Музика

Бийтълс или Ролинг Стоунс?

Вечният въпрос, нали? Като Левски или ЦСКА. Като Мерцедес или БМВ. Като Никон или Канон. Поглеждайки заглавието, човек лесно може да си помисли, че става въпрос за поредната книга, която сравнява две банди, като просто слага на едно място биографиите на всяка от тях. Случаят обаче съвсем не е такъв.  „Бийтълс или Ролинг Стоунс“ се оказа доста готина, а Джон Макмилиан наистина се е постарал да разгледа вечния въпрос от всички възможни ъгли, разказвайки много любопитни истории.

beatles stonesБийтълс и Стоунс започват творческия си път почти по едно и също време, но в крайно противоположна обстановка края на 50-те и началото на 60-те години. Джон, Пол, Ринго и Джордж са като извънземно явление в родния си Ливърпул – никой никога не е очаквал нещо подобно да се случи толкова на север от Лондон. Първоначалният им вид на хлапета в еднакви кожени дрехи и странни прически, бързо е рафиниран от легендарния им мениджър Браян Епстайн. Четиримата се превръщат в култ, превземайки сърцата на стотици хиляди почитатели и предизвиквайки първото по рода си културно-психологическо явление, познато днес като „бийтълмания„. Вече сресани, облечени в костюми и усмихващи се с най-ангелските лица на света, Бийтълс не се стремят да правят революция. Мелодиите им са запомнящи се, текстовете – крайно неангажиращи.

На пръв поглед почти на другия полюс са младежите от Ролинг Стоунс. Мърляви и скандални, те не се стремят да се харесат на публиката. Но както Макмилиан отбелязва, тяхната непринуденост е и ключът към успеха им. За феновете от 60-те, жадуващи за разчупване от следвоенната стагнация, те звучат по-истински, бунтарски, революционно.

Или както пише Том Уолф, „Докато Бийтълс искат да ви държат ръката, Ролинг Стоунс искат да изгорят града ви до основи“.

Макмилиан прави поредица от паралели между двете банди, разкривайки основните прилики и разлики. Колкото и да е странно, общото между тях е, че в голяма степен образите им са умишлено създадени, отколкото автентични. Нито Бийтълс са такива ангелчета, за каквито се представят, нито Стоунс са подпалвачите на световна революция, за каквито ги смятат мнозина. Всъщност двете групи имат доста близки отношения, израстват в музикално отношение заедно и много често пътищата им се преплитат. Дори се договарят кога да пускат на пазара новите си сингли, за да не са си в пряка конкуренция за вниманието на меломаните. Впоследствие се ражда митът за конкуренцията между тях, който, както Макмилиан споменава неведнъж, все пак не е и напълно измислен. С годините започват отделни нападки между членове на двете групи и взаимни обвинения, умишлено раздухвани от медиите. Авторът проследява много детайлно моментите, в които Стоунс и Бийтълс се копират взаимно, а така също и основните линии на различия, които стават все по-отчетливи с оформянето на легендарния статус на двете банди.

В действителност книгата не е типичната рок биография. Нейната аналитична и сравнителна част са ценният елемент, който я отличава и я прави различна и интересна за почитателите на музикалния жанр.

Публикувано от Георги

––––––––––––––––––

Виж други подобни ревюта:

„Мик Джагър – историята на една легенда“

„Животът на Кийт Ричардс или ефектът „Уау!“

Джон Ленън – поезия, проза, интервюта

 

Advertisements
Categories: Биография, Музика | Вашият коментар

„Белезите“ на Антъни Кийдис от Red Hot Chili Peppers

Някои биха я нарекли разтърсващо откровение за борбата с дрогата (нещо като „Blow“ – онзи филм с Джони Деп), други – ефектен наръчник за сваляне на мацки. Музиката е само един от пластовете, при това съвсем не най-дебелият. Във всеки случай „Белези“ на Антъни Кийдис е една от най-запомнящите се музикални биографии, които съм чел!

1502115_10153662275725651_1792920168_nТрудно е да си представи човек какво го очаква зад корицата на „Белези“. Свикнали сме да виждаме подскачащия Антъни Кийдис в клиповете на Red Hot Chili Peppers, винаги правещ разни странни „загребвания“ с ръце в някакъв свой фънки танц, а енергията от музиката на момчетата от Ел Ей просто ни отвява главите. Автобиографията му обаче ни показва човека отвъд образа на фънк рок звезда с милиони продадени албуми и парчета по върховете на класациите.

Всичко започва още в ранна тийнейджърска възраст, когато 12-годишният Антъни се премества от Мичиган в Калифорния при баща си – колоритен ъндърграунд музикант, актьор и наркотрафикант, владетел на нощните клубове и магнит за мацките. Наричат го Спайдър, но в спомените на сина си остава с по-късния си артистичен псевдоним Блеки. Започват тийнейджърски години, които далеч не отговарят на представата за обичайни – както за времето си, така и по днешни критерии.

Да се опитваш да поспиш, за да си бодър за училище на следващия ден, докато някакви хора правят секс на дивана, смъркат кокаин и надуват уредбата, определено не бе шаблонно ежедневие. И си беше мое„.

Именно покрай баща си Антъни получава своето кръщение в магнетичния свят на наркотиците, а така също и първия си досег с жена. Една нощ Блеки просто му „връчва“ поредното си гадже – 18-годишната Кимбърли, с думите:  „Окей, ето ти леглото, ето ти и момичето. Прави каквото пожелаеш„.  На невръстния Антъни толкова му харесва, че бързо поема по стъпките на баща си, а дрогата и безбройните гаджета ще станат част от живота му за дълги години напред.

… Може би и единствена част, ако не се беше появило онова „дребно момче с избити предни зъби, налудничав поглед и голяма коса“ в гимназията Феърфакс. Името му е Майкъл Балзати, но го наричат Флий. Двамата с Антъни ще станат (почти)неразделни приятели и движеща сила на магията, наречена Red Hot Chili Peppers.

Вероятно бихте си помислили, че следват обичайните описания на години, посветени на албуми и турнета, както е в повечето мемоари на рок звезди. Истината е, че наред с първите стъпки към успеха на Chili Peppers, самият Антъни поема надолу по спиралата на наркотичната зависимост. Неусетно книгата се превръща в смразяваща изповед на един човек, достигнал дъното и застанал само на крачка от „другата страна„, която вече е погълнала цяла плеяда талантливи музиканти. Зловещият разказ за дрогата, за многобройните опити за изчистване и многобройните провали, за клиниките, абстиненцията и връщането отново „под моста„, сред отрепките в призрачния свят на престъпност и опиянение оставят музикалната кариера и развитието на групата малко на заден план. Разбира се, музиката я има – уникалната фънк енергия на Red Hot Chili Peppers. Има ги и безбройните мацки, и лудите купони, и концертите, на които момчетата от Ел Ей свирят само по чорапи, нахлузени върху интимните им части… Въпреки това личната борба на Антъни с наркотичния ад буквално „белязва“ книгата. Тъкмо си мислиш, че след поредното посещение на клиника или след поредното „изчистване“ всичко ще свърши и ще дойде катарзисът, когато нещо се случва и на пръв поглед спокойният, излекуван и уравновесен Антъни вече се въргаля, натъпкан с наркотици.

Ще се изненадате колко може да продължи една такава борба. Ще се изненадате и от безкрайната издръжливост, от падането и ставането, но и от непоколебимата воля на този човек да остане себе си и да се изчисти, въпреки многото неуспехи. Ще разберете как всичко това оставя белези – и върху живота, и върху музиката, която толкова обичаме. Ще научите ценни уроци от някой,  минал по един път, който малко хора успяват да извървят целия. А дори и да не сте фенове на Red Hot Chili Peppers, можете да приемете „Белези“ като една житейска история, която ще остави следа у вас. Без съмнение!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Махалото“.

Categories: Мемоари, Музика | Вашият коментар

Как да четеш музикални биографии (и да оцелееш след това)

Joro column 3Четенето на музикални биографии е превъзходно удоволствие. То обаче крие много опасности. По-добре да си дадеш сметка за някои от тях, преди да се впуснеш в четене, иначе рискуваш да си докараш неприятности. Световете, които ще се разкрият пред теб и героите, които ще изгреят от страниците, вероятно ще изглеждат адски примамливи. Те обаче са нечии чужди истории, а шансът да се повторят с главен герой в твое лице е наистина нищожен. Рано или късно ще дойде последната страница, звездата ще слезе от сцената, еуфорията на тълпата ще затихне, а ти ще трябва да продължиш живота си. Затова запомни няколко неща, които ще улеснят прехода ти към сивото ежедневие след поредния досег с някоя прекрасна музикална биография. Чети нататък…

1. Ти не си Джими Хендрикс. Може да имаш китара и да дрънкаш на нея до безпаметност, да носиш военна куртка или дори „късметлийски“ долар в ботуша си, но истината е една – никога няма да бъдеш Джими Хендрикс. Такива като него се раждат веднъж на сто години, а следващите 60-те са прекалено далече, за да си правиш илюзии.

2. 60-те години никога няма да се върнат. Нито дори 70-те. Запомни го добре, защото е важно. Която и музикална биография да прочетеш (освен може би на Джъстин Бийбър), тя ще те потопи поне за няколко десетки страници в един сюрреалистичен цвят на любов и цветя, танцуващи хора, пушещи трева с наслада и живеещи от слънчеви лъчи. Там свободната любов е предимно секс с всеки, който успееш да докопаш, наркотиците са прозорец към света, дрешките са пъстри и адски много ти се иска да попаднеш поне за малко в тази илюзия. Забрави го още в момента, в който затвориш последната страница! Повярвай ми, в днешни дни Уудсток е само една поляна със 17 милиона резултата в Гугъл, а Кралят на гущерите лежи в парижкото гробище Пер Лашез.

all stars

3. Дрогата убива. Би трябвало да го знаеш добре, ако си видял последната известна снимка на Кърт Кобейн (онази с крачето, обуто в Converse). Кийт Ричардс може да ти разправя, че е оцелял десетилетия, друсайки се като животно, но само погледни на какво прилича днес. Пък и той го е правил предимно с чист фармацевтичен кокаин, който днес просто няма как да си набавиш. Не си мисли, че ще можеш да си позволиш лукса на Антъни Кийдис и да влизаш и излизаш от разни скъпи клиники, когато ножът опре до кокала. Най-много да увиснеш пред центъра за лечение на наркомании на „Пиротска“ и да гледаш минаващия трамвай 22 с оцъклен поглед всяка сутрин заедно с другите „пациенти“ наоколо. Жалка работа.

4. Може да си пич, но не си рок звезда. И никоя мацка няма просто да се свлече в несвяст до теб само като се появиш на касата на вратата. Нито ще те замеря с бельото си, докато с приятелчетата репетирате алкохолизирани кавъри на „Металика“ в някой гараж в Младост-4. Всяка музикална (авто)биография представя съответната рок звезда като безпощаден магнит за жени и истински разхождащ се сперматозоид. Антъни Кийдис ще ти разкаже как разни дами са го спирали пред сцената, моментално започвайки да му правят свирка, а Леми Килмистър вероятно ще те убеди, че това е напълно възможно, дори да изглеждаш като него. Бъди мил с дамите, защото дори дълбоко в себе си да носиш зрънце музикален гений, те ОЩЕ НЕ ГО ЗНАЯТ!

5. Не гледай на работата си като трамплин към шоубизнеса. Окей, Фреди Меркюри е бачкал на сергия за дрехи, преди да проглуши света с уникалния си глас, но ако ти бачкаш на сергия за дрехи днес, просто приеми кръста си с достойнство. Работата в кланица няма да те доближи на йота до Ози Осбърн, нито позицията „чистач в местното училище“ ще те направи Кърт Кобейн. Дори ако държиш метлата с лявата ръка…

all book stars

6. Не залитай в прекалена екстравагантност. Ако някога ти хрумне да се предрешиш като Зиги Стардъст, имай предвид, че дори самият Боуи е бил обект на немалко подигравки заради тази си заигравка. А ти дори не си Дейвид Боуи… Ако имаш повечко парички, не ги пръскай непременно за скъпи играчки и скъпи жени, защото в един момент последните могат да ти изиграят голям номер. Ако не вярваш, питай Кен Хенсли. В случай че си супер кльощав, въпреки че се храниш добре, вероятно имаш някакъв медицински проблем – едва ли си наследил гена на Мик Джагър, не се опитвай да танцуваш като него.

7. Запази хигиенните си навици. Може би ще те разочаровам, но звездната слава и некъпането не са неразривно свързани. Докато препрочиташ за пореден път „Биографията на Кърт Кобейн“, със сигурност ще ти мине през ума да извадиш от дрешника на дядо ти прояден от молци пуловер и да се разхождаш цяла зима вкъщи, навлечен с вълнен кожух, но бъди реалист – това само ще те дистанцира от околните. Най-много някой да те изхвърли от трамвая, защото вониш като клошар. 100% Дейвид Гефън няма да те потупа по рамото и да сключи с теб договор за следващия „Nevermind“.

8. Не бъди фаталист. Знам, че кръгли годишнини, мистични поредици от цифри в календара и дни като 11.12.2013 със сигурност те карат да се чувстваш специално, но всъщност са дни като всеки друг. Колкото и дяволско да ти звучи всяко число с повече от 2 шестици в себе си, не се връзвай! Особено внимавай на 27-я си рожден ден. Клубът 27 е пренаселен така или иначе – ако имаш суицидни наклонности, не си навивай пръста, че именно това е годината, в която е „по-добре да изгориш, отколкото да изтлееш„. Това че си на 27 не означава, че си Кърт Кобейн, Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, камо ли пък Джим Морисън.

Мисля, че вече си готов. На българския пазар има цял куп страхотни музикални биографии, за повечето от които вече съм ти разказал. Успех с четенето и не забравяй, че удоволствието е преди всичко!

Георги Грънчаров

Categories: Музика | Етикети: | 2 Коментари

В прослава на Дейвид Боуи

Нека си го кажем направо – в България Дейвид Боуи далеч не се радва на славата, която има в останалите части на света. Не мога да намеря обяснение на това, при положение, че в действителност е един от най-влиятелните музиканти на всички времена. Само се замислете за повечето изпълнители, които харесвате – в огромна част от тях ще откриете Боуи, Боуи, Боуи.

1464826_10153554563720651_991323616_nПризнавам си, аз не се бях замислял. Поне досега. Дейвид Боуи бе успял да остане доста встрани от музикалните ми предпочитания и до този момент го свързвах предимно със смешно-мрачната му роля в „Лабиринтът“ – онзи чудноват мюзикъл от 80-те г., в който Боуи изглежда потресаващо в прилепналия си клин, докато гледа страшно в камерата. Но в такива моменти идват любимите ми музикални биографии, които отварят поредния прозорец към една или друга златна страница от историята на рока. В случая прозрението дойде с помощта на Евгений Дайнов – политолог, професор, рокаджия и бунтар до мозъка на костите си.

Адски странно е да видиш човек, когото свързваш с телевизионни дебати по актуални политически теми, да прави нещо коренно различно. А Евгений Дайнов е сътворил нещо наистина прекрасно! „Елегия за Боуи“ е страхотна, непретенциозна, жива и адски увлекателна биографична книга за един музикант, белязал със своето новаторство цели глави от историята на рока. Дайнов пише за своя музикален идол от позицията на истински почитател, побирайки всичко в малко над 200 страници текст. Без претенцията да проследява едва ли не по минути възходите и паденията на една звезда, книгата разказва точно каквото е необходимо на читателя, за да почувства енергията Боуи. Наслада доставя не само постепенното потъване в цветния, фриволен, никога непредвидим свят на момчето от Лондон, Майор Том, Зиги Стардъст, Кльощавия бял херцог, човека-който-продаде-света или някое друго от безбройните превъплъщения на Боуи. Удоволствие е и да откриваш авторския почерк из страниците – философските, на моменти подозрително импресионистични тълкувания, които Дайнов дава на посланията в отделните албуми; бунтарството, антикомунистическите щрихи, така познати от публичния образ на политолога; почти академичните съпоставки с концепциите на големи световни мислители, философи и писатели. И всичко това в текст за Дейвид Боуи!

David-Bowie-small

Излишно е да казвам, че самата история на легендарния музикант е повече от вълнуваща. Един дързък, предизвикателен характер, посветил живота си на това да бъде пръв във всичко – до степен такава, че обичайно изпреварва с няколко обиколки съвременниците си и често остава неразбран. Шокиращ, плашещ, недолюбван понякога, подценяван, обожествяван – Дейвид Боуи не е преставал да бъде привлекателен за критика, медии и фенове вече няколко десетилетия. Доказателство за това е и последният му албум, издаден през март т.г. след месеци подготовка в пълна тайна. И представляващ сам по себе си истински шедьовър!

Десет точки за прекрасната корица на Николай Киров, която дава допълнително очарование на книгата – наистина истинско попадение, което заслужава адмирации! Единственото, което малко ме озадачи, е цената. 17 лв. е леко стряскащо за формата на изданието, но вероятно има своето обяснение.

И така, аз си пускам „Valentine’s Day“ и ви поздравявам със следните думи на Дайнов:

„Докато има слънце и хора, има надежда. Докато го има Боуи, той не само ще ни показва разрухата на света, но и ще осветлява пътя на надеждата“.

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Милениум“

Categories: Биография, Музика, български | 2 Коментари

Автобиографията на Леми: една мръсна рокендрол история

lemiТова ще бъде най-мръсната рокендрол банда на света. Ако ви станем съседи, моравата ви ще загине!

Средата на 70-те е, а заканата идва от Леми Килмистър, който тъкмо е създал Motorhead – една от най-обещаващите рокендрол групи във Великобритания, и се кани да завладее света с мръсния си, шумен саунд. Не ще и дума, щом видях, че издателство „Махалото“ пускат на български неговата автобиография „Леми. Моята история“, вече знаех какво ме очаква между страниците.

Няма изненади, няма! Това е истинският Леми в чист вид – директен и откровен до болка, ироничен, критичен, без преструвки, с типичното си чувство за хумор и с личното си разбиране за рокендрол начин на живот. Книгата е адски забавна, а преводът на Наско Русков е просто страхотен и е едно от най-големите й достойнства, заедно и с редакторската работа, която в „Махалото“ винаги е била на висини.

Обожавам автобиографиите на рок легенди не само защото разкриват интересна информация за тях, а и защото отварят прозореца на времето и те изстрелват в едни от най-магнетичните и неповторими години, за да ги погледнеш отблизо – 60-те и 70-те години на ХХ век са само на една ръка разстояние в спомените на Кийт Ричардс, Пати Смит, Ози Осбърн, а също и на Леми. С доловима доза носталгия фронтменът на Motorhead разказва за младостта си във времето, когато свободата е била издигната в култ, задръжките просто ги е нямало, наркотиците още не са започнали да взимат своите жертви,  зловещите болести липсват, а истинският рокендрол върви ръка за ръка с безброй жени, безсънни нощи, наркотично и алкохолно опиянение и не задължително с умение да свириш на музикален инструмент! Безценни са разказите на Леми за онова време, когато пътищата на повечето рок легенди неведнъж са се пресичали. Един от тези нечовешки моменти в книгата са спомените му за Сид Вишъс, на когото Леми дава уроци по бас.

– Ей, Леми, научи ме да свиря на бас.
– Добре, Сид.
Но след три дни се наложи да му съобщя:
… – Сид, ти не можеш да свириш на бас.
– Да, знам – отвърна той депресиран и си тръгна.
Два месеца по-късно го видях в „Спийкизи“ и ми се похвали:
– Ей, Леми, знаеш ли к’во? Аз съм в Sex Pistols!
Честно, не знам как го правеше. Иначе имаше убийствен имидж. Беше направо перфектен и излъчваше пò Pistols-имидж от самите Pistols.

Супер забавно е споменаването на турнетата с Black Sabbath – Леми е шокиран от факта, че по време на цялото турне Тони Ийоми и компания задължително спят по два часа следобед. Просто гасят всички светлини и ние трябваше да стоим в тъмното, възмущава се басистът.

В книгата фронтменът на Motorhead определено не се свени да споделя откровено мнението си за редица лица от рокендрол сцената и най-вече за хората от музикалния бизнес.  Отнасят си го най-вече гигантите от Sony, спрямо които Леми е наистина безпощаден – от думите му става ясно колко трънлив може да бъде пътят на една рок група, независимо от славата и милионите фенове. При това благодарение на собствения й лейбъл. Nasty…

Лично за мен беше много любопитно да прочета размислите на Килмистър по въпроси, различни от музиката. Всеизвестно е, че Леми е луд на тема Втора световна война, колекционира нацистки сувенири и т.н. Но освен всичко това, задълбоченият му прочит на историята го е накарал да осъзнае някои сериозни истини, напълно валидни и днес. Споделям нещо, което ме порази:

„Не разбирам онези, които смятат, че ако не обръщаш внимание на нещо, то ще изчезне от само себе си. Това е огромна грешка, тъй като ако пренебрегваш нещо, то само ще придобие още по-голяма сила. Цели двайсет години Европа се е преструвала, че не забелязва Хитлер, а можехме да го победим още през 1936 г. – французите са имали възможност да го изритат от Рейнската област и с него щеше да бъде свършено, партията му щеше да бъде свалена от власт. Само че французите избягали – за пореден път – и му позволили да нахлуе там, след това в Судетската област и в Полша, в резултат на което той избил една четвърт от населението на земното кълбо! И това е човек, който не е пушил, нито е пиел, бил е вегетарианец, носел е костюм, къса коса и е имал приличен външен вид. Биха го обслужили във всеки един американски ресторант, за разлика от Джеси Оуенс – героят от олимпиадата в Берлин през 1936 г.“

Джеси Оуенс се прибирал у дома, окичен със слава и цели осем медала, които демонстрирали пред Хитлер преимуществото на едно демократично и расово-толерантно общество, но в родния му град отказали да му сервират вечеря в ресторант, защото е чернокож. Що за идиотщина е това, възмущава се  рокаджията.

В такъв стил са разсъжденията на Леми и за приликите и разликите в поколенията. Нещо, за което можем да се замислим:

В днешно време младите се държат като родителите, срещу които ние някога се опълчвахме. Вероятно ще отгледат сума ти кретени. Ние пък от своя страна отгледахме куп брокери на недвижими имоти и счетоводители и само един бог знае как го направихме. Предполагам, че стана, защото повечето хора се предават.

Разбира се, книгата съвсем не е само откровения и размисли за хората и света. Тя е преди всичко рокендрол, предаден по неповторим начин от лошото момче Леми Килмистър. Задължително четиво не само за феновете на Motorhead, но и за всички музикални ценители. И все пак – ако сте вегетарианец или крайна феминистка, замислете се, преди да разгърнете книгата – на вас специално може и да не ви хареса.

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Музика | има 1 коментар

Мик Джагър – историята на една легенда

MikJ

Please allow me to introduce myself

I’m a man of wealth and taste

Иде реч не за Луцифер от безсмъртния хит „Sympathy For The Devil“, а за неговия автор, лейдис енд джентълмен, мистър Мик Джагър! От автора на една от най-добрите биографични книги за Кърт Кобейн – Кристофър Сандфорд, и благодарение на изд. „Еднорог“, в края на 2012 г. на българския пазар излезе „Мик Джагър. Бунтарят-рицар“. Книгата представлява обстойно изследване на бурния живот на 69-годишния лидер на „Ролинг Стоунс“, човекът, който не се страхува да заяви за себе си „Аз и Кралицата сме едни от най-хубавите неща, които има Англия. Аз и Кралицата„.

Всичко започва в началото на 60-те години в консервативна Англия, която тъкмо е разтърсена из основи от бийтълманията. Като контрапункт на четиримата спретнати музиканти от Ливърпул се появяват петимата от „Ролинг Стоунс“ – скандални, рошави, незачитащи никого и нищо и свирещи черен американски блус. Певецът на групата е особено интересен. Докато всички приятели и роднини му възлагат големи надежди за кариера като журналист или политик, с академични познания и интереси в различни области, младият Мик Джагър се впуска в музикалния бизнес, за да се превърне в истинска рок-икона и символ на 60-те години.

Амбициозен и вечно преследващ успеха, Джагър изненадва както феновете, така и критиците с дълголетието на своята музикална кариера. Докато всички прогнозират края на групата още през 60-те години, „Ролинг Стоунс“ успяват да превъзмогнат смъртта на Брайън Джоунс, тежката наркотична зависимост на Кийт Ричардс, както и безкрайните конфликти между Джагър и Ричардс, белязали 80-те и 90-те години. Всичко това е описано доста детайлно в книгата, с присъщата на Сандфорд добронамерена ирония и журналистически нюх. През 2012 г. групата празнува 50 години на сцената и петимата рок ветерани не изглеждат, сякаш имат намерение въобще да я напускат.

Mick+JaggerСнимка: Denis O’Regan

You’ve got to move like Jagger

Докато четях книгата, често си пусках „Shine a Light“, филмирания концерт на групата от 2006-а година в Бийкън Тиътър. Рок динозаврите вече са минали 60-те, зад гърба им е над 40-годишно присъствие на сцената, физически изглеждат като ексхумирани след дълъг престой в египетска пирамида (както самият Сандфорд оприличава Кийт Ричардс на този концерт – „като човекоподобен„), но енергията и пламъкът в очите на тези хора, почти младежкият дух, който излъчва всяко парче, направо са изумителни. В центъра на всичко е Мик Джагър, разбира се – върти кльощавия си задник по същия начин, както преди 40 години, размахва ръце във въздуха и цялата зала е неговото величествено присъствие.

Въпреки че не е официално одобрена от Мик Джагър, книгата е наистина изключително сериозен труд на опитния музикален биограф, а свидетелствата на редица хора, имали досег в един или друг момент с легендата Джагър, придават богати нюанси на неговия образ. Заедно с автобиографията на Кийт Ричардс, за която ви разказах преди време, „Бунтарят-рицар“ ще открехне на любопитния читател доста интересни страници от историята на една легенда. Защото „Ролинг Стоунс“ отдавна са легенди, истинско щастие е, че дори можем да ги наречем „живи легенди“. След всичко…

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Еднорог“

–––––––––––––––––

Ако статията ви е харесала, вижте още от музикалния рафт:

Кийт Ричардс – „Life“

Ози Озбърн – „Аз съм Ози“

Чарлс Крос – „Nirvana. Биографията на Кърт Кобейн“

Чарлс Крос – „Стая с огледала“

Пати Смит – „Просто деца“

Categories: Биография, Музика | Вашият коментар

„Жестокото присъствие на времето“ – по американска рецепта

Prisystvie_Bibliotekata

Посегнах към тази книга след няколко сериозни препоръки и след множество въодушевени коментари, на които попаднах. В един момент из целия ми фейсбук се прокрадваха комплименти на независими един от друг мои познати, които очевидно бяха очаровани от прочетеното. Дори Христо Блажев каза, че скоро не е имало подобно обединение на блогърите около една книга.

По времето, когато бяха казани последните думи, аз вече бях преполовил „Жестокото присъствие на времето“ – романът на американката Дженифър Игън, отличен с престижната награда „Пулицър“ за 2011 г. И все още търсех онова, което ще ме грабне и разтърси из основи; онова, за което говореха останалите. Уви, не успях да го намеря до края, но нали всичко се свежда до усещането за книгите – така поне казваме ние в „Библиотеката“. А моето усещане за тази книга определено не съвпадна с това на повечето други блогъри, писали за нея.

„Жестокото присъствие на времето“ не е съвсем роман. Поне не това, което вероятно си представяте. Това е един необичаен гирлянд от фрагменти, герои и връзки между тях, преплетени без темпорална последователност, без завършек или строг сюжет, на пръв поглед хаотично, а на втори – следващи особена смислова нишка. Един смел, почти щур експеримент, та дори повествованието се води ту от името на автора, ту от някой герой… Разбира се, този гирлянд си има своите опорни точки и читателят потъва в тях – в музикалния бизнес, където се живее бързо и също толкова бързо се изтлява; в моментната слава и безкрайностите на житейските завои. Всеки от героите усеща върху себе си жестокото присъствие на времето – и борещата се със своите демони секретарка Саша, и позналия възходи и падения музикален продуцент Бени, и Скоти Хаусман, изпуснал своя влак към славата, и още цял куп съвсем пълнокръвни герои.

JenniferДокато четях, много често поглеждах задната корица, където на снимка се усмихва наградената с „Пулицър“ Дженифър Игън. Четях и поглеждах образа й, а очите й сякаш говореха: „Ето го моят успех – след четири романа и сборник с разкази намерих точната формула„. И усещането от романа беше такова – сякаш някой е намерил точната формула, отговорил е на нечии очаквания, целенасочено е създал продукт заради ефекта „Уау!“. Привкус на нещо много американско и много женско (пак отварям задната корица и гледам Дженифър Игън). Всяко изречение почти нашепва: „Ехо, аз съм жена, която този път ще постигне големия успех!„.

И сигурно го е постигнала. Сигурно. На мен обаче ми дойде малко изкуствено. И съвсем не автентично. Което не пречи да го пробвате, нали?

Вижте мненията на Христо Блажев и Преслав Ганев

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Милениум“.

Categories: Драма, Музика, художествена | 2 Коментари

И въпросите са ни към цяла нация завинаги…

Жажда за дистанция

20 години без Димитър Воев. Ако не беше трибютът „Улица Нов Живот“, организиран по случай кръглата годишнина от смъртта му и дал повод за не една и две тъжно-ретроспективни публикации в медиите, колко хора биха отчели този факт? Една шепа. Воев никога не се превърна в комерсиален идол, никога не стана суперзвезда. Въпреки това е култ. Нова Генерация е култ. Вече повече от две десетилетия някой някъде открива за себе си дълбоката, отчуждена и магнетична музика на Воев. И тя става част от него, защото чрез нея открива парченца от себе си – непознати, неоткривани до този момент.

Често пъти съм разсъждавал над контекста, в който се ражда (и умира) Нова Генерация. Една времева бездна – отляво саморазрушилата се фалшива реалност на социализма, а отдясно – също толкова фалшивата заблуда на мъртвородената демокрация. Тъмна земя без светлини. И мършавият, странно облечен за стандартите на онези години Димитър Воев, който създава музика и поезия сякаш извън времето и пространството. Докато около него развяват сини знамена и пеят „Времето е наше“, Воев е в друго измерение: Развей черен флаг, на който пише без думи „Мръсно ми е в душата ми“. Нека повторим още веднъж – това е онази силно политизирана и разединена България, в която сплотява само зараждащият се по същото време турбо фолк. И в нея се появява някой, който говори езика на Joy Division, Sisters Of Mercy, Bauhaus… И пее за отчуждението.  Не е реално. Няма как и да бъде.

Здравей, здравей, студен живот…

20 години по-късно е същото –  вашите сърца се разтварят в чиния за сръбско, хеви метъл и гроздова ракия. И затова няма как да не се зарадвам от факта, че за Нова Генерация и Воев се заговори отново, зашумя се, случиха се събития… Едно от тези събития е третото издание на „Поздрави боговете от мен“ – сборник със стихове, текстове и фрагменти на Димитър Воев. Новината със сигурност ще зарадва многобройните почитатели на музиканта, които досега безуспешно се опитваха да открият вече апокрифните предишни издания по антикварните книжарници.

Малката книжка съдържа есенцията от творчеството на Воев, откъси от интервюта, фрагменти проза. Някои от тях със сигурност са познати на феновете, защото са се превърнали в текстове на песни. Други навярно ще видят за първи път. Всички обаче показват детайли от образа на Димитър Воев такъв, какъвто го познаваме от песните на Нова Генерация. Отчужден, дистанциран, нестандартен продукт на своето време, въздигнало в култ именно стандарта.

Толкова сам, колкото мога,

аз в отчуждение плувам натам…

Всички сте жаби и аз просто не мога

да проговоря езика ви сам.

На тъмно играя живот, пише Димитър Воев и думите му звучат като най-логичното обяснение на цялата епоха, събрана в четири простички думи. Може би те трябва да са и девизът на тези 20 години, които ни делят от неговото отплуване.

А появата на книжката идва да напомни, да ни попита къде сме ние след 20 години. Ние сме Нова Генерация завинаги и въпросите са ни към цяла нация завинаги – спомняте ли си този припев? Въпросите са отворени.

Липсват отговорите…

Публикувано от Жоро

Categories: Лирика, Музика, български | 3 Коментари

„Просто деца“

Ако искаш да предскажеш съдбата си с карти, трябва да създадеш подходящата атмосфера: малко свещи, които да хвърлят златни отблясъци, камъчета, може дори и подрънкващи джунджурийки, откъснати от някоя гривна. Най-много обичам египетските карти, които, не толкова предсказват бъдещето, колкото ми помагат да видя пречките в настоящето. Значението на една от тези карти, Нефер, е, че „няма никакво значение дали източникът на вашето щастие е нещо различно от онова, което останалите смятат за голям успех.“. Обзалагам се, че Нефер се появява в съдбата на всеки един човек по няколко пъти през неговия живот, но понякога пренебрегваме неговото значение. Има обаче хора, които превръщат това значение във водеща сила, изправят се срещу общоприетото разбиране за щастие и изграждат свой собствен свят, който се превръща в двигателя на техните успехи. Такива са Пати Смит и Робърт Мейпълторп. Те са доказателство, че ако се впуснем в търсене на себе си, на своето щастие и на своето признание, едва ли бихме постигнали успех, ако няма някой, който да вярва безрезервно в нас и да бъде нашата неотменна подкрепа.

„Просто деца“ е автобиографична книга, която разказва за живота на Пати и нейната сродна душа – Робърт. Случайността (или съдбата) събира двама млади творци, които откриват заобикалящия ги свят всеки през своя собствен поглед, но винаги заедно, винаги чрез изкуството. Книгата не е романтична любовна история, която е белязала живота на една известна рок звезда и един известен фотограф. „Просто деца“ е рисунка от думи за неразривната връзка между две души, които винаги успяват да намерят път една към друга; хора, за които няма пречка да бъдат едно цяло, дори когато са разделени.

Не ми се иска да изпадам в подробности около образите на Робърт и Пати, защото не знам как бих могла да обясня тази толкова силна, но естествена връзка между една жена и един хомосексуалист, които започват връзката си като любовници, превръщат се в брат и сестра и завършват като двете половини на едно цяло. Несъмнено изкуството е това, което ги обединява още от самото начало. Инсталациите на Робърт в общия им дом, откраднатите моливи от магазина за художници, откраднатите моменти на щастие от задушаващото ежедневие, споделените танци на слушаните за поредна вечер едни и същи плочи, посещенията в любимото заведени, нощите в хотел „Челси“…
И двамата избират да не правят компромис със своите цели. Пати се отдава на поезията и рисуването, докато работи в книжарници и пише музикални ревюта. Робърт от своя страна изкарва прехраната си с каквато работа успее да открие (включително, след като осъзнава сексуалните си наклонности, работи и като мъжка проститутка), но не изоставя своята мечта да бъде човек на изкуството, напротив – преживяваният му, които първо рисува, а след това фотографира, в комбинацията с вглъбяването му във всяка фантазия, родена от употребата на наркотици,  му носят световната известност, към която винаги се е стремял. И двамата срещат хора в живота си, които им помагат в това да реализират смелите си мечти. Заобикалящата среда на Пати и срещите с различни хора от музикалния свят успяват да събудят в нея желанието на изпее своите произведения и малко по малко, насърчавана от всички,  от автор в музикални издания сама се превръща в изпълнител.
Представям си Пати Смит като човек с бездънно романтична душа, който приема света по възможно най-чистия начин. Вероятно всяко нещо, което приема в себе си, първо се пречупва  през нейните разбирания, където лошите сенки не преминават през ситото, което отсява само тези черти на хората, които са достойни за възхищение. Привързаността й към Робърт и отворения й подход към всички останали е най-голямото доказателство за това. В същото време тя е един целенасочен човек, който не губи време в излишни размисли, а действа, и то на всички фронтове, по едно и също време.

Ако искате да надникнете в света на Пати и Робърт (или „ковчежето със съкровища“, както казва за книгата Джони Деп), „Просто деца“ има какво да ви разкаже (покаже) и то не е обезателно  цветно и хармонично. Светът на двамата е като фотографиите на Робърт, когато Пати позира – бяла риза, върху която рано или късно поставяме най-черното сако. Това е неизбежен контраст, който ни кара да осъзнаем дълбочината и на двете: на споделеното щастие и на празнината, която остава, след като другият си е отишъл.

Публикувано от Девора

Книгата бе любезно предоставена на Библиотеката от издателство „Махалото

Categories: Биография, Музика | Вашият коментар

Животът на Кийт Ричардс или ефектът „Уау!“

Една от най-очакваните музикални биографии на рокаджии се появи на българския край в края на миналата година. Мемоарите на Кийт Ричардс, емблематичният китарист и съосновател на „Rolling Stones“ бяха издадени от „Сиела“ в доста внушителен том от над 500 страници, простичко озаглавен „Life“. Дори само името на автора може да произведе ефекта „Уау!“ при вида на тази книга – малко са живите легенди от мащаба на „Rolling Stones“, чийто жизнен път да е изпълнен с толкова събития, скандали, величия и падения. Пак подчертавам: живи легенди! Защото много други така и не успяха да понесат огромния товар на славата и съпътстващите я сътресения.

А Кийт Ричардс е тук и днес – по-жизнен от всякога, приказлив, откровен, забавен, на места прекалено директен и дори вулгарен, язвителен, но истински, много истински!

Личната му история е невероятно приключение! Колкото лична, толкова и история на музикалната сцена от началото на 60-те до наши дни, но и история на няколко поколения – като култура, като поведение и ценности. Животът в следвоенна Англия, бунтът срещу установените норми и перспективите за работа във фабрика и първият досег с китарата са разказани с лекота, въпреки дистанцията от над половин век от онези събития. С детински ентусиазъм Кийт разказва за раждането на „Rolling Stones“ и за първите им успехи, които изненадват дори тях самите – или за това как пет-шест момчета, решени да свирят най-добрия американски блус, завладяват сърцата на британците, измествайки оттам кумирите „Бийтълс“. Опиянението от музиката струи от всяка страница, а първите една-две глави са си цяла енциклопедия на блус рока с особено силно преклонение към някои от най-големите му представители. В един момент усещаш, че спомените на Кийт те водят през цели музикални стилове, изиграли роля за собственото му изграждане като творец през годините. Така например попадаш сред растафарианците в Ямайка, в  облаци от марихуанен дим, и попиваш от реге стила, който тепърва ще става популярен с името-икона на Боб Марли. После се изтрелваш в кънтри баровете на Америка, дискотеките на 80-те, връщаш се към джаз легендите и отново политаш напред във времето, когато музиката пълни многохилядни стадиони и концертите са станали истински спектакли, а музиката – само част от цялото шоу. Уау и още как!

Но освен великолепно пътешествие в музикалните стилове на епохата, книгата на Кийт е и много откровена и жестока изповед за тъмната страна на славата. Призрачен разказ за ледената хватка на наркотиците, от която самият той едва успява да се изплъзне. Разбира се, разказът за това съвсем не започва толкова страшно – по-скоро преобладават лудешките истории, свързани с напушване, прекомерна употреба на кокаин и всякакви субстанции, шашкъниите и безкрайните оргии, така характерни за 60-те. Но в един момент признанията за ужаса на зависимостта и смъртоносната игра с хероина те хваща за гърлото и никак не е забавно – Кийт рисува мрачни картини на хора, халюциниращи за лазещи по тях насекоми; на собствените си жалки пропадания  в бездната на дрогата. Истински късмет е фактът, че след всичко това легендарният китарист е сред нас и днес.

Книгата открехва много прозорци пред читателя – разбираш какво е да си звезда и да правиш каквото си поискаш. Надникваш в музикалния бизнес през 60-те, 70-те и така до днес и разбираш разликите – онова време на идеализъм, призиви за мир и любов, цветя в косите, уви, няма да се върне. Срещаш се с невероятно много музиканти или поне със спомените на Кийт за срещите с тях. Попадаш заедно с Джон Ленън в къщата на Кийт, където двамата свирят и се друсат до забрава, а по думите на самия китарист, Ленън никога не си е тръгвал от подобни гостувания, ходейки на два крака, а винаги носен или подкрепян от други хора. Или пък се разхождаш на плажа с Пол Макартни 50 години след Бийтълс-манията…

Кийт е безкомпромисен и откровен до крайност, дори когато става дума за отношенията със най-близките си хора или с Мик Джагър. Проследен е целият конфликт с фронтмена на „Rolling Stones“, студената война между тях и последващото затопляне. За да се стигне до днешни дни, когато вече над 60-годишните музиканти продължават да изнасят величествени концерти и да бъдат атрактивни. След всичко това!

Книгата е задължително четиво не само за феновете на рока. Можете да я приемете дори като приятелски разговор с един човек, преживял изумително много неща и нямащ нищо против да ви преведе през спомените си. Ефектът Уау е на всяка страница!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Сиела“.

–––––––––––

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Ози Осбърн – „Аз съм Ози“

Чарлс Крос – „Джими Хендрикс. Стая с огледала“

Лора Джаксън – „Фреди Меркюри. Биография“

Categories: Биография, Мемоари, Музика | 3 Коментари

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: