Мемоари

Назад във времето в Париж

ZaParijСъс сигурност в книжарницата сте попадали на красивото издание „За Париж“ – сборник с текстове за френската столица на големи имена като Хемингуей, Толстой, Маяковси… Не знам само с какви емоции бихте подходили към книгата след нещастието, което сполетя този град преди малко повече от месец. Може би ще ви спечели картината на безгрижие, която краси корицата, и все пак ще посегнете към нея. Тази картина обаче е измамна – между страниците съвсем не е безгрижно и весело. За сметка на това ще се прехвърлите назад във времето чрез спомените на авторите и ще установите, че Париж винаги ще бъде Париж, независимо от това какво го сполетява, а това е всичко, на което се надявам за този град!

Сборникът с разкази започва с текстове на Гертруд Щайн (не Стейн и Стайн), която ни връща в 1939 г. и ни разкрива любопитни подробности за живота и нрава на парижани по време на Втората световна война, и завършва с по-ведрите преживявания на Марк Твен, описани в хумористично-саркастичен стил. За мен това беше най-приятната част от книгата, тъй като в текстовете на Ърнест Хемингуей, Иван Бунин, Алексей Толстой, Владимир Маяковски, Зинаида Гипиус и Сесар Валехо открих повече техните емоции, отколкото своя Париж. Любопитно е да четеш текст, който разкрива в по-голяма степен моментното състояние на своя автор, отколкото това, за което разказва – колкото по-мрачен беше описван Париж, толкова по-неудовлетворен от собствения си живот към този момент ми изглеждаше авторът.

Забавлявах се много със социалното писмото на Денис Фонвизин. През 1777-1778 година той изписва и други такива, в които „преодолява идеализацията на европейската култура“ (по текст на Литературен свят). Възмущението му е толкова истинско и в същото време изпълнено с толкова претенция, че ми стана любопитно да прочета пътеписи за руската столица в края на XVIII век. Ще усетите една тенденция в книгата: руснаците не харесват Париж! Или поне тези, чиито текстове ще откриете в изданието. Или поне някога…

Докато четях книгата, се чудех защо издателите са избрали подобна корица – тя по никакъв начин не кореспондира със съдържанието, макар и да е прекрасна и да ѝ се радвам много! Сега, когато седнах да пиша, си дадох сметка, че това романтично зайче, вдигнало високо брадичка, не трябва да се асоциира с преживяванията на читателя. То е гордият, несломим френски дух, който обикаля около символа на своята красива столица. И ако трябва да съдя от прочетеното, то най-вероятно обикаля в кръг, защото по този начин знае, че винаги ще стигне там, откъдето е тръгнал, за да повтори отново: с вдигната брадичка, с леко притворени очи за всичко друго, освен за вътрешния си мир, и лек ветрец, развяващ… ушите. Това, разбира се, е за да се проветрят от всички езици, които се говорят в Париж и не са френски. ;)

Девора

Categories: Мемоари, Места, Пътеписи, Разкази, художествена | Вашият коментар

Всичко красиво започва в Париж

NNДокато ровех в забравени дрехи и стари спомени из гардеробни отделения и чекмеджета на скринове, се сетих, че не съм ви разказвала за книгата на Джанис Маклауд „Нека да ти нарисувам“. Ако вече сте прочели историята на Джанис, знаете, че всичко започва от идеята ѝ да подреди шкафовете си с бельо, което води до редица съдбоносни решения и изцяло нов живот… в Париж!

Е, моите гардероби не успяха да ми разкрият нищо ново, а Париж си остава само спомен, но за сметка на това винаги мога да въведа разнообразие в мислите си с някоя приятна и интересна книга. „Нека да ти нарисувам“ е автобиографична и разказва за периода от живота на Маклауд, когато решава да изостави сигурната си работа и да се захване с нещо абстрактно, а защо не и да открие любовта на живота си. Струва ми се подходяща и вдъхновяваща, затова ви предлагам да се присъедините към мен в този свят, описан с картини и нарисуван с думи.

4bf38cc95798b1cac7d9ee371a17930c

Като читатели сигурно често сте поглъщали биографии на успели хора, които ви вдъхновяват, или пък сте прекарвали по някоя и друга минута в разглеждане на статия за някой творец точно като вас, който обаче е проявил смелост и е променил живота си, създавайки собствен бизнес. Може би сте попадали на представяния в Etsy – платформа, която ви насърчава да разтворите крилата на креативността си и да полетите на тях. Лично аз съм срещала много любопитни примери, но идеята на Джанис Маклауд ми се стори толкова фантастична и лишена от шансове за успех, че ми беше нужно подробно обяснение как точно са се случили нещата, за да повярвам, че са се случили въобще.

Ето я и Джанис – млада, успяла и нещастна. Постигнала множество успехи, тя е готова за нови предизвикателства и колкото по-приятни и лежерни, толкова по-добре! Пътуване до Европа – разбира се! Ново начало – абсолютно да! План как да направи така, че да е осигурена финансово по време на своето странстване и търсене на смисъла в живота – задължително!

Това е втората книга, прочетена от мен, която разказва за личния успех на автора, като не се спестяват важните детайли, които иначе биват забулени в мъгла от многословие и нищо-казване. Предишната беше „Пътят към Бургундия„, но дори Рей Уокър не е толкова подробен в описанията си, както е Джанис Маклауд. Тя не само ще ви сподели как е стигнала до решението си, как е оптимизирала разходите си, така че да спести сумата, необходима ѝ за живот за една година, без да работи, но дори ще ви изброи тактиките в 100 стъпки в края на книгата! „Ето така се прави!„, казвах си аз, докато четях и много ми се искаше това четиво да беше попаднало в ръцете ми по-рано.

janice-wedding-2-credit-david-bacherНека да ти нарисувам“ не е безинтересно изброяване на планове и стратегии, напротив. Както за повечето хора, така и за авторката успехът се свързва не само с кариерата, но и с намирането на точния човек, на допълващата половинка. Ето защо Джанис ни прекарва през най-романтичния момент от живота си, когато се среща с бъдещия си съпруг, но не спестява и иронични закачки към отминалите връзки, които сякаш винаги са взимали от нея повече, отколкото е била в състояние да даде, без дори да го осъзнава.

Книгата е весел и приятен наръчник по живеене за тези хора, които са оставили мечтите и творческите си възможности на заден план, но изпитват желание да се върнат към тях и да направляват съдбата си. Написана е с леко небрежен тон към миналото и предизвикателствата, както може да си позволи само човек, който е стигнал до крайната си цел успешно.

Последно ще споделя, че изданието е с най-приятните на допир корици, но ако последва втори тираж, би било чудесно всички илюстрации в книгата да са пълноцветни. Защо ми се иска това да е така, какво ли място имат някакви рисунки в книга за възрастни и каква е лудата, но гениална идея на авторката, оставям да разберете сами, докато разлиствате страниците на „Нека да ти нарисувам„.

Девора 

Categories: Любовни, Мемоари, Хумор, художествена | Вашият коментар

„Тежък маршрут“ – словесен паметник на сталинисткия терор

Изумление. Да, точно. Дълго търсих думата, с която да започна това ревю. Както, впрочем, дълго отлагах и прочитането на самата книга.  Просто не смеех да я взема в ръце. Изумление – както споделя самата Евгения Гинзбург, това е основното, главното чувство, което я измъчва през всички онези години. „Възможно ли е това? Наистина ли се случва? Нима ТАКОВА НЕЩО е възможно просто ЕЙ ТАКА? Без справедливо възмездие?“. Изумление изпитвах и аз и очите ми се разширяваха страница след страница, докато този потресаващ епос разстилаше пред мен цялото безумие на сталинизма, събран в една човешка съдба.

tejak marshrut„Тежък маршрут“ е смайващо свидетелство за огромната човешка месомелачка, през която минават десетки, дори стотици хиляди хора в зловещата 1937 година. Авторката, Евгения Гинзбург, е правоверна комунистка, интелектуалка, преподавател в институт, журналист. Още в самото начало на репресиите я обвиняват в антиреволюционна троцкистка дейност. Имала контакти с професор, „разобличен“ в „троцкизъм“. „Оказа се, че НЕ съм разобличила троцисткия контрабандист Елвов. НЕ съм написала унищожителна рецензия за сборника материали за историята на Татария, който излезе под негова редакция, ами и дори съм участвала в него… Нито веднъж НЕ съм се изказала срещу Елвов на събранията“. Последващите месеци са ярък пример за зловещата спирала, по която животът на хиляди хора по онова време неумолимо се проваля в пропастта – изключване от партията, уволнение, изключване от всякакъв социален живот, преследване на близките, заплахи, арести, затвор. За мнозина трагичният край е разстрел, Евгения Гинзбург обаче има късмет – чакат я „само“ 14 години затвор и лагер в най-затънтените кътчета на планетата.

Страниците, в които описва предварителното следствие и двете години затвор в Бутирки, са като излези от нечия болна фантазия. Кошмарни разпити, продължаващи дни и нощи, през които не дават на арестанта да заспи; пълна изолация и „общуване“ с почукване през стените на килията; свидетелства за изтезанията на безброй затворени и измъчвани хора в подземията на затвора…

„Всичко почна изведнъж, без никаква подготовка, без никаква постепенност. Не един, а множество викове и стонове на измъчвани хора нахлуха наведнъж през отворените прозорци на килията… Над вълната вопли на измъчваните се носеше вълната крясъци и псувни на мъчителите. Третият пласт в тази симфония беше трополенето на хвърляни столове, ударите на юмруци по бюра и още нещо – неясно, но вледеняващо кръвта“.

Епизодът, в който Евгения чува от съседната килия в карцера как измъчват млада чужденка, италианска комунистка, е покъртителен. Опитът й да запази разсъдъка си на фона на кошмарния писък, който кънти в подземията, прекъсван от безнадеждното нареждане „комунисто италиано, комунисто италиано“.

„…Но той продължава и продължава. Пронизителен, утробен, почти неправдоподобен. Изпълва всичко наоколо, става осезаем, плъзгав. В сравнение с него воплите на раждащите са оптимистична мелодия. Защото в техните писъци е надеждата за щастлив край. А в този има само огромно отчаяние“.

Месомелачката на Сталин е погълнала не само собствения му народ, но и всички онези комунисти от цял свят, вярващи в някаква идея и дошли в Съветския съюз като в обетована земя, само за да бъдат хвърлени в тъмница.

За Евгения Гинзбург затворът е само прелюдия към дълги години принудителен робски труд в далечен Сибир. Товарен вагон ще я закара, наблъскана с още стотици жени, в Колима – мястото, превърнало се в мразовита Голгота за хиляди осъдени. Повечето са с присъда от 10 години. Евгения също. С невероятна памет и с твърдото си убеждение, че е длъжна да запомни, за да разкаже, тя разкрива една сюрреалистична картина с удивителна детайлност, с истинските имена на хората, с множество рецитирани стихове на Чехов и Блок, които да я крепят в моментите на отчаяние. А те не липсват. Пред читателя израства цялата страховита система на ГУЛаг – с неспирните етапи, пращащи нови и нови хора на заточение, с изнурителния труд на дърводобива, в ледените пустини на Елген, с лишенията и оскъдицата, със затворниците, които умират като мухи, съсухрени и почернели от студ и недохранване.

ginzburg

И въпреки всичко, въпреки неописуемите кошмари, излизащи извън възприятията на съвременния човек, книгата не звучи отчайващо, не звучи песимистично. Това е изповед на една силна жена, която не губи надежда, не губи човешкото в себе си и не престава да открива положителното. Трогателни са моментите, в които описва с какво себеотрицание и милосърдие си помагат един на друг изпадналите в беда затворници; или неземната радост от банята, на която ги водят по пътя за лагера; или преместването на по-лека работа, която ще удължи живота им още малко… Човекът триумфира в „Тежък маршрут“, човешкото надделява.

Евгения Гинзбург успява да извърви докрай своя „тежък маршрут„. Тя е и една от първите жертви, които пишат за кошмарите на сталинистките лагери. Първоначално апокрифно разпространяваща се след смъртта на Сталин в Съветския съюз, книгата е издадена на Запад и бързо става популярна. Пише до края на живота си, създавайки едно от най-значимите свидетелства за терора, наред с „Архипелаг ГУЛаг“ на Солженицин и „Колимски разкази“ на Шаламов. Стилът й е невероятен, а паметта й – наистина феноменална. С „Тежък маршрут“ оживяват едни от най-мрачните страници от съвременната ни история, за да послужат като паметник на безбройните невинни жертви и като предупреждение – „Никога повече!“.

Георги

Categories: Мемоари, Политическа | има 1 коментар

Да посрещнеш лятото в „Красивата Тоскана“

Krasiwata_ToskanaБагажът за морето е почти готов. Както обикновено – тежестта идва от книгите, които съм побрала на места, на които ми се струва, че ще са в безопасност и няма да се измачкат. Жоро пее „Под мостовете не шумят реки…“ и си тананика, доволен от факта, че там, където отиваме, най-вероятно няма да му се наложи да облича дебели връхни дрехи. Лято! Така копнеехме за него, макар в малката ни къщурка да не можем да си намерим място от задух, а присъствието на съседи да става все по-осезаемо, било то заради ремонти, било то заради тежкия цигарен дим, който изпълва спалнята ни всяка вечер към 11, 11 и нещо.

Една книга обаче няма да нося със себе си на морето по простата причина, че вече е прочетена. Франсис Мейс ми беше разтуха в дните, когато предвкусвах солените вълни, докато попивах лъчите на градското слънце. И по-добре така! Макар да очаквах друго, „Красивата Тоскана“ не е четиво за плажа. Прекалено богата, прекалено информативна, прекалено изпипана книга, която – странно или не – се чете бавно и трудно. Обожавам авторката и тя бързо се превърна в един от любимите ми писатели. След като прочетох „Под небето на Тоскана“ (която няма нищо общо с блудкавия, но все пак симпатичен филм), очаквах новите приключения на Франсис в италианската провинция с предчувствие за наслада. Любопитното е, че в новата книга авторката разказва много повече за обиколките из Тоскана и споделя спомени от близко и далечно минало, отколкото да ни настани блажено под сянката на някоя маслина в Брамасоле и да ни остави да се любуваме на върволицата от смешни събития, които винаги изникват под покрива на тази къща. „Красивата Тоскана“ ми се стори доста по-меланхолична и това може би е нормално, защото вече са минали девет години от първоначалния ентусиазъм и първия сблъсък с италианската действителност.

Франсис Мейс пише така, че да прочетете 20 страници от книгата, ви обогатява с познания не само по отношение на общата ви култура, но и с един куп нови думи и словосъчетания. Не е трудно самото им прочитане, защото не са като извадки от някоя дебела антология, но езикът е толкова богат, че ви отнема време да го пресъздадете във въображението си. „Чорлава самозабрава“ – ето в такова състояние Мейс е писала за своята „Красива Тоскана„.

Брамасоле

Брамасоле

В книгата най-често се говори за храна и то с такава вещина, че няма как да я прочетете и да не сте обогатили познанията си за баклата и аспержите, за доматите, маслините, хляба и виното. Ще се разхождате с Франсис из исторически забележителности и пред очите ви ще изникват фрески и картини, за чиито автори и история авторката се е потрудила да сподели почти всичко, което може да бъде понесено сред страниците на книга, която все пак спада към художествената литература. Много често ще се отбивате на пазари, от които стопанката на Брамасоле се снабдява с ленени завивки и керамика, а ако влезете с нея в магазина за канцеларски материали, ще се натъкнете на познато чувство:

„С мъка устоявам на миниатюрните шишенца с лавандулово, индигово и зелено мастило, запечатани с восък, и стройните редички със скъпи писалки. Чувствената наслада от допира до хубави материали за писане е единствена по рода си. Свързвам я с възбудата, която ми носи обикалянето за канцеларски пособия в началото на учебната година. На пръсти се броят нещата, купени с пари, които надминават удоволствието от вида на жълтите листове на бележници, спиралите с цветни картончета, тетрадките с разделители и кожените папки с отделения и джобчета с ципове – какво по-хубаво!“

Ако вие разпознахте себе си в тези редове, значи сме от една порода и подозирам, че има голяма вероятност да си допаднем! Ако пък недоумявате какво прочетохте току-що, то нека оправдая поне ентусиазма на авторката – става въпрос за писател, който на всичкото отгоре е и университетски преподавател. За себе си оправдание нямам… ;)

Девора

Categories: Мемоари, Места, Пътеписи, Хумор, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Илия Бешков – „Черната тетрадка“

Да бъдеш карикатурист сигурно е особено трудна професия – да уловиш момента, болката и иронията, кривата усмивка на днешния ден, и да ги пресъздадеш с туш или молив в образ, който говори повече и от хиляда думи. При това с пълното съзнание, че правиш някого за смях и този някой най-често има власт. Но пред перото на карикатуриста и най-голямата, най-могъщата власт мълчи. Добрият карикатурист живее чрез своето творчество. И е по-голям от големите на деня.

С творчеството на Илия Бешков се сблъсках за първи път в ученическите години. Карикатурите на Алеко, убит от своя герой Бай Ганьо (два варианта, публикувани през 1947 г.) и до днес са се запечатали в съзнанието ми. Не знаех нищо повече за Бешков до момента, в който изд. „Изток-Запад“ пуснаха прекрасно издание с неговия дневник от началото на 50-те години, т. нар. „Черна тетрадка“.

Chernata tetradka Beshkov„Черната тетрадка“ на Илия Бешков е изключително любопитна находка. Освен дневника, представен както в редактиран, така и във факсимилен вид, изданието съдържа още досието на известния карикатурист и албум с голяма колекция от публицистичните му творби. Информация, напълно достатъчна, за да може дори и лаик да надникне зад поривистия подпис „Бешков“ и да си изгради представа за таланта, който не успяват да пречупят дори тайните служби на два различни режима.

Дневникът на Бешков е своеобразна сбирка от нахвърляни размисли на един творец в края на житейския си път, преминал през доста удари на съдбата и огорчен от света около себе си. Размисли на един тъжен, разочарован човек, който не може да премълчи насъбралата се неудовлетвореност, макар във време, когато „почти никой не говори това, което мисли„.

„Всеки е безкрайно затруднен да не изрече нито сянка от това, което мисли и чувства. Най-благоприятното положение е да не говориш, но то е абсолютно недопустимо, тъй като мълчанието е безспорно доказателство, че мислиш. Ти трябва да проговориш, за да отречеш и умъртвиш сам собствената си мисъл“.

Разсъжденията на Бешков се лутат между наблюдения над днешния ден и променените ценности, развихрилата се война в Корея, за която говори целият свят, и вглеждането в собствената си безспомощност и апатия. „Увиснал съм на тънка паяжинена нишка, а светът се тресе от войни и революции“, е лаконичното заключение на художника за сблъсъка му с реалността.

Невероятно е прозрението му за Хитлер: „У празния недостатъчен човек винаги ще се намери място за една голяма идея, която да обърка координатите му“. Същевременно оценката му за комунистите и за „новото общество“, което изграждат в социалистическа България, е съкрушителна. Твърде силни думи, написани от човек, който ясно съзнава, че никоя власт не би могла да отнеме свободата му. „Няма нищо по-изумително и по-зловещо от това да чуете от устата на комунист думата мир! Те поставят тази дума в устата на децата, майките и бащите, както поставят куршума в дулото на пистолета“. Своята ненавист към комунистите Бешков сякаш прехвърля и върху руснаците като цяло. Прозападно ориентиран с всяка своя молекула, той е безпощаден в оценката си:

„Русинът има единствената потребност – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са „най-“ и да заплашват света… Бои ли сте русинът от света? Не, но той съзнава, че е ненавистен, непоносим или в най-добрия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво участие в изграждането му през вековете. Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията“.

Освен „Черната тетрадка“, вниманието привлича и досието на Бешков, усърдно допълвано през годините още от царско време, та чак до смъртта му през 1958 г. Неудобен на всяка власт, художникът е следен и държан под наблюдение десетилетия наред, за което свидетелстват донесенията на агентите. Прави впечатление известна разлика в нюансите на донесенията отпреди Девети и след това. Докато в написаното от царските агенти доминира неутралният тон, а на места проличават дори респект и положителни оценки за големия карикатурист, то в докладваното от агентите на НРБ ясно се вижда „новата линия“ – много детайлни, с дословно цитирани разговори, прихванати незнайно как. В тях личи и нещо друго – непрестанните усилия на властта да привлече Бешков – непримиримия, безпартийния – на нейна страна:

 „На такава дарба и талант, ако Бешков има здрава идеална основа, би бил стихия и ще бъде един от най-известните световни прогресивни карикатуристи. Той обаче няма вътрешна убедителност и разбирания, за да се придвижи така. Всеки случай може и требва да се използва. Необходимо е постоянно да му се говори и да му се оказва „влияние“.

Бешков обаче остава настрана до края на живота си. А колко ли други са „се придвижили“, колко ли други са били „повлияни“ в средите на творческата интелигенция…

„Черната тетрадка“ можем спокойно да наредим до „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков. И двете показват натиска на тоталитарната държава над твореца; моркова и тоягата, с които си служи тоталитарната власт, за да държи в подчинение и да манипулира онези, от които се очаква на свой ред да манипулират широките маси. И въпреки предговора от акад. Светлин Русев (символ знаем на какво…), самата книга е истинска наслада за всеки библиофил с твърдите си корици и прекрасното си оформление, превърнали се в запазена марка на „Изток-Запад“.

Георги

Categories: Мемоари, български | Вашият коментар

„Любов“ по Исабел Алиенде

LubovЕдин от любимите ми автори е Исабел Алиенде. Оставам безмълвна и очарована от таланта ѝ, от творчеството и световете, които създава. Ето защо реших да разтворя страниците на „Любов“ – сборник от най-чувствените моменти от всички книги на Алиенде. Самата тя признава, че когато издателите ѝ от Германия са предложили идеята за издание, което да събере в едно може би най-силните пасажи от книгите ѝ, авторката е подходила със страх, че по този начин може да навреди на истинските истории, да ги „осакати“. Как се е преборила със страховете си – не знам, но изданието е факт и според мен то е едновременно и грешка, но и не е. Ето защо:

Да, историите страдат от тези извадени от контекста моменти. Със сигурност не звучат толкова силно и вълнуващо, колкото ако сте потънали в магията на книгата и живеете със съдбите и перипетиите на героите. В същото време обаче „Любов“ е структурирана така, че откъсите са обособени тематично в глави (например: първа любов, страст, ревност…), а не разхвърляни безцелно из страниците. Това ви дава бърз достъп до похватите, които Исабел използва, за да представи един или друг вид любов, а ако четете особено внимателно, ще може да уловите и неизказаното; смисълът да бъдеш обичан по един или друг начин. Всеки раздел започва с думи от авторката, в който тя вдига още по-високо завесата около личните си преживявания и интимни емоции, като уводът на книгата е кратък обзор на живота на самата Алиенде.

Защо обаче издаването на „Любов“ не е грешка? Първата причина е, че нищо, създадено от перото на Исабел Алиенде, не може да бъде слабо, безцветно или безинтересно. Дори в тези кратки откъси читател, който не е запознат подробно с творчеството ѝ, ще може да усети силата на тази авторка. Втората причина е, че ако сте почитател, ще си припомните книгите ѝ и веднага ще ви се прииска да посегнете към тях и да ги прочетете отново. А най-хубавото е, когато попаднете на извадка от книга, която не сте чели, защото тогава разбирате каква грешка сте допуснали и ще искате бързо да оправите този пропуск. Признавам, че все пак е хубаво да има книги на любими автори, които да са все още непрочетени. Тогава си сигурен, че има удоволствие, което те очаква, но няма да ти бъде отнето – от теб зависи кога да си го доставиш.

Любов“ е като дегустацията на сватбената ви торта – усещате вкуса, състава, ароматите. Чувствате се щастливи, че сте направили правилния избор. Доволни сте, че сте открили точната комбинация, точната „текстура“, точните „подправки“. Но това не може да се сравнява с изживяването, което ще дойде с емоциите в самия ден, с тръпката, с отдадеността, със споделената обич. Както ще се случи, когато прочетете истинските романи.

Вижте за кои книги на Исабел Алиенде сме писали в Библиотеката:

„Афродита“

„Безкрайният план“

„Дневникът на Мая“

„Ева Луна“

„Приказки на Ева Луна“

Девора

п.п. Оказва се, че не съм споделяла нищо в блога за най-четените и любими книги на авторката: „Къщата на духовете“, „Дъщеря на съдбата“ и „Портрет в сепия“. Препоръчвам ви да започнете именно с тях, ако името Исабел Алиенде не ви говори нищо. Тези три тома ще са истинско съкровище във вашата библиотека. И още едно пояснение: стилът на Алиенде е описан като „магически реализъм“. Това ще рече, че на пръв поглед невъзможни събития са съвсем в реда на нещата, когато става въпрос за сюжета в книгите на авторката. 

Categories: Латиноамерикански, Любовни, Мемоари, художествена | има 1 коментар

Под прицела на снайперист от Вермахта

„Снайперист на Райха“ е от онези заглавия, които могат да ме накарат да хукна към книжарницата със скоростта на светлината. Oще от времето на култовия филм „Враг пред портите“ любопитството ми към тази малко известна войскова част – снайперистите, е доста силно. В книгата на Албрехт Вакер обаче си имаме работа не с Василий Зайцев, а с негов пряк конкурент от другата страна на фронта.

Snaiperist na raihaЙозеф Алербергер е австриец, изпратен на Източния фронт през 1943 г. като картечар. След леко раняване решава да изпробва трофейна снайперска винтовка Мосин Наган и се справя учудващо добре. Съдбата на снайперист по това време му се струва по-привлекателна от тази на картечарите, които обикновено концентрират върху себе си вражеския огън – заблуда, в чиято погрешност по-късно ще се убеди с шокиращи примери от участта на свои колеги.

„Снайперист на Райха“ е смразяващ разказ за отстъплението на Вермахта от Източния фронт и ежедневните сблъсъци със смъртта, които войниците му са принудени са преживеят. Сред тях, в маскировъчно облекло и с трофейна руска винтовка, снайперистът на Райха „ловува“ своите жертви, наблюдавайки ги внимателно през оптиката си. Почти като описание на видео игра звучат спомените на германеца, докато изрежда успешните си попадения с много детайли за ефекта от изстрелите – фонтани от кръв, експлодиращи глави, пробити кореми. Алербергер стреля с руски разривни куршуми, които отварят дупки колкото юмрук в човешкото тяло. Високата му резултатност бързо го превръща в герой за войниците на Вермахта, а до края на кариерата си успява да достигне 257 потвърдени убийства (вероятно действителните са няколко пъти повече, но за потвърждаването е нужен свидетел, какъвто невинаги има).

Тъкмо когато си мислите, че стомахът ви вече се е обърнал и не можете да поемете повече ужас, Вермахтът отстъпва по всички фронтове и Червената армия започва да залива Европа. „Ловните“ разкази на Алерберг започват да отстъпват място на ужасяващи свидетелства за зверствата на съветските войници в окупираните територии. Кланета, изнасилвания и всевъзможни изстъпления стават срещу цивилни, най-вече жени и снайперистът се сблъсква с доста такива. Но най-непонятните зверства руснаците извършват спрямо заловените снайперисти на врага. Австриецът описва два случая, от които не само ще ви се изправи косата, но ще ви преследват дълго след последната страница.

И все пак, след всички преживени кошмари, снайперистът има удивителният късмет да оцелее до капитулацията на Райха и след дълго и опасно пътуване през окупирана от Червената армия територия да се добере до родната Австрия. Книгата, базирана на неговите спомени, не бих препоръчал на всеки необременен ум. Нужна е малко повече предварителна подготовка по отношение на знанията за Втората световна война и със сигурност здрави нерви и стомах, защото сцените на кърваво насилие наистина са доста. И най-ужасното е, че всичко това действително се е случило.

Георги Грънчаров

Categories: Военни, Мемоари | Вашият коментар

Седем писма от Париж

7Случва се понякога и романтичният човек да бъде потресен от романтиката в някоя книга. Изненадата идва не толкова от страстните обяснения в любов и бързо пламналата връзка, описани на листа хартия, колкото от факта, че всичко е истина; че се е случило и продължава да се случва на хората, за които до преди малко си чел в книгата. В неделната вечер, когато много от вас са се прибрали от романтични уикенди с половинките си и си мислят, че са на Седмото небе от щастие, ще приложа една терапия в седем стъпки, така че да ви сваля бързо обратно на земята: облак по облак – докато разлистим заедно историята на Саманта и Жан-Люк в „Седем писма от Париж„. Но защо?

Защото историята е като на филм, само където е наистина. Защото Жан-Люк е страстен французин, който изгаря от желание по една жена до степен, която граничи с лудостта. На мен лично подобни вълни от емоционални изблици биха подействали с обратната на магнитната сила, но за Саманта Веран, която току-що е решила да прекрати брака си и да започне живота си отначало, това е точната доза щастие и лудост, от която има нужда, за да се спаси. В книгата си тя описва завръщането към писмата на Жан-Люк, които преседяват 20 години в контейнер за документи в гардероба, като чиста случайност, като импулс да ги разлисти отново. След това също толкова случайно решава да направи блог, в който със седем поста да се извини на своя обожател за липсата на отговор толкова дълго време, а когато му праща и писмо (този път по съвременния начин – с електронна поща), искрата между тях най-сетне пламва и се разгаря до такава степен, че причинява истински пожари в сърцето и на двамата. Не знам дали съм го споменавала преди, но нека споделя и сега: нищо случайно няма на този свят.

Това, което се случва обаче след тези първи плахи стъпки в света на миналото, надминава очакванията и на самата Саманта. Още преди да е имала възможността да осмисли сериозно в какво приключение се е впуснала и дали си няма взимане-даване със словоохотлив френски психопат, тя вече се намира в самолета за Париж и лети към загадъчното си бъдеще (и минало). За нейно (а и наше) щастие, човекът се оказва съвсем нормален и в крайна сметка книгата си остава романтична до самия край, без никакви криминални намеци. Наистина ми е трудно да повярвам на тази неугаснала любов, особено когато тя се е зародила само след ден и половина, преминал в разходки и няколко интимни мига, но е факт, че към днешна дата двамата са все още щастливо женени и отглеждат децата на Жан-Люк в любов и разбирателство. Саманта пък споделя още от невероятните си истории в своя блог, като ги разнообразява с рецепти от френската кухня. Идилия по френско-американски!

Мисля си, че да бъдеш обичан като по роман и толкова обсебващо може да бъде леко плашещо, но вече разбирам в по-голяма степен стереотипа за френския любовник. На  мен през цялото време ми изглеждаше неискрено и преувеличено, но явно изобщо не съм била права. Книгата ме обори, Саманта ми натри носа: явно има хора, които решават, че искат да се оженят за теб, без да са те виждали двайсет години, и изпращат телефонни апарати с колет през океана, като не забравят в кутията да сложат и ароматна лавандула от градината. Преди обаче и вие да си пожелаете такава любов, бъдете уверени, че сте готови за нея. ;)

Девора

 

Categories: Любовни, Мемоари, художествена | Вашият коментар

Виненият гуру

Guru

Книгата на Мишел Ролан бързо стана една от любимите ми във винената поредица, заради откровеността на автора. „Виненият гуру“ е разделена на пет части, обособени тематично, но обединени от желанието на Ролан да вдигне завесата над своите действия и да представи своята гледна точка спрямо въпроси за кариерата си като енолог. Преди да прочета тези 182 страници, аз нямах никаква представа кой е Мишел Ролан, но книгите са вълшебен инструмент на знанието. Благодарение на написаното се запознах не само с този прочут винар, но и с един куп други съвременни герои в света на виното; доближих се до проблемите и предизвикателствата пред винопроизводителите и успях да изясня за себе си колко много и ожесточени битки се провеждат на арената на винената критика.

Да прочетеш „Виненият гуру“ е като да прекараш няколко часа в приятен разговор с нейния автор: научаваш много за работата на енолога, запознаваш се с личната история на Мишел, който я разказва по възможно най-ненатрапчивия начин, но така, че да усетиш чувствителността и романтичните уклони на неговата френска душа. Седиш на чаша вино с един интелигентен човек, който умее да се изразява категорично и се обосновава с малко думи, но на място. На много места в книгата Ролан цитира чудесни мисли, които няма как да пренебрегнеш, а често самият той успява да сътвори параграфи, към които читателят се чувства съпричастен:

„Тъжното е, че за да се борим с хулите и клеветите, се налага да отговаряме остро, да се бунтуваме и в края на краищата се оказва, че играем същата игра. Ето защо дълго време отказвах да участвам в полемика. Но всичко на този свят си има граници. Рано или късно преяждането става опасно. Здравословно е да се разобличат „добросъвестността“ и арогантността на онези, които претендират, че въплъщават доброто.“

Думите на автора са по повод огромния интерес към неговата дейност и тежестта на името му, които често са обрисувани от журналистите като някакво митично зло. Не съм запозната в детайли с полемиката в случая, но винаги съм склонна да вярвам на хора, които умеят да се аргументират, а не на такива, които умеят да правят гръмки генерализации и се опитват да въздействат на публиката си чрез най-елементарни похвати. Мишел Ролан ме спечели, а когато вече бях запозната с тъмните и светлите страни, които отразяват това име,  бяхме на края на нашия разговор (съответно – в края на книгата), който се оказа поредното предимство на това да имаш толкова приятен събеседник. В петата част на книгата авторът ни запознава накратко с опита си във винопроизводството в страни извън Франция, като някои от тях описва толкова искрено и въодушевено, че на читателя му се иска да е енолог, който случайно среща своите бъдещи клиенти в хубави ресторанти и с тях пътува из цялото земно кълбо!

За финал ще ви споделя два цитата, които не са на Мишел Ролан, но са намерили място в книгата му:

Благодарение на хумора уравновесяваме и най-големите удари под кръста, като ги дестилираме през духа на шегата.“ Жак Дюпон
Светът е комедия за тези, които мислят, и трагедия за тези, които чувстват.Уолпоул (но не разбрах дали Робърт или Хорас)

Девора

Categories: Биография, Мемоари, Професионална | Вашият коментар

Под небето на Тоскана

ToskanaМакар да става въпрос за слънчева Италия, белият сняг и празничното настроение подхождат изцяло на тази хубава книга, дело на Франсис Мейс. Ако трябва да обобщя прочетеното само в едно изречение, то би било, че нямаше нещо в написаното, което да ме разочарова като читател, а това се случва рядко. Спомените на Франсис за първите години, в които заедно с Ед се опитват да приведат Брамасоле от занемарена къща в истински дом, са толкова цветни, живи и приятни, че на човек му се иска да е бил там, за да може да усети разочарованията, смеха и вкусните експерименти в кухнята от първа ръка, не само като страничен наблюдател.

Под небето на Тоскана“ е история, майсторски излята върху белите страници на книгата. Мейс ни разказва за света си такъв, какъвто е бил през онези натежали от задух и миризма на зрели плодове и разцьфнали цветя летни дни, които неминуемо водят към заскрежените и изпълнени с интимност зимни вечери между дебелите стени на Брамасоле. Книгата по-скоро напомня на събрани пътеписи и блог постове – едновременно лични, но и пълни с информация. Мисля си, че ако по времето, когато Франсис е купувала къщата си в Италия, имало блогове, то книгата би изглеждала по абсолютно същия начин, но във вид на отделни постове. Когато я прочетох, първото нещо, което направих, беше да намеря официалния сайт и да разбера дали Франсис Мейс поддържа блог към него. Познайте вие какво открих. :)

Точно както в тефтера с важни записки, който е послужил за вдъхновение на авторката, в „Под небето на Тоскана“ може да откриете и рецептите, за които става въпрос, написани с продуктите и начина на приготвяне. Ще разберете и колко много труд е необходим, за да въведете в изправност една къща в италианската провинция (разказите на Мейс напомнят на приключенията на Питър Мейл във Франция), но най-хубавото, което ще откриете между страниците, е топлината на авторката, нейният нестихващ ентусиазъм да твори, да създава и да предава на останалите.

Книгата е преведена на над 40 езика и се радвам, че българският е един от тях; радвам се, че ръката ми посегна именно към тази корица и тази история, защото ми подействаха вдъхновяващо, както ще подействат и на много от вас. Оставете се в ръцете на Франсис, за да опознаете Тоскана такава, каквато може би никога няма да имате възможност да видите. Въпреки че… защо пък не?

Девора

Вижте още: „Красивата Тоскана„, Франсис Мейс

Categories: Мемоари, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: