Мемоари

Да посрещнеш лятото в „Красивата Тоскана“

Krasiwata_ToskanaБагажът за морето е почти готов. Както обикновено – тежестта идва от книгите, които съм побрала на места, на които ми се струва, че ще са в безопасност и няма да се измачкат. Жоро пее „Под мостовете не шумят реки…“ и си тананика, доволен от факта, че там, където отиваме, най-вероятно няма да му се наложи да облича дебели връхни дрехи. Лято! Така копнеехме за него, макар в малката ни къщурка да не можем да си намерим място от задух, а присъствието на съседи да става все по-осезаемо, било то заради ремонти, било то заради тежкия цигарен дим, който изпълва спалнята ни всяка вечер към 11, 11 и нещо.

Една книга обаче няма да нося със себе си на морето по простата причина, че вече е прочетена. Франсис Мейс ми беше разтуха в дните, когато предвкусвах солените вълни, докато попивах лъчите на градското слънце. И по-добре така! Макар да очаквах друго, „Красивата Тоскана“ не е четиво за плажа. Прекалено богата, прекалено информативна, прекалено изпипана книга, която – странно или не – се чете бавно и трудно. Обожавам авторката и тя бързо се превърна в един от любимите ми писатели. След като прочетох „Под небето на Тоскана“ (която няма нищо общо с блудкавия, но все пак симпатичен филм), очаквах новите приключения на Франсис в италианската провинция с предчувствие за наслада. Любопитното е, че в новата книга авторката разказва много повече за обиколките из Тоскана и споделя спомени от близко и далечно минало, отколкото да ни настани блажено под сянката на някоя маслина в Брамасоле и да ни остави да се любуваме на върволицата от смешни събития, които винаги изникват под покрива на тази къща. „Красивата Тоскана“ ми се стори доста по-меланхолична и това може би е нормално, защото вече са минали девет години от първоначалния ентусиазъм и първия сблъсък с италианската действителност.

Франсис Мейс пише така, че да прочетете 20 страници от книгата, ви обогатява с познания не само по отношение на общата ви култура, но и с един куп нови думи и словосъчетания. Не е трудно самото им прочитане, защото не са като извадки от някоя дебела антология, но езикът е толкова богат, че ви отнема време да го пресъздадете във въображението си. „Чорлава самозабрава“ – ето в такова състояние Мейс е писала за своята „Красива Тоскана„.

Брамасоле

Брамасоле

В книгата най-често се говори за храна и то с такава вещина, че няма как да я прочетете и да не сте обогатили познанията си за баклата и аспержите, за доматите, маслините, хляба и виното. Ще се разхождате с Франсис из исторически забележителности и пред очите ви ще изникват фрески и картини, за чиито автори и история авторката се е потрудила да сподели почти всичко, което може да бъде понесено сред страниците на книга, която все пак спада към художествената литература. Много често ще се отбивате на пазари, от които стопанката на Брамасоле се снабдява с ленени завивки и керамика, а ако влезете с нея в магазина за канцеларски материали, ще се натъкнете на познато чувство:

„С мъка устоявам на миниатюрните шишенца с лавандулово, индигово и зелено мастило, запечатани с восък, и стройните редички със скъпи писалки. Чувствената наслада от допира до хубави материали за писане е единствена по рода си. Свързвам я с възбудата, която ми носи обикалянето за канцеларски пособия в началото на учебната година. На пръсти се броят нещата, купени с пари, които надминават удоволствието от вида на жълтите листове на бележници, спиралите с цветни картончета, тетрадките с разделители и кожените папки с отделения и джобчета с ципове – какво по-хубаво!“

Ако вие разпознахте себе си в тези редове, значи сме от една порода и подозирам, че има голяма вероятност да си допаднем! Ако пък недоумявате какво прочетохте току-що, то нека оправдая поне ентусиазма на авторката – става въпрос за писател, който на всичкото отгоре е и университетски преподавател. За себе си оправдание нямам… ;)

Девора

Categories: Мемоари, Места, Пътеписи, Хумор, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Илия Бешков – „Черната тетрадка“

Да бъдеш карикатурист сигурно е особено трудна професия – да уловиш момента, болката и иронията, кривата усмивка на днешния ден, и да ги пресъздадеш с туш или молив в образ, който говори повече и от хиляда думи. При това с пълното съзнание, че правиш някого за смях и този някой най-често има власт. Но пред перото на карикатуриста и най-голямата, най-могъщата власт мълчи. Добрият карикатурист живее чрез своето творчество. И е по-голям от големите на деня.

С творчеството на Илия Бешков се сблъсках за първи път в ученическите години. Карикатурите на Алеко, убит от своя герой Бай Ганьо (два варианта, публикувани през 1947 г.) и до днес са се запечатали в съзнанието ми. Не знаех нищо повече за Бешков до момента, в който изд. „Изток-Запад“ пуснаха прекрасно издание с неговия дневник от началото на 50-те години, т. нар. „Черна тетрадка“.

Chernata tetradka Beshkov„Черната тетрадка“ на Илия Бешков е изключително любопитна находка. Освен дневника, представен както в редактиран, така и във факсимилен вид, изданието съдържа още досието на известния карикатурист и албум с голяма колекция от публицистичните му творби. Информация, напълно достатъчна, за да може дори и лаик да надникне зад поривистия подпис „Бешков“ и да си изгради представа за таланта, който не успяват да пречупят дори тайните служби на два различни режима.

Дневникът на Бешков е своеобразна сбирка от нахвърляни размисли на един творец в края на житейския си път, преминал през доста удари на съдбата и огорчен от света около себе си. Размисли на един тъжен, разочарован човек, който не може да премълчи насъбралата се неудовлетвореност, макар във време, когато „почти никой не говори това, което мисли„.

„Всеки е безкрайно затруднен да не изрече нито сянка от това, което мисли и чувства. Най-благоприятното положение е да не говориш, но то е абсолютно недопустимо, тъй като мълчанието е безспорно доказателство, че мислиш. Ти трябва да проговориш, за да отречеш и умъртвиш сам собствената си мисъл“.

Разсъжденията на Бешков се лутат между наблюдения над днешния ден и променените ценности, развихрилата се война в Корея, за която говори целият свят, и вглеждането в собствената си безспомощност и апатия. „Увиснал съм на тънка паяжинена нишка, а светът се тресе от войни и революции“, е лаконичното заключение на художника за сблъсъка му с реалността.

Невероятно е прозрението му за Хитлер: „У празния недостатъчен човек винаги ще се намери място за една голяма идея, която да обърка координатите му“. Същевременно оценката му за комунистите и за „новото общество“, което изграждат в социалистическа България, е съкрушителна. Твърде силни думи, написани от човек, който ясно съзнава, че никоя власт не би могла да отнеме свободата му. „Няма нищо по-изумително и по-зловещо от това да чуете от устата на комунист думата мир! Те поставят тази дума в устата на децата, майките и бащите, както поставят куршума в дулото на пистолета“. Своята ненавист към комунистите Бешков сякаш прехвърля и върху руснаците като цяло. Прозападно ориентиран с всяка своя молекула, той е безпощаден в оценката си:

„Русинът има единствената потребност – да се похвали с нещо – каквото и да е – царизъм, болшевизъм, деизъм, атеизъм, анархизъм или нихилизъм, стига те да са „най-“ и да заплашват света… Бои ли сте русинът от света? Не, но той съзнава, че е ненавистен, непоносим или в най-добрия случай съжаляван в цивилизования свят, в който свят той няма дял и никакво участие в изграждането му през вековете. Непоносимо страдание за русина е това съзнание – да си през вековете една ръмжаща мечка извън оградата на цивилизацията“.

Освен „Черната тетрадка“, вниманието привлича и досието на Бешков, усърдно допълвано през годините още от царско време, та чак до смъртта му през 1958 г. Неудобен на всяка власт, художникът е следен и държан под наблюдение десетилетия наред, за което свидетелстват донесенията на агентите. Прави впечатление известна разлика в нюансите на донесенията отпреди Девети и след това. Докато в написаното от царските агенти доминира неутралният тон, а на места проличават дори респект и положителни оценки за големия карикатурист, то в докладваното от агентите на НРБ ясно се вижда „новата линия“ – много детайлни, с дословно цитирани разговори, прихванати незнайно как. В тях личи и нещо друго – непрестанните усилия на властта да привлече Бешков – непримиримия, безпартийния – на нейна страна:

 „На такава дарба и талант, ако Бешков има здрава идеална основа, би бил стихия и ще бъде един от най-известните световни прогресивни карикатуристи. Той обаче няма вътрешна убедителност и разбирания, за да се придвижи така. Всеки случай може и требва да се използва. Необходимо е постоянно да му се говори и да му се оказва „влияние“.

Бешков обаче остава настрана до края на живота си. А колко ли други са „се придвижили“, колко ли други са били „повлияни“ в средите на творческата интелигенция…

„Черната тетрадка“ можем спокойно да наредим до „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков. И двете показват натиска на тоталитарната държава над твореца; моркова и тоягата, с които си служи тоталитарната власт, за да държи в подчинение и да манипулира онези, от които се очаква на свой ред да манипулират широките маси. И въпреки предговора от акад. Светлин Русев (символ знаем на какво…), самата книга е истинска наслада за всеки библиофил с твърдите си корици и прекрасното си оформление, превърнали се в запазена марка на „Изток-Запад“.

Георги

Categories: Мемоари, български | Вашият коментар

„Любов“ по Исабел Алиенде

LubovЕдин от любимите ми автори е Исабел Алиенде. Оставам безмълвна и очарована от таланта ѝ, от творчеството и световете, които създава. Ето защо реших да разтворя страниците на „Любов“ – сборник от най-чувствените моменти от всички книги на Алиенде. Самата тя признава, че когато издателите ѝ от Германия са предложили идеята за издание, което да събере в едно може би най-силните пасажи от книгите ѝ, авторката е подходила със страх, че по този начин може да навреди на истинските истории, да ги „осакати“. Как се е преборила със страховете си – не знам, но изданието е факт и според мен то е едновременно и грешка, но и не е. Ето защо:

Да, историите страдат от тези извадени от контекста моменти. Със сигурност не звучат толкова силно и вълнуващо, колкото ако сте потънали в магията на книгата и живеете със съдбите и перипетиите на героите. В същото време обаче „Любов“ е структурирана така, че откъсите са обособени тематично в глави (например: първа любов, страст, ревност…), а не разхвърляни безцелно из страниците. Това ви дава бърз достъп до похватите, които Исабел използва, за да представи един или друг вид любов, а ако четете особено внимателно, ще може да уловите и неизказаното; смисълът да бъдеш обичан по един или друг начин. Всеки раздел започва с думи от авторката, в който тя вдига още по-високо завесата около личните си преживявания и интимни емоции, като уводът на книгата е кратък обзор на живота на самата Алиенде.

Защо обаче издаването на „Любов“ не е грешка? Първата причина е, че нищо, създадено от перото на Исабел Алиенде, не може да бъде слабо, безцветно или безинтересно. Дори в тези кратки откъси читател, който не е запознат подробно с творчеството ѝ, ще може да усети силата на тази авторка. Втората причина е, че ако сте почитател, ще си припомните книгите ѝ и веднага ще ви се прииска да посегнете към тях и да ги прочетете отново. А най-хубавото е, когато попаднете на извадка от книга, която не сте чели, защото тогава разбирате каква грешка сте допуснали и ще искате бързо да оправите този пропуск. Признавам, че все пак е хубаво да има книги на любими автори, които да са все още непрочетени. Тогава си сигурен, че има удоволствие, което те очаква, но няма да ти бъде отнето – от теб зависи кога да си го доставиш.

Любов“ е като дегустацията на сватбената ви торта – усещате вкуса, състава, ароматите. Чувствате се щастливи, че сте направили правилния избор. Доволни сте, че сте открили точната комбинация, точната „текстура“, точните „подправки“. Но това не може да се сравнява с изживяването, което ще дойде с емоциите в самия ден, с тръпката, с отдадеността, със споделената обич. Както ще се случи, когато прочетете истинските романи.

Вижте за кои книги на Исабел Алиенде сме писали в Библиотеката:

„Афродита“

„Безкрайният план“

„Дневникът на Мая“

„Ева Луна“

„Приказки на Ева Луна“

Девора

п.п. Оказва се, че не съм споделяла нищо в блога за най-четените и любими книги на авторката: „Къщата на духовете“, „Дъщеря на съдбата“ и „Портрет в сепия“. Препоръчвам ви да започнете именно с тях, ако името Исабел Алиенде не ви говори нищо. Тези три тома ще са истинско съкровище във вашата библиотека. И още едно пояснение: стилът на Алиенде е описан като „магически реализъм“. Това ще рече, че на пръв поглед невъзможни събития са съвсем в реда на нещата, когато става въпрос за сюжета в книгите на авторката. 

Categories: Латиноамерикански, Любовни, Мемоари, художествена | има 1 коментар

Под прицела на снайперист от Вермахта

„Снайперист на Райха“ е от онези заглавия, които могат да ме накарат да хукна към книжарницата със скоростта на светлината. Oще от времето на култовия филм „Враг пред портите“ любопитството ми към тази малко известна войскова част – снайперистите, е доста силно. В книгата на Албрехт Вакер обаче си имаме работа не с Василий Зайцев, а с негов пряк конкурент от другата страна на фронта.

Snaiperist na raihaЙозеф Алербергер е австриец, изпратен на Източния фронт през 1943 г. като картечар. След леко раняване решава да изпробва трофейна снайперска винтовка Мосин Наган и се справя учудващо добре. Съдбата на снайперист по това време му се струва по-привлекателна от тази на картечарите, които обикновено концентрират върху себе си вражеския огън – заблуда, в чиято погрешност по-късно ще се убеди с шокиращи примери от участта на свои колеги.

„Снайперист на Райха“ е смразяващ разказ за отстъплението на Вермахта от Източния фронт и ежедневните сблъсъци със смъртта, които войниците му са принудени са преживеят. Сред тях, в маскировъчно облекло и с трофейна руска винтовка, снайперистът на Райха „ловува“ своите жертви, наблюдавайки ги внимателно през оптиката си. Почти като описание на видео игра звучат спомените на германеца, докато изрежда успешните си попадения с много детайли за ефекта от изстрелите – фонтани от кръв, експлодиращи глави, пробити кореми. Алербергер стреля с руски разривни куршуми, които отварят дупки колкото юмрук в човешкото тяло. Високата му резултатност бързо го превръща в герой за войниците на Вермахта, а до края на кариерата си успява да достигне 257 потвърдени убийства (вероятно действителните са няколко пъти повече, но за потвърждаването е нужен свидетел, какъвто невинаги има).

Тъкмо когато си мислите, че стомахът ви вече се е обърнал и не можете да поемете повече ужас, Вермахтът отстъпва по всички фронтове и Червената армия започва да залива Европа. „Ловните“ разкази на Алерберг започват да отстъпват място на ужасяващи свидетелства за зверствата на съветските войници в окупираните територии. Кланета, изнасилвания и всевъзможни изстъпления стават срещу цивилни, най-вече жени и снайперистът се сблъсква с доста такива. Но най-непонятните зверства руснаците извършват спрямо заловените снайперисти на врага. Австриецът описва два случая, от които не само ще ви се изправи косата, но ще ви преследват дълго след последната страница.

И все пак, след всички преживени кошмари, снайперистът има удивителният късмет да оцелее до капитулацията на Райха и след дълго и опасно пътуване през окупирана от Червената армия територия да се добере до родната Австрия. Книгата, базирана на неговите спомени, не бих препоръчал на всеки необременен ум. Нужна е малко повече предварителна подготовка по отношение на знанията за Втората световна война и със сигурност здрави нерви и стомах, защото сцените на кърваво насилие наистина са доста. И най-ужасното е, че всичко това действително се е случило.

Георги Грънчаров

Categories: Военни, Мемоари | Вашият коментар

Седем писма от Париж

7Случва се понякога и романтичният човек да бъде потресен от романтиката в някоя книга. Изненадата идва не толкова от страстните обяснения в любов и бързо пламналата връзка, описани на листа хартия, колкото от факта, че всичко е истина; че се е случило и продължава да се случва на хората, за които до преди малко си чел в книгата. В неделната вечер, когато много от вас са се прибрали от романтични уикенди с половинките си и си мислят, че са на Седмото небе от щастие, ще приложа една терапия в седем стъпки, така че да ви сваля бързо обратно на земята: облак по облак – докато разлистим заедно историята на Саманта и Жан-Люк в „Седем писма от Париж„. Но защо?

Защото историята е като на филм, само където е наистина. Защото Жан-Люк е страстен французин, който изгаря от желание по една жена до степен, която граничи с лудостта. На мен лично подобни вълни от емоционални изблици биха подействали с обратната на магнитната сила, но за Саманта Веран, която току-що е решила да прекрати брака си и да започне живота си отначало, това е точната доза щастие и лудост, от която има нужда, за да се спаси. В книгата си тя описва завръщането към писмата на Жан-Люк, които преседяват 20 години в контейнер за документи в гардероба, като чиста случайност, като импулс да ги разлисти отново. След това също толкова случайно решава да направи блог, в който със седем поста да се извини на своя обожател за липсата на отговор толкова дълго време, а когато му праща и писмо (този път по съвременния начин – с електронна поща), искрата между тях най-сетне пламва и се разгаря до такава степен, че причинява истински пожари в сърцето и на двамата. Не знам дали съм го споменавала преди, но нека споделя и сега: нищо случайно няма на този свят.

Това, което се случва обаче след тези първи плахи стъпки в света на миналото, надминава очакванията и на самата Саманта. Още преди да е имала възможността да осмисли сериозно в какво приключение се е впуснала и дали си няма взимане-даване със словоохотлив френски психопат, тя вече се намира в самолета за Париж и лети към загадъчното си бъдеще (и минало). За нейно (а и наше) щастие, човекът се оказва съвсем нормален и в крайна сметка книгата си остава романтична до самия край, без никакви криминални намеци. Наистина ми е трудно да повярвам на тази неугаснала любов, особено когато тя се е зародила само след ден и половина, преминал в разходки и няколко интимни мига, но е факт, че към днешна дата двамата са все още щастливо женени и отглеждат децата на Жан-Люк в любов и разбирателство. Саманта пък споделя още от невероятните си истории в своя блог, като ги разнообразява с рецепти от френската кухня. Идилия по френско-американски!

Мисля си, че да бъдеш обичан като по роман и толкова обсебващо може да бъде леко плашещо, но вече разбирам в по-голяма степен стереотипа за френския любовник. На  мен през цялото време ми изглеждаше неискрено и преувеличено, но явно изобщо не съм била права. Книгата ме обори, Саманта ми натри носа: явно има хора, които решават, че искат да се оженят за теб, без да са те виждали двайсет години, и изпращат телефонни апарати с колет през океана, като не забравят в кутията да сложат и ароматна лавандула от градината. Преди обаче и вие да си пожелаете такава любов, бъдете уверени, че сте готови за нея. ;)

Девора

 

Categories: Любовни, Мемоари, художествена | Вашият коментар

Виненият гуру

Guru

Книгата на Мишел Ролан бързо стана една от любимите ми във винената поредица, заради откровеността на автора. „Виненият гуру“ е разделена на пет части, обособени тематично, но обединени от желанието на Ролан да вдигне завесата над своите действия и да представи своята гледна точка спрямо въпроси за кариерата си като енолог. Преди да прочета тези 182 страници, аз нямах никаква представа кой е Мишел Ролан, но книгите са вълшебен инструмент на знанието. Благодарение на написаното се запознах не само с този прочут винар, но и с един куп други съвременни герои в света на виното; доближих се до проблемите и предизвикателствата пред винопроизводителите и успях да изясня за себе си колко много и ожесточени битки се провеждат на арената на винената критика.

Да прочетеш „Виненият гуру“ е като да прекараш няколко часа в приятен разговор с нейния автор: научаваш много за работата на енолога, запознаваш се с личната история на Мишел, който я разказва по възможно най-ненатрапчивия начин, но така, че да усетиш чувствителността и романтичните уклони на неговата френска душа. Седиш на чаша вино с един интелигентен човек, който умее да се изразява категорично и се обосновава с малко думи, но на място. На много места в книгата Ролан цитира чудесни мисли, които няма как да пренебрегнеш, а често самият той успява да сътвори параграфи, към които читателят се чувства съпричастен:

„Тъжното е, че за да се борим с хулите и клеветите, се налага да отговаряме остро, да се бунтуваме и в края на краищата се оказва, че играем същата игра. Ето защо дълго време отказвах да участвам в полемика. Но всичко на този свят си има граници. Рано или късно преяждането става опасно. Здравословно е да се разобличат „добросъвестността“ и арогантността на онези, които претендират, че въплъщават доброто.“

Думите на автора са по повод огромния интерес към неговата дейност и тежестта на името му, които често са обрисувани от журналистите като някакво митично зло. Не съм запозната в детайли с полемиката в случая, но винаги съм склонна да вярвам на хора, които умеят да се аргументират, а не на такива, които умеят да правят гръмки генерализации и се опитват да въздействат на публиката си чрез най-елементарни похвати. Мишел Ролан ме спечели, а когато вече бях запозната с тъмните и светлите страни, които отразяват това име,  бяхме на края на нашия разговор (съответно – в края на книгата), който се оказа поредното предимство на това да имаш толкова приятен събеседник. В петата част на книгата авторът ни запознава накратко с опита си във винопроизводството в страни извън Франция, като някои от тях описва толкова искрено и въодушевено, че на читателя му се иска да е енолог, който случайно среща своите бъдещи клиенти в хубави ресторанти и с тях пътува из цялото земно кълбо!

За финал ще ви споделя два цитата, които не са на Мишел Ролан, но са намерили място в книгата му:

Благодарение на хумора уравновесяваме и най-големите удари под кръста, като ги дестилираме през духа на шегата.“ Жак Дюпон
Светът е комедия за тези, които мислят, и трагедия за тези, които чувстват.Уолпоул (но не разбрах дали Робърт или Хорас)

Девора

Categories: Биография, Мемоари, Професионална | Вашият коментар

Под небето на Тоскана

ToskanaМакар да става въпрос за слънчева Италия, белият сняг и празничното настроение подхождат изцяло на тази хубава книга, дело на Франсис Мейс. Ако трябва да обобщя прочетеното само в едно изречение, то би било, че нямаше нещо в написаното, което да ме разочарова като читател, а това се случва рядко. Спомените на Франсис за първите години, в които заедно с Ед се опитват да приведат Брамасоле от занемарена къща в истински дом, са толкова цветни, живи и приятни, че на човек му се иска да е бил там, за да може да усети разочарованията, смеха и вкусните експерименти в кухнята от първа ръка, не само като страничен наблюдател.

Под небето на Тоскана“ е история, майсторски излята върху белите страници на книгата. Мейс ни разказва за света си такъв, какъвто е бил през онези натежали от задух и миризма на зрели плодове и разцьфнали цветя летни дни, които неминуемо водят към заскрежените и изпълнени с интимност зимни вечери между дебелите стени на Брамасоле. Книгата по-скоро напомня на събрани пътеписи и блог постове – едновременно лични, но и пълни с информация. Мисля си, че ако по времето, когато Франсис е купувала къщата си в Италия, имало блогове, то книгата би изглеждала по абсолютно същия начин, но във вид на отделни постове. Когато я прочетох, първото нещо, което направих, беше да намеря официалния сайт и да разбера дали Франсис Мейс поддържа блог към него. Познайте вие какво открих. :)

Точно както в тефтера с важни записки, който е послужил за вдъхновение на авторката, в „Под небето на Тоскана“ може да откриете и рецептите, за които става въпрос, написани с продуктите и начина на приготвяне. Ще разберете и колко много труд е необходим, за да въведете в изправност една къща в италианската провинция (разказите на Мейс напомнят на приключенията на Питър Мейл във Франция), но най-хубавото, което ще откриете между страниците, е топлината на авторката, нейният нестихващ ентусиазъм да твори, да създава и да предава на останалите.

Книгата е преведена на над 40 езика и се радвам, че българският е един от тях; радвам се, че ръката ми посегна именно към тази корица и тази история, защото ми подействаха вдъхновяващо, както ще подействат и на много от вас. Оставете се в ръцете на Франсис, за да опознаете Тоскана такава, каквато може би никога няма да имате възможност да видите. Въпреки че… защо пък не?

Девора

Вижте още: „Красивата Тоскана„, Франсис Мейс

Categories: Мемоари, кулинарно, художествена | Вашият коментар

„Дора Брюдер“ за изкуството на паметта

ПАРИЖ. Издирва се младо момиче, Дора Брюдер, 15-годишна, висока 155 сантиметра, с овално лице, сиво-кестеняви очи, сиво спортно манто, тъмночервен пуловер, морскосиня пола и шапка, кафяви спортни обувки. Всички сведения за момичето изпращайте на г-н и г-жа Брюдер, бул. „Орнано“ 41, Париж.

Тази кратка обява, публикувана в стар брой на „Парисоар“ от 31 декември 1941 г. провокира Патрик Модиано да предприеме разходка назад във времето, за да разбули мистерията на едно изчезване. Бележката е публикувана в разгара на войната в окупирания от немците Париж – време, в което изчезват много хора. Така се ражда „Дора Брюдер“ – една книга в пътеписно-телеграфен стил, с много въпроси, крайно лишена от емоции и същевременно провокираща толкова силни такива!

Dora BruderКакво е специалното на Дора Брюдер? Нищо. Тя е просто име. 15-годишно момиче, по чиито следи ще тръгне писателят десетилетия по-късно. По същите улици, където е живяла, в същите сгради, които вероятно е обитавала. Ще срещне хора, които може би са я виждали някога с тъмночервения пуловер. Ще се опита да разгадае какво я е накарало да изчезне, къде се е скитала, как е заловена, каква е съдбата й. Ще изтегли тази нишка от общата забрава, за да вдигне завесата над една мрачна, зловеща епоха на страх, на средновековен лов на хора, на хиляди обречени животи. Защото Дора Брюдер е само едно от стотиците, хилядите лица, останали само на избелели снимки и изчезнали с ешелоните на смъртта към лагерите за масово изтребление. Заедно с нея Модиано прави читателя съпричастен с други, също така рано пречупени животи:

Ида Левин. Двайсет и девет годишна. Останали са няколко нейни писма до семейството й. Писала ги е във Временния арест, а по-късно и в лагера „Турел“. Хвърлила е последното си писмо от влака на гара Бар-льо-Дюк и железничарите са го изпратили. В него се казва: „Пътувам към неизвестно място, но влакът, от който ви пиша, се движи на изток: може би отиваме твърде далеч…

„… може би отиваме твърде далеч“.  Как ви звучи това?

Това е книга за страха, за обезценения човешки живот, сведен до жълта звезда на дрехата. Книга за бездушието и баналността на бюрокрацията и  полицейщината, която прошнурова и формализира изпращането на смърт на хиляди хора. Главни дирекции на полицията, Служба по…, Префектура по…, арести за временно настаняване, папки, печати, списъци, списъци…

Както пише самият Модиано: „Именно тези, които е трябвало да ви търсят и да ви открият, са попълвали формуляри, чрез които да изчезнете още по-безследно – този път завинаги“.

Нямам какво да добавя. Прочетете тази книга.

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари | Вашият коментар

Симеон II – една необикновена съдба

„Прозорците ми гледат към парка, в който растат величествени дървета, засадени от дядо ми в началото на ХХ век: един гигантски явор, четиридесетметрови борове, елхи сорт „Дъглас“, една секвоя уелингтония, букове и липи. Пуша пурети и ги гледам. Сезоните се сменят пред очите ми, все същата природна красота, която ме очарова всеки ден“.

У нас има само един човек, който може да напише тези думи и – написани от него – да звучат като затварянето на цикъл, обхващащ най-бурните разломи на отминалия век. Цар, изгнаник, бизнесмен, роднина на всички европейски монарси, лидер на партия, министър-председател. Биографията му няма как да има по-подходящо име – „Една необикновена съдба“. Мемоарите на Симеон Втори, писани и издадени на френски език, вече са с българско издание, благодарение на „Сиела“.

SimeonИмах възможността да присъствам на премиерата на книгата в София. Залата се пръскаше по шевовете от гости, сред които много бивши и настоящи политици. И все пак множеството бе само бледо ехо на онова триумфално посрещане през 1996 г., когато Симеон стъпва на българска земя за първи път след половинвековно изгнаничество. Близо 20 години по-късно цикълът наистина се е затворил – преминал през месомелачката на българския политически живот, днес Симеон Втори отново е „добрият цар“, встрани от шума на държавните дела. Радвам се, че мемоарите му вече са факт след всичко, изписано по негов адрес. Именно заради това „всичко“ може да си помислим, че те ще са опит за реванш, за разчистване на сметки или пък трибуна за квалификации. Нищо подобно. Книгата носи изцяло царския почерк на автора си и е забележително балансирана, изискана и умерена; с осезаемо оттласкване от баналностите и дребнотемието  и едно особено усещане за историзъм. Както подобава на монарх.

„Една необикновена съдба“ започва с онзи ключов майски ден на 1996 г. Голямото завръщане на царя след десетилетия в изгнаничество. Описва този бурен ден с много подробности и вълнение, което е разбираемо – по-нататък ще сподели, че дълго време се е съмнявал, че това някога ще се случи; че ще рухне Съветският съюз; че ще стане възможно неговото завръщане.

Доста страници посвещава на дядо си Фердинанд и особено на баща си, Н. В. цар Борис Трети. Разказва моменти от историята, които познаваме добре, но книгата е предназначена и за чуждестранна публика и тези подробности са необходими. Всъщност голяма част от автобиографията е история на династията на Кобургите и на Третото българско царство. Особено въздействащи са моментите, в които засяга смъртта на баща си, комунистическия преврат и последвалото изселване от България. Малки детайли, разказани от главно действащо лице, звучат наистина като среща с историята. За първи път например чух, че машинистът, управлявал влака с царското семейство на тръгване от България, спира на границата и отказва да продължи, защото не иска той да е човекът, извел царя от родината му.

Разказите, които Симеон Втори споделя за своята младост, са доста интересни, дори екзотични. Всички тези срещи с кралски величия и държавници, на които е отделено значително място в книгата, на моменти идват твърде много , но в същото време са любопитни. Особен интерес предизвика у мен споделеното за Франко. За повечето от държавните мъже, с които е имал близки отношения, царят дава своята оценка.

10408636_10152571440211263_2952281506593604918_n

Това впрочем важи и за много от личностите, с които се среща у нас и с които работи в последствие. И тук прави впечатление умереното отношение към всеки от тях – никъде в текста няма да срещнете негативни квалификации или пренебрежение. Дори Ахмед Доган е „невероятен човек“. Тази помирителна и неконфликтна позиция на Симеон вероятно не се харесва на някои, но отново стигаме до разбирането за историзъм, а както казах, то доминира в цялата книга.

Разбира се, политическата кариера на царя заема централно място в мемоарите. Ключовите моменти, сред които прословутото обещание за „800-те дни“, репликата за „смяната на чипа“, влизането на България в НАТО и ЕС – всичко това получава своя коментар от автора, заедно с много позабравени имена и събития. Болната тема с имотите и делата по тях е оставена почти за финал, но и тя не е подмината. Впечатли ме разсъждението на Симеон за това дали е възможно да се изгради демокрация без демократи и сякаш този въпрос продължава да е все така актуален.

А що се отнася до цитата в началото на публикацията – не го търсете в предисловието или в първите страници на книгата. Ще ги откриете в самия й край – там, след всички поврати, трагедии, нови начала, надежди и решения, звучат точно на място. Царят в своя дворец, 70 години по-късно. Една необикновена история.

Георги Грънчаров

Categories: Исторически, Мемоари, Политическа | Вашият коментар

Величието на шопа в „Един от Първа дивизия“

100-годишнината от началото на Голямата война става повод за хора от всички краища на света да си припомнят онези печални, идеалистични (поне в началото), героични и твърде кървави моменти, с които в действителност започва ХХ век. От прашни тавани, от забравени ракли изникват пожълтели снимки на напети мъже в униформи; историци напомнят за едно или друго значимо сражение; официални лица държат речи пред мемориали на загиналите в Първата световна война. Естествено е и в България да се замислим за този твърде непознат от съвременниците исторически период. Уви, с ветерани не можем да говорим – последните свидетели на онези години отдавна са си отишли. Официалните лица също не са се активизирали, очевидно заети с други дела. За сметка на това наблюдаваме интересни граждански действия, които будят възхищение. В София например инициативна група повдигна въпроса за възстановяването на паметника на загиналите от Първи и Шести пехотни софийски полкове, взривен от социалистическата власт заради издигането на монумента 1300 години България пред НДК. Подобни любопитни примери, както и наближаващата през 2015 100-годишнина от включването на страната в Голямата война, разпалват любопитството ни да научим повече, да си припомним забравени подвизи, да съпреживеем триумфа и трагедията, очертали посоката на развитие на България след войната с всичките й последствия.

Edin ot pyrva divizia

Първата книга, към която посегнах отново, е свързана именно с бойния път на Софийската дивизия. Спомените на Георги Ст. Георгиев, лаконично озаглавени „Един от първа дивизия“ е може би най-яркото мемоарно свидетелство на участник в Голямата война, достигнало до наши дни. Поел като офицер към бойните полета още в началото на войната, Георгиев е ранен тежко на Северния фронт и оцелява по щастлива случайност. Възстановява се бързо и отново се завръща, за да измине заедно със своя полк целия победен марш на българската войска през Румъния, позиционната война в Македония и покрусата от капитулацията, дошла като гръм от ясно небе за непобедения български войник; заложничество в ръцете на Съюзниците и бягство към родината.

„Един от първа дивизия“ е изповед на офицер, безкрайно горд от честта да служи под знамената на своята войскова част. Изповед на офицер, изпълнена с толкова обич, привързаност и признателност както към редовия войник, така и към ръководния състав; и най-вече към простия, обикновен шоп, излязъл от софийските села с „манлихера“ в ръка и марширувал като победител в румънската столица под звуците на духова музика. „Един от първа дивизия“, какво заглавие само! Толкова различно от съвременните мемоари, които звучат самовлюбено идентично: „Моят живот„, „Моят път...“, „Моята история“ и прочее изтъквания на Аз-а. Георгиев нарича себе си просто един от славната Първа дивизия! Желязната дивизия!

Ще поместя тук само няколко цитата, които ми направиха силно впечатление с примерите за силния характер на нашите предци, за чувството им за хумор, за онзи твърдоглав непукизъм, който ги прави истински воини:

„Роден за войник, българската военна форма изля от шопа като от бронз великолепен образ. Шоп и Първа дивизия станаха равнозначещи. Като боец шопът живееше с войната и със стремежа за крайната победа.
Всред боевете в Румъния един от най-скромните войници от нашия полк бе запитан шеговито от офицер:
– За какво живееш бе, момче?
– Сакам да видим какво че стане!“

–––––––

„Здравото национално чувство ръководеше шопа към правилни размишления и правилни решения. Пред Комана Букурещ офицери оъ първи полк обясняват на войниците, че вместо румъни срещу тях има вече руси. Желаейки да провери настроението – дали нашите ще се бият – един офицер им припомня, че русите са славяни, наши братя, освободители.

– Я – обаждат се неколцина, – оти да се не биеме? Що тражи русино туа? Я одил ли съм у Русия?“

–––––––

„При превземането на Лясковец щоп от нашия полк, редник Петър Васев, се вмъква в една от първите къщи, задига буркан със сладко и настига другарите си. Петър е напред. Наблизо е взводният му командир. Един залутан сръбски снаряд се пръска в една градина, до самата ограда, край улицата и засипва Петър. „Завидоа ми – извиква смеещ се той, като става, – утиде сладкото, господин подпоручик!“

Великолепна книга, с много живописен, на места поетичен стил, издаващ характер, който трудно можем да намерим вече по нашите земи, „Един от първа…“ е оцелелият паметник на Желязната дивизия. Онзи, който така и не успяха да съборят. Паметник, пред който трябва да сведем глава, докато четем за славния път на шопите по бойните полета на Първата световна война. Лично за мен препрочитането й беше емоционален момент, защото в Желязната дивизия воюват, освен шопи,  и орханийци от моя роден град. Няма как да не почувстваш кръвта на дедите във вените си, няма как да останеш равнодушен към съдбата на българския войник, няма как да не изпиташ и гордост, и тъга. Намерете тази книга! Прочетете я! А наближаващата 100-годишнина е добър повод някое издателство да я преиздаде. Би му направило чест.

100 godini WWI

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Мемоари | Вашият коментар

Блог в WordPress.com. The Adventure Journal Theme.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 470 other followers

%d bloggers like this: