литературата и забравени, но пищни угощения, продукти и техники в кулинарията.

По рождение – австралиец, по възпитание – англичанин и по любов – французин, Джон Бакстър е приятен разказвач на истории, било то за храна или за приключения. Идеята му да се впусне в издирване на тези забравени вкусове, които за него са част от пищната френска вечеря, го сблъсква с любопитни персонажи и събития, които пречупени през перото му стават още по-живописни и богати. Несъмнено автор със завидна обща култура, Бакстър ще бъде ваш учител не само по отношение на това какво е сервирано в чинията ви във всяка една от главите на книгата, но и ще ви запознае с историята на ястието, както и с това кои литературни гении са го увековечили в творбите си.

Книгата е разделена на глави, които започват с едно и също словосъчетание, след което просто се променя дадената съставка: „Първо се сдобий с…„. И така, винаги нещо ново е най-важното, есенцията на цялата вечеря, парченцето, без което пъзелът няма да е завършен. Търсенето, освен с много информация, е поднесено и с прилично и дозирано чувство за хумор. Това, което най-много харесах в книгата, и заради което я препоръчвам на всичките си познати, които се интересуват малко или много от храната като източник на нови изживявания, се крие в огромния обем от нови и любопитни факти, които авторът ви представя с лекота. Заслужава си да се запознаете със „съвършената вечеря“ и нейната история, защото при всяко препрочитане на книгата ще откривате нещо ново и вдъхновяващо.

Ако пък решите да сготвите някоя от рецептите във финалното меню, то вие сте истински смелчаци. Аз, подражавайки на истинските готвачи, успях да се заситя дори само от „приготовленията“ за този тържествен повод. И ако трябва да приемем цитата на Сент-Екзюпери за безусловна истина, че „съвършенство се постига не когато няма какво повече да добавиш, а когато няма какво да махнеш“ (цитиран два пъти в книгата), то значи Дж. Бакстър е сътворил не само „съвършената вечеря“, но и „съвършената книга“, защото не бих спестила абсолютно нищо от нея!

Девора

Categories: Мемоари, Хумор, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Назад във времето в Париж

ZaParijСъс сигурност в книжарницата сте попадали на красивото издание „За Париж“ – сборник с текстове за френската столица на големи имена като Хемингуей, Толстой, Маяковси… Не знам само с какви емоции бихте подходили към книгата след нещастието, което сполетя този град преди малко повече от месец. Може би ще ви спечели картината на безгрижие, която краси корицата, и все пак ще посегнете към нея. Тази картина обаче е измамна – между страниците съвсем не е безгрижно и весело. За сметка на това ще се прехвърлите назад във времето чрез спомените на авторите и ще установите, че Париж винаги ще бъде Париж, независимо от това какво го сполетява, а това е всичко, на което се надявам за този град!

Сборникът с разкази започва с текстове на Гертруд Щайн (не Стейн и Стайн), която ни връща в 1939 г. и ни разкрива любопитни подробности за живота и нрава на парижани по време на Втората световна война, и завършва с по-ведрите преживявания на Марк Твен, описани в хумористично-саркастичен стил. За мен това беше най-приятната част от книгата, тъй като в текстовете на Ърнест Хемингуей, Иван Бунин, Алексей Толстой, Владимир Маяковски, Зинаида Гипиус и Сесар Валехо открих повече техните емоции, отколкото своя Париж. Любопитно е да четеш текст, който разкрива в по-голяма степен моментното състояние на своя автор, отколкото това, за което разказва – колкото по-мрачен беше описван Париж, толкова по-неудовлетворен от собствения си живот към този момент ми изглеждаше авторът.

Забавлявах се много със социалното писмото на Денис Фонвизин. През 1777-1778 година той изписва и други такива, в които „преодолява идеализацията на европейската култура“ (по текст на Литературен свят). Възмущението му е толкова истинско и в същото време изпълнено с толкова претенция, че ми стана любопитно да прочета пътеписи за руската столица в края на XVIII век. Ще усетите една тенденция в книгата: руснаците не харесват Париж! Или поне тези, чиито текстове ще откриете в изданието. Или поне някога…

Докато четях книгата, се чудех защо издателите са избрали подобна корица – тя по никакъв начин не кореспондира със съдържанието, макар и да е прекрасна и да ѝ се радвам много! Сега, когато седнах да пиша, си дадох сметка, че това романтично зайче, вдигнало високо брадичка, не трябва да се асоциира с преживяванията на читателя. То е гордият, несломим френски дух, който обикаля около символа на своята красива столица. И ако трябва да съдя от прочетеното, то най-вероятно обикаля в кръг, защото по този начин знае, че винаги ще стигне там, откъдето е тръгнал, за да повтори отново: с вдигната брадичка, с леко притворени очи за всичко друго, освен за вътрешния си мир, и лек ветрец, развяващ… ушите. Това, разбира се, е за да се проветрят от всички езици, които се говорят в Париж и не са френски. ;)

Девора

Categories: Мемоари, Места, Пътеписи, Разкази, художествена | Вашият коментар

Всичко красиво започва в Париж

NNДокато ровех в забравени дрехи и стари спомени из гардеробни отделения и чекмеджета на скринове, се сетих, че не съм ви разказвала за книгата на Джанис Маклауд „Нека да ти нарисувам“. Ако вече сте прочели историята на Джанис, знаете, че всичко започва от идеята ѝ да подреди шкафовете си с бельо, което води до редица съдбоносни решения и изцяло нов живот… в Париж!

Е, моите гардероби не успяха да ми разкрият нищо ново, а Париж си остава само спомен, но за сметка на това винаги мога да въведа разнообразие в мислите си с някоя приятна и интересна книга. „Нека да ти нарисувам“ е автобиографична и разказва за периода от живота на Маклауд, когато решава да изостави сигурната си работа и да се захване с нещо абстрактно, а защо не и да открие любовта на живота си. Струва ми се подходяща и вдъхновяваща, затова ви предлагам да се присъедините към мен в този свят, описан с картини и нарисуван с думи.

4bf38cc95798b1cac7d9ee371a17930c

Като читатели сигурно често сте поглъщали биографии на успели хора, които ви вдъхновяват, или пък сте прекарвали по някоя и друга минута в разглеждане на статия за някой творец точно като вас, който обаче е проявил смелост и е променил живота си, създавайки собствен бизнес. Може би сте попадали на представяния в Etsy – платформа, която ви насърчава да разтворите крилата на креативността си и да полетите на тях. Лично аз съм срещала много любопитни примери, но идеята на Джанис Маклауд ми се стори толкова фантастична и лишена от шансове за успех, че ми беше нужно подробно обяснение как точно са се случили нещата, за да повярвам, че са се случили въобще.

Ето я и Джанис – млада, успяла и нещастна. Постигнала множество успехи, тя е готова за нови предизвикателства и колкото по-приятни и лежерни, толкова по-добре! Пътуване до Европа – разбира се! Ново начало – абсолютно да! План как да направи така, че да е осигурена финансово по време на своето странстване и търсене на смисъла в живота – задължително!

Това е втората книга, прочетена от мен, която разказва за личния успех на автора, като не се спестяват важните детайли, които иначе биват забулени в мъгла от многословие и нищо-казване. Предишната беше „Пътят към Бургундия„, но дори Рей Уокър не е толкова подробен в описанията си, както е Джанис Маклауд. Тя не само ще ви сподели как е стигнала до решението си, как е оптимизирала разходите си, така че да спести сумата, необходима ѝ за живот за една година, без да работи, но дори ще ви изброи тактиките в 100 стъпки в края на книгата! „Ето така се прави!„, казвах си аз, докато четях и много ми се искаше това четиво да беше попаднало в ръцете ми по-рано.

janice-wedding-2-credit-david-bacherНека да ти нарисувам“ не е безинтересно изброяване на планове и стратегии, напротив. Както за повечето хора, така и за авторката успехът се свързва не само с кариерата, но и с намирането на точния човек, на допълващата половинка. Ето защо Джанис ни прекарва през най-романтичния момент от живота си, когато се среща с бъдещия си съпруг, но не спестява и иронични закачки към отминалите връзки, които сякаш винаги са взимали от нея повече, отколкото е била в състояние да даде, без дори да го осъзнава.

Книгата е весел и приятен наръчник по живеене за тези хора, които са оставили мечтите и творческите си възможности на заден план, но изпитват желание да се върнат към тях и да направляват съдбата си. Написана е с леко небрежен тон към миналото и предизвикателствата, както може да си позволи само човек, който е стигнал до крайната си цел успешно.

Последно ще споделя, че изданието е с най-приятните на допир корици, но ако последва втори тираж, би било чудесно всички илюстрации в книгата да са пълноцветни. Защо ми се иска това да е така, какво ли място имат някакви рисунки в книга за възрастни и каква е лудата, но гениална идея на авторката, оставям да разберете сами, докато разлиствате страниците на „Нека да ти нарисувам„.

Девора 

Categories: Любовни, Мемоари, Хумор, художествена | Вашият коментар

„Тежък маршрут“ – словесен паметник на сталинисткия терор

Изумление. Да, точно. Дълго търсих думата, с която да започна това ревю. Както, впрочем, дълго отлагах и прочитането на самата книга.  Просто не смеех да я взема в ръце. Изумление – както споделя самата Евгения Гинзбург, това е основното, главното чувство, което я измъчва през всички онези години. „Възможно ли е това? Наистина ли се случва? Нима ТАКОВА НЕЩО е възможно просто ЕЙ ТАКА? Без справедливо възмездие?“. Изумление изпитвах и аз и очите ми се разширяваха страница след страница, докато този потресаващ епос разстилаше пред мен цялото безумие на сталинизма, събран в една човешка съдба.

tejak marshrut„Тежък маршрут“ е смайващо свидетелство за огромната човешка месомелачка, през която минават десетки, дори стотици хиляди хора в зловещата 1937 година. Авторката, Евгения Гинзбург, е правоверна комунистка, интелектуалка, преподавател в институт, журналист. Още в самото начало на репресиите я обвиняват в антиреволюционна троцкистка дейност. Имала контакти с професор, „разобличен“ в „троцкизъм“. „Оказа се, че НЕ съм разобличила троцисткия контрабандист Елвов. НЕ съм написала унищожителна рецензия за сборника материали за историята на Татария, който излезе под негова редакция, ами и дори съм участвала в него… Нито веднъж НЕ съм се изказала срещу Елвов на събранията“. Последващите месеци са ярък пример за зловещата спирала, по която животът на хиляди хора по онова време неумолимо се проваля в пропастта – изключване от партията, уволнение, изключване от всякакъв социален живот, преследване на близките, заплахи, арести, затвор. За мнозина трагичният край е разстрел, Евгения Гинзбург обаче има късмет – чакат я „само“ 14 години затвор и лагер в най-затънтените кътчета на планетата.

Страниците, в които описва предварителното следствие и двете години затвор в Бутирки, са като излези от нечия болна фантазия. Кошмарни разпити, продължаващи дни и нощи, през които не дават на арестанта да заспи; пълна изолация и „общуване“ с почукване през стените на килията; свидетелства за изтезанията на безброй затворени и измъчвани хора в подземията на затвора…

„Всичко почна изведнъж, без никаква подготовка, без никаква постепенност. Не един, а множество викове и стонове на измъчвани хора нахлуха наведнъж през отворените прозорци на килията… Над вълната вопли на измъчваните се носеше вълната крясъци и псувни на мъчителите. Третият пласт в тази симфония беше трополенето на хвърляни столове, ударите на юмруци по бюра и още нещо – неясно, но вледеняващо кръвта“.

Епизодът, в който Евгения чува от съседната килия в карцера как измъчват млада чужденка, италианска комунистка, е покъртителен. Опитът й да запази разсъдъка си на фона на кошмарния писък, който кънти в подземията, прекъсван от безнадеждното нареждане „комунисто италиано, комунисто италиано“.

„…Но той продължава и продължава. Пронизителен, утробен, почти неправдоподобен. Изпълва всичко наоколо, става осезаем, плъзгав. В сравнение с него воплите на раждащите са оптимистична мелодия. Защото в техните писъци е надеждата за щастлив край. А в този има само огромно отчаяние“.

Месомелачката на Сталин е погълнала не само собствения му народ, но и всички онези комунисти от цял свят, вярващи в някаква идея и дошли в Съветския съюз като в обетована земя, само за да бъдат хвърлени в тъмница.

За Евгения Гинзбург затворът е само прелюдия към дълги години принудителен робски труд в далечен Сибир. Товарен вагон ще я закара, наблъскана с още стотици жени, в Колима – мястото, превърнало се в мразовита Голгота за хиляди осъдени. Повечето са с присъда от 10 години. Евгения също. С невероятна памет и с твърдото си убеждение, че е длъжна да запомни, за да разкаже, тя разкрива една сюрреалистична картина с удивителна детайлност, с истинските имена на хората, с множество рецитирани стихове на Чехов и Блок, които да я крепят в моментите на отчаяние. А те не липсват. Пред читателя израства цялата страховита система на ГУЛаг – с неспирните етапи, пращащи нови и нови хора на заточение, с изнурителния труд на дърводобива, в ледените пустини на Елген, с лишенията и оскъдицата, със затворниците, които умират като мухи, съсухрени и почернели от студ и недохранване.

ginzburg

И въпреки всичко, въпреки неописуемите кошмари, излизащи извън възприятията на съвременния човек, книгата не звучи отчайващо, не звучи песимистично. Това е изповед на една силна жена, която не губи надежда, не губи човешкото в себе си и не престава да открива положителното. Трогателни са моментите, в които описва с какво себеотрицание и милосърдие си помагат един на друг изпадналите в беда затворници; или неземната радост от банята, на която ги водят по пътя за лагера; или преместването на по-лека работа, която ще удължи живота им още малко… Човекът триумфира в „Тежък маршрут“, човешкото надделява.

Евгения Гинзбург успява да извърви докрай своя „тежък маршрут„. Тя е и една от първите жертви, които пишат за кошмарите на сталинистките лагери. Първоначално апокрифно разпространяваща се след смъртта на Сталин в Съветския съюз, книгата е издадена на Запад и бързо става популярна. Пише до края на живота си, създавайки едно от най-значимите свидетелства за терора, наред с „Архипелаг ГУЛаг“ на Солженицин и „Колимски разкази“ на Шаламов. Стилът й е невероятен, а паметта й – наистина феноменална. С „Тежък маршрут“ оживяват едни от най-мрачните страници от съвременната ни история, за да послужат като паметник на безбройните невинни жертви и като предупреждение – „Никога повече!“.

Георги

Categories: Мемоари, Политическа | има 1 коментар

Да посрещнеш лятото в „Красивата Тоскана“

Krasiwata_ToskanaБагажът за морето е почти готов. Както обикновено – тежестта идва от книгите, които съм побрала на места, на които ми се струва, че ще са в безопасност и няма да се измачкат. Жоро пее „Под мостовете не шумят реки…“ и си тананика, доволен от факта, че там, където отиваме, най-вероятно няма да му се наложи да облича дебели връхни дрехи. Лято! Така копнеехме за него, макар в малката ни къщурка да не можем да си намерим място от задух, а присъствието на съседи да става все по-осезаемо, било то заради ремонти, било то заради тежкия цигарен дим, който изпълва спалнята ни всяка вечер към 11, 11 и нещо.

Една книга обаче няма да нося със себе си на морето по простата причина, че вече е прочетена. Франсис Мейс ми беше разтуха в дните, когато предвкусвах солените вълни, докато попивах лъчите на градското слънце. И по-добре така! Макар да очаквах друго, „Красивата Тоскана“ не е четиво за плажа. Прекалено богата, прекалено информативна, прекалено изпипана книга, която – странно или не – се чете бавно и трудно. Обожавам авторката и тя бързо се превърна в един от любимите ми писатели. След като прочетох „Под небето на Тоскана“ (която няма нищо общо с блудкавия, но все пак симпатичен филм), очаквах новите приключения на Франсис в италианската провинция с предчувствие за наслада. Любопитното е, че в новата книга авторката разказва много повече за обиколките из Тоскана и споделя спомени от близко и далечно минало, отколкото да ни настани блажено под сянката на някоя маслина в Брамасоле и да ни остави да се любуваме на върволицата от смешни събития, които винаги изникват под покрива на тази къща. „Красивата Тоскана“ ми се стори доста по-меланхолична и това може би е нормално, защото вече са минали девет години от първоначалния ентусиазъм и първия сблъсък с италианската действителност.

Франсис Мейс пише така, че да прочетете 20 страници от книгата, ви обогатява с познания не само по отношение на общата ви култура, но и с един куп нови думи и словосъчетания. Не е трудно самото им прочитане, защото не са като извадки от някоя дебела антология, но езикът е толкова богат, че ви отнема време да го пресъздадете във въображението си. „Чорлава самозабрава“ – ето в такова състояние Мейс е писала за своята „Красива Тоскана„.

Брамасоле

Брамасоле

В книгата най-често се говори за храна и то с такава вещина, че няма как да я прочетете и да не сте обогатили познанията си за баклата и аспержите, за доматите, маслините, хляба и виното. Ще се разхождате с Франсис из исторически забележителности и пред очите ви ще изникват фрески и картини, за чиито автори и история авторката се е потрудила да сподели почти всичко, което може да бъде понесено сред страниците на книга, която все пак спада към художествената литература. Много често ще се отбивате на пазари, от които стопанката на Брамасоле се снабдява с ленени завивки и керамика, а ако влезете с нея в магазина за канцеларски материали, ще се натъкнете на познато чувство:

„С мъка устоявам на миниатюрните шишенца с лавандулово, индигово и зелено мастило, запечатани с восък, и стройните редички със скъпи писалки. Чувствената наслада от допира до хубави материали за писане е единствена по рода си. Свързвам я с възбудата, която ми носи обикалянето за канцеларски пособия в началото на учебната година. На пръсти се броят нещата, купени с пари, които надминават удоволствието от вида на жълтите листове на бележници, спиралите с цветни картончета, тетрадките с разделители и кожените папки с отделения и джобчета с ципове – какво по-хубаво!“

Ако вие разпознахте себе си в тези редове, значи сме от една порода и подозирам, че има голяма вероятност да си допаднем! Ако пък недоумявате какво прочетохте току-що, то нека оправдая поне ентусиазма на авторката – става въпрос за писател, който на всичкото отгоре е и университетски преподавател. За себе си оправдание нямам… ;)

Девора

Categories: Мемоари, Места, Пътеписи, Хумор, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Илия Бешков – „Черната тетрадка“

Да бъдеш карикатурист сигурно е особено трудна професия – да уловиш момента, болката и иронията, кривата усмивка на днешния ден, и да ги пресъздадеш с туш или молив в образ, който говори повече и от хиляда думи. При това с пълното съзнание, че правиш някого за смях и този някой най-често има власт. Но пред перото на карикатуриста и най-голямата, най-могъщата власт мълчи. Добрият карикатурист живее чрез своето творчество. И е по-голям от големите на деня.

С творчеството на Илия Бешков се сблъсках за първи път в ученическите години. Карикатурите на Алеко, убит от своя герой Бай Ганьо (два варианта, публикувани през 1947 г.) и до днес са се запечатали в съзнанието ми. Не знаех нищо повече за Бешков до момента, в който изд. „Изток-Запад“ пуснаха прекрасно издание с неговия дневник от началото на 50-те години, т. нар. „Черна тетрадка“.

Chernata tetradka Beshkov„Черната тетрадка“ на Илия Бешков е изключително любопитна находка. Освен дневника, представен както в редактиран, така и във факсимилен вид, изданието съдържа още досието на известния карикатурист и албум с голяма колекция от публицистичните му творби. Информация, напълно достатъчна, за да може дори и лаик да надникне зад поривистия подпис „Бешков“ и да си изгради представа за таланта, който не успяват да пречупят дори тайните служби на два различни режима.

Дневникът на Бешков е своеобразна сбирка от нахвърляни размисли на един творец в края на житейския си път, преминал през доста удари на съдбата и огорчен от света около себе си. Размисли на един тъжен, разочарован човек, който не може да премълчи насъбралата се неудовлетвореност, макар във време, когато „почти никой не говори това, което мисли„.

„Всеки е безкрайно затруднен да не изрече нито сянка от това, което мисли и чувства. Най-благоприятното положение е да не говориш, но то е абсолютно недопустимо, тъй като мълчанието е безспорно доказателство, че мислиш. Ти трябва да проговориш, за да отречеш и умъртвиш сам собствената си мисъл“.

Разсъжденията на Бешков се лутат между наблюдения над днешния ден и променените ценности, развихрилата се война в Корея, за която говори целият свят, и вглеждането в собствената си безспомощност и апатия. „Увиснал съм на тънка паяжинена нишка, а светът се тресе от войни и революции“, е лаконичното заключение на художника за сблъсъка му с реалността.

Невероятно е прозрението му за Хитлер: „У празния недостатъчен човек винаги ще се намери място за една голяма идея, която да обърка координатите му“. Същевременно оценката му за комунистите и за „новото общество“, което изграждат в социалистическа България, е съкрушителна. Твърде силни думи, написани от човек, който ясно съзнава, че никоя власт не би могла да отнеме свободата му. „Няма нищо по-изумително и по-зловещо от това да чуете от устата на комунист думата мир! Те поставят тази дума в устата на децата, майките и бащите, както поставят куршума в дулото на пистолета“. Своята ненавист към комунистите Бешков сякаш прехвърля и върху руснаците като цяло. Прозападно ориентиран с всяка своя молекула, той е безпощаден в оценката си:

„Русинът има единствената потребност – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са „най-“ и да заплашват света… Бои ли сте русинът от света? Не, но той съзнава, че е ненавистен, непоносим или в най-добрия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво участие в изграждането му през вековете. Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията“.

Освен „Черната тетрадка“, вниманието привлича и досието на Бешков, усърдно допълвано през годините още от царско време, та чак до смъртта му през 1958 г. Неудобен на всяка власт, художникът е следен и държан под наблюдение десетилетия наред, за което свидетелстват донесенията на агентите. Прави впечатление известна разлика в нюансите на донесенията отпреди Девети и след това. Докато в написаното от царските агенти доминира неутралният тон, а на места проличават дори респект и положителни оценки за големия карикатурист, то в докладваното от агентите на НРБ ясно се вижда „новата линия“ – много детайлни, с дословно цитирани разговори, прихванати незнайно как. В тях личи и нещо друго – непрестанните усилия на властта да привлече Бешков – непримиримия, безпартийния – на нейна страна:

 „На такава дарба и талант, ако Бешков има здрава идеална основа, би бил стихия и ще бъде един от най-известните световни прогресивни карикатуристи. Той обаче няма вътрешна убедителност и разбирания, за да се придвижи така. Всеки случай може и требва да се използва. Необходимо е постоянно да му се говори и да му се оказва „влияние“.

Бешков обаче остава настрана до края на живота си. А колко ли други са „се придвижили“, колко ли други са били „повлияни“ в средите на творческата интелигенция…

„Черната тетрадка“ можем спокойно да наредим до „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков. И двете показват натиска на тоталитарната държава над твореца; моркова и тоягата, с които си служи тоталитарната власт, за да държи в подчинение и да манипулира онези, от които се очаква на свой ред да манипулират широките маси. И въпреки предговора от акад. Светлин Русев (символ знаем на какво…), самата книга е истинска наслада за всеки библиофил с твърдите си корици и прекрасното си оформление, превърнали се в запазена марка на „Изток-Запад“.

Георги

Categories: Мемоари, български | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: