Мемоари

Георги Марков и Ненаписаната българска харта

На 11 септември 1978 г. в лондонската болница „Сейнт Джеймс“ издъхва Георги Марков. Четири дни преди това, на моста Ватерло в Лондон писателят е прострелян в дясното бедро с оловна сачма от тайните служби на комунистическа България. Един престъпен режим се опитва да запуши устата на най-острото перо, осмелило се да обрисува в пълна степен безумието на комунизма в Народна Република България. Резултатът днес – Георги Марков е по-актуален от всякога. Което е чудесно и ужасяващо едновременно. Чудесно, защото опитът на репресивния апарат да заглуши гласа на истината очевидно е неуспешен – десетилетия след смъртта на писателя неговите есета продължават да се издават и да намират нови и нови читатели. Ужасяващото е друго и то е, че голяма част от написаното тогава – през 70-те години на ХХ век – важи с пълна сила, отнесено към съвременната действителност.

nenapisanata-bugarska-hartaТози извод се прокрадна злокобно, докато изчитах със светнали очи втори том от есетата на Георги Марков, издадени под името „Ненаписаната българска харта“ от Фондация „Комунитас“. Не вярвате ли? Вижте това:

 „Партията е узаконила лъжата като свой официален метод. Лъжливи са отношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех… Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите „Чичовци“ или на Йовковските българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно – съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните мелници на огромната лъжа“.

Или това:

„Днес България няма или почти няма никакви личности. Бихте ли ми казали кой от ръководителите на партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците… Липсва жестът на личността, липсва красотата на позицията, липсва драмата на стълкновението. При най-добро желание човек не може да види мащабите на мъничките личности у нас – днес не по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, защото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да  вървят в крак като представителна рота.“

А това?

„България наистина е царството на посредствеността… Това е един мъничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата „пет за четири“ е особено валиден за човешките връзки… Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени категории“.

Как мислите, днес дали е по-различно? Защото аз виждам тези думи, изпълнени със съдържание на всяка крачка, във всяка една област, в новините, по улиците, навсякъде. Днес, 2016-а година. Ето това е ужасяващото, което ме накара да настръхна, докато четях. Можеш да преглътнеш нещо, когато то е било в миналото и е останало там. Но когато видиш, че то продължава да шества с пълна сила днес, без оглед на преход, демокрация, промени, европейска интеграция и прочее любими на политиците думи – това вече е ужасяващо…

Цитатите по-горе са от едно-единствено есе в книгата. Ако тръгна да споделям всичко, което си заслужава да бъде споделено, няма да ми стигне цяла нощ да завърша ревюто си. Георги Марков пише хипнотично, безпощадно, сърцато… Повечето от есетата, включени в двутомника, са четени по радио „Дойче веле“ в периода 1971 – 1978 г. и се публикуват за пръв път. Те увличат с разнообразието от теми, които засяга този буден ум, непримирим в своята критика към потисничеството и подмяната, завладели страната ни след „народния“ преврат. Част от тях коментират явления от ежедневието в комунистическа България, други се отнасят до по-глобални събития, оставили траен отпечатък у автора – като Пажката пролет, за която вдъхновено пише:

„…не зная друга страна и друг исторически момент, където хората с такова невероятно единство са преживели чувството си за свеото ново приобщаване към света. Никога преди не бях срещал такова вдъхновено раздвижване на духовете, никога преди не бях попадал в такава разпалена атмосфера, където гласовете на хората се извисяваха свободно за първи път след толкова дълго мълчание… След 20 години „успешно“ строителство на социализма и комунизма по съветски образец изведнъж стана ясно, че 14 милиона души не искаха да имат нищо общо нито с образеца, нито със строителството“.

Други есета са написани под формата на писма (до Христо Ботев, до Любомир Левчев) или коментират актуални явления, като хипитата например. Безкрайно любопитни са онези от тях, посветени на писатели. В тях виждаме авторския прочит на Джордж Оруел, Евгений Замятин, Борис Пастернак, Солженицин, Хайнрих Бьол… И цитати, които можеш да препрочиташ отново и отново, удивен от тяхната правдивост.

Преди броени дни излезе и третият том от събраните есета на Георги Марков – сигурен знак, че в днешното време, при дословно същите симптоми, от които боледува нашето общество – мрачна посредственост, липса на личности, липса на идеали – все пак има нужда от живото перо на писателя. Имаме нужда да четем Георги Марков. Дори само за да се ужасим, че всичко си е същото след толкова години. Ужасим ли се – ще се ядосаме. А ядосаме ли се, може би има някакъв, макар минимален, хипотетичен шанс да променим нещо.

Затова – четете Георги Марков. За бога, четете Георги Марков!

Публикувано от Георги

Advertisements
Categories: Мемоари, Политическа, български, народопсихология | 2 Коментари

Живот от нулата

Публикацията е дълга и съдържа ключови за сюжета моменти, така че ако ви мързи, или ако спойлърите ви развалят настроението или удоволствието от една книга, чувствайте се предупредени и не продължавайте с четенето по-натам!

Zhivot_ot_nulataНе бях чувала за Саша Мартин, макар да следя доста кулинарни блогъри от целия свят. Може би така е трябвало да бъде, защото успях да се запозная с нея не чрез виртуалното пространство, в което споделя своите импровизации с рецепти от целия свят, а чрез нейната лична история, разказана в автобиографичната книга „Живот от нулата“. Отдавна не съм изпитвала толкова силно желание да споделя с вас своите впечатления от прочетеното, колкото след последните страници на този напрегнат разказ за живота на едно момиче, с което открих толкова много общи емоции.

Саша Мартин всъщност е вече жена. При това, доколкото разбирам, щастлива жена, с усмихната малка дъщеря и злояд съпруг, който обаче опитва по малко от всяко кътче на света чрез ястията, които неговата съпруга поднася в ароматната им кухня. Когато получих книгата, реших да я оставя за ваканцията ни на море тази година. Очаквах, че това ще е леко четиво, изпълнено с кулинарни шеги за рецепти, преживявания и куп забавни недоразумения. Очаквах това да е поредната лежерна книга на кулинарна тематика, но се оказах толкова горчиво далече от истината, че за секунда дори съжалих за избора си на лятно четиво. Въпреки това моментно колебание, искам да ви споделя, че „Живот от нулата“ се превърна в най-новата ми любима книга, която искам да подаря на тези, които ще разберат… Лежа на шезлонга на плажа, до мен е вкусният портокалов фреш, слънцето залязва, а музиката гали слуха ми, както лекият ветрец гали тялото ми, но в гърлото ми е заседнала буца, нещо в гърдите ме притиска и аз хлипам и плача, скрита под козирката на шапката, така че да не бъда забелязана от останалите хора, които кротко и спокойно се наслаждават на морската картина пред нас.

Sasha

Първите 100 страници са така, със сълзи на очи… Запознаваме се с малката Саша, която за първите 9 години от живота си сменя 4 имена по желание на майка ѝ. Сменя и много приемни домове, в които попада заедно с брат си, тъй като социалните грижи в Америка не одобряват начина, по който самотната майка отглежда двете си деца. А те растат щастливи, в неведение за бедността, която е изместена на заден план от креативния подход на майка им. В неведение за обществените норми, понеже отново майка им ги кара да изразяват своята индивидуалност по начин, който ги превръща в аутсайдери и отново довежда до съдебни спорове в опит семейството да бъде разделено. Бащата отсъства, а роднините помагат спорадично. Преразказано от мен, звучи банално. Разказаното от Саша е разтърсващо! Първите 100 страници те смачкват, по-късно събитията продължават да тежат до последната страница: Майка и деца са разделени. Брат и сестра са изкуствено „съшити“ в семейния портрет на хора, които не са виждали. Едно семейство приема две нови деца, за да изпита най-горчивите емоции, които водят до толкова много страшни последици. Едно момче избира смъртта пред това да се пребори за живота си. Всичко е толкова реално, толкова черно, толкова човешко…

Саша Мартин е изключителен автор (а може би има и страхотни редактори): тя описва турболентните години от своето детство и юношество по начин, който те кара да настръхваш, в същото време четенето на книгата се случва на един дъх. Поглъщаш жадно чуждото нещастие, защото припознаваш в него своето собствено. Не съм преживяла нищо от това, през което е минало семейството на Саша, но въпреки това имаме толкова общо! В емоцията, в болката на това да си отхвърлен, забравен, предаден. Знам, че много хора ще открият себе си в нея, не само аз. Спасение в готвенето е познат рефрен и в други книги, но тук се оказва спасителен пояс. Нещо повече от кулинарно увлечение – истински магнит, който да те извади от дъното.

Sasha3Докато четях „Живот от нулата„, мислех за любимите военни книги на Жоро. Често сме говорили как войната променя хора, характери и съдби, колко пагубно се отразява на семейството като сплотена единица, колко необратими са пораженията върху психиката както на тези, които са били на фронта, така и на тези, които са се справяли с живота в собствения си опустял дом. Докато четях тази книга, не можех да не си дам сметка, че не е нужно да има война, кръв и оръжия, за да се случат същите резултати като емоционален срив. Достатъчно е да не можеш да се справиш с реалността, да не виждаш смисъл да продължиш, да изгубиш вяра в това, което е най-важно за теб, за да се предадеш. Може да си младо момче на 14, да живееш в дома на заможни хора, които се стараят да ти дадат всичко, но въпреки това да имаш сложен емоционален свят, който да те разкъсва толкова зловещо, че да загубиш всякакво желание за живот. Зад стените на нашите къщи се случват толкова неразбрани нещастия, толкова лични сътресения. Майкъл, братът на Саша, се обесва в стаята си, когато е на 14 години. По-късно сестра му ще разбере какво точно е провокирало неговия страх от живота, неговата агресия към хората и тоталния му отказ да сподели с някого за насилието, което е преживял. Саша разказва за брат си по начин, който те кара да искаш да бъдеш всевишен, така да протегнеш ръка към него и да го спасиш. Може би тя се чувства така и е успяла да предаде същото усещане и на читателя.

Годините, в които Саша е разделена от майка си, без дори да може да я чуе, са годините, в които трябва да се справи с внезапната загуба на единствения си близък човек, както и с навлизането в пубертета. Това време е пагубно както за нея, така и за хората, които се грижат за нейното добруване. Още от самото начало, когато тези герои са представени на читателя, личи лекото дистанциране на авторката от тях. Четеш за опитите им да се сближат, но знаеш, че ще са неуспешни. Саша е твърде малка, твърде наранена и твърде объркана, за да може да се държи адекватно. Мъжът и жената, които се грижат за нея, са в шок от контраста между това, което са си представяли да бъде приемането на две малки деца в дома им, за които се предполага, че ще донесат радост и светлина в живота им, а носят смърт, обида и нещастие. Разбирам всички, почти усещам как се чувстват и колко разрушено и опустяло трябва да е било в душите им през тези години. Мога дори да разбера защо, когато Саша навършва 19 години и подновява връзка с истинските си роднини, тези хора решават да скъсат всички връзки с нея.

За мен историята на Саша Мартин е тази от деството ѝ и тя все още не е приключена. Страницата все още не е затворена, защото сенките на хората, които са останали в миналото, са твърде дълги и се простират върху целия ѝ живот. Въпреки всичко и най-вече – въпреки себе си, Саша успява да съгради живота си наново. Свързва се с майка си и започва да гради връзката си нея отначало – бавно и трудно, но успешно. Майката на Саша е толкова противоречив образ! Толкова богата на изненади, но в същото време – предсказуема. Имам чувството, че тази жена живее в непрекъснато противоречие и взима решенията си с 50% съгласие със самата себе си. Въпреки всичко, успява да се запази като обединителния център между всичките си деца (тъй като има и три от първия си брак).

Sasha2Втората част от книгата разказва за събуждането на Саша за нов живот. Отрила любовта между две човешки същества и любовта към кулинарията, тя превръща майчинството си в околосветско пътешествие, на което взима мъжа си, дъщеря си и куп непознати. Решава, че трябва да опита рецепти от всяка държава в света и започва да разказва за това приключение в личен блог. Готвенето се случва единствено в нейната малка кухничка, а пътешествието се осъществява чрез рецепти с бананови листа, патладжани, чесън, тигани, посуди и потропващи вилици и лъжици. Мечтите ѝ стават реалност, а защитните ѝ бариери малко по малко започват да се рушат, така че личният ѝ свят да става по-богат и без никакви граници.

Въпреки всичко, което ви разказах, за мен книгата не е нито само личната история на една жена, която си дава шанс за втори живот, нито кулинарен наръчник за вкусовете на света (макар да има много рецепти, подробно описани и заслужаващи вашето внимание). Това, което е за мен тази книга, е истинска, болезнена и лишена от всякакви розови краски възхвала на семейството като най-сакралната частичка, която изгражда човека като личност. Написах, че не съм преживяла нищо от живот на Саша като фактология, но истината е, че съм преживяла почти всичко като емоция. Опрощението, за което не се говори открито, но се случва между редовете на страниците, е понякога толкова недостижимо и в същото време невъзможно да бъде избегнато. Четеш и изживяваш отново или за първи път всяка емоция. Четеш и разбираш. Затова казвам, че това е книга за тези, които разбират, които чувстват, които познават. За тези, които преживяват болката на абсурда, когато тя идва дори от ежедневието, от баналните сцени, от чисто човешките взаимоотношения.

Прекрасна книга на Саша Мартин! Мога само да се радвам, че откри пътя си до мен и то точно в този момент. Надявам се да се хареса и на вас!

п.п. Макар да споделих много детайли от книгата, те са предимно от първата 1/4 от написаното. Има още толкова много, което няма как да предам, а и не искам. Въпреки това тази публикация е първата, която пиша лично за себе си, така че се надявам да бъда извинена за всички прегрешения – било то емоционални или обстоятелствени.
п.п. 2 Поздравления от нас двамата към издателство „Егмонт“ за това, че са запазили оригиналната корица на книгата, а не са се впуснали в свободни съчинения с дизайна.

Девора

Categories: Драма, Мемоари, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Стивън Кинг: За писането

KingОбикновено не се заглеждам много в анонсите за поредното издание на някоя от книгите на Стивън Кинг. Да, знам, Кинг е цяла вселена, култ, религия. Но… не е моята вселена, моят култ и религия. Въпреки това, когато прочетох новината за автобиографичната му книга, простичко озаглавена „За писането“, бях заинтригуван. Мога да преценя кога си заслужава да се вслушаш в някой авторитет и кога говори нечие его, опияняващо се от собствените си думи. Бях убеден, че с Кинг ще е по-скоро първият случай и интуицията ми не ме подведе.

„За писането“ е откровената изповед на един голям писател, постигнал върхове в творческата си кариера и тръгнал от нулата, за да завладее сърцата на милиони читатели по цял свят. И от висотата на този връх – стъпил здраво на земята – да разкаже за пътя си без високопарни думи и щедри обещания. Простичко, разбираемо, автентично. Книгата е условно разделена на две части, първата от която разкрива автобиографични моменти от живота на Кинг, трудното му детство, безрадостните места, на които припечелва прехраната си, и първите опити с писането. Тези страници са адски увлекателни и живописни, а освен с приятна самоирония, изобилстват от забавни сцени и пословичния черен хумор на Стивън Кинг.

Втората част представлява синтез на най-важните съвети, които автор от калибъра на Кинг може да даде на начинаещите или… да кажем…средно напреднали писатели. И въобще на всички, решили да се занимават с писане. Ще трябва да ви разочаровам, ако мислите да подходите към книгата с нагласата, че… видиш ли… ей тук сега ще намерим разковничето и някой ще ни изсипе наготово формулата на блестящото писане. Истината е доста по-сурова – практика, практика и пак практика. Това препоръчва Кинг. Да, ще видите какво е добре да избягвате, колко е важна редакцията и колко по-кратка трябва да е втората ви чернова, но ако си мислите, че изобилства от готови формули, лъжете се. Феновете на големия разказвач ще останат очаровани да намерят и любопитни подробности покрай създаването на емблематични книги като „Кери“, „Сейлъмс Лот“ и „Мизъри“.

Стивън Кинг пише „За писането“ в края на 90-те години, след като е претърпял тежък инцидент, който едва не коства живота му. Случката повлиява силно върху цялостното усещане и тон на книгата, а на възстановяването си той посвещава последните страници. Стряскащ, но доста отрезвяващ завършек, който отново преподава важен урок – не се отказвайте, колкото и трудно да ви се струва да продължите.

За финал, освен практическите съвети на Кинг, има и списък от книги, които, по неговите думи „няма да сбъркате, ако ги прочетете и вие, защото те могат да ви посочат нови пътища във вашата работа„.

„За писането“ определено оправда очакванията ми за приятно и доста полезно четиво. Феновете на Стивън Кинг вероятно вече са издигнали в култ книгата. Във всеки случай има какво да научим от големия писател, който изглежда не крие тайните на занаята си, дори напротив. Пък ако някой иска, нека да се пробва… може да е следващия майстор на хоръра.

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Професионална | има 1 коментар

Yes, Chef

YesChef_bibliotekataНе бях чувала за Маркус Самуелсон и не знаех какво да очаквам от неговата книга „Yes, Chef“. След като прочетох увода, се изплаших, че написаното по-нататък ще е в същия тон; че вместо интересни разкази от сърцето на кухнята, ще чета истории за пиянски събирания, самохвалство и мрънкане колко тежка е професията на готвача. Тежка е, а в нея присъства и самохвалството, и мрънкането как никой не те разбира, но това са само нюанси. Цялостната картина, която е изживяна и предадена от Маркус Самуелсон, но нарисувана до съвършенство от неговата съавторка Вероника Чеймбърс, е едно шеметно и любопитно препускане през личния живот и кариерата на популярния готвач, който не познава граници в своята страст към храната и стремеж да докаже възможностите си.

Факт е, че книгата не разказва за храна толкова, колкото би се харесало на читатели като мен, които се опияняват дори от изкусно поднесеното словесно излияние за това какво е хапвал или приготвял автора, какви подправки е използвал, какви аромати са се носели над запалените печки и са приканвали случайните минувачи да надникнат през прозореца. „Yes, Chef“ не е сантиментално излияние, напротив – амбицията на автора прозира във всеки ред, във всяко негово действие и пътят, който изминава, е белязан не само от лишения, но и от някои сериозни морални компромиси (като например да не се запознае с дъщеря си повече от десетилетие).

Съдбата на Маркус допринася много за интересната сюжетна линия: роден в Етиопия, остава сирак на съвсем ранна детска възраст и след година е осиновен заедно със сестра си от едно симпатично и добро семейство в Швеция. Ако има герои в тази книга, за мен това са именно неговите осиновители, които му дават най-доброто от себе си и винаги го подкрепят. Понеже това е лична история и разглежда биографията на прочутия готвач, няма как да не си създам впечатление за него като характер. Не ми е симпатичен. Въпреки това харесвам начина, по който житейският му път е предаден върху хартията и това колко завършено звучи всичко. Любопитно е да разбереш какво се случва в кухните на едни от най-големите и реномирани ресторанти в света; да научиш как се справя един управител на хотел или ресторант с предизвикателствата, които са много и разнообразни; да усетиш динамиката и умората, без на теб самия да се налага да напускаш удобното място, на което си се настанил с книга в ръка.

Red-Rooster

Ресторантът на Маркус – Red Rooster в САЩ

Определено намирам книгата за интересна, за полезна и увлекателна, макар втората половина да е по-скоро използвана като трибуна за разглеждане на социални проблеми, които възникват при разделянето на белокожи и чернокожи, както и за дискретно мъмрене и манипулиране. Аз обаче досега не съм била обект на дискриминация, затова си давам сметка, че не мога да вляза в положението на тези хора и не съдя желанието на Маркус да изведе този конкретен проблем на преден план и да го чопли и разнищва, колкото си иска. Въпреки това ми беше малко неприятно, когато темата избяга встрани от храната.

Като цяло, макар авторът винаги да е бил уверен в себе си, определено се забелязва разлика дори в начина, по който се разказват историите в първата половина от книгата – с повече подробности, с повече лични взаимоотношения, с повече детайли от кухнята и ежедневието в нея. След като постига завидна известност, Маркус набира още повече увереност и кураж, а разказът започва да страда от липса на лично отношение, истории (макар да не липсват като отделни параграфи, както и среща с биологичния му баща, която поне на мен не въздейства по никакъв начин) и вече навлизаме в света на безличните инвеститори, на креативните дизайнери, красивите модели и бюджетните справки. Също така и в етапа на предателствата, но и на големите възходи. За много от вас може би именно това ще е интересната част, така че може да си стиснем ръцете – в книгата има по нещо за всеки. Както е и в едно добре подбрано меню, нали?

Девора

Categories: Биография, Мемоари, кулинарно | Вашият коментар

Завръщането на Змей Горянин

Чували ли сте за Змей Горянин? Не, не за страховития герой от народните предания и легенди, а за писателя от Русе Светозар Димитров, останал в литературната ни история под името Змей Горянин. Е, продавачката в книжарницата, където попитах за книгата, не беше чувала. „Змей Горянин е името на автора, така ли?“, попита ме тя с недоверчив поглед. Тази неизвестност има своята логична причина. Близо три поколения българи са израснали, без да научат името на този писател от учебниците или от издаваната у нас литература. Светозар Димитров, доста продуктивен преди 1944 г., е зачеркнат от литературния живот на България след девети септември.

zmei gorianinЕто защо се развълнувах истински, когато научих, че изд. „Изток-Запад“, съвместно с Националния литературен музей, дава началото на нова поредица под името „Незабрава“. Под експертното ръководство на живата енциклопедия Катя Зографова, директор на музея, поредицата стартира с изваждането от архивите на Змей Горянин. Резултатът е томчето „Завръщане“, събрало в себе си разнообразни произведения на писателя, съхранени в НЛМ, голяма част от които виждат бял свят за първи път. Да надникнеш в него е като да отключиш ръждивата ключалка на отдавна забравена къща – изключителното усещане на преоткриването на един интересен автор, живял и творил в онази така магнетична и изгубена днес България. България преди Девети…

„Завръщане“ започва с един любопитен опит за живописна автобиография, която ни отвежда далеч назад във времето, проследявайки семейната сага на писателя. Ще видим Русчук в края на XIX век, че и по-рано, по турско, докато пред очите ни се изреждат премеждията на цял куп прародители, чиито житейски истории авторът е надградил с чудесен художествен текст.

Тук са и два пътеписа на Змей Горянин от новоосвободена Добруджа, вероятно публикувани за първи път в началото на 40-те години в периодичния печат. Пътеписите са създадени по време на обиколката на Змея из Добруджа след присъединяването й обратно към България заедно с Дора Габе, Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев и Сирак Скитник. Невероятно простички, въодушевени и емоционални изречения, писани може би за малките читатели, отразяват големите вълнения на писателя от срещата му със сънародниците в този щастлив момент. „По всички къщи и сгради се вееха български знамена от най-хубав копринен плат. Понеже в цяла Добруджа не можело да се намери българско трицветно платно, девойките – не само от Балчик, а от всички добруджански градове – се изхитрили и една купувала бял плат, друга – червен, трета – зелен, а сетне се събирали на седенки и шиели от платовете знамена. Така се приготвили да посрещнат българските войски, които идваха да им донесат загубената преди 27 години свобода“.

Най-силно впечатление от събраните разнородни текстове ми направиха спомените на Змей Горянин за писателя Елин Пелин, с когото през годините го свързва сърдечно приятелство. Змея разказва изключително увлекателно за нрава на големия български писател, за навиците му в писането, за редица интересни случки от живота му, от контактите му с интелигенцията от онова време… Не липсват и забавни моменти, най-вече свързани с голямата страст на Елин Пелин – риболова. Хоби, в което се опитва да запали и Змея, но така и не успява напълно. За първи път чета подобни свидетелства от първо лице за мъдреца от Байлово и съм силно впечатлен от този ценен източник.

Катя Зографова е добавила още няколко интересни текста в сборника – „Скици и ескизи“, писани в Централния софийски затвор и събрали в себе си художествени размисли, шеговити случки, иронични подмятания; безкрайно нежната импресия „Синият час“; спомени, афоризми, страници от дневник, лична кореспонденция на Змея… Достатъчно материал, който да ни разкрие тъжния образ на един писател с голям творчески заряд, когото съдбоносният исторически прелом е захвърлил на пуст бряг. Повечето текстове са писани след Девети и отразяват печалната съдба, сполетяла писателя и отразила се върху всяка негова дума.

Змей Горянин завършва живота си в манастира „Седемте престола“, забравен и в самота. Отнесъл го е „синият час“, за който писателят пише пророчески в затворническата си килия.

Комплименти към изд. „Изток-Запад“ за смелостта да върнат на литературната сцена този талантлив, но непознат на съвременниците автор. Очаквам с крайно любопитство и следващите книги от поредицата.

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Пътеписи, български | Вашият коментар

Адолф Хитлер – спомени за нашето приятелство

Всички книги, които съм чел досега, посветени на личността Адолф Хитлер, имат една сходна особеност – „бяло петно“ по отношение на неговите ранни години. Сякаш този период е загадка за историците, а може би повечето от тях не виждат нищо особено в младостта на бъдещия фюрер. Точно това време обаче е тема на едни любопитни мемоари – „Адолф Хитлер – спомени за нашето приятелство“ на Аугуст Кубичек. Книга, твърде различна от спомените на Хайнц Линге например, който пише лаконичната „Аз бях лична охрана на Хитлер“. Или от историческото изследване на Лорънс Рийс „Зловещата харизма на Хитлер“ (историците се вълнуват много повече от политическата му кариера). Може би по-оригинален поглед носи „Личната библиотека на Хитлер“ от Тимъти Райбек, но това отново е твърде малък щрих от цялата картина.

Adolf Hitler spomeni za nasheto priyatelstvoСпомените на Аугуст Кубичек по всяка вероятност са уникално свидетелство. Написани от човек, комуто е чужд всякакъв стремеж към сензационност или неправдоподобно украсяване и приписване на неистинни твърдения, тези спомени са запечатали в себе си образа на Адолф Хитлер, какъвто не сме виждали никъде. Адолф Хитлер преди националсоциализма, преди лентите с пречупения кръст, преди горенето на книги, подпалването на войната, концлагерите… Адолф Хитлер преди Ева Браун.

Юношите Адолф и Густл се срещат в театъра на Линц, на партера за правостоящи, запленени от общата си любов към операта, в далечната 1904 г. През следващите четири години между тях възниква пламенно приятелство. Те са неразделни, въпреки крайно различните си характери. Младият Густл има музикални заложби и мечтае за кариера на диригент, но е принуден да работи в тапицерското ателие на баща си. Хитлер е очарован от музикалното изкуство и по-специално операта, но проявява особен талант в рисуването и си представя бъдещето си като архитект. Двамата споделят всяка свободна минута заедно, а Кубичек има удивителна памет за тези моменти, пишейки книгата си чак през 1953 г.

Благодарение на неговите спомени виждаме Хитлер в необикновена светлина. Младеж, разкъсван от множество противоречия; обладан от енергия, която го кара да чертае мащабни планове, а в следващия момент да ги загърби и да се впусне в друга мисъл с нова страст. Изключително привързан към семейството си, Адолф има нелека съдба и твърде рано остава сирак. В непрестанен контакт с него, Кубичек разказва впечатленията си от общуването със семейството на Хитлер и взаимоотношенията, които бъдещият фюрер има с най-близките си роднини.

Младежките блянове и фантазии, които споделят двамата приятели, също са показателни за сложната личност на Адолф. За първи път тук се появява образът на Щефани – девойка, в която той е отчаяно влюбен, но по безкрайно сдържан начин. Хитлер никога не предприема дори стъпка в посока изясняване на чувствата си пред русокосата красавица. Посвещава й стихове, но ги споделя само със своя приятел Густл. В отношението си към нея проявява учудваща за годините си сдържаност, която може да се проследи и в по-късните му години.

Хитлер непрестанно крои планове и мислено преустройва сгради и инфраструктура от заобикалящия го град. Интересното е, че говори с невероятна убедителност за всичко това, сякаш то непременно ще се случи. Когато Густл го подсеща за въпроса с финансирането на тези смели замисли, бъдещият фюрер пренебрежително махва с ръка, казвайки, че това е нещо маловажно. В неговите представи всичко ще се случи точно така, а за това ще се погрижи един имагинерен Райх. Любопитно е, че част от тези младежки идеи в крайна сметка се сбъдват, когато поема канцлерския пост.

Странно е, но Аугуст Кубичек се придържа в книгата си единствено към непосредствените спомени за конкретни черти на своя приятел, конкретни ситуации и случки от миналото, без да прави паралели с по-късния Хитлер, фюрера на германския Райх. Той не се опитва да обясни бъдещия канцлер с личните си наблюдения на юношата Адолф. Ние обаче можем и тъкмо в това е ценното у тази книга. За читателя е интересно да проследи как се формира този своенравен характер, чувството за предопределеност и историческа роля, фанатичната убеденост в своите вярвания, дори зараждането на омразата към евреите, недоверието към военните, съчувствието към мизерстващите. Цялата младост на бъдещия фюрер, изпълнена с нереализирани мечти, със семейни нещастия и крайна бедност, сякаш е подчинена на мисълта за нещо по-голямо, предстоящо, предопределено… Всички решения, които взима, всички странни черти в характера му, го водят по пътя, определен му от историята… и в крайна сметка до трагичния край.

Разбира се, за нас е лесно да правим тези връзки и аналогии от дистанцията на времето, докато у младия Густл Хитлер е просто най-добрият му и единствен приятел. И когато след края на войната американският служител на ЦРУ го разпитва, той е учуден, че някой е бил толкова близо до фюрера и е можел свободно да отиде до него, без охрана.

„Но вие сте могли да го убиете“, възкликва разпитващият.

„Да, можех“.

„А защо не го убихте?“

„Защото беше мой приятел“.

Трябва да си призная, очаквах малко или много хвалебствена книга, която да представя фюрера в оневиняваща светлина. Това би ме разочаровало доста. Кубичек обаче ме изненада с правдивото описание на своето познанство с Адолф Хитлер, без да внушава каквото и да било, оставяйки преценката на читателите си. Страниците с тези мемоари са ценни именно с това и поднасят много интересни и непознати щрихи към портрета на една от най-знаковите личности на ХХ век. Рядка находка, която може и да остане незабелязана на фона на множеството книги, посветени на Хитлер. Но безспорно впечатляваща с искреността си.

Публикувано от Георги

Categories: Исторически, Мемоари | Вашият коментар

Бизнес на високи токчета

Biznes_na_tokchetaОтварям интернет страницата на марката Jimmy Choo, за да видя дали е истина твърдението на Тамара Мелън, че името ѝ е изцяло изтрито от представянето на световния бранд. „По път а ла Оруел в опита си да променят историята“, пише тя, години след като създава бизнес за милиони долари, в който е вложила всичко от себе си. Историята ѝ е вълнуваща и поучителна, книгата се чете изключително бързо, тъй като е увлекателна (за това вина има Уилиам Патрик – съавтор на Мелън), а изводите са болезнени и доказват, че в света на модата справедливост не съществува. А и не само там.

Бизнес на високи токчета“ може да ви подведе с бяло-розовото си представяне от корицата на книгата. Заглавието звучи закачливо и лежерно и може би си представяте книга а ла „Професия блондинка„. Истината е различна – в 278 страници Тамара Мелън ни разказва в подробности за своя житейски път до момента и за раждането на обувната марка Jimmy Choo.
Тамара има детство, белязано от жестокото отношение на майка ѝ. В момента, в който попада в клиника за зависимости, решава, че иска да направи световноизвестен бранд за обувки – модата е нейна страст, а баща ѝ има нужните знания, финанси и възможности, така че да я подкрепи в това начинание. Тамара се свързва с обущаря Джими Чу, представен в книгата като затворен, но подъл тип, който в крайна сметка се съгласява да подпише договор, но след това не върши абсолютно никаква работа, дори пречи с всички сили на работния процес. Това довежда до отстраняването му чрез закупуване на акции, но вместо мечтания партньор, младата бизнес дама попада в обкръжение на измамници, предатели и мъже с прекалено изявени комплекси, които започват да ръководят бизнеса, без да се съобразяват с друго, освен със собственото си желание да печелят от марка, наложена благодарение на усилията на Тамара.

Книгата има подзаглавие „Истинското лице на модния свят„, но предвид тежките удари, които авторката понася и от членове на собственото си семейство, написаното по-скоро е като „наръчник за оцеляване сред алчни предатели“. В историята на Тамара Мелън няма хумор, освен от време на време известна горчива ирония, но за сметка на това има много факти, имена и обяснения по взети финансови решения, които превръщат книгата в нещо като бизнес помагало. Такава е и целта на авторката – тя иска да е в помощ на всички жени като нея, които работят денонощно и дават всичко от себе си за реализирането на една мечта, така че тя да не бъде почернена от презрените „костюмари“.

Моделите на Тамара Малън

Моделите на Тамара Малън

Да, книгата звучи обвинително, но ако нещата, написани в нея, са истина, то най-малкото, което заслужават „лошите“, е подобно публично унижение. Ефектът върху читателя е нежелание да влезе в бутик на Jimmy Choo и да си купи каквото и да било оттам. Тамара Мелън използва влиянието си, така че в края на книгата промотира собствената си марка обувки, този път създадена с мъдри решения, базирани на горчивия ѝ опит. Вече може да твори и да печели, без да се притеснява, че ще бъде съдена от съпруг или майка, без да се съобразява с глупавите и злонамерени решения на бизнес партньори. Сякаш всичко става розово отново, но дали?

Девора

Categories: Мемоари | има 1 коментар

Съвършената вечеря е реалност

Syvyrshenata_vecheryaНовата година започна с традиционните угощения не само на трапезите вкъщи, при роднини и при приятели, но и на масата заедно с Джон Бакстър, който обикаля Франция в „търсене на изгубените ѝ вкусове“. Една приятна и интересна книга, която няма да разпали желанието ви да се хванете за тигана, а ще погъделичка апетита ви за още и още страници, изпълнени с подробни обяснения, любопитни препратки в историята и литературата и забравени, но пищни угощения, продукти и техники в кулинарията.

По рождение – австралиец, по възпитание – англичанин и по любов – французин, Джон Бакстър е приятен разказвач на истории, било то за храна или за приключения. Идеята му да се впусне в издирване на тези забравени вкусове, които за него са част от пищната френска вечеря, го сблъсква с любопитни персонажи и събития, които пречупени през перото му стават още по-живописни и богати. Несъмнено автор със завидна обща култура, Бакстър ще бъде ваш учител не само по отношение на това какво е сервирано в чинията ви във всяка една от главите на книгата, но и ще ви запознае с историята на ястието, както и с това кои литературни гении са го увековечили в творбите си.

Книгата е разделена на глави, които започват с едно и също словосъчетание, след което просто се променя дадената съставка: „Първо се сдобий с…„. И така, винаги нещо ново е най-важното, есенцията на цялата вечеря, парченцето, без което пъзелът няма да е завършен. Търсенето, освен с много информация, е поднесено и с прилично и дозирано чувство за хумор. Това, което най-много харесах в книгата, и заради което я препоръчвам на всичките си познати, които се интересуват малко или много от храната като източник на нови изживявания, се крие в огромния обем от нови и любопитни факти, които авторът ви представя с лекота. Заслужава си да се запознаете със „съвършената вечеря“ и нейната история, защото при всяко препрочитане на книгата ще откривате нещо ново и вдъхновяващо.

Ако пък решите да сготвите някоя от рецептите във финалното меню, то вие сте истински смелчаци. Аз, подражавайки на истинските готвачи, успях да се заситя дори само от „приготовленията“ за този тържествен повод. И ако трябва да приемем цитата на Сент-Екзюпери за безусловна истина, че „съвършенство се постига не когато няма какво повече да добавиш, а когато няма какво да махнеш“ (цитиран два пъти в книгата), то значи Дж. Бакстър е сътворил не само „съвършената вечеря“, но и „съвършената книга“, защото не бих спестила абсолютно нищо от нея!

Девора

Categories: Мемоари, Хумор, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Назад във времето в Париж

ZaParijСъс сигурност в книжарницата сте попадали на красивото издание „За Париж“ – сборник с текстове за френската столица на големи имена като Хемингуей, Толстой, Маяковси… Не знам само с какви емоции бихте подходили към книгата след нещастието, което сполетя този град преди малко повече от месец. Може би ще ви спечели картината на безгрижие, която краси корицата, и все пак ще посегнете към нея. Тази картина обаче е измамна – между страниците съвсем не е безгрижно и весело. За сметка на това ще се прехвърлите назад във времето чрез спомените на авторите и ще установите, че Париж винаги ще бъде Париж, независимо от това какво го сполетява, а това е всичко, на което се надявам за този град!

Сборникът с разкази започва с текстове на Гертруд Щайн (не Стейн и Стайн), която ни връща в 1939 г. и ни разкрива любопитни подробности за живота и нрава на парижани по време на Втората световна война, и завършва с по-ведрите преживявания на Марк Твен, описани в хумористично-саркастичен стил. За мен това беше най-приятната част от книгата, тъй като в текстовете на Ърнест Хемингуей, Иван Бунин, Алексей Толстой, Владимир Маяковски, Зинаида Гипиус и Сесар Валехо открих повече техните емоции, отколкото своя Париж. Любопитно е да четеш текст, който разкрива в по-голяма степен моментното състояние на своя автор, отколкото това, за което разказва – колкото по-мрачен беше описван Париж, толкова по-неудовлетворен от собствения си живот към този момент ми изглеждаше авторът.

Забавлявах се много със социалното писмото на Денис Фонвизин. През 1777-1778 година той изписва и други такива, в които „преодолява идеализацията на европейската култура“ (по текст на Литературен свят). Възмущението му е толкова истинско и в същото време изпълнено с толкова претенция, че ми стана любопитно да прочета пътеписи за руската столица в края на XVIII век. Ще усетите една тенденция в книгата: руснаците не харесват Париж! Или поне тези, чиито текстове ще откриете в изданието. Или поне някога…

Докато четях книгата, се чудех защо издателите са избрали подобна корица – тя по никакъв начин не кореспондира със съдържанието, макар и да е прекрасна и да ѝ се радвам много! Сега, когато седнах да пиша, си дадох сметка, че това романтично зайче, вдигнало високо брадичка, не трябва да се асоциира с преживяванията на читателя. То е гордият, несломим френски дух, който обикаля около символа на своята красива столица. И ако трябва да съдя от прочетеното, то най-вероятно обикаля в кръг, защото по този начин знае, че винаги ще стигне там, откъдето е тръгнал, за да повтори отново: с вдигната брадичка, с леко притворени очи за всичко друго, освен за вътрешния си мир, и лек ветрец, развяващ… ушите. Това, разбира се, е за да се проветрят от всички езици, които се говорят в Париж и не са френски. ;)

Девора

Categories: Мемоари, Места, Пътеписи, Разкази, художествена | Вашият коментар

Всичко красиво започва в Париж

NNДокато ровех в забравени дрехи и стари спомени из гардеробни отделения и чекмеджета на скринове, се сетих, че не съм ви разказвала за книгата на Джанис Маклауд „Нека да ти нарисувам“. Ако вече сте прочели историята на Джанис, знаете, че всичко започва от идеята ѝ да подреди шкафовете си с бельо, което води до редица съдбоносни решения и изцяло нов живот… в Париж!

Е, моите гардероби не успяха да ми разкрият нищо ново, а Париж си остава само спомен, но за сметка на това винаги мога да въведа разнообразие в мислите си с някоя приятна и интересна книга. „Нека да ти нарисувам“ е автобиографична и разказва за периода от живота на Маклауд, когато решава да изостави сигурната си работа и да се захване с нещо абстрактно, а защо не и да открие любовта на живота си. Струва ми се подходяща и вдъхновяваща, затова ви предлагам да се присъедините към мен в този свят, описан с картини и нарисуван с думи.

4bf38cc95798b1cac7d9ee371a17930c

Като читатели сигурно често сте поглъщали биографии на успели хора, които ви вдъхновяват, или пък сте прекарвали по някоя и друга минута в разглеждане на статия за някой творец точно като вас, който обаче е проявил смелост и е променил живота си, създавайки собствен бизнес. Може би сте попадали на представяния в Etsy – платформа, която ви насърчава да разтворите крилата на креативността си и да полетите на тях. Лично аз съм срещала много любопитни примери, но идеята на Джанис Маклауд ми се стори толкова фантастична и лишена от шансове за успех, че ми беше нужно подробно обяснение как точно са се случили нещата, за да повярвам, че са се случили въобще.

Ето я и Джанис – млада, успяла и нещастна. Постигнала множество успехи, тя е готова за нови предизвикателства и колкото по-приятни и лежерни, толкова по-добре! Пътуване до Европа – разбира се! Ново начало – абсолютно да! План как да направи така, че да е осигурена финансово по време на своето странстване и търсене на смисъла в живота – задължително!

Това е втората книга, прочетена от мен, която разказва за личния успех на автора, като не се спестяват важните детайли, които иначе биват забулени в мъгла от многословие и нищо-казване. Предишната беше „Пътят към Бургундия„, но дори Рей Уокър не е толкова подробен в описанията си, както е Джанис Маклауд. Тя не само ще ви сподели как е стигнала до решението си, как е оптимизирала разходите си, така че да спести сумата, необходима ѝ за живот за една година, без да работи, но дори ще ви изброи тактиките в 100 стъпки в края на книгата! „Ето така се прави!„, казвах си аз, докато четях и много ми се искаше това четиво да беше попаднало в ръцете ми по-рано.

janice-wedding-2-credit-david-bacherНека да ти нарисувам“ не е безинтересно изброяване на планове и стратегии, напротив. Както за повечето хора, така и за авторката успехът се свързва не само с кариерата, но и с намирането на точния човек, на допълващата половинка. Ето защо Джанис ни прекарва през най-романтичния момент от живота си, когато се среща с бъдещия си съпруг, но не спестява и иронични закачки към отминалите връзки, които сякаш винаги са взимали от нея повече, отколкото е била в състояние да даде, без дори да го осъзнава.

Книгата е весел и приятен наръчник по живеене за тези хора, които са оставили мечтите и творческите си възможности на заден план, но изпитват желание да се върнат към тях и да направляват съдбата си. Написана е с леко небрежен тон към миналото и предизвикателствата, както може да си позволи само човек, който е стигнал до крайната си цел успешно.

Последно ще споделя, че изданието е с най-приятните на допир корици, но ако последва втори тираж, би било чудесно всички илюстрации в книгата да са пълноцветни. Защо ми се иска това да е така, какво ли място имат някакви рисунки в книга за възрастни и каква е лудата, но гениална идея на авторката, оставям да разберете сами, докато разлиствате страниците на „Нека да ти нарисувам„.

Девора 

Categories: Любовни, Мемоари, Хумор, художествена | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: