Мемоари

Седем писма от Париж

7Случва се понякога и романтичният човек да бъде потресен от романтиката в някоя книга. Изненадата идва не толкова от страстните обяснения в любов и бързо пламналата връзка, описани на листа хартия, колкото от факта, че всичко е истина; че се е случило и продължава да се случва на хората, за които до преди малко си чел в книгата. В неделната вечер, когато много от вас са се прибрали от романтични уикенди с половинките си и си мислят, че са на Седмото небе от щастие, ще приложа една терапия в седем стъпки, така че да ви сваля бързо обратно на земята: облак по облак – докато разлистим заедно историята на Саманта и Жан-Люк в „Седем писма от Париж„. Но защо?

Защото историята е като на филм, само където е наистина. Защото Жан-Люк е страстен французин, който изгаря от желание по една жена до степен, която граничи с лудостта. На мен лично подобни вълни от емоционални изблици биха подействали с обратната на магнитната сила, но за Саманта Веран, която току-що е решила да прекрати брака си и да започне живота си отначало, това е точната доза щастие и лудост, от която има нужда, за да се спаси. В книгата си тя описва завръщането към писмата на Жан-Люк, които преседяват 20 години в контейнер за документи в гардероба, като чиста случайност, като импулс да ги разлисти отново. След това също толкова случайно решава да направи блог, в който със седем поста да се извини на своя обожател за липсата на отговор толкова дълго време, а когато му праща и писмо (този път по съвременния начин – с електронна поща), искрата между тях най-сетне пламва и се разгаря до такава степен, че причинява истински пожари в сърцето и на двамата. Не знам дали съм го споменавала преди, но нека споделя и сега: нищо случайно няма на този свят.

Това, което се случва обаче след тези първи плахи стъпки в света на миналото, надминава очакванията и на самата Саманта. Още преди да е имала възможността да осмисли сериозно в какво приключение се е впуснала и дали си няма взимане-даване със словоохотлив френски психопат, тя вече се намира в самолета за Париж и лети към загадъчното си бъдеще (и минало). За нейно (а и наше) щастие, човекът се оказва съвсем нормален и в крайна сметка книгата си остава романтична до самия край, без никакви криминални намеци. Наистина ми е трудно да повярвам на тази неугаснала любов, особено когато тя се е зародила само след ден и половина, преминал в разходки и няколко интимни мига, но е факт, че към днешна дата двамата са все още щастливо женени и отглеждат децата на Жан-Люк в любов и разбирателство. Саманта пък споделя още от невероятните си истории в своя блог, като ги разнообразява с рецепти от френската кухня. Идилия по френско-американски!

Мисля си, че да бъдеш обичан като по роман и толкова обсебващо може да бъде леко плашещо, но вече разбирам в по-голяма степен стереотипа за френския любовник. На  мен през цялото време ми изглеждаше неискрено и преувеличено, но явно изобщо не съм била права. Книгата ме обори, Саманта ми натри носа: явно има хора, които решават, че искат да се оженят за теб, без да са те виждали двайсет години, и изпращат телефонни апарати с колет през океана, като не забравят в кутията да сложат и ароматна лавандула от градината. Преди обаче и вие да си пожелаете такава любов, бъдете уверени, че сте готови за нея. ;)

Девора

 

Categories: Любовни, Мемоари, художествена | Вашият коментар

Виненият гуру

Guru

Книгата на Мишел Ролан бързо стана една от любимите ми във винената поредица, заради откровеността на автора. „Виненият гуру“ е разделена на пет части, обособени тематично, но обединени от желанието на Ролан да вдигне завесата над своите действия и да представи своята гледна точка спрямо въпроси за кариерата си като енолог. Преди да прочета тези 182 страници, аз нямах никаква представа кой е Мишел Ролан, но книгите са вълшебен инструмент на знанието. Благодарение на написаното се запознах не само с този прочут винар, но и с един куп други съвременни герои в света на виното; доближих се до проблемите и предизвикателствата пред винопроизводителите и успях да изясня за себе си колко много и ожесточени битки се провеждат на арената на винената критика.

Да прочетеш „Виненият гуру“ е като да прекараш няколко часа в приятен разговор с нейния автор: научаваш много за работата на енолога, запознаваш се с личната история на Мишел, който я разказва по възможно най-ненатрапчивия начин, но така, че да усетиш чувствителността и романтичните уклони на неговата френска душа. Седиш на чаша вино с един интелигентен човек, който умее да се изразява категорично и се обосновава с малко думи, но на място. На много места в книгата Ролан цитира чудесни мисли, които няма как да пренебрегнеш, а често самият той успява да сътвори параграфи, към които читателят се чувства съпричастен:

„Тъжното е, че за да се борим с хулите и клеветите, се налага да отговаряме остро, да се бунтуваме и в края на краищата се оказва, че играем същата игра. Ето защо дълго време отказвах да участвам в полемика. Но всичко на този свят си има граници. Рано или късно преяждането става опасно. Здравословно е да се разобличат „добросъвестността“ и арогантността на онези, които претендират, че въплъщават доброто.“

Думите на автора са по повод огромния интерес към неговата дейност и тежестта на името му, които често са обрисувани от журналистите като някакво митично зло. Не съм запозната в детайли с полемиката в случая, но винаги съм склонна да вярвам на хора, които умеят да се аргументират, а не на такива, които умеят да правят гръмки генерализации и се опитват да въздействат на публиката си чрез най-елементарни похвати. Мишел Ролан ме спечели, а когато вече бях запозната с тъмните и светлите страни, които отразяват това име,  бяхме на края на нашия разговор (съответно – в края на книгата), който се оказа поредното предимство на това да имаш толкова приятен събеседник. В петата част на книгата авторът ни запознава накратко с опита си във винопроизводството в страни извън Франция, като някои от тях описва толкова искрено и въодушевено, че на читателя му се иска да е енолог, който случайно среща своите бъдещи клиенти в хубави ресторанти и с тях пътува из цялото земно кълбо!

За финал ще ви споделя два цитата, които не са на Мишел Ролан, но са намерили място в книгата му:

Благодарение на хумора уравновесяваме и най-големите удари под кръста, като ги дестилираме през духа на шегата.“ Жак Дюпон
Светът е комедия за тези, които мислят, и трагедия за тези, които чувстват.Уолпоул (но не разбрах дали Робърт или Хорас)

Девора

Categories: Биография, Мемоари, Професионална | Вашият коментар

Под небето на Тоскана

ToskanaМакар да става въпрос за слънчева Италия, белият сняг и празничното настроение подхождат изцяло на тази хубава книга, дело на Франсис Мейс. Ако трябва да обобщя прочетеното само в едно изречение, то би било, че нямаше нещо в написаното, което да ме разочарова като читател, а това се случва рядко. Спомените на Франсис за първите години, в които заедно с Ед се опитват да приведат Брамасоле от занемарена къща в истински дом, са толкова цветни, живи и приятни, че на човек му се иска да е бил там, за да може да усети разочарованията, смеха и вкусните експерименти в кухнята от първа ръка, не само като страничен наблюдател.

Под небето на Тоскана“ е история, майсторски излята върху белите страници на книгата. Мейс ни разказва за света си такъв, какъвто е бил през онези натежали от задух и миризма на зрели плодове и разцьфнали цветя летни дни, които неминуемо водят към заскрежените и изпълнени с интимност зимни вечери между дебелите стени на Брамасоле. Книгата по-скоро напомня на събрани пътеписи и блог постове – едновременно лични, но и пълни с информация. Мисля си, че ако по времето, когато Франсис е купувала къщата си в Италия, имало блогове, то книгата би изглеждала по абсолютно същия начин, но във вид на отделни постове. Когато я прочетох, първото нещо, което направих, беше да намеря официалния сайт и да разбера дали Франсис Мейс поддържа блог към него. Познайте вие какво открих. :)

Точно както в тефтера с важни записки, който е послужил за вдъхновение на авторката, в „Под небето на Тоскана“ може да откриете и рецептите, за които става въпрос, написани с продуктите и начина на приготвяне. Ще разберете и колко много труд е необходим, за да въведете в изправност една къща в италианската провинция (разказите на Мейс напомнят на приключенията на Питър Мейл във Франция), но най-хубавото, което ще откриете между страниците, е топлината на авторката, нейният нестихващ ентусиазъм да твори, да създава и да предава на останалите.

Книгата е преведена на над 40 езика и се радвам, че българският е един от тях; радвам се, че ръката ми посегна именно към тази корица и тази история, защото ми подействаха вдъхновяващо, както ще подействат и на много от вас. Оставете се в ръцете на Франсис, за да опознаете Тоскана такава, каквато може би никога няма да имате възможност да видите. Въпреки че… защо пък не?

Девора

Вижте още: „Красивата Тоскана„, Франсис Мейс

Categories: Мемоари, кулинарно, художествена | Вашият коментар

„Дора Брюдер“ за изкуството на паметта

ПАРИЖ. Издирва се младо момиче, Дора Брюдер, 15-годишна, висока 155 сантиметра, с овално лице, сиво-кестеняви очи, сиво спортно манто, тъмночервен пуловер, морскосиня пола и шапка, кафяви спортни обувки. Всички сведения за момичето изпращайте на г-н и г-жа Брюдер, бул. „Орнано“ 41, Париж.

Тази кратка обява, публикувана в стар брой на „Парисоар“ от 31 декември 1941 г. провокира Патрик Модиано да предприеме разходка назад във времето, за да разбули мистерията на едно изчезване. Бележката е публикувана в разгара на войната в окупирания от немците Париж – време, в което изчезват много хора. Така се ражда „Дора Брюдер“ – една книга в пътеписно-телеграфен стил, с много въпроси, крайно лишена от емоции и същевременно провокираща толкова силни такива!

Dora BruderКакво е специалното на Дора Брюдер? Нищо. Тя е просто име. 15-годишно момиче, по чиито следи ще тръгне писателят десетилетия по-късно. По същите улици, където е живяла, в същите сгради, които вероятно е обитавала. Ще срещне хора, които може би са я виждали някога с тъмночервения пуловер. Ще се опита да разгадае какво я е накарало да изчезне, къде се е скитала, как е заловена, каква е съдбата й. Ще изтегли тази нишка от общата забрава, за да вдигне завесата над една мрачна, зловеща епоха на страх, на средновековен лов на хора, на хиляди обречени животи. Защото Дора Брюдер е само едно от стотиците, хилядите лица, останали само на избелели снимки и изчезнали с ешелоните на смъртта към лагерите за масово изтребление. Заедно с нея Модиано прави читателя съпричастен с други, също така рано пречупени животи:

Ида Левин. Двайсет и девет годишна. Останали са няколко нейни писма до семейството й. Писала ги е във Временния арест, а по-късно и в лагера „Турел“. Хвърлила е последното си писмо от влака на гара Бар-льо-Дюк и железничарите са го изпратили. В него се казва: „Пътувам към неизвестно място, но влакът, от който ви пиша, се движи на изток: може би отиваме твърде далеч…

„… може би отиваме твърде далеч“.  Как ви звучи това?

Това е книга за страха, за обезценения човешки живот, сведен до жълта звезда на дрехата. Книга за бездушието и баналността на бюрокрацията и  полицейщината, която прошнурова и формализира изпращането на смърт на хиляди хора. Главни дирекции на полицията, Служба по…, Префектура по…, арести за временно настаняване, папки, печати, списъци, списъци…

Както пише самият Модиано: „Именно тези, които е трябвало да ви търсят и да ви открият, са попълвали формуляри, чрез които да изчезнете още по-безследно – този път завинаги“.

Нямам какво да добавя. Прочетете тази книга.

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари | Вашият коментар

Симеон II – една необикновена съдба

„Прозорците ми гледат към парка, в който растат величествени дървета, засадени от дядо ми в началото на ХХ век: един гигантски явор, четиридесетметрови борове, елхи сорт „Дъглас“, една секвоя уелингтония, букове и липи. Пуша пурети и ги гледам. Сезоните се сменят пред очите ми, все същата природна красота, която ме очарова всеки ден“.

У нас има само един човек, който може да напише тези думи и – написани от него – да звучат като затварянето на цикъл, обхващащ най-бурните разломи на отминалия век. Цар, изгнаник, бизнесмен, роднина на всички европейски монарси, лидер на партия, министър-председател. Биографията му няма как да има по-подходящо име – „Една необикновена съдба“. Мемоарите на Симеон Втори, писани и издадени на френски език, вече са с българско издание, благодарение на „Сиела“.

SimeonИмах възможността да присъствам на премиерата на книгата в София. Залата се пръскаше по шевовете от гости, сред които много бивши и настоящи политици. И все пак множеството бе само бледо ехо на онова триумфално посрещане през 1996 г., когато Симеон стъпва на българска земя за първи път след половинвековно изгнаничество. Близо 20 години по-късно цикълът наистина се е затворил – преминал през месомелачката на българския политически живот, днес Симеон Втори отново е „добрият цар“, встрани от шума на държавните дела. Радвам се, че мемоарите му вече са факт след всичко, изписано по негов адрес. Именно заради това „всичко“ може да си помислим, че те ще са опит за реванш, за разчистване на сметки или пък трибуна за квалификации. Нищо подобно. Книгата носи изцяло царския почерк на автора си и е забележително балансирана, изискана и умерена; с осезаемо оттласкване от баналностите и дребнотемието  и едно особено усещане за историзъм. Както подобава на монарх.

„Една необикновена съдба“ започва с онзи ключов майски ден на 1996 г. Голямото завръщане на царя след десетилетия в изгнаничество. Описва този бурен ден с много подробности и вълнение, което е разбираемо – по-нататък ще сподели, че дълго време се е съмнявал, че това някога ще се случи; че ще рухне Съветският съюз; че ще стане възможно неговото завръщане.

Доста страници посвещава на дядо си Фердинанд и особено на баща си, Н. В. цар Борис Трети. Разказва моменти от историята, които познаваме добре, но книгата е предназначена и за чуждестранна публика и тези подробности са необходими. Всъщност голяма част от автобиографията е история на династията на Кобургите и на Третото българско царство. Особено въздействащи са моментите, в които засяга смъртта на баща си, комунистическия преврат и последвалото изселване от България. Малки детайли, разказани от главно действащо лице, звучат наистина като среща с историята. За първи път например чух, че машинистът, управлявал влака с царското семейство на тръгване от България, спира на границата и отказва да продължи, защото не иска той да е човекът, извел царя от родината му.

Разказите, които Симеон Втори споделя за своята младост, са доста интересни, дори екзотични. Всички тези срещи с кралски величия и държавници, на които е отделено значително място в книгата, на моменти идват твърде много , но в същото време са любопитни. Особен интерес предизвика у мен споделеното за Франко. За повечето от държавните мъже, с които е имал близки отношения, царят дава своята оценка.

10408636_10152571440211263_2952281506593604918_n

Това впрочем важи и за много от личностите, с които се среща у нас и с които работи в последствие. И тук прави впечатление умереното отношение към всеки от тях – никъде в текста няма да срещнете негативни квалификации или пренебрежение. Дори Ахмед Доган е „невероятен човек“. Тази помирителна и неконфликтна позиция на Симеон вероятно не се харесва на някои, но отново стигаме до разбирането за историзъм, а както казах, то доминира в цялата книга.

Разбира се, политическата кариера на царя заема централно място в мемоарите. Ключовите моменти, сред които прословутото обещание за „800-те дни“, репликата за „смяната на чипа“, влизането на България в НАТО и ЕС – всичко това получава своя коментар от автора, заедно с много позабравени имена и събития. Болната тема с имотите и делата по тях е оставена почти за финал, но и тя не е подмината. Впечатли ме разсъждението на Симеон за това дали е възможно да се изгради демокрация без демократи и сякаш този въпрос продължава да е все така актуален.

А що се отнася до цитата в началото на публикацията – не го търсете в предисловието или в първите страници на книгата. Ще ги откриете в самия й край – там, след всички поврати, трагедии, нови начала, надежди и решения, звучат точно на място. Царят в своя дворец, 70 години по-късно. Една необикновена история.

Георги Грънчаров

Categories: Исторически, Мемоари, Политическа | Вашият коментар

Величието на шопа в „Един от Първа дивизия“

100-годишнината от началото на Голямата война става повод за хора от всички краища на света да си припомнят онези печални, идеалистични (поне в началото), героични и твърде кървави моменти, с които в действителност започва ХХ век. От прашни тавани, от забравени ракли изникват пожълтели снимки на напети мъже в униформи; историци напомнят за едно или друго значимо сражение; официални лица държат речи пред мемориали на загиналите в Първата световна война. Естествено е и в България да се замислим за този твърде непознат от съвременниците исторически период. Уви, с ветерани не можем да говорим – последните свидетели на онези години отдавна са си отишли. Официалните лица също не са се активизирали, очевидно заети с други дела. За сметка на това наблюдаваме интересни граждански действия, които будят възхищение. В София например инициативна група повдигна въпроса за възстановяването на паметника на загиналите от Първи и Шести пехотни софийски полкове, взривен от социалистическата власт заради издигането на монумента 1300 години България пред НДК. Подобни любопитни примери, както и наближаващата през 2015 100-годишнина от включването на страната в Голямата война, разпалват любопитството ни да научим повече, да си припомним забравени подвизи, да съпреживеем триумфа и трагедията, очертали посоката на развитие на България след войната с всичките й последствия.

Edin ot pyrva divizia

Първата книга, към която посегнах отново, е свързана именно с бойния път на Софийската дивизия. Спомените на Георги Ст. Георгиев, лаконично озаглавени „Един от първа дивизия“ е може би най-яркото мемоарно свидетелство на участник в Голямата война, достигнало до наши дни. Поел като офицер към бойните полета още в началото на войната, Георгиев е ранен тежко на Северния фронт и оцелява по щастлива случайност. Възстановява се бързо и отново се завръща, за да измине заедно със своя полк целия победен марш на българската войска през Румъния, позиционната война в Македония и покрусата от капитулацията, дошла като гръм от ясно небе за непобедения български войник; заложничество в ръцете на Съюзниците и бягство към родината.

„Един от първа дивизия“ е изповед на офицер, безкрайно горд от честта да служи под знамената на своята войскова част. Изповед на офицер, изпълнена с толкова обич, привързаност и признателност както към редовия войник, така и към ръководния състав; и най-вече към простия, обикновен шоп, излязъл от софийските села с „манлихера“ в ръка и марширувал като победител в румънската столица под звуците на духова музика. „Един от първа дивизия“, какво заглавие само! Толкова различно от съвременните мемоари, които звучат самовлюбено идентично: „Моят живот„, „Моят път...“, „Моята история“ и прочее изтъквания на Аз-а. Георгиев нарича себе си просто един от славната Първа дивизия! Желязната дивизия!

Ще поместя тук само няколко цитата, които ми направиха силно впечатление с примерите за силния характер на нашите предци, за чувството им за хумор, за онзи твърдоглав непукизъм, който ги прави истински воини:

„Роден за войник, българската военна форма изля от шопа като от бронз великолепен образ. Шоп и Първа дивизия станаха равнозначещи. Като боец шопът живееше с войната и със стремежа за крайната победа.
Всред боевете в Румъния един от най-скромните войници от нашия полк бе запитан шеговито от офицер:
– За какво живееш бе, момче?
– Сакам да видим какво че стане!“

–––––––

„Здравото национално чувство ръководеше шопа към правилни размишления и правилни решения. Пред Комана Букурещ офицери оъ първи полк обясняват на войниците, че вместо румъни срещу тях има вече руси. Желаейки да провери настроението – дали нашите ще се бият – един офицер им припомня, че русите са славяни, наши братя, освободители.

– Я – обаждат се неколцина, – оти да се не биеме? Що тражи русино туа? Я одил ли съм у Русия?“

–––––––

„При превземането на Лясковец щоп от нашия полк, редник Петър Васев, се вмъква в една от първите къщи, задига буркан със сладко и настига другарите си. Петър е напред. Наблизо е взводният му командир. Един залутан сръбски снаряд се пръска в една градина, до самата ограда, край улицата и засипва Петър. „Завидоа ми – извиква смеещ се той, като става, – утиде сладкото, господин подпоручик!“

Великолепна книга, с много живописен, на места поетичен стил, издаващ характер, който трудно можем да намерим вече по нашите земи, „Един от първа…“ е оцелелият паметник на Желязната дивизия. Онзи, който така и не успяха да съборят. Паметник, пред който трябва да сведем глава, докато четем за славния път на шопите по бойните полета на Първата световна война. Лично за мен препрочитането й беше емоционален момент, защото в Желязната дивизия воюват, освен шопи,  и орханийци от моя роден град. Няма как да не почувстваш кръвта на дедите във вените си, няма как да останеш равнодушен към съдбата на българския войник, няма как да не изпиташ и гордост, и тъга. Намерете тази книга! Прочетете я! А наближаващата 100-годишнина е добър повод някое издателство да я преиздаде. Би му направило чест.

100 godini WWI

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Мемоари | Вашият коментар

Господарят Батистас и останалото

BatistasЛятото мина толкова бързо и неусетно, че с Жоро решихме да си откраднем няколко последни мига и да заменим пъстроцветните есенни дни в София с няколко слънчеви мига в Сарти. Разбира се, багажът ни съдържаше задължителните бански, хавлия и по няколко книги за четене. Една от моите книги беше „Господарят Батистас и останалото“. Прочетох я за една сутрин, докато вълните се разбиваха тихо пред мен, а слънцето играеше с буквите по страниците. Мисля, че с литературата е като с виното – има по-различен „аромат“ и „вкус“, когато четеш на място, което напомня по някакъв начин за написаното от автора.

Не е обаче очарованието на Ситония и морските вълни това, което накара книгата да оживее пред очите ми. Магията се крие в майсторството на Костас Монтис да пише и да рисува героите и ситуациите толкова прецизно и омайващо, сякаш гравира фини детайли върху крехка повърхност. Какво друго може да очаква човек от един от най-прочутите поети на Кипър?

Като сандък със златни монети, книгата е пълна с малки скъпоценности-спомени: на господаря Батистас, на бабата, майката, бащата, братята и сестрите. Едно голямо семейство с изгубена история, но с омагьосващо минало, за което ще ви се иска да беше обречено на по-различна и по-щастлива съдба. Но Монтис е поет, а душата на поета страда и изживява, копнее и не прощава своите собствени грешки и слабости. Макар написана с деликатно чувство за хумор, което оценявам високо, тъгата е полепнала по страниците като пясък и често усещаме соления ѝ вкус. Няма лошо обаче – даже още по-хубаво е така!

Препоръчвам  „Господарят Батистас и останалото“ не като лятно четиво, а като една от тези книги, които ще намерят отзвук в по-романтичните и лирични душѝ. Преводът и редакцията са страхотни и няма как да не го отбележа, защото ми направи впечатление докато четях и се радвах. Сега само от вас зависи да разтворите книгата и да се насладите.

Девора

Categories: Мемоари, художествена | Вашият коментар

По пътя на виното

vino

Когато започнах да чета „Приключения по пътя на виното“ на Кърмит Линч, си мислех, че съм много далеч от аудиторията, за която е написана тази книга. Ако трябва да обобщя написаното на тези близо 350 страници, то ще ви споделя, че книгата е описание на патилата на Кърмит, който обикаля Франция в търсене на хубаво вино, което да предлага на своите клиенти в Щатите: това ще рече, че листата изобилстват от дати, имена и реколти. На пръв поглед изглежда невъзможно тези толкова подробни описания да предизвикат интереса на човек, който не е професионално запален по виното, а още по-малко на човек, който я пийне, я не няколко чаши вино през годината. Е, готови ли сте за изненада?

Докато четях книгата на Кърмит Линч, сякаш бях неотменно до него във всяка една дегустация. След 200 страници дори бях способна да изпитвам истинско негодувание от отношението на някои производители, с които се е сблъсквал автора, а към края на книгата вече бях убедена, че мога да направя разлика между истински хубавото, ароматно вино и това, произведено по „съвременни технологии“, с добавена много захар и безжизнено и безвкусно, все едно е престояло няколко месеца в товарната на кораб без подходящите температурни условия. Оказа се, че Линч умело преплита ценната за производители и търговци на вино информация с множество саркастични бележки и любопитни истории. Признавам, че не запомних нито едно име на лозе, сорт или дори специфичните термини, които се повтаряха достатъчно често, така че да ти се набият в главата, но определено запомних, че дори не най-първокласното вино може да достави огромно удоволствие, стига да е съчетано с хубава храна, добра компания и да се пие на магическо място (каквото явно е Франция). Също така обаче най-хубавото вино може да не пробуди никакви чувства във вас, ако го дегустирате така, сякаш проверявате резултатите на тест по математика.

Пожелавам ви да не тръгвате по пътя на виното без няколко хубави бутилки в близост, а по възможност – и френски сирена! ;)

Девора

Categories: Мемоари, Професионална, Пътеписи, художествена | Вашият коментар

Войната продължава. Тридесет години съпротива

На една от първите си студентски лекции чух за този случай – японски военен, който прекарва 30 години на остров в Тихия океан, водейки партизанска борба и отказвайки да повярва, че войната е свършила. Звучеше толкова нереално, че дори не ми хрумна да потърся повече информация. И така допреди седмица-две, когато случайно разбрах, че на български език са издадени мемоарите на същия този японски военен.

Hiro OnodaИсторията на Хиро Онода вероятно е една от най-необикновените, които можете да си представите. Едва 22-годишен, в разгара на войната през 1944 г. той е изпратен със секретна мисия на филипинския остров Лубанг. На младия разузнавач е наредено да участва в подривни дейности на острова и да чака нареждания от щаба – в никакъв случай да не посяга на живота си, защото рано или късно ще се върнат за него. Следващите 30 (словом тридесет!!!) години Онода прекарва на Лубанг в пълна бойна готовност, неуловим за властите и напълно неподатлив на многократните опити на неговите близки и сънародници да го убедят, че е настъпил мир и може да се завърне в родината си.

Едва през 1974 г. един японски студент почти на шега успява да срещне Онода в джунглата и дори да поговори с него. Младши лейтенантът е подозрителен към хлапака, но и категоричен – би прекратил съпротивата само ако получи заповед от своя командир. Така откриват вече доста възрастния майор Танигучи, който междувременно работи в книжарница някъде в Япония. На 10 март 1974 г. Танигучи се среща с Онода, заповядвайки му да преустанови бойните действия и да се предаде. 30 години след края на войната последният японски войник предава пушката си, която старателно е почиствал и поддържал в изправност през цялото време, прекарано на остров Лубанг.

„Не се предадох. Моята тридесетгодишна война“ е книгата, която Хиро Онода пише непосредствено след завръщането си в Япония, където е приет като герой от победената нация. Тя е толкова поразителна с лаконичния си, простичък изказ, че изглежда като сценарий на приключенски филм. Японският Робинзон Крузо описва с удивителна памет всички премеждия, през които се налага да премине през всички тези 30… да, 30… години. Първоначално диверсантската група е от няколко души, но те бързо се стопяват, докато се крият от американците в дълбоките джунгли на Лубанг. Капитулацията на Япония минава незабелязано и се зареждат година след година в непрестанна игра на криеница, постоянна смяна на укритията, уморителни преходи и усилия да се оцелее само с ресурсите, които природата предоставя. Книгата на Онода всъщност е и практически наръчник по оцеляване от първа ръка – от умението да си направиш заслон, през поддържането на боеприпасите до начините да убиеш и разфасоваш крава.

20140125_OBP001_0Без съмнение по-удивителен обаче е психологическият момент. Какво може да накара един млад човек да прекара 30 години в пълно отшелничество на затънтен остров накрай света? Може ли чувството ти за дълг да е по-силно от желанието за елементарни условия за живот? Не е ли било голямо изкушението да зарежеш всичко и просто да се предадеш? Хиро Онода отговаря на част от тези въпроси, но това по никакъв начин не намалява удивлението от неговата 30-годишна война. Особено затрогващи са моментите от книгата, в които разказва за многобройните опити на негови близки да осъществят контакт с него на острова – брат му, който седмици наред обикаля джунглата и го вика с мегафон, пее любимите му песни; снимките на семейството му, пуснати със самолети; вестниците, оставени за него в гората, които той приема за „вражеска пропаганда“… Никой от нас не би могъл да устои на подобни неща. Може би има нещо в японския дух, в японското самосъзнание, в чувството на тази източна култура за себеотрицание и за дълг, стоящ над всичко… Уви, трудно бихме го разбрали. Въпреки това книгата на Хиро Онода е удивително свидетелство за силата на човешкия дух – наречете го лудост, безумие, психоза… но сила, безспорно. И триумф на волята над разума. Потресаващо!

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Мемоари | Вашият коментар

„Белезите“ на Антъни Кийдис от Red Hot Chili Peppers

Някои биха я нарекли разтърсващо откровение за борбата с дрогата (нещо като „Blow“ – онзи филм с Джони Деп), други – ефектен наръчник за сваляне на мацки. Музиката е само един от пластовете, при това съвсем не най-дебелият. Във всеки случай „Белези“ на Антъни Кийдис е една от най-запомнящите се музикални биографии, които съм чел!

1502115_10153662275725651_1792920168_nТрудно е да си представи човек какво го очаква зад корицата на „Белези“. Свикнали сме да виждаме подскачащия Антъни Кийдис в клиповете на Red Hot Chili Peppers, винаги правещ разни странни „загребвания“ с ръце в някакъв свой фънки танц, а енергията от музиката на момчетата от Ел Ей просто ни отвява главите. Автобиографията му обаче ни показва човека отвъд образа на фънк рок звезда с милиони продадени албуми и парчета по върховете на класациите.

Всичко започва още в ранна тийнейджърска възраст, когато 12-годишният Антъни се премества от Мичиган в Калифорния при баща си – колоритен ъндърграунд музикант, актьор и наркотрафикант, владетел на нощните клубове и магнит за мацките. Наричат го Спайдър, но в спомените на сина си остава с по-късния си артистичен псевдоним Блеки. Започват тийнейджърски години, които далеч не отговарят на представата за обичайни – както за времето си, така и по днешни критерии.

Да се опитваш да поспиш, за да си бодър за училище на следващия ден, докато някакви хора правят секс на дивана, смъркат кокаин и надуват уредбата, определено не бе шаблонно ежедневие. И си беше мое„.

Именно покрай баща си Антъни получава своето кръщение в магнетичния свят на наркотиците, а така също и първия си досег с жена. Една нощ Блеки просто му „връчва“ поредното си гадже – 18-годишната Кимбърли, с думите:  „Окей, ето ти леглото, ето ти и момичето. Прави каквото пожелаеш„.  На невръстния Антъни толкова му харесва, че бързо поема по стъпките на баща си, а дрогата и безбройните гаджета ще станат част от живота му за дълги години напред.

… Може би и единствена част, ако не се беше появило онова „дребно момче с избити предни зъби, налудничав поглед и голяма коса“ в гимназията Феърфакс. Името му е Майкъл Балзати, но го наричат Флий. Двамата с Антъни ще станат (почти)неразделни приятели и движеща сила на магията, наречена Red Hot Chili Peppers.

Вероятно бихте си помислили, че следват обичайните описания на години, посветени на албуми и турнета, както е в повечето мемоари на рок звезди. Истината е, че наред с първите стъпки към успеха на Chili Peppers, самият Антъни поема надолу по спиралата на наркотичната зависимост. Неусетно книгата се превръща в смразяваща изповед на един човек, достигнал дъното и застанал само на крачка от „другата страна„, която вече е погълнала цяла плеяда талантливи музиканти. Зловещият разказ за дрогата, за многобройните опити за изчистване и многобройните провали, за клиниките, абстиненцията и връщането отново „под моста„, сред отрепките в призрачния свят на престъпност и опиянение оставят музикалната кариера и развитието на групата малко на заден план. Разбира се, музиката я има – уникалната фънк енергия на Red Hot Chili Peppers. Има ги и безбройните мацки, и лудите купони, и концертите, на които момчетата от Ел Ей свирят само по чорапи, нахлузени върху интимните им части… Въпреки това личната борба на Антъни с наркотичния ад буквално „белязва“ книгата. Тъкмо си мислиш, че след поредното посещение на клиника или след поредното „изчистване“ всичко ще свърши и ще дойде катарзисът, когато нещо се случва и на пръв поглед спокойният, излекуван и уравновесен Антъни вече се въргаля, натъпкан с наркотици.

Ще се изненадате колко може да продължи една такава борба. Ще се изненадате и от безкрайната издръжливост, от падането и ставането, но и от непоколебимата воля на този човек да остане себе си и да се изчисти, въпреки многото неуспехи. Ще разберете как всичко това оставя белези – и върху живота, и върху музиката, която толкова обичаме. Ще научите ценни уроци от някой,  минал по един път, който малко хора успяват да извървят целия. А дори и да не сте фенове на Red Hot Chili Peppers, можете да приемете „Белези“ като една житейска история, която ще остави следа у вас. Без съмнение!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Махалото“.

Categories: Мемоари, Музика | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com. The Adventure Journal Theme.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 443 other followers

%d bloggers like this: