Мемоари

Войната продължава. Тридесет години съпротива

На една от първите си студентски лекции чух за този случай – японски военен, който прекарва 30 години на остров в Тихия океан, водейки партизанска борба и отказвайки да повярва, че войната е свършила. Звучеше толкова нереално, че дори не ми хрумна да потърся повече информация. И така допреди седмица-две, когато случайно разбрах, че на български език са издадени мемоарите на същия този японски военен.

Hiro OnodaИсторията на Хиро Онода вероятно е една от най-необикновените, които можете да си представите. Едва 22-годишен, в разгара на войната през 1944 г. той е изпратен със секретна мисия на филипинския остров Лубанг. На младия разузнавач е наредено да участва в подривни дейности на острова и да чака нареждания от щаба – в никакъв случай да не посяга на живота си, защото рано или късно ще се върнат за него. Следващите 30 (словом тридесет!!!) години Онода прекарва на Лубанг в пълна бойна готовност, неуловим за властите и напълно неподатлив на многократните опити на неговите близки и сънародници да го убедят, че е настъпил мир и може да се завърне в родината си.

Едва през 1974 г. един японски студент почти на шега успява да срещне Онода в джунглата и дори да поговори с него. Младши лейтенантът е подозрителен към хлапака, но и категоричен – би прекратил съпротивата само ако получи заповед от своя командир. Така откриват вече доста възрастния майор Танигучи, който междувременно работи в книжарница някъде в Япония. На 10 март 1974 г. Танигучи се среща с Онода, заповядвайки му да преустанови бойните действия и да се предаде. 30 години след края на войната последният японски войник предава пушката си, която старателно е почиствал и поддържал в изправност през цялото време, прекарано на остров Лубанг.

„Не се предадох. Моята тридесетгодишна война“ е книгата, която Хиро Онода пише непосредствено след завръщането си в Япония, където е приет като герой от победената нация. Тя е толкова поразителна с лаконичния си, простичък изказ, че изглежда като сценарий на приключенски филм. Японският Робинзон Крузо описва с удивителна памет всички премеждия, през които се налага да премине през всички тези 30… да, 30… години. Първоначално диверсантската група е от няколко души, но те бързо се стопяват, докато се крият от американците в дълбоките джунгли на Лубанг. Капитулацията на Япония минава незабелязано и се зареждат година след година в непрестанна игра на криеница, постоянна смяна на укритията, уморителни преходи и усилия да се оцелее само с ресурсите, които природата предоставя. Книгата на Онода всъщност е и практически наръчник по оцеляване от първа ръка – от умението да си направиш заслон, през поддържането на боеприпасите до начините да убиеш и разфасоваш крава.

20140125_OBP001_0Без съмнение по-удивителен обаче е психологическият момент. Какво може да накара един млад човек да прекара 30 години в пълно отшелничество на затънтен остров накрай света? Може ли чувството ти за дълг да е по-силно от желанието за елементарни условия за живот? Не е ли било голямо изкушението да зарежеш всичко и просто да се предадеш? Хиро Онода отговаря на част от тези въпроси, но това по никакъв начин не намалява удивлението от неговата 30-годишна война. Особено затрогващи са моментите от книгата, в които разказва за многобройните опити на негови близки да осъществят контакт с него на острова – брат му, който седмици наред обикаля джунглата и го вика с мегафон, пее любимите му песни; снимките на семейството му, пуснати със самолети; вестниците, оставени за него в гората, които той приема за „вражеска пропаганда“… Никой от нас не би могъл да устои на подобни неща. Може би има нещо в японския дух, в японското самосъзнание, в чувството на тази източна култура за себеотрицание и за дълг, стоящ над всичко… Уви, трудно бихме го разбрали. Въпреки това книгата на Хиро Онода е удивително свидетелство за силата на човешкия дух – наречете го лудост, безумие, психоза… но сила, безспорно. И триумф на волята над разума. Потресаващо!

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Мемоари | Вашият коментар

„Белезите“ на Антъни Кийдис от Red Hot Chili Peppers

Някои биха я нарекли разтърсващо откровение за борбата с дрогата (нещо като „Blow“ – онзи филм с Джони Деп), други – ефектен наръчник за сваляне на мацки. Музиката е само един от пластовете, при това съвсем не най-дебелият. Във всеки случай „Белези“ на Антъни Кийдис е една от най-запомнящите се музикални биографии, които съм чел!

1502115_10153662275725651_1792920168_nТрудно е да си представи човек какво го очаква зад корицата на „Белези“. Свикнали сме да виждаме подскачащия Антъни Кийдис в клиповете на Red Hot Chili Peppers, винаги правещ разни странни „загребвания“ с ръце в някакъв свой фънки танц, а енергията от музиката на момчетата от Ел Ей просто ни отвява главите. Автобиографията му обаче ни показва човека отвъд образа на фънк рок звезда с милиони продадени албуми и парчета по върховете на класациите.

Всичко започва още в ранна тийнейджърска възраст, когато 12-годишният Антъни се премества от Мичиган в Калифорния при баща си – колоритен ъндърграунд музикант, актьор и наркотрафикант, владетел на нощните клубове и магнит за мацките. Наричат го Спайдър, но в спомените на сина си остава с по-късния си артистичен псевдоним Блеки. Започват тийнейджърски години, които далеч не отговарят на представата за обичайни – както за времето си, така и по днешни критерии.

Да се опитваш да поспиш, за да си бодър за училище на следващия ден, докато някакви хора правят секс на дивана, смъркат кокаин и надуват уредбата, определено не бе шаблонно ежедневие. И си беше мое„.

Именно покрай баща си Антъни получава своето кръщение в магнетичния свят на наркотиците, а така също и първия си досег с жена. Една нощ Блеки просто му „връчва“ поредното си гадже – 18-годишната Кимбърли, с думите:  „Окей, ето ти леглото, ето ти и момичето. Прави каквото пожелаеш„.  На невръстния Антъни толкова му харесва, че бързо поема по стъпките на баща си, а дрогата и безбройните гаджета ще станат част от живота му за дълги години напред.

… Може би и единствена част, ако не се беше появило онова „дребно момче с избити предни зъби, налудничав поглед и голяма коса“ в гимназията Феърфакс. Името му е Майкъл Балзати, но го наричат Флий. Двамата с Антъни ще станат (почти)неразделни приятели и движеща сила на магията, наречена Red Hot Chili Peppers.

Вероятно бихте си помислили, че следват обичайните описания на години, посветени на албуми и турнета, както е в повечето мемоари на рок звезди. Истината е, че наред с първите стъпки към успеха на Chili Peppers, самият Антъни поема надолу по спиралата на наркотичната зависимост. Неусетно книгата се превръща в смразяваща изповед на един човек, достигнал дъното и застанал само на крачка от „другата страна„, която вече е погълнала цяла плеяда талантливи музиканти. Зловещият разказ за дрогата, за многобройните опити за изчистване и многобройните провали, за клиниките, абстиненцията и връщането отново „под моста„, сред отрепките в призрачния свят на престъпност и опиянение оставят музикалната кариера и развитието на групата малко на заден план. Разбира се, музиката я има – уникалната фънк енергия на Red Hot Chili Peppers. Има ги и безбройните мацки, и лудите купони, и концертите, на които момчетата от Ел Ей свирят само по чорапи, нахлузени върху интимните им части… Въпреки това личната борба на Антъни с наркотичния ад буквално „белязва“ книгата. Тъкмо си мислиш, че след поредното посещение на клиника или след поредното „изчистване“ всичко ще свърши и ще дойде катарзисът, когато нещо се случва и на пръв поглед спокойният, излекуван и уравновесен Антъни вече се въргаля, натъпкан с наркотици.

Ще се изненадате колко може да продължи една такава борба. Ще се изненадате и от безкрайната издръжливост, от падането и ставането, но и от непоколебимата воля на този човек да остане себе си и да се изчисти, въпреки многото неуспехи. Ще разберете как всичко това оставя белези – и върху живота, и върху музиката, която толкова обичаме. Ще научите ценни уроци от някой,  минал по един път, който малко хора успяват да извървят целия. А дори и да не сте фенове на Red Hot Chili Peppers, можете да приемете „Белези“ като една житейска история, която ще остави следа у вас. Без съмнение!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Махалото“.

Categories: Мемоари, Музика | Вашият коментар

Въздушните асове в небето на войната: Покришкин

Въздушните битки  вероятно са най-вълнуващата част от една война или поне така изглежда, когато гледаме пресъздадените във филмите сражения или пък четем спомените на авиатори. Всъщност нито една документална поредица или кино продукция не може да подейства толкова силно на въображението, както мемоарите на истинските пилоти. Защото всеки ред, всяка страница от тях е жива, пулсираща история, написана от първо лице и буквално миришеща на барут.

1451536_10153566327250651_1905729895_nИзчел съм доста биографии на летци – предимно написани от немски пилоти, господарите на небето през по-голямата част от Втората световна война. Ето защо ми беше изключително любопитно да видя другата гледна точка през погледа на съветски летец. И то не кой да е, а три пъти героят на Съветския съюз Александър Покришкин. В своите мемоари, озаглавени „Небе на войната“, той превежда читателя през цялата одисея на войната – от трагичните дни на 1941 г. до триумфа в небето над Берлин 4 години по-късно. Одисея, през която самият той успява да премине невредим, за разлика от милиони други негови сънародници.

Мемоарите на Покришкин се различават доста от тези на немските му съперници. Докато при пилотите на Луфтвафе линията на повествованието води от бляскавите победи към горчивия край в развалините на Германия, то съвсем обратното четем в „Небе на войната“. Там виждаме съветската авиация във време на върховни изпитания – с остарели и малко на брой самолети, превъзхождани по всички параметри от връхлетелия противник. В тези първи седмици и месеци на войната, когато са принудени да отстъпват на изток с всеки изминал ден, съветските летци губят много хора, но в същото време каляват волята си да се сражават. Самият Покришкин е пример за това. В първия си боен полет той прави нещо ужасно – по грешка сваля руски самолет, а навигаторът му загива. Доста трудно е да се възстановиш от подобен инцидент, но бойната обстановка не позволява на младия летец да се двоуми за бъдещето си като изтребител – войната изисква ежедневни усилия, хвърлени срещу врага. Покришкин продължава да изцежда максимума от своя малък МиГ-3, а ежедневните въздушни битки с „месерите“ и „юнкерсите“ на Луфтвафе го научават на тактика, която по-късно ще предаде на по-младите от него летци.

Моментите, в които ветеранът разказва за някое от стотиците сражения или за инфарктно приземяване с повреден самолет, са толкова много, че всичко изглежда почти като на лента. В същото време смъртта и огорчението от загубата на боен другар са вечни спътници на победите. Покришкин разказва с тъга за безчет свои колеги-изтребители, които губят живота си в бой с немците или поради нелеп и злощастен инцидент.

Alexander-Pokryshkin

Любопитни са моментите, в които летецът описва постъпването на нова техника в бойните части или изпитанията на нов самолет. Тогава именно се засилва и убеждението на боеца, че победата в крайна сметка ще бъде на негова страна. С голяма доза късмет и с истинско майсторство в овладяване на тънкостите на въздушния бой, Покришкин сменя няколко типа самолети, представяйки се блестящо както с МиГ-3, така и с Як-1, а после и с „аерокобрата“, докато в крайна сметка настъпва преломния момент и в небето на войната пълновластен господар става съветската авиация.

Книгата не разказва единствено за битки, разбира се. Те са само част от нелекия живот на фронта, но има и още – кратките мигове на завръщане в родния град, влюбването и раждането на първата рожба, чисто човешките вражди и борба за надмощие в един свят от военни чинове и особени характери, и т.н., и т.н.

Чудесно е, че тази автобиография се появи отново на български език по случай 100-годишнината от рождението на Покришкин. Известно недоумение предизвиква странната корица, която определено не говори добре за графичния дизайнер, но нека външният вид не ви подлъгва – съдържанието е 100-процентова вълнуваща сага, която ще ви изстреля в небето на въздушния бой. Там, където само безразсъдно смелите оцеляват.

Публикувано от Жоро

*Книгата бе предоставена на „Библиотеката“ от издателство „Албатрос МДВ“

––––––––––––

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Димитър Недялков – „История на българската военна авиация“

Адолф Галанд – „Пръв и последен“

Ханс-Улрих Рудел – „Пилот на щука“

Categories: Военни, Мемоари, авиация | 2 коментара

Автобиографията на Леми: една мръсна рокендрол история

lemiТова ще бъде най-мръсната рокендрол банда на света. Ако ви станем съседи, моравата ви ще загине!

Средата на 70-те е, а заканата идва от Леми Килмистър, който тъкмо е създал Motorhead – една от най-обещаващите рокендрол групи във Великобритания, и се кани да завладее света с мръсния си, шумен саунд. Не ще и дума, щом видях, че издателство „Махалото“ пускат на български неговата автобиография „Леми. Моята история“, вече знаех какво ме очаква между страниците.

Няма изненади, няма! Това е истинският Леми в чист вид – директен и откровен до болка, ироничен, критичен, без преструвки, с типичното си чувство за хумор и с личното си разбиране за рокендрол начин на живот. Книгата е адски забавна, а преводът на Наско Русков е просто страхотен и е едно от най-големите й достойнства, заедно и с редакторската работа, която в „Махалото“ винаги е била на висини.

Обожавам автобиографиите на рок легенди не само защото разкриват интересна информация за тях, а и защото отварят прозореца на времето и те изстрелват в едни от най-магнетичните и неповторими години, за да ги погледнеш отблизо – 60-те и 70-те години на ХХ век са само на една ръка разстояние в спомените на Кийт Ричардс, Пати Смит, Ози Осбърн, а също и на Леми. С доловима доза носталгия фронтменът на Motorhead разказва за младостта си във времето, когато свободата е била издигната в култ, задръжките просто ги е нямало, наркотиците още не са започнали да взимат своите жертви,  зловещите болести липсват, а истинският рокендрол върви ръка за ръка с безброй жени, безсънни нощи, наркотично и алкохолно опиянение и не задължително с умение да свириш на музикален инструмент! Безценни са разказите на Леми за онова време, когато пътищата на повечето рок легенди неведнъж са се пресичали. Един от тези нечовешки моменти в книгата са спомените му за Сид Вишъс, на когото Леми дава уроци по бас.

– Ей, Леми, научи ме да свиря на бас.
– Добре, Сид.
Но след три дни се наложи да му съобщя:
… – Сид, ти не можеш да свириш на бас.
– Да, знам – отвърна той депресиран и си тръгна.
Два месеца по-късно го видях в „Спийкизи“ и ми се похвали:
– Ей, Леми, знаеш ли к’во? Аз съм в Sex Pistols!
Честно, не знам как го правеше. Иначе имаше убийствен имидж. Беше направо перфектен и излъчваше пò Pistols-имидж от самите Pistols.

Супер забавно е споменаването на турнетата с Black Sabbath – Леми е шокиран от факта, че по време на цялото турне Тони Ийоми и компания задължително спят по два часа следобед. Просто гасят всички светлини и ние трябваше да стоим в тъмното, възмущава се басистът.

В книгата фронтменът на Motorhead определено не се свени да споделя откровено мнението си за редица лица от рокендрол сцената и най-вече за хората от музикалния бизнес.  Отнасят си го най-вече гигантите от Sony, спрямо които Леми е наистина безпощаден – от думите му става ясно колко трънлив може да бъде пътят на една рок група, независимо от славата и милионите фенове. При това благодарение на собствения й лейбъл. Nasty…

Лично за мен беше много любопитно да прочета размислите на Килмистър по въпроси, различни от музиката. Всеизвестно е, че Леми е луд на тема Втора световна война, колекционира нацистки сувенири и т.н. Но освен всичко това, задълбоченият му прочит на историята го е накарал да осъзнае някои сериозни истини, напълно валидни и днес. Споделям нещо, което ме порази:

„Не разбирам онези, които смятат, че ако не обръщаш внимание на нещо, то ще изчезне от само себе си. Това е огромна грешка, тъй като ако пренебрегваш нещо, то само ще придобие още по-голяма сила. Цели двайсет години Европа се е преструвала, че не забелязва Хитлер, а можехме да го победим още през 1936 г. – французите са имали възможност да го изритат от Рейнската област и с него щеше да бъде свършено, партията му щеше да бъде свалена от власт. Само че французите избягали – за пореден път – и му позволили да нахлуе там, след това в Судетската област и в Полша, в резултат на което той избил една четвърт от населението на земното кълбо! И това е човек, който не е пушил, нито е пиел, бил е вегетарианец, носел е костюм, къса коса и е имал приличен външен вид. Биха го обслужили във всеки един американски ресторант, за разлика от Джеси Оуенс – героят от олимпиадата в Берлин през 1936 г.“

Джеси Оуенс се прибирал у дома, окичен със слава и цели осем медала, които демонстрирали пред Хитлер преимуществото на едно демократично и расово-толерантно общество, но в родния му град отказали да му сервират вечеря в ресторант, защото е чернокож. Що за идиотщина е това, възмущава се  рокаджията.

В такъв стил са разсъжденията на Леми и за приликите и разликите в поколенията. Нещо, за което можем да се замислим:

В днешно време младите се държат като родителите, срещу които ние някога се опълчвахме. Вероятно ще отгледат сума ти кретени. Ние пък от своя страна отгледахме куп брокери на недвижими имоти и счетоводители и само един бог знае как го направихме. Предполагам, че стана, защото повечето хора се предават.

Разбира се, книгата съвсем не е само откровения и размисли за хората и света. Тя е преди всичко рокендрол, предаден по неповторим начин от лошото момче Леми Килмистър. Задължително четиво не само за феновете на Motorhead, но и за всички музикални ценители. И все пак – ако сте вегетарианец или крайна феминистка, замислете се, преди да разгърнете книгата – на вас специално може и да не ви хареса.

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Музика | има 1 коментар

Далечните полети на 73-то ято

73

Попаднах на тази книжка по време на последния Панаир на книгата в НДК, докато любопитно разглеждах щанда на издателство „Еъргруп 2000″.  Впечатли ме снимката на корицата – величественият бомбардировач Do-17 „Ураган“. Като любител на авиацията не можеше да не посегна към томчето. А то, между другото, се чете на един дъх.

„Далечните полети на 73-то ято“ представлява спомените на българския летец Йордан Пелев и неговите увлекателни разкази за службата му във Въздушните на Негово Величество войски, участието на страната във Втората световна война и ранните години на следвоенния период.

Трудно е началото на 73-то ято. Необходимостта от самолети за далечно разузнаване, заделянето на такива от бомбардировъчния полк и обучението на младите пилоти – тези моменти от родната авиационна история са разгледани отблизо. Любопитни са разказите на Пелев за различните типове самолети – за раздрънкания Avia B-71 („Жерав“), за далеч по-удобния, макар по онова време също морално остарял немски Do-17 („Ураган“). Рядко свидетелство дава летецът за съдбата на тези славни аероплани, които днес можеха да бъдат гордост за авиомузея в Крумово. Повечето от тях са нарязани за скрап по летищата и безвъзвратно изгубени за историята, както с мъка отбелязва авторът.

Do17

Разказите на Пелев за участието му във Втората световна война са изключителни. Досега бях чел предимно мемоари на летци-изтребители и тези спомени допълнително обогатиха картината на военната авиация в периода на войната. Страхът от преградния огън на зенитните оръдия, които пилотите с ловки маневри се опитват да избегнат, силно се е запечатал в спомените на летеца. Силно е и огорчението му от загубата на много бойни другари в небето над Сърбия, Унгария и Македония, но и в нелепи инциденти в родното небе.

Един от най-интересните моменти в книгата е разказът за австрийското летище Целтвейг. В самия край на войната на нашите пилоти е наредено да отлетят за Целтвейг, където са разпръснати голям брой немски самолети, и да вземат като трофеи каквото успеят. Летището е под съветски контрол, но руснаците бързат, защото предстои да го предадат в ръцете на англичаните. Поради чисто българска немарливост, липса на организация и мудност (както описва авторът), нашите не успяват да вземат почти нищо от ценните машини и се прибират единствено с учебно-тренировъчни самолети „Сойка“. Руснаците разрушават останалите с брадви, като отсичат опашките на самолетите, за да не попаднат годни за употреба при английските им съюзници.

След края на войната съдбата отвежда Йордан Пелев в Балчик, където става свидетел на превъоръжаването с руските Ту-2. Мемоарите му приключват в средата на 50-те години, когато действително е отминала епохата на витловите самолети и в авиацията вече няма място за „старите кучета“.

Без съмнение книгата ще се хареса на любителите на военната авиация, които ще открият в нея ценни свидетелства, разказани от първа ръка. Снимките, поместени в нея, със сигурност пък ще са от полза на авиомоделистите, които биха искали да изработят умален модел на български „Ураган“. За мен е чест, че познавам един от малкото живи днес летци, воювали на легендарния Do-17 – Дянко Марков от 2-ро ято на 5-ти бомбардировъчен полк. А книгата на Йордан Пелев е още един поглед към миналото, което сме длъжни да не забравяме.

Публикувано от Жоро

Categories: Военни, Мемоари, авиация | 3 коментара

Човекът, който проникна в Аушвиц

Хората, които все още могат да споделят своите преживелици от времето на Втората световна война близо 70 години след края й, със сигурност стават все по-малко и по-малко с всеки изминал ден. Кое би накарало един човек да чака толкова години, за да разкаже своята интригуваща история? Това беше първият въпрос, който си зададох, когато видях тази книга. И въпреки обясненията на автора й, въпросът продължава да не намира отговор.

Британският войник Денис Ейви, участвал във войната срещу Германия и дочакал капитулацията й като военнопленник в Източна Полша, пише своите мемоари едва през 2011 г. Вероятно те биха минали незабелязано за широката общественост, ако не беше един особен момент от тях, дал основание и за заглавието на цялата книга – „Проникване в Аушвиц“. Това вече е нещо друго. Проникване в Аушвиц, при това доброволно, от любопитство? Кой би направил подобно нещо? Денис Ейви твърди, че го е направил. Въпреки съмненията на различни критици, журналисти и историци.

auschwitzСама по себе си „Проникване в Аушвиц“ е доста интересно четиво. Авторът разказва изключително подробно за бойния си път, който започва от пясъците на Северна Африка и всъщност свършва именно там. Сраженията срещу италианците приключват, в Африка настъпва Ромел с неговия „Африкански корпус“ и за британските войски положението се затяга. Ейви попада в германски плен и е изпратен обратно в Европа. По пътя обаче корабът му е торпилиран от съюзническа подводница – загиват голяма част от пътуващите, предимно новозеландски военнопленници. Младият британец успява да се спаси и да се добере до бреговете на Гърция. Отново е заловен и изпратен в лагер, разположен съвсем близо до Аушвиц III Моновиц, един от няколкото лагера в ужасяващата система, запомнена от историята с името Аушвиц.

Тук британският войник разбира колко щастлив е, че се е родил в англо-саксонска страна. Макар и принудени да работят, англичаните са третирани сравнително добре. Отношението към руските пленници и към евреите е било като към животни. Именно там, трудейки се на новостроящия се завод на индустриалния гигант ИГ „Фарбен“, Ейви с удивление забелязва ходещите скелети в раирани костюми, които като мравки сноват по обекта и работят до пълно изтощение от сутрин до вечер. Усеща и сладникавата миризма на дим, идваща от лагера в далечината. Слуховете витаят наоколо, но за един военнопленник е трудно да разбере нещо повече. У него се заражда безумното желание да проникне в Аушвиц. Самата акция представлява съвсем кратък момент от около 30 страници, в който британецът на два пъти разменя дрехите си с раираните дрипи на еврейски затворник и влиза в лагера за по една нощ. Не научава много повече, отколкото е знаел до този момент, но адреналинът със сигурност е бил впечатляващ.

Последната част на книгата е посветена на следвоенния живот, в който Ейви запазва мълчание за своите премеждия. По собствените му думи – никой не се е интересувал от това. Едва преди няколко години той разкрива какво е извършил и медиите надушват темата. Всъщност книгата е и последствие от разшумялата се история. И макар заглавието й да е преди всичко маркетингов трик (реално половината книга са военновременни спомени, останалата половина – спомени за годините след войната, а страниците, посветени на проникването в Аушвиц – едва около 30), книгата е доста добро четиво и увлича с гледната точка на един британец, който е успял да види от мястото на събитието пусната в действие огромна машина за изтребление на хора, наречена Аушвиц.

Самият той спасява от сигурна смърт един от евреите, като му осигурява голямо количество цигари – стока, по-ценна от злато в лагерите. И неговият разказ, макар и закъснял с около 70 години, идва да напомни на съвременниците за времената, когато човешкият живот е струвал по-малко от една цигара…

Георги Грънчаров

*Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Skyprint“

Categories: Военни, Мемоари | Вашият коментар

Котешки лапи на лунна и дневна светлина

Lapichki

От няколко дни си имам нов приятел – не знам как се казва, защото името му е дадено от друг и то отдавна, но аз реших да го наричам Тигър заради пухкавата му оранжева козина. Засякохме се на улицата съвсем случайно и веднага си допаднахме. После, точно както направих и с Жоро преди много години, веднага го заведох да го запозная с баба. Почудихме се се какво да го правим, защото му личи, че не е бездомник, а пък вкъщи никой не обича котки. Накрая го нахранихме и го оставихме да намери сам пътя към дома си. Той обаче предпочете да остане при нас, разделяйки вниманието си между оградата на нашата къща и тази на съседите.

DSC_6235Не съм от най-големите любители на животните, не мога да им се доверя изцяло, а пък на котките да не говорим. За мен дилемата куче или котка никога не е съществувала – ако някой ден имам възможност, определено ще имам до себе си „най-добрия приятел на човека“, а не някой като Тигър. Въпреки това с него завързахме едно крехко приятелство и сега с баба и дядо се шегуваме, че това си е нашата котка.

За много хора обаче връзката с домашния любимец е най-специалното нещо в живота им и ако сте от тези, които наблюдават отстрани и се чудят на какво се дължи това, книгата на Денис О’Конър „Следи от лапи на лунна светлина“ ще ви помогне да разберете. Това е първата книга на автора, посветена на необикновеното му приятелство с котарака Тоби Джъг. След нея пише още две, също посветени на котешките следи в живота му, но те все още не се намират на български.

PawTracks1

Когато започнах да чета „Следи от лапи на лунна светлина„, очаквах весела история за някой котарак-разбойник, но още с първите страници започнах да се чувствам, сякаш съм попаднала на някоя дипломна работа на завършващ студент, специализиращ в някоя точна и суховата наука – изгладени изречения, лишени почти изцяло от всякаква музикалност, които ме спъваха на всяка страница. „Човекът не е писател, все пак, казах си – доктор по педагогика и психология е…“ И му личи. В последно време съм станала много чувствителна към нещата, които книгите издават за своите автори. Тоест: и без да знаете, че този човек е доктор по педагогика, ще го разберете от стила му на писане и почти маниакалната последователност, с която разказва. Не се отклонява, не прави лирични отклонения – дори ако трябва да опише залез, ще го направи като някой учен. Когато обаче свикнете със стила му, вече сте нагазили в дълбоките води и можете да се оставите на историята, която е много, много мила.

Ако някога сте спасявали нечий живот, било то и на някое четириного или дори на красива пеперуда, знаете какво е усещането да пазиш надежда, дори когато ясно съзнаваш, че няма смисъл от това. Въпреки това продължаваш напред – като Денис О’Конър, който в последния момент се решава да спаси едно малко коте от кабинета на ветеринарния лекар. Майката и другото ѝ коте вече са издъхнали.

PawTracks2Денис посвещава следващите седмици в усилия да върне клетото животно към живота и изобретателността му е наистина невероятна. Мисля си, като чета книгата, че най-вече любовта и вярата са спасили неговия малък приятел, така че той след това да успее да спаси самия автор, по негови думи. След като котаракът се съвзема малко по малко, той започва да разглежда света около къщата, в която живее, но винаги в близост до О’Конър. Тоби Джъг, така го нарича Денис, става първи приятел на своя спасител и заедно минават през малки пакости и големи приключения.

Книгата описва първата година след спасяването на Тоби, която е най-критична, но и най-емоционална. В един момент потъвате в историята и сякаш я преживявате заедно с автора. Мисля, че точно този странен стил, за който ви споделих, е причината да се почувствате все едно седите от едната страна на камината, а от другата Денис ви разказва бавно, обмисляйки всяка своя дума, за нещо, което сякаш се е случило току-що. Пред очите ви изниква образа на Тоби Джъг, но ако все пак не сте с достатъчно богато въображение, в книжката има и страхотни илюстрации на вдъхновяващи моменти от историята.

Накрая трябва да ви споделя, че дори да не сте почитател на котките, този разказ пак ще ви се хареса, защото в него става въпрос не толкова за необикновената връзка между един котарак и неговия стопанин, колкото за отдадеността, любовта и състраданието, които всеки от нас трябва да проявява по-често. А тук-там, между тревогите и треперенето над Тоби, ще крадете домати, ще се катерите по дървета и ще приключенствате на гърба на един мил кон.

Публикувано от Девора
Книгата бе любезно предоставена на Библиотеката от изд. „Еднорог“

Categories: Мемоари | Вашият коментар

Симеон Радев за Балканските войни (1912 – 1913 г.)

Radev

Едва ли има българин, който да не е чувал за Симеон Радев. Изтъкнатият публицист, журналист и дипломат е познат най-вече като автор на „Строители на съвременна България“  – един мащабен труд, превърнал се в настолна книга за поколения българи.

Доста по-малко известни са други произведения, които остават малко или много в сянката на „Строителите“. А от тях има много какво да се научи, при това от източник, участвал практически в най-важните събития от първата половина на ХХ век  в самите точки на кипене. В тази връзка, чест прави на издателство „Изток-Запад“, които поместиха в своята поредица „Забравените българи“ две малки, но много интересни произведения на Симеон Радев, посветени на личното му участие в Балканските войни в периода 1912 – 1913 г.

SimeonRadev„Това, което видях от Балканската война“ пресъздава личните спомени на младия тогава български журналист от войната в Източна Тракия, където е повлечен от онзи удивителен устрем на българския народ за освобождение на поробените земи. Непосредствен участник като войник за свръзка, Радев разказва своите преживелици доста увлекателно, с опитното перо на публицист. Ежедневните гледки на напредващи или стануващи войници, даващи заповеди офицери, оръдейни гърмежи, разорени села и смърт са се запечатали в съзнанието на автора. Малки случки, малки трагедии, триумф и разочарование се редуват с пълнокръвно пресъздадени образи на военачалници, изплували през 100-годишната дистанция на времето. Автентичен разказ за войната, написан с много съпричастност към героизма и саможертвата на българските войници и нескрито огорчение от злощастната развръзка, донесла на България първата национална катастрофа.

Когато облаците над България се сгъстяват през лятото на 1913 г. и българската войска се изправя срещу всичките си съседи, Симеон Радев е отзован от фронта и изпратен в Букурещ, където предстои да се реши съдбата на родината му. Така се раждат неговите мемоари под името „Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г“ – по мое мнение, доста по-ценното и любопитно от двете творби, поместени в сборника. Тук виждаме вече един друг Симеон Радев – дипломат, общественик и пламенен родолюбец, на когото предстои тежка битка с корави противници от всички балкански страни.

В Букурещ всъщност се състои печалната конференция, на която балканските страни, подкрепени от Великите сили, вземат своя дял от поставената на колене България. След съдбовния 16-ти юни, когато българските войски нападат довчерашните си съюзници, родната армия се изправя срещу армиите на всички балкански народи. Започват сражения с гръцките и сръбски войски на запад и на юг, от североизток нахлуват румънските с претенции за Добруджа, а победена Турция настъпва и завзема обратно Източна Тракия. Никога до този момент съдбата на държавата на е висяла на толкова тънък косъм. Именно затова задачата на родната делегация в Букурещ е от мъчна по-мъчна. Тя трябва да постигне бързо примирие с цената на възможно най-малко териториални отстъпки – нещо, почти невъзможно с оглед на ситуацията. Симеон Радев описва много точно целия трагизъм с думи, които ме накараха да изтръпна:

Войниците от Северна България знаеха, че румъните са в техните огнища; тия от Тракия чуваха за паниката от турците. Имало е народи в трагично положение, за които се казва, че са се били с гърба на стената. Зад гърба на нашия войник нямаше стена. Той се биеше, отвсякъде обкръжен… Вазов възпя Шипка. Но Калиманица е по-голяма от Шипка. Тук нямаше Русия със своята мощ. Тук България стоеше сама със своите сетни сили.

Думите на Радев се отнасят до момента на примирието, когато българската войска прави нещо изумително – изнесла основния товар на войната срещу Турция, тя се изправя от първоначалните удари на бившите си съюзници, дава отпор на сръбските войски и почти обкръжава гръцката армия. Именно тогава от Букурещ идва примирието и дипломатите на балканските държави сядат на масата за преговорите.

Авторът разказва с удивителни подробности за цялата обстановка, дипломатическите совалки, подмолните игри и явните спекулации, които вижда с очите си в румънската столица. Той прави изключителни портрети на своите съвременници – румънски, сръбски и гръцки дипломати, решени на всичко, за да наложат на България един унизителен мир. Много силно прозвучават думите на сръбския представител Спалайкович:

Ние не искаме вашето приятелство. Ние искаме с вас една граница, която да бъде до гърлото ви като един юмрук, с който да можем всякога да ви строшим челюстта.

Книгата е изключителен репортаж за съдбовната драма, която се разгаря в Букурещ. Непреклонността в претенциите на довчерашните съюзници, предателството на Румъния, грешките от българска страна, но преди всичко голямата игра на Великите сили, които с едно намигване решават съдбините на малките народи. Безценен документ, написан страшно увлекателно и действащ доста отрезвяващо за читателите-идеалисти.

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Изток-Запад“

–––––––––––

Ако публикацията ти е харесала, виж още:

Иван Дочев – „Сага за Балканската война“

Categories: Балкански, Военни, Мемоари, Политическа | Вашият коментар

Един ден на Иван Денисович

Не е от книгите, които ще те разтърсят из основи…

Няма да остане в историята като литературен шедьовър.

И въпреки това е сред най-важните книги на ХХ век. „Един ден на Иван Денисович“ е доста далеч от сложната, всеобхватна, осъзнаваща историческата си мисия рамка на „Архипелаг ГУЛАГ“, превърнала Александър Солженицин в месия на промяната. Тя е малко, съвсем тясно прозорче към онази реалност, все по-далечно заглъхваща и отдалечаваща се от паметта на съвременниците. В този смисъл е много по-близо до „Колимски разкази“ на Шаламов. И въпреки това, както вече казах – малко, тясно прозорче.

През него можеш само да провреш глава, за да видиш затворническия бит в затънтен лагер, мъничка брънка от зловещата машина на ГУЛАГ. Един ден от общо три хиляди шестотин петдесет и три на Иван Денисович някъде на Север. При това – колко ироничен избор на автора – един щастлив ден. Може би не ви се вярва, че книга за сибирските лагери може да отразява един щастлив ден, но това е самата истина. За Шухов от 104-а бригада това е самата истина. Неговото щастие се изразява в няколко неща – за малко се изплъзва от карцер, на бригадата му се пада сравнително лек обект за работа на минус 20 градуса студ, хапва една каша в повече на обяд, а вечерта успява да изяде цялата порция на друг затворник, великодушно предостъпена му от него.

Солженицин ни позволява да разгледаме в детайли един кратък миг от този мизерен, ужасяващ и безнадежден живот, който са принудени да водят милиони затворници, осъдени на 10-20-25 години лагер и принудени да работят под заплахата на автоматчици в гигантската сибирска империя на Съветския съюз. Робски труд. Осъдени души. Когато си загубил всичко, една допълнителна каша на обяд е истинско съкровище. Можеш да запазиш хляба си за по-късно. Но трябва да го зашиеш в завивката си, иначе може да не го намериш вечерта.

Шухов е от дълги години в лагера. Този живот вече е дал своето отражение върху него, моделирал го е, напаснал го е към жестоките условия. Шухов знае как да се нареди на опашка за столовата, къде да застане на влизане в лагера, как да скрие случайно намерената ножовка от охраната. Знае как се държат новобранците и кой няма да издържи на лагера. Пази се от облизването на паниците, което е сигурен път към второто.

„Един ден на Иван Денисович“ не е „Архипелаг ГУЛАГ“, която осъжда и изобличава кошмарите на съветските лагери. Тя просто разказва за тях без емоция, чрез кратък ден от живота на обикновен затворник. Тя не внушава нищо, но помага да разбереш – да разбереш страданието на съветския човек, стъпкан от ботуша на собствената си държава. Помага да видиш мравуняка от погубени души, впрегнати в хомот из сибирските полета и да си дадеш сметка за цената, която човечеството трябваше да плати за лекомисления експеримент на Маркс и Енгелс.

Публикувано от Жоро

Categories: Исторически, Мемоари | 3 коментара

От поручик до генерал – спомените на Васил Бойдев

Едно изключително интересно историческо свидетелство се появи в края на лятото. „Военно издателство“ публикува спомените на ген. Васил Бойдев, записани и обработени от неговия приятел Венелин Димитров в периода 1964 – 1967 г. Истински късмет е, че ръкописът е съхранен чак до днес, защото по този начин до нас достигат безценни факти и подробности, разказани от пряк участник в някои от най-ключовите военни и исторически събития у нас до 1945 г.

Ген. Бойдев е позната фигура за любителите на авиацията. Именно той през 1936 г. се заема с нелеката задача да възстанови военновъздушните сили на България, унищожени и забранени дотогава по силата на Ньойския договор. Пътят му на професионален военен започва от Военното училище и преминава по фронтовете на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни, където става свидетел на триумфа на българската войска и последвалото разочарование от проиграните победи. В средата на 30-те години с подкрепата на цар Борис Трети, Бойдев започва да изгражда наново авиацията. Като командир на военновъздушните сили той често е на дипломатически мисии извън страната – среща се с Гьоринг и с неговите приближени – някогашните въздушни асове от Първата световна война, преговаря за доставките на съвременни самолети за нуждите на прохождащия авиофлот. Именно него неведнъж използва царят, за да сондира намеренията на Великите сили в изострящата се обстановка на предстоящия нов световен конфликт.

Спомените на ген. Бойдев са изключително ценни и поради автентичния поглед върху личността и характера на Борис Трети. Командирът на военната авиация е доверно лице на монарха, който не се притеснява да споделя с него своите опасения и размисли за бъдещето на България в смутните времена на задаващата се война. Чрез спомените на генерала виждаме Борис Трети извън рамките на установено поляризирания му образ – възхваляван като Царя Обединител и отричан като проводник на германските интереси. Според Бойдев монархът е изключително скептичен към победния марш на Третия Райх. Не само че от самото начало не вярва в победата на Германия, но и смята Хитлер за ненормален и не се заблуждава, че т. нар. новоприсъединени към България след 1941 г. територии са окончателно върнати на страната, както тръби тогавашната пропаганда.

Много любопитни са страниците, посветени на присъединяването на България към Тристранния пакт. Те разкриват огромното нежелание на царя и на голяма част от българските държавници (с изключение на Филов) да се ангажират с подкрепа за Германия. Подробно са описани клаузите на договора, според които германски самолети нямат право да кацат на наши летища в населените места, а само на полеви такива, щабовете на войските не могат да се настаняват в градовете, никакви колети не могат да се изпращат от България… Рестрикции, много от които по-късно са грубо потъпкани от германците.

Днес, когато разсъждаваме относно съдбоносния избор, който прави България през 1941 г., присъединявайки се към Пакта, е трудно да си дадем сметка за реалните условия, в които е поставена държавата тогава. Със спомените си ген. Бойдев хвърля светлина именно върху този ключов момент и показва ситуацията на безизходица пред тогавашните управляващи, безсилни пред натиска на германското оръжие.

Книгата е наистина уникално свидетелство и много непосредствен поглед към епохата от един участник в някои от най-ключовите събития, предопределили хода на историята.

Публикувано от Жоро

* Чудесно е, когато бизнесът в България съдейства за появата на бял свят на подобни книги. В случая, спомените на ген. Бойдев се издават с финансовата подкрепа на УниКредит Булбанк. Поздравления за което!

Categories: Исторически, Мемоари, Политическа, авиация | Вашият коментар

Блог в WordPress.com. The Adventure Journal Theme.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 376 other followers

%d bloggers like this: