Места

Капка Касабова ни води отвъд Границата

Когато научих за „Граница“ на живеещата в Шотландия Капка Касабова, книгата вече беше на път да излезе на български език. Прочетох анонса и подсвирнах от възхищение. Каква идея, казах си, каква находчива идея! И наистина, днес, когато думата „граница“ отново пролази в ежедневието ни, когато ни заливат репортажи за безкрайни върволици от бежанци, преминаващи една или друга бразда, когато възходът на национализма пропагандира възраждането на телените мрежи като контрапункт на либерална Европа, да напишеш книга за югоизточното ъгълче на Стария континент, където „започва нещо като Европа и свършва друго, което не е съвсем Азия“ (по думите на авторката), звучи като идеалната рецепта за успех. И Капка Касабова го постига, впрочем – за момента във Великобритания, но, сигурен съм скоро и в други държави.

„Граница“ е амбициозен, добре планиран и осъществен проект, който идва в точния момент, за да открехне на точната аудитория завесата към нещо наистина непознато. Нещо, което винаги е било под носа им, но останало като бяло петно в иначе преексплоатираната карта на Европа. През 2013 г., въоръжена с малко пежо и изострено любопитство, Капка Касабова тръгва на своето пътуване от трите страни на една твърде особена граница: „там, където България, Гърция и Турция се приближават и раздалечават, защото това правят границите – приближават се и се раздалечават„. Прекроявана десетки пъти през годините и размествала със себе си хиляди съдби на хора от най-различни етноси и националности, тази граница „изкушава и отблъсква едновременно„.

Пътуването на Касабова започва от Странджа и завършва пак там, а резултатът е една книга, която трудно може да бъде вкарана в някакво жанрово определение. Пътепис на една доскорошна terra incognita, портрет на хората от периферията, репортаж за задния двор на Европа – както и да я наречете, ще е непълно. Водена от любопитството си да отиде на местата, които допреди четвърт век са били забранена зона, ничия земя, разделена от Желязната завеса, авторката забърква интересен микс от наблюдения, размисли, срещи с автентични обитатели, исторически препратки, които украсява с фолклорни и митологични мотиви, навлизайки дори в плаващите пясъци на магическото и свръхестественото. Тази амалгама ме обърка в началото, където причудливи срещи с нестинари и гадатели си правят компания с истории за източногерманци, убити край браздата в опита си да избягат от комунистическия „рай“. Как го преодолях ли? Припомних си, че книгата е писана преди всичко за чуждестранния читател от правилната страна на Желязната завеса, за когото Странджа и комунизмът са горе-долу еднакво мистични и непознати. Приех рецептата по този начин и четенето потръгна доста по-гладко.

В интерес на истината, Капка Касабова е сътворила изключително живописна и емоционална книга. Невероятни образи са хората, които среща по време на своето пътуване – хората от граничните райони в Гърция, Турция и България, а защо не от Марс, Юпитер и Венера – толкова далечно изглежда разстоянието, което ни дели от техния периферен свят. Свят, белязан от зловещата сянка на границата – вече разпаднала се и загубила кръвожадния си облик от времето на Студената война, но нанесла своите щети по съдбите на българи, турци, гърци, помаци – въобще, тракийци, както самата авторка предпочита да ги нарича: „лица с мургав тен, с пожълтели от чай и тютюн зъби, лица, които имат една обща черта: всички те са пропътували дълъг път по коридора на балканската история и са изгубили всичко, което може да бъде изгубено (но не и езика), за да започнат живота си наново тук. И нямам предвид само тук, от тази страна на границата, а тук, в този край на Балканите, където на никого не му се е разминало и където нагледно можеш да видиш – стига да искаш, – че страданието, както и комшулукът, е едно и също навсякъде и че второто е цяр за първото“.

На фона на тези срещи авторката  повдига и една тема, която и до ден днешен сякаш е табу у нас – за многобройните убийства на бегълци по южната ни граница в годините на соц-а. Истинските истории на млади източногерманци оживяват, за да внесат смразяващ полъх в иначе почти по йовковски лъкатушещото повествование. Касабова се среща и с вече възрастен германец, който през 70-те прави опит да премине, но е заловен и измъчван от българските граничари, а после хвърлен в затвора. Разказът му е покъртителен.

Но „Граница“ е и книга за разпада и безпътицата, които обвиват като отровен бурен бъдещето на този твърде наситен с история регион. За безвремието, заменило електрическия ток по оградата от годините на Студената война. За обезлюдените села и градове, в които бродят само старци и призраци от миналото. Книга, от която ще ви загорчи, въпреки седативното въздействие на магиите, легендите и нестинарските препратки, които са тук, за да впечатлят читателя на Запад.

Въпреки находчивата идея и наистина впечатляващата палитра от образи, с които Капка Касабова ни среща, книгата някак не успя да ме развълнува дълбоко. Неминуемо направих паралел със „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков – Странджа, нестинарите, но и друго… Онзи преднамерен писателски подход, почти академичен –  писане по рецепта, с точно дозиране на конкретните съставки. Тук малко магия, там малко комунизъм (зад Желязната завеса винаги е секси), лични истории на забравени от бога хора, селска автентика, етническа и верска пъстрота – един добър жонгльор с думите може да сътвори чудеса от тези родни сюжети. Чудеса! Ние сме опърпано родопско одеало, от което стърчат разноцветни нишки и умелият писател, придърпвайки оттук оттам по някоя, може да събере в ръката си впечатляващо снопче и да го усуче така, че да заприлича на модела, вече създаден в главата му.

Книги като „Граница“ на Капка Касабова и „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков ме накараха да се замисля, че България е прекрасно място… за писатели-емигранти. Резерват на истории, тихо разпадащ се под тежестта на своето многопластово минало и лоботомиран от липсата на каквато и да било конструктивна визия за бъдещето.  Щедра на сюжети, заредени с „Уау“-ефекти и обещаващи петзвездни ревюта в Goodreads на английски език. Книги, които – въпреки че третират нашето, родното – са предназначени за външна употреба. Не че не са добри, напротив – и двете са по успешни рецепти, и двете са дело на талантливи автори, и двете ще завоюват сърцата на безброй читатели. Но под „сърцеведската“ повърхност шестото ми чувство не открива нещо важно, което ми пречи да ги наредя в алеята на литературната слава. Не мога да назова какво е точно… Просто не го откривам.

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Места, Пътеписи | Вашият коментар

„Цветя от лед и пепел“ рисуват картина в Париж

Сигурно няма човек, който да назове точна бройка на произведенията, посветени на омагьосващия Париж и на неговия символ, Айфеловата кула, било то литературни, музикални, театрални или визуални. За мен е загадка как тази масивна кула от желязо, която на живо изглежда прашна, застрашителна и неприветлива, може да бъде символ на романтиката. Париж – да, но не и Айфеловата кула. Това обаче не ми попречи да се насладя на „Цветя от лед и пепел“ на Беатрис Колин, а тук кулата на Айфел е главно действащо лице, тъй като с всеки издигнат метър от нея се случват какви ли не промени и в живота на главните герои.

Книгата на Колин звучи и изглежда романтична. Въпреки това в нея нея няма да откриете захаросан и предвидим сюжет. Най-голямото богатство на романа е изключително приятното поднасяне на подробна, но увлекателна информация за Париж, за живота и културата в Западна Европа в края на XIX век. Например, когато героите отиват на разходка в парка с колелета, авторката намира как да ни запознае с еволюцията на това превозно средство, без да звучи неадекватно или натрапено, а изборът на тоалети за Алис, че дори и на проститутките, които се споменават в книгата, правят картината по-жива, а героите – „пълнокръвни“, както се твърди и в анотацията на романа.

ken shotwell

Любовната история на Емил и Катрин до някаква степен ми напомня на класическите любовни истории от любими авторки като Бронте и Остин по отношение на това главните герои да са отделени един от друг и въпреки това връзката им да се задълбочава по неведомите пътища на силните и необясними чувства. Не откривам други прилики, но и тази ми е достатъчна, защото авторката е представила главните действащи лица реалистично, изграждайки образите им предимно върху слабостите на техните характери. Емил е талантлив, но до голяма степен неуверен в личния си живот, което го кара да действа на моменти импулсивно или деструктивно. Катрин е интелигентна и чувствителна, но с хиляди задръжки и емоционални окови. В нея се борят разбирането, че авторитетът и обществените порядки са над всичко, срещу интуицията да следва своята по-свободолюбива природа и да наруши всички правила. Когато тези две личности се срещат, всеки усеща привличането, но и всеки се дръпва назад, така че после да се хвърли със засилка презглава в една може би обречена любовна история.

Бих дала много висока оценка на книгата, ако не беше краят. Той съвсем не е лош сам по себе си, но можеше да бъде разказан по-подробно, тъй като в сегашния му вид нарушава ритъма на книгата и дори до някаква степен накърнява тази пълнокръвност на героите, за която стана вече въпрос. Като изключим това и още няколко малки детайла в сюжета или при някои от второстепенните герои, мога да кажа, че „Цветя от лед и пепел“ ми допадна, беше приятно да ѝ се посветя и останах доволна от прочетеното. Даже може би бих я прочела отново!

Девора

Вижте Париж през моите очи в личния ми блог The Happy Beehive:
Изненадващо: Париж!
Париж е най-красив, когато вали…

Намерете още ревюта на книги за Париж в Библиотеката тук

Разгледайте и Прованс с Питър Мейл и неговите книги, чиито ревюта ще откриете тук под буквата П

 

Categories: Любовни, Места, художествена | Вашият коментар

Първите седем на Боян Петров

Имах любопитния шанс да гледам Боян Петров като мотивационен лектор на голямо корпоративно събитие, малко след онзи ужасен инцидент на магистрала „Струма“, където алпинистът едва не изгуби живота си. Когато го поканихa да говори пред публика, той върна имейл, че е със счупен крак, ребра, ключица, лопатка, предстои му поредна операция, но нашето събитие било след три седмици, значи… да, нямало да има проблем да се включи (!). В деня ня събитието, под аплодисментите на няколкостотин души, накуцвайки, но с уверена крачка, Боян се качи на сцената и в следващия час сякаш бомба беше паднала в залата. Никой не мръдна, не издаде звук; стотици очи гледаха как един човек с обикновени думи разказва твърде необикновени неща.

boyan-petrovОще тогава, след като ни разказа за изкачването си на Анапурна и К2, за бруталните условия в Каракорум и Хималаите, Боян спомена, че работи върху книга. Няколко месеца по-късно книгата вече е факт. В ръцете си държа „Първите седем“ – пътепис, пътеводител и наръчник за търсачи на силни усещания. Книгата е насочена към по-специализирана аудитория – катерачи, алпинисти с повече или по-малко опит, но със сигурност с познания за планините, надхвърлящи тези на книжните плъхове като мен. За нас, обикновените читатели, „Първите седем“ е един фантастичен свят на свръхестествени възможности. На усилия, надминаващи представите ни. На воля и твърдост. На смелост, но не и безразсъдство. Свят, твърде любопитен, че да пропуснем този разказ за него.

Боян пише без претенцията на професионален писател и със сигурност не с идеята да създаде художествено произведение или напрегнат приключенски епос. Разказва фактологично, отделя голямо внимание на подготовката си и на организацията на всяка една от експедициите, в които се впуска през последните 15 години. Всяка история притежава собствена пъстрота – дали с някой детайл от пътуването из страни като Пакистан, Индия, Иран и Тибет, дали с премеждията, които очакват дори и най-подготвените алпинисти в прегръдките на планината. Разказ след разказ пред очите ни започва да се оформя прочутата „Хималайска корона“ – колекцията от 14-те осемхилядници, най-високите върхове в света и жадувана цел за стотици алпинисти от цял свят. „Първите седем“, както можете да се досетите, отразява именно изкачването на Боян на една част от прословутата колекция, но и на доста други върхове по цял свят – от Елбрус и Арарат, през Килиманджаро и Аконкагуа, до Анапурна, Канчендзьонга и страховития К2.

Успехите обаче не са всичко. Безкрайно любопитно е да разбереш за провалите, за недостигнатата цел. Трябва ли да се върнеш, когато си едва на метри от върха, но времето и природата са срещу теб? Да, Боян разказва и такива случаи. И те са показателни за едно от най-важните качества, което трябва да има всеки любител на високото – реалистична преценка на обстановката и на собствените си възможности.

boyan-petrov

Книгата е пълна и с безброй съвети, които Боян Петров не се скъпи да дава на занимаващите се с алпинизъм и решените да щурмуват първенците. От предварителната подготовка, през екипировката, организирането на пътуването, намирането на спонсори. Таблици, списъци, схеми, изчисления… Самият Боян споделя, че едно изкачване е преди всичко цифри, изчисления, математика. Нищо не се оставя на случайността. И може би това е разковничето на досегашните му успехи. Както сам споделя в предговора: „Тази книга няма да ви пренесе на върхове, тя просто ще ви даде насоки за подготовка и данни за планините, които евентуално ще поискате да изкачите. Бъдете смели, истински живи, поставяйте си дръзки цели и изкачвайте върхове!“.

Мисля, че историята на Боян до момента ни дава големи шансове да прочетем след известно време и „Вторите седем“, а с примери като неговия българското знаме вероятно ще се вее още много пъти по върховете на света.

Публикувано от Георги

 

Categories: Места, Приключенски, Пътеписи, български | Вашият коментар

101 романтични места в България

„Човекът е човек тогава, когато е на път“, е казал поетът. А в последните години все повече хора установяват сами за себе си правдивостта на това твърдение. Откъде знам ли? Ами, вижте продажбите на двата най-популярни пътеводителя за туризъм у нас – „101 отбивки“ и „Нови 101 отбивки“ на Иван Михалев и Елина Цанкова. От 2015 г. насам двете заглавия са неизменно в челото на най-продаваните книги в България. Подобен успех на нехудожествена литература е изумителен, но той си има своето обяснение. От една страна, повишаващият се интерес на българина към пътуване дори на кратки разстояния в страната. От друга, и това е безспорно – качественият продукт на двата пътеводителя, които съчетават не толкова познати дестинации с фантастични снимки и приятно поднесен текст.

101След наистина феноменалния успех на „Отбивките“, естествено бе да очакваме следващата стъпка на двамата пътешественици. И тя стана факт през миналия декември с няколко значителни новости в концепцията. „101 романтични места в България“ идва с твърди корици, малко по-голям формат, луксозни страници и очарователна снимка на лавандулови поля в стройни колони, докъдето ти видят очите. Издание, обречено на успех. Няма как да не си го помислите, докато се наслаждавате на очарователната корица. При това снимката не е правена някъде във френския Прованс, а в България, която, между другото, от няколко години е номер едно в света по производство на лавандулово масло.

Бърз поглед над съдържанието подсказва още една промяна, при това наистина съществена. Докато „Отбивките“ ни водеха до слабо познати места, някои дори трудни за откриване, то новата книга на Иван и Елина разширява фокуса неимоверно. Дестинациите са разделени не на географски принцип, както досега, а тематично – „На село“, „В града“, „Сред природата“, „Край морето“, „Дворци“, „Вино и СПА“. В огромната си част книгата включва познати на повечето хора локации (странно, но някои от тях присъствали вече в „Отбивките“) – от задължителните градски маршрути на Мелник, Троян, Трявна, Пловдив, Копривщица и Ловеч, до хитови в последните години китни селца като Лещен, Ковачевица, Гела, Боженци. Природните забележителности тук са наистина малко и включват предимно водоеми като язовирите Въча, Кърджали, Широка поляна. Разделът, посветен на морето, ще ви отведе до крайморски градове като Несебър и Созопол, но и до някои от последните сравнително диви плажове, като Иракли и Карадере. На пръв поглед, това определено не са места, които ще ви изненадат, но имат нещо общо – навсякъде е поставен акцент върху романтиката и върху споделените емоции, които можете да преживеете там с любим човек. Тривиалните Белоградчишки скали изведнъж стават малко по-интригуващи, когато разберете, че можете да полетите с балон над тях. Квартал Галата във Варна вероятно не би хрумнал никому като романтична дестинация, ако не види прекрасната гледка към морската столица и закачените по пешеходната алея катинарчета, символ на вечната любов.

Другият нов елемент в книгата, който отсъстваше при предходните два пътеводителя, е наличието на препоръчани хотели, къщи за гости и винени комплекси. Та-да-да-даам! Това вероятно ще се стори странно на някои от читателите, други ще го приемат като откровена реклама. Истината е, че всички тези места се вписват доста добре в цялостната концепция на книгата. Когато планираш романтично пътуване с любим човек, стъпка номер едно е да си избереш дестинация, а направиш ли го, неизбежно идва въпросът с настаняването. България е рай на посредствеността и кича, когато стане дума за туризъм. Ако искаш нещо различно, нещо по-стилно или оригинално, изпадаш в много затруднено положение. В този смисъл, препоръките на Иван и Елина идват точно на място и аз лично вече си харесах няколко места, които бих пробвал с удоволствие.

Единственият момент, който ми идва в повече, е разделът, посветен на дворците. По-конкретно подредбата там, защото до двореца Царска Бистрица идва хотелски комплекс „Валентина Касъл“ в с. Огняново, а дворецът Евксиноград е залепен до „замъка“ в Равадиново. Като любител на Третото българско царство душата ми протестира срещу това мирно съжителстване между исторически сгради от династията на Кобургите и бутафорни примери за мутро-барок с претенция за „дворци“. Но въпреки това имам подозрението, че ще се намерят достатъчно фенове на последните.

Ако трябва да обобщим, безспорно „101 романтични места в България“ поема по нов път от предшествениците си. В „101 отбивки“ двамата автори бяха заявили: „защото тази книга е за пътешественици, а не за туристи“. Тук пътешествениците отстъпват път на влюбените двойки, които търсят не просто приключение, а неща като комфорт, релакс, романтика, обстановка. С доста по-универсална аудитория, книгата ще бъде оценена от масовия читател, защото събира на едно място цялата необходима информация за организирането на романтичен уикенд или бягство от сивия делник. И ако следваме логиката на пътеводителите до момента, след отбивките и романтичните места за двама, мисля, че мога да се досетя какво ще е следващото книжно предизвикателство, което ще ни отправят Иван и Елина. Но… тайна… ще си го запазя за себе си. Дано позная.

Публикувано от Георги

Categories: Любовни, Места, Пътеписи | Вашият коментар

„Ние, удавниците“ в търсене на спокоен пристан

Още когато погледнеш корицата на тази книга, вече знаеш, че е нещо специално. Водовъртежът, нарисуван на нея, започва да те увлича. Той, впрочем, те чака и вътре, между страниците – веднъж попаднеш ли сред него, няма спиране до последния ред.

nie-udavnicite„Ние, удавниците“. Прекарах близо три дни в пълна изолация и отдаденост на тази книга с нейните над 800 страници. Карстен Йенсен е сътворил нещо изключително. Датчанинът, роден в малкото островно градче Марстал, е направил истински художествен монумент на родното си място. Хипнотизиращ роман, в който вълна след вълна те заливат, докато морето не стане част от теб, докато не станеш един от тях, удавниците, изгубени сред световния океан.

„Ние, удавниците“ e трибют към няколко поколения моряци, превърнали името Марстал в нарицателно за тази особена професия. Романът проследява близо век от историята на града от средата на XIX век до края на Втората световна война през личните истории на различни герои. Животът на всеки от тях, разбира се, неминуемо е свързан с морето. Какво кара мъжете на Марстал да тръгнат по море, сякаш са закърмени с него още от люлката? За какво е този неумолим копнеж по безбрежните океани? Може ли тази връзка да бъде унищожена?

„В живота на моряка идва момент, мислех си, когато той вече не се чувства у дома си на сушата и тогава се отдава на Тихия океан, където окото никъде не среща земя, където небето и морето се оглеждат едно в друго, докато горе и долу загубят значението си, където Млечният път прилича на морска пяна, където земното кълбо цепи като лодка развълнуваните води, а самото слънце е като мъничка точица подводно сияние сред небесния океан“.

Сред подобни магнетични описания ви предстои да плувате, веднъж попаднете ли във водовъртежа на тази книга. Йенсен разказва като истински хроникьор, с удивителен стил, от различни гледни точки. Понякога е част от неназованото множество, жителите на Марстал, моряците от корабите; друг път е в обувките на един или друг герой, създавайки широкомащабна картина на един град, посветил се на мореплаването и обрекъл своите жители на скиталчество.

„В Марстал всички улици бяха главни. Всички водеха до Световния океан. Китай беше в задния ни двор. През дворовете на схлупените си къщурки виждахме бреговете на Мароко.“

Особени са героите на Йенсен. Сурови, издръжливи, навъсени, неустрашими мъже, програмирани сякаш от обща матрица – да търсят широките простори на океана, далеч от сушата, далеч от семействата, далеч от презрените професии на ровещите земята. Някои прекарват целия си живот в непрестанно скиталчество. Докато морето ги погълне или докато нещо в тях – някакъв друг копнеж може би – ги накара да зареждат всичко и да избягат.

„Ние не плаваме, защото има море. Плаваме, защото има пристанище. Не към далечните цели тръгваме първо. Първо търсим убежище“.

Но в този роман не само копнежът по морето е стихия. Огледалният образ виждаме в лицето на жените на Марстал – осъдени да бъдат вечно чакащи, да бъдат глава на семейството, да оплакват изчезналите си мъже без гроб и без кръст… Могат ли те да обърнат съдбата си, да се изправят срещу морето, което ги разделя от съпрузите им? Една жена ще опита да направи именно това. Виждаме я в образа на Клара Фрийс – майка, вдовица и неподозирано силна личност, която ще си постави за цел да отмъсти на морето, да извади моряка от марсталския мъж.

Безкрайно любопитно е, че макар действието да се развива в един период от близо век, повечето герои под една или друга форма остават неподвластни на времето, преминават от една епоха в друга. Ще видим едни ботуши, обиколили няколко пъти цялото земно кълбо, да си проправят път през годините наред с името на легендарния си собственик; ще проследим какво се случва с една смалена глава и с тайните, които крие тя. Ще преживеем три войни заедно с жените и мъжете на Марстал – войни, които ще поставят пред изпитание неустрашимия дух на островните хора. Ще видим как водовъртежът на събитията завърта всички – едни ще изкара на гребена на вълната, докато други ще завлече дълбоко в морските недра.

Не си спомням откога не съм чел нещо толкова завладяващо. „Ние, удавниците“ е истинско съкровище, което ще разпали копнеж по морето дори и в най-задрямалата душа. Аплодисменти за ИК „Жанет 45“, както и на Мария Змийчарова за страхотния превод! Винаги е прекрасен полъх да прочетеш нещо такова.

Публикувано от Георги

 

Categories: Места, Приключенски, Скандинавска | Вашият коментар

„Цигуларят от Венеция“ – дневникът на една венецианка

cigularqtЛюбовните романи! Или ги „консумираш“ с удоволствие, или изпитваш върла неприязън към похабената хартия за печат. Има и един особен вид хора, които нямат нищо против някой любовен роман веднъж-два пъти в годината, но имат и по-високи от средните изисквания към сюжета и към стила на автора. Мисля да се причисля към тях, защото не си падам нито по евтините авантюри на чиклита, нито по пълното въздържание от по-лека литература. „Цигуларят от Венеция“ е класически любовен роман и като такъв, няма да ви впечатли с дълбочина, нито с уменията на авторката Алиса Паломбо, но пък е от тези книги, за които мога да кажа: „Ами защо пък не?“.

Написан като разказ на младата Адриана за невъзможната ѝ любов с известния композитор Антонио Вивалди, романът звучи като дневник на непокорна тийнейджърка, отколкото като изпипано литературно произведение. Имам много критики към него, но в същото време не съжалявам, че прочетох книгата. Чудех се как да я опиша, защото не е лоша. Не е лоша, но е слаба. Най-силната сюжетна линия, която би трябвало да е любовната история на Адриана и Вивалди, е толкова посредствено представена – все едно някой да рецитира с патос най-баналните думи, за които може да се сети. Вместо да плени читателя, тази любов го отегчава. В останалата си част книгата е значително по-добра и си мисля, че ако Паломбо беше написала роман, който просто да разказва историята на една свободолюбива венецианка от XVIII век, щеше само да спечели. Самият образ на Вивалди е недоразвит, блед и изключително неправдоподобен и „осакатен“. Говорим за човек на изкуството, за музикант, който е носил в себе си толкова силен заряд, че е разбираемо един автор да срещне затруднения в описанието му. Въпреки това вярвам, че има и такива автори, които биха се справили с подобно предизвикателство.

venezia_1_happybeehivecom

Ако оставим критиката настрана, „Цигуларят от Венеция“ ще ви донесе приятни емоции, тъй като историята не е пропита с излишен драматизъм и всичко в нея тече плавно. Наистина хвърля светлина върху обичаите и привичките на венецианското общество от това време, което е интересно и романтично. Проследяването на живота на Адриана – от момиче, което ходи тайно на уроци по цигулка и се влюбва в учителя си, до майка на три деца от много по-възрастен от нея мъж – всъщност е любопитно и показва на читателя как понякога можем да намерим пристан от съкрушителните си емоции в ежедневие, което не е това, за което сме мечтали, но стига да му дадем шанс, може да има и своята щастлива страна.

С намигване ще споделя на тези от вас, които са в края на своето юношество, че понякога голямата любов, която си мислите, че изживявате, може да поразбърка по доста неприятен начин живота ви. За мен съдбата на Адриана, макар и литературна измислица, всъщност е много често срещана и в реалния живот. И то не само при девойки на 18, а и при доста по-големи (тук вече повдигам вежди многозначително). Ако махнем Вивалди от картинката, тази венецианка все пак щеше да има и свободата си, щеше да реализира мечтите си и в последствие щеше и да открие любовта. Но нали затова сме млади – за да страдаме и да вярваме, че любовното опиянение е единственото важно нещо на този свят!

Наздраве за романтиците, които ще посегнат към тази книга и ще открият точно това, което им трябва!

Девора

Categories: Драма, Любовни, Места, художествена | Вашият коментар

Обсебен от българската земя

Вероятно сте забелязали, че вече две години името на Георги Божинов не слиза от рафответе с най-продавани книги в повечето книжарници, а кориците на „Калуня-каля“ и „Караджата“ – двата възкресени от забвението благодарение на ИК „Хермес“ романа, продължават да надничат от всеки ъгъл. Този успех не е случаен. Ще кажете, дължи се на необичайния поглед, който Божинов отправя към конкретни исторически събития. Да, но има и нещо друго. Писаното от него е истинско пиршество на словесността. И не е нужно да си лингвист или филолог, за да изпаднеш под силното въздействие на този изключителен стил, на това огромно речниково богатство.

kukuvitsa-kukaЗабелязали ли сте и друго – и в „Калуня-каля“, и в „Караджата“ има един неназован герой, също толкова пълнокръвен и значим, колкото и Калуньо, и Караджата. Това е природата. Божинов наистина е „обсебен от българската земя“ (по думите на Георги Цанков). И точно това обсебване виждаме отново в сборника с документални разкази и пътеписи „Кукувица кука“. Трета възкресена от забравата книга, все във същата стилистика на художествено оформление, която идва, за да хипнотизира отново нарастващата армия от почитатели на Георги Божинов.

Тук няма да срещнете онези магнетични, сложни и разкъсвани от противоречия образи на Калуньо и Стефан Караджа. Героите са случайно срещнати обикновени хора в най-затънтените кътчета на България, някъде из 70-те години на ХХ век. Епизодични срещи, предадени документално, като стенографирани, които показват полароидна снимка на един отдавна отминал, мъничък и незначителен живот – в селца и махали, за които едва ли някога сте чували; по пътища, по които вероятно никой вече не минава. Божинов разказва за срещите си с онази порода хора, които никога не биха били герои на нечий разказ, дописка или репортаж. Но веднъж влезли в досег с този изкусен портретист на малкия човек, те придобиват образ, стават ни близки, припознаваме в тях спомен за някого… или просто докосват сърцето ни с първичната си, недокосната същност и автентичност.

Тези малки срещи, малки случки идват на фона на огромния, жив, пулсиращ и опияняващ образ на природата, който се излива от всяка страница. Всяко стръкче трева, всеки залез, дърво, щурец в разказите на Божинов са елементи на жива картина, която те обгръща. Усещаш ги, вдишваш ги, виждаш ги пред очите си. „Сочни“, изпълнени с движение и характер са описанията му на природата, която го заобикаля в непрестанните пътувания из забравени от света места.

Вижте как описва един единствен бук този изумителен разказвач:

„Виждал съм всякакви букове. Влизал съм във всякакви букаци – млади и стари, диви, задрямали, тъмни денем, колкото нощем, непрогледни и неизбродни караормани. Такъв бук не бях виждал. Не бе кой знае колко голям, не. Сечен, зараствал, кастрен, пускал нови клони, пак сечен, дялан, заливал дяланото… дървесината му само на ребра и буци. Стъпил здраво с единствения свой огромен орлов крак на земята, разперил многобройни пръсти, набъбнали и възлести, забил здраво здрави нокти в пръстта… Силен, страшен бук, безстрашен бук, корав и грапав, блъскан от бури и брадви, оцелял за нови бури и брадви. Стои и не мърда, изопнал гърди срещу света, от гърдите му напира сила. Стои в необятното свое време, както стои в него и човекът по тези места. Както българинът по тези места се е хванал здраво за миналото свое време и както се хваща за бъдещето… „

Виждаш го, вдишваш го, почти го докосваш. И въпреки това авторът е толкова скромен, че да омаловажи труда си, дори да нарече опитите за описание на природата „кощунство“. Той, който може да види в един бук събирателен образ на българина „по тези места“, заявява:

„Защото хубостта, и природната, не се описва. Преживява се. От всички и от всекиго по негов код, безотчетно и безсловесно. Защото у всяко чуждо описание е замразено едно чуждо общение, което замества твоето. И защото всяко описание, всяко публично преживяване на една съвсем нова любов, дори да отекне в чуждото съпреживяване, е себепоказен и празен оборот от отминало, единствено, еднократно чувство, чиято прекрасна и гореща някога жива изменчивост е охладена в спомен“.

Прочетете го пак, ако не сте успели да уловите посланието. Отпийте от него. Аз лично, попадайки на този цитат, просто спрях, върнах се и го прочетох бавно, буква по буква. Вокализирах го. И го оставих да се разлее по вените ми. А това е само фрагмент. В книгата има още толкова много…

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Места, Пътеписи, Разкази | има 1 коментар

Храната – италианското щастие

Hranata_Italianskoto_ShtastieАко мислите, че италианците зареждат масите си предимно с пица и паста, то това е книгата, която ще отвори очите ви за богатството на италианската кухня, при това ще го направи с голям и тежък шамар. Авторката Елена Костюкович ще открие за вас кои са най-емблематичните ястия на всяка италианска провинция, а вие ще се убедите, че почти няма плод, зеленчук, месо, риба или млечен продукт, които да не са споменати и подробно разгледани в „Храната – италианското щастие“.

Книгата изобилства от информация и определено заслужава вашето внимание, но идва със своите силни и слаби страни. Ще започна с критиките, за да завършим сладко:

Първата и най-съществена отправям към авторката. Без да искам да омаловажа труда ѝ, който е направо епохален (имам чувството, че е събирала информация, както някой приказен герой би събирал вълшебни капки вода от всички кладенци по света), трябва да отбележа, че съдържанието би било по-лесно смилаемо, ако беше разделено в различни книги. И ето какви например можеха да са те: История на хранителните продукти от Стария и Новия континент, История на италианската държава, Специфични гозби в италианския край, Съхранение и приготвяне на храната през вековете, Увлекателни цитати на тема ядене и пиене от известни и не толкова известни автори и т.н. Наистина, ако това може да е минус, а аз мисля, че може – книгата е твърде информативна! Изненадващо е обаче, че се чете бързо, стига да не се ангажирате да помните всичко, което е минало пред очите ви.

Друг проблем, който имам с изданието, са фотографиите. Едно, че са черно-бели, и второ, много по-неприятно: изобщо не се вписват синхронично в текста. За подобна книга си представям ярки, апетитни маси и блюда; преливащи кошници с прясна продукция от китни пазарчета; снимки, карти и картини, които разказват история. Иначе е сухо, написано енциклопедично и се получава като разговор с много интелигентен и начетен човек, от когото може да научите доста, но след по-продължително общуване (по-скоро монолог), вече се чувствате леко отегчени.

От критиката искам да извадя и положителното:
Ако четете книгата на бавни глътки, наистина ще научите прекрасни и детайлни подробности, не само за храната в Италия, не само за храната въобще, но и за световната история, за изкуството, обичаите, за езиците и съвременните тенденции в кулинарния свят.

Определено искам да похваля превода, дело на Румен Шомов. Сигурна съм, че благодарение на неговия труд една толкова детайлна книга може да бъде четена с лекота и интерес.

Смятам, че признанието, което авторката получава за тази своя творба, е напълно заслужено, предвид отдадеността, с която изградила своя труд и която личи във всеки ред. С тази книга ще опознаете Италия чрез задълбочения анализ на Костюкович, и ще се разходите по различните области, разделени в отделни глави. От време на време ще се спирате на кратки отбивки, които разглеждат тема, засягаща Италия или историята/продуктите/населението/готвенето, а после пак ще се завръщате на картата, за да продължите с кулинарния туризъм.

В края на книгата авторката дава достъп до всички свои познания с приложение-речник, в което може да откриете италианските думи на всички храни, сортирани по видове (зърнени, подправки, плодове, зеленчуци, яйца, сирена, месо и т.н.), а удобният азбучен показалец е наистина чудесна идея за книга като тази. Така ще може да се връщате лесно към някоя история или позабравен факт, без да се чудите именно къде в книгата бяхте прочели за крема Нутела или за поета в Древен Рим Овидий.

Препоръчвам книгата на всички хора, запалени по италианската кухня, култура и история, както и на всеки, който обича да трупа солидни запаси от обща култура. „Храната – италианското щастие“ е книга, която не само игнорира стереотипите за италианския начин на хранене, но и хвърля светлина върху истории и любопитни факти, далеч преминаващи границите на страната, за която е писана.

Девора

Categories: Други, Места, кулинарно | Вашият коментар

Нови 101 отбивки и вдъхновения за пътешественици

Някога една от причините да желая собствен автомобил беше, че си представях как пътувам, където ми видят очите, и спирам, където си искам – на всяка отбивка, поточе, забележителност или природна панорама. Още тогава ме отегчаваха организираните екскурзии с претъпкани автобуси и мисълта за собствено превозно средство свързвах с усещането за свобода. И действително, не можеш да бъдеш пътешественик, наблъскан в туристически автобус. Сега имам личен автомобил, но колкото и да не е за вярване, често се сблъсквам с вечни въпроси от типа „Къде да отидем сега?“, „Какво можем да видим наблизо за 1 ден?“, „Къде да мръдна извън София, ама ако може да е в радиус до 100 километра?“. Сигурен съм, че много от вас си задават същите въпроси, когато наближи уикендът. И тук идват така полезните и ценни пътеписи и наръчници за пътешественици, чиято популярност става все по-голяма в последните години. Пример за това е чудесното издание „101 отбивки“ на Иван Михалев и Елина Цанкова, което не на шега се превърна във втората най-продавана книга в България за 2015 г.!

Novi 101 otbivkiСледвайки изумителния успех на пътеводителя, само година по-късно на пазара се появи и неговият наследник – „Нови 101 отбивки“. Докато четях първата книга, си мислех, че авторите вероятно са изръшкали всяко възможно кътче в така малката ни родина. Да, ама не. Ето ги отново, вадят от ръкава си още 101 безкрайно пъстри, причудливи, предимно слабо познати местенца из цяла България! И понеже навън пролетта се развихря с пълна сила, редно беше да видя какво имат да ни разкажат Елина и Иван преди предстоящите празници и множество почивни дни в идните седмици.

„Нови 101 отбивки“ повтаря мега-успешния формат на първия пътеводител, без да прави компромис с качеството и разнообразието от обекти. Добре подредено издание, с великолепни снимки, превърнали се в запазена марка на двамата автори, и най-вече – с много ценни съвети, написани непринудено и достъпно.

„За да направите красиви снимки на водопадите, трябва да си носите статив. Общото правило е, че водопади се снимат на затворена бленда и максимално дълга скорост… Препоръчително е да снимате при ниска осветеност или в мъгла“.

Подобни съвети ще срещнете на много места в текста, а това ще ви помогне освен с намирането на съответната забележителност, и с правенето на наистина добри снимки, различни от вечните селфита с телефона.

Да си призная, не очаквах, че наследникът на „101 отбивки“ ще ме изненада с толкова непознати дестинации, обаче е факт. Близо 1/3 от представените забележителности бяха напълно непознати за мен, а за други просто съм чувал, но нищо повече. В книгата присъстват с полезни описания, съвети за откриването им (много от тях не са маркирани и се изисква известно издирване, за да ги намериш) и майсторски фотографии. Впечатлиха ме многообразието от крепости, антични градове и средновековни кули, както и огромното количество свещени места на древните траки. Разлиствайки страниците на „Нови 101 отбивки“, човек лесно може да установи и кои са предпочитаните дестинации за двамата автори. Родопите без съмнение присъстват с най-много обекти, което показва задълбочено изследване на тези толкова древни и богати на находки планински кътчета.

Дочитайки последната страница, в главата си вече съм начертал мислено поне няколко силно криволичещи маршрута, по които нямам търпение да потегля. Остава да реша дали да избера северна посока, за да видя османската крепост „Меджиди табия“ край Силистра и резервата „Сребърна“ на Дунава, като по пътя се отбия до Демир баба теке и късноантичния град Абритус, или да се потопя в магията на Източните Родопи, гъмжащи от тракийски светилища, останки от крепости и извисяващи се кули.

Появата на подобни пътеводители и огромният интерес към тях е наистина прекрасно явление. Хората пътуват все повече, а знанието за нови и любопитни местенца ще разнообрази иначе до болка познатите традиционни туристически маршрути. Което може да е от полза както за местните хора и малкия бизнес, така и за самите пътешественици, които ще открият, че родината ни е пълна с уникални гледки. Само трябва да ги открием. Благодарности на Елина и Иван, които помагат за това!

Публикувано от Георги

Categories: Места, Пътеписи | има 1 коментар

Моето семейство и други животни

Джералд Даръл, дами и господа! „Поборник за правата на дребните грозници“ (по неговите думи) и лечител на всякакви депресии с изключително увлекателния си и животоутвърждаващ стил, Даръл винаги е добра идея за четене.

След като тръгнах доста хаотично с творчеството му, изчитайки с нескрита наслада „Птици, зверове и роднини“ и „Филе от Камбала“, крайно време беше да стигна и до първата книга от трилогията за Корфу, за да разбера как започва всичко. Става дума, разбира се, за „Моето семейство и други животни“, може би една от най-обичаните книги в цял свят. Пред когото и да съм споменавал това заглавие, реакцията винаги е била идентична – възглас на горещо одобрение и носталгия от четената преди години книга. През февруари тази година „Колибри“ зарадваха читателите си с ново издание на класиката и това стана повод и за мен да се запозная с най-популярното произведение на британеца.

moeto semeistvoТа, все пак… как започва всичко? Един ден многолюдното английско семейство на невръстния 10-годишен Джери решава, че климатът в добрата стара Англия не понася на здравето им. Решението идва изневиделица и петимата се озовават на гръцкия остров Корфу, където прекарват пет безгрижни, славни години. Време, което малкият природолюбител посвещава на страстта си към заобикалящия го свят и изследване на богатата фауна на острова. Компания му правят колоритните членове на неговото семейство – вечно угрижената за външния си вид сестра Марго, двамата му по-големи братя Лари – млад и увлечен в писането бохем, и Лесли с манията си по огнестрелните оръжия. Разбира се, своеобразен стожер на семейството е майката на цялото това „воинство“, а не бива да забравяме и грижовния грък Спиро, както и доктор Теодор Стефанидис. Мисля, че това прави компанията пълна, а всеки един от изброените допринася по своему за невероятно комичните истории, които не липсват в книгата.

Всъщност една от отличителните черти в творчеството на Даръл е, че наличието на конкретен сюжет съвсем не е задължително. Повествованието просто се носи от само себе си, гладко и безметежно, увличайки читателя в едно почти терапевтично изживяване. Цели страници са посветени на наблюдението на едно или друго насекомо, на дебненето на морска костенурка или отглеждането на сврака. И нито за секунда не може да ти стане скучно. Няма как и да е другояче при всички забавни истории, с които Даръл щедро ни прави съпричастни и в които семейството му има активна роля.

Докато четете увлекателните описания на този идиличен островен живот, има реална опасност да ви обхване известна завист към тези хора, прекарващи времето си в абсолютна безтегловност на красивия гръцки остров. Някои конкретни епизоди особено силно допринасят за това. В един от тях на семейството се налага да смени вилата си с по-голяма, защото Лари е поканил няколко дузини приятели да му погостуват на Корфу. В друг пък семейството се отдава на нощно плуване във фосфоресциращите води на Йонийско море сред морските костенурки… Признавам си, обзе ме пъклена завист – все пак пет дни в седмицата прекарвам в офис, ще ме разберете някак…

Но в това е и магията на книгите – да откриваш и опознаваш светове, без да се помръднеш от креслото си. А Джералд Даръл е перфектният разказвач, който ще направи това усещане съвсем истинско. И ще ви развесели искрено.

Макар „Птици, зверове и роднини“ за мен да си остава фаворит, „Моето семейство и други животни“ е задължително четиво за всеки, който иска да разпусне с нещо ободряващо и позитивно.

Публикувано от Георги

Categories: Места, Научнопопулярна, Хумор | 3 Коментари

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: