народопсихология

Андрей Платонов и „Чевенгур“ на края на историята

Не беше лесно да прочета тази книга. Отдавна исках да го направя, но все нещо ме спираше. Когато най-сетне се залових с нея, бях впечатлен от чудатия сюжет, с който започваше. Ако „сюжет“ въобще е подходяща дума в случая. Струваше ми се, че нещо вълнуващо предстои да се случи, а това е само въведение. Но страниците се прелистваха, а недоумението ми нарастваше с всяка следваща. Спирах, зарязвах я, дори изминаха месец-два, в които почти бях забравил за нея. И после пак я подхванах… Какво ме накара да продължа ли? Гениалното, което проблясва сред налудничавите халюцинации, бутафорната сатира, трескавия език, фантасмагоричните герои… Гениалното, заради което си струва да устоиш на порива да захвърлиш тази книга, която трудно се преглъща и драска по гърлото.

„Чевенгур“ на Андрей Платонов е на практика неописуема книга. Книга като никоя друга. Бях чел мнения за нея, преди да започна – антиутопия, брилянтна сатира на болшевизма, и прочие, и прочие… Впечатли ме, че минава половин век, преди да бъде публикувана в Съветския съюз. Завършена през 1929 г., тя е отхвърлена от всички издателства. „… но при неоспоримите достойнства на Вашата работа, аз все пак не мисля, че ще я отпечатат и издадат“, пише Максим Горки на Платонов. И се оказва прав. „Чевенгур“ става част от „задържаната“ литература, заедно с „Доктор Живаго“ на Пастернак, „Живот и съдба“ на Гросман, „Ние“ на Замятин, които „избухват“ едва в периода на „перестройката“, заедно със свободата, която започва да клокочи в Съветска Русия.

Чета и си мисля – каква дързост, каква налудничава смелост трябва да е притежавал Андрей Платонов, за да си помисли, че подобна книга може да се появи в империята на Сталин! С целия си неизбродим талант той рисува изключителна гротеска на всичко скъпо за съветската пропаганда. „Чевенгур“ със замах скъсва плакатите на установените митове и показва през криво огледало руското селячество – оскотяло, полуживо и люшкащо се на вятъра в абсолютна мизерия; болшевишката революция – пародия на самата себе си; и не на последно място комунизма – не като възвшена идея, каквато управляващите поднасят на масите, а като мистично физическо усещане и състояние, съзерцание.

Сюжетът е странен и се точи мъчително, затормозен от халюцинациите, в които се превръщат описанията на Платонов. Героите му са неописуеми гротески – революционер, пришил в шапката си портрет на Роза Люксембург; обременен от наследствена обреченост млад комунист; карикатурните водачи на захвърленото в степите градче Чевенгур и още неколцина груби, полуумни болшевики. Общо дванадесет на брой – апостолско число, което едва ли е случайно. И сред цялата непонятност Платонов е безпощаден в разсъжденията си, които подписват присъдата на цялата книга. Понеже съм безсилен да структурирам мисълта си в истинско ревю, ще ви поднеса няколко от тях натюр.

За революцията:

„В душата си той обичаше незнанието повече от културата. Невежеството е чиста нива, където може да се отгледа растението на всякакво знание, но културата е вече тревясала нива, където растенията са изсмукали солите от почвата и където вече нищо няма да израсте. Затова Дванов беше доволен, че в Русия революцията оплеви до шушка онези редки обрасли места, където имаше култура, а народът, какъвто си беше, такъв си остана, като чисто поле – не нива, а празно плодородно място“.

За властта:

„Живея си и си мисля: нима човек за човека е толкова опасен, че между тях непременно трябва да стои властта? Точно от властта идва и войната… Вървя си аз и си мисля, че войната е нарочно измислена от властта, обикновеният човек не може така…“

За комунистите:

„Ковачът престана да говори, защото се сети, че пред него стои също такъв странен човек, каквито са всички комунисти – уж нормален човек, пък действа срещу простия народ“.

„Новият закон се хареса на Копьонкин и той се заинтересува дали може да се организира съветска власт на открито място – без постройки.

– Може – отвърнаха неговите мислещи събеседници. – Трябва само наблизо да има беднотия, а  някъде по-далече – бяла гвардия“.

За руските села:

„Дванов си спомняше много села и градове и много хора в тях, а Прокофий пътем с паметта на Александър му сочеше, че скръбта в руските села не е мъка, а обичай, че отделеният от бащиното домакинство син никога вече не идва при баща си и не скърби за него, синът и бащата не са били свързани от чувството, а от имуществото; рядко ще се намери някоя странна жена, която да не е задушила през живота си поне едно свое дете, и то съвсем не от бедност, а за да може още да си поживее свободно и да се люби с мъжа си“.

Но ако има нещо, в което геният на Платонов да блести наистина неустоимо, това не е сатирата на бутафорния комунизъм, на революцията и на руския селянин, а шокиращото описание на природата. Не помня някъде да съм срещал подобни сочни природни картини, които въздействат на всички сетива едновременно. Картини, които сякаш са плод на нечий трескав наркотичен сън. Природа, която шества из страниците като господар – над всичко и над всички.

„Дванов усети мирния аромат на село – миризма на изгоряла слама и топло мляко – и от този аромат го заболя коремът; вече не можеше да изяде дори щипка сол. Той се уплаши, че ще вземе да умре в големите топли ръце на селото, да се задуши в дъха на мирните овчи кожуси на хора, които побеждават врага не с ярост, а чрез струпване накуп“.

Властелинът, централният образ в този болен свят, е слънцето. Всемогъщото слънце, под което хората са инертни, безволеви, умиращи като мухи или безмълвно вгледани в себе си. Чакащи нещо или някого. Слънцето е волята, почти религиозно описана от Платонов.

„Мъглите гинеха като сънища под острото зрение на слънцето. И там, където през нощта беше страшно, се простираха осветени и бедни пусти пространства. Земята спеше разголена и мъчителна като майка, от която се е смъкнало одеалото. По степната река, от която блуждаещите хора пиеха вода, като насън още пълзеше мъгла и рибите, очакващи светлината, плуваха с ококорени очи по самата повърхност на водата“.

Само прочетете това изречение. Невероятно е! А сега си го представете:

„Слънцето сияеше над града и степта като единствен цвят сред безплодното небе и с раздразнения натиск на презрялата си сила набиваше в земята светлата жега на своя цъфтеж“.

Като се замисля, при Георги Божинов за първи път срещнах удивителни описания на природата, които ме поразиха. Платонов обаче е на друго ниво. Като с четка на импресионист той създава картини, които излъчват емоции, имат свои чувства, запълват пространството с вибрации:

„Над тях като на онзи свят безплътно се влачеше луната, вече превалила към своя залез. Нейното съществувание беше безполезно – от него не живееха растенията, под луната мълчаливо спеше човекът. Слънчевата светлина, която озаряваше отдалече нощната сестра на Земята, съдържаше в себе си мътното, горещо и жово вещество, но тази светлина достигаше до луната вече прецедена през мъртвата дължина на пространството, всичко мътно и живо се разсейваше от нея по пътя и оставаше само истинска мъртва светлина“.

Завършвам книгата със смесица от емоции, които не ми дават мира. Колко прочита са необходими, за да обхванеш всички посоки на тази книга, да разлистиш всичките й пластове и да уловиш скритите в нея послания, закодираната символика, религиозните препратки, замаскираните остриета на безпощадна критика и огорчение от действителността на революцията. Това ли е тя, това ли е обещаният комунизъм, пита Платонов чрез своите герои. И си отговаря:

„Тук, Фьодор Фьодорович, не се намира комунизъм, тук живеят хора, не можем ги курдиса, докато сами не се подредят. Аз по-рано мислех, че революцията е локомотив, а сега виждам, че не е“.

И за финал едно пророчество, което се осъществява отново и отново:

„Историята е тъжна, защото е време и знае, че ще я забравят“

Публикувано от Георги

Categories: Антиутопия, народопсихология, художествена | Вашият коментар

Георги Марков и Ненаписаната българска харта

На 11 септември 1978 г. в лондонската болница „Сейнт Джеймс“ издъхва Георги Марков. Четири дни преди това, на моста Ватерло в Лондон писателят е прострелян в дясното бедро с оловна сачма от тайните служби на комунистическа България. Един престъпен режим се опитва да запуши устата на най-острото перо, осмелило се да обрисува в пълна степен безумието на комунизма в Народна Република България. Резултатът днес – Георги Марков е по-актуален от всякога. Което е чудесно и ужасяващо едновременно. Чудесно, защото опитът на репресивния апарат да заглуши гласа на истината очевидно е неуспешен – десетилетия след смъртта на писателя неговите есета продължават да се издават и да намират нови и нови читатели. Ужасяващото е друго и то е, че голяма част от написаното тогава – през 70-те години на ХХ век – важи с пълна сила, отнесено към съвременната действителност.

nenapisanata-bugarska-hartaТози извод се прокрадна злокобно, докато изчитах със светнали очи втори том от есетата на Георги Марков, издадени под името „Ненаписаната българска харта“ от Фондация „Комунитас“. Не вярвате ли? Вижте това:

 „Партията е узаконила лъжата като свой официален метод. Лъжливи са отношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех… Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите „Чичовци“ или на Йовковските българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно – съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните мелници на огромната лъжа“.

Или това:

„Днес България няма или почти няма никакви личности. Бихте ли ми казали кой от ръководителите на партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците… Липсва жестът на личността, липсва красотата на позицията, липсва драмата на стълкновението. При най-добро желание човек не може да види мащабите на мъничките личности у нас – днес не по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, защото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да  вървят в крак като представителна рота.“

А това?

„България наистина е царството на посредствеността… Това е един мъничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата „пет за четири“ е особено валиден за човешките връзки… Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени категории“.

Как мислите, днес дали е по-различно? Защото аз виждам тези думи, изпълнени със съдържание на всяка крачка, във всяка една област, в новините, по улиците, навсякъде. Днес, 2016-а година. Ето това е ужасяващото, което ме накара да настръхна, докато четях. Можеш да преглътнеш нещо, когато то е било в миналото и е останало там. Но когато видиш, че то продължава да шества с пълна сила днес, без оглед на преход, демокрация, промени, европейска интеграция и прочее любими на политиците думи – това вече е ужасяващо…

Цитатите по-горе са от едно-единствено есе в книгата. Ако тръгна да споделям всичко, което си заслужава да бъде споделено, няма да ми стигне цяла нощ да завърша ревюто си. Георги Марков пише хипнотично, безпощадно, сърцато… Повечето от есетата, включени в двутомника, са четени по радио „Дойче веле“ в периода 1971 – 1978 г. и се публикуват за пръв път. Те увличат с разнообразието от теми, които засяга този буден ум, непримирим в своята критика към потисничеството и подмяната, завладели страната ни след „народния“ преврат. Част от тях коментират явления от ежедневието в комунистическа България, други се отнасят до по-глобални събития, оставили траен отпечатък у автора – като Пажката пролет, за която вдъхновено пише:

„…не зная друга страна и друг исторически момент, където хората с такова невероятно единство са преживели чувството си за свеото ново приобщаване към света. Никога преди не бях срещал такова вдъхновено раздвижване на духовете, никога преди не бях попадал в такава разпалена атмосфера, където гласовете на хората се извисяваха свободно за първи път след толкова дълго мълчание… След 20 години „успешно“ строителство на социализма и комунизма по съветски образец изведнъж стана ясно, че 14 милиона души не искаха да имат нищо общо нито с образеца, нито със строителството“.

Други есета са написани под формата на писма (до Христо Ботев, до Любомир Левчев) или коментират актуални явления, като хипитата например. Безкрайно любопитни са онези от тях, посветени на писатели. В тях виждаме авторския прочит на Джордж Оруел, Евгений Замятин, Борис Пастернак, Солженицин, Хайнрих Бьол… И цитати, които можеш да препрочиташ отново и отново, удивен от тяхната правдивост.

Преди броени дни излезе и третият том от събраните есета на Георги Марков – сигурен знак, че в днешното време, при дословно същите симптоми, от които боледува нашето общество – мрачна посредственост, липса на личности, липса на идеали – все пак има нужда от живото перо на писателя. Имаме нужда да четем Георги Марков. Дори само за да се ужасим, че всичко си е същото след толкова години. Ужасим ли се – ще се ядосаме. А ядосаме ли се, може би има някакъв, макар минимален, хипотетичен шанс да променим нещо.

Затова – четете Георги Марков. За бога, четете Георги Марков!

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Политическа, български, народопсихология | 2 Коментари

„Соц гурме“ – да надникнеш в кухнята от соца

Липсата на обществен консенсус относно близкото минало у нас е една от последиците на мътния преход, която усещаме и днес. И тя не е само по оста „добре/зле се живееше„, а стига и до противоборство на терена на кулинарните спомени. Всички сме чували носталгични възгласи от типа „Какви домати имаше тогава, е-хе!„, „Саламът какъв салам беше!“ и т.н. И това звучи като мантра, не подлежи на анализ, никой не се наема да го оспори или да го обясни. Е, поне до този момент…

soc gurmeПреди броени дни на пазара излезе феноменално изследване на близкото минало с отправна точка кухнята на българина във времето на социализма. „Соц гурме“ на публициста Албена Шкодрова е първи по рода си опит да се пресъздаде социалистическата реалност в тази така интимна, свидна и често емоционално украсявана сфера, каквато е културата на хранене. Изключително смел опит, като имаме предвид доколко българинът разсъждава пристрастно и разпалено, когато го засегнат на всевечните теми „хранене“ и „социализъм“. Шкодрова използва тъкмо тази пристрастност обаче, като събира и анализира сведенията, дадени й от десетки съвременици на епохата, сред които ресторантьори, управители на заводи в хранителната индустрия, консервната промишленост, сладкарството и др. Съчетава всичко това с ровене из архивите на Народната библиотека и прашните страници на безброй списания, вестници и кулинарни книги от миналия век, за да сътвори от цялата тази разностилна информация истинска енциклопедия на храната, храненето и бита на българина в епохата на социализма!

Какво е обичайното меню през соца? Качествена ли е била храната тогава? Хубаво ли е на бригада? Трябвало ли е да готви българската домакиня? Защо всички българи си спомнят с отвращение за марципана? Кой може да пазарува от Кореком? Какви са били магазините в НРБ? Кои са легендарните ресторанти от онова време? Каква е историята зад популярни емблеми на социалистическата кухня като таратора, супата топчета и шопската салата? Кога България започва да произвежда шунка? Кога е ражда чушкопекът и защо е жизнено важно всяко семейство да прави зимнина? Безброй много любопитни въпроси намират своите отговори по страниците на обемното издание, подкрепени от лични разкази и спомени на очевидци. Някои, за съжаление, остават без отговор, поради обичайното за онова време неглижиране на авторските идеи и липсата на архиви по темата.

Книгата действително е събрала огромна информация, отнасяща се до почти всичко, свързано с храната и кулинарната култура на българина. Част от разказаното вероятно би било още по-интересно на читателите от следващите поколения, защото дори за нас – децата на 90-те, някои от гледките, запечатани по страниците на „Соц гурме“, са действителен спомен и от по-нови времена. Особено крайно забавната глава за приготвянето на зимнината – описаното в нея продължава да бъде бит и реалност в не едно и две кътчета из страната, макар чувствително да е поизчезнало от големите градове.

Книгата изобилства и от любопитни истории, повечето от които вероятно виждат бял свят за първи път. Други – като историята за производството на „Кока кола“ в България (единствената страна от Източния блок, позволила си подобен флирт със символа на капитализма!) – досега са били разказвани по-скоро като легенди от типа „Да, имаше нещо подобно!“. А историята е страшно интересна!

Много се смях и на случката, описана в главата за шкембеджийниците: „Веднъж си спомням, че ни беше на посещение заместник-директорът на Историческия музей в Берлин. И него го заведохме и го попитахме: „Доволен ли сте?“ – „Много! Върнахте ме в годините на войната, когато ядяхме отпадъци!“

Въпреки многобройните забавни сцени и моменти, „Соц гурме“ съвсем не е лековато четиво. Напротив! Чете се бавно, доста е енциклопедична и на практика е своеобразен алманмах на социалистическия българин в сакралното пространство на неговата кухня. Не мога да го кажа по-добре от самата авторка, която пише:

„Когато започнах да работя по „Соц гурме“, исках да използвам храната, за да възстановя и запечатам колорита, вкуса на времето, както си го спомнях. Постепенно, от само себе си обаче, книгата пое по свой път. Според мен тя се превърна в социален портрет. Ако човек следва храната, това е, до което тя го довежда: до един особено близък поглед към хората, които я създават и използват“.

Прочетете тази книга. Ще ви обогати невероятно много! Разкажете наученото на родителите си, на бабите и дядовците си. Чуйте тяхната версия. Доста интересно се получава!

Публикувано от Георги

Categories: кулинарно, народопсихология | Вашият коментар

Зловещата харизма на Хитлер

Ако съвременен човек погледа няколко минути запис от реч на Адолф Хитлер, най-вероятно ще посегне веднага да изключи звука, подразнен от нервно крещящия човечец със смешен перчем и налудничав поглед. Възниква въпросът как този лунатик е успял да въздейства на милиони хора, обожествен и възвеличен до фюрер на германския народ и създател на „хилядолетния райх„. Какви качества е имал, каква харизма е притежавал, за да поведе масите след себе си? За хората от ХХI век Хитлер наистина изглежда умопобъркан. За някои от съвременниците си също, но далеч не за всички. Какво се крие зад неговата способност да увлича хората и да ги убеждава в своята мисия е въпрос, който има много отговори. И харизмата е само един от тях.

harizmata na hitler В „Зловещата харизма на Хитлер“ британският историк Лорънс Рийс търси отговор именно на този въпрос. Когато започва изследванията си над нацизма, самият автор също е скептичен към харизмата на германския фюрер. Обяснението му е много просто:

Аз не почувствах нищо, защото нито съм човек от онова време, нито пък съм предразположен да се поддам на харизматичното излъчване на Хитлер. Не съм нито гладен, нито се чувствам унизен след загубата на една война; не съм нито безработен, нито уплашен от повсеместното насилие по улиците; не се чувствам предаден от неизпълнените обещание на демократичната система, в която живея; не съм ужасен, че спестяванията ми ще се стопят при евентуален фалит на банките; и не желая някой да ми казва, че целият този хаос е по вина на някой друг.

Разковничето е именно в специфичното натрупване на редица фактори, всеки сам по себе си крайно недостатъчен, за да предизвика подобен ефект – но заедно, в съвкупност, предизвикват онова, което днес познаваме като фанатичната вяра в правотата на фюрера.

Рийс изследва прецизно цялата „кариера“ на Хитлер още от участието му в Първата световна война и онези първи стъпки към създаването на нацистката идеология в годините след позорната загуба. Първоначално австрийският ефрейтор не е нито толкова самоуверен, нито толкова убедителен. Той обаче е достатъчно далновиден, за да използва всички налични фактори в своя полза – ясно посочва виновниците (виновен никога не е народът), предателите, струпва им всички грехове, като същевременно създава впечатление, че знае как да се справи с проблемите. Някои от идеите му са толкова радикални, че предизвикват недоумение, но други просто стъпват върху създадените дотогава настроения. Като антисемитизмът, който в никакъв случай не е изобретение на Хитлер.

Макар думата „харизма“ да е в самото заглавие, книгата не се фокусира единствено върху нея като ключов фактор в успеха на фюрера да завладее съзнанието на масите. Напротив, Рийс изследва и много други фактори, като способността на Хитлер да рискува всичко на една карта, решителността му и презрението над други авторитети; методичното изличаване на конкуренцията в редиците на партията и вярата в съдбовността на неговата мисия.

„Зловещата харизма на Хитлер“ няма да ви научи как да станете манипулатори като фюрера, просто защото предпоставките това да се случи са прекалено много и личното обаяние е само една от тях. В същото време обаче ще ви даде доста отговори, които ще ви помогнат да си дадете сметка за това колко податлив на манипулация може да бъде всеки един народ.

Публикувано от Георги

––––––

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Лорънс Рийс – „Тайните на Втората световна война“

Categories: Биография, Исторически, народопсихология | Вашият коментар

Феноменът Силвио Берлускони – обяснен за поколенията

Главният герой в тази книга е политик, чието име е познато в цял свят. Той не се колебае да покаже с пръсти жест с рога на официална снимка, нито да се снима с Тони Блеър с шарена кърпа на главата. Може да си позволи да каже на германски евродепутат, че ще го предложи „за ролята на есесовец“ във филм за концентрационните лагери;  да разкаже, че е „извадил от нафталина уменията си на плейбой“ с финландската президентка Таря Халонен или да стресне с „ку-ку“ канцлерката Ангела Меркел.

berluskoniИмето му е Силвио Берлускони – човекът, който сякаш си е поставил за цел в живота да провокира общественото мнение не само в родната си Италия, но и в цял свят. На какво се дължи неговият феномен, как успява да бъде в центъра на обществения и медиен интерес вече толкова десетилетия, какви национални черти на италианците прозират в неговия характер – това са въпросите, на които се опитва да отговори Бепе Севернини в книгата си „Стратегията Б. – Берлускони, разтълкуван за бъдните поколения“. Италианският журналист не е непознато име за българските читатели. Представяли сме ви преди време неговата изключително остроумна книга „В главата на италианците“. Същият стил виждаме и тук.

Севернини не прави опит за биография на политика Берлускони, а се пита каква е тайната за политическото му дълголетие. Почти с удивление си задава въпроса защо италианското общество продължава да толерира подобна фигура с цялата й скандалност, намирайки отговора дълбоко в народопсихологията на италианците. Няколко са факторите, които обясняват това дълголетие, но преди всичко е убедеността на италианците, че „Ние си приличаме, той е един от нас„. И цитира в самото начало на книгата Джорджо Габер: „Не ме е страх от Берлускони сам по себе си. Страх ме е от Берлускони в мен„.

В интерес на истината, макар самият автор да обяснява, че книгата е предназначена и за чужденци, които продължават да се изумяват от „феномена Берлускони“, тя все пак е своеобразно вглеждане в собствения народ и нейният основен читател е човекът от Апенините. Въпреки това е доста любопитно да откриеш неимоверните сходства между Берлускони и някои конкретни фигури от българския политически живот. Успокоявам се като се замисля, че Севернини вероятно си няма и понятие от тукашните „герои на нашето време“ – иначе едва ли щеше да му стигнат и хиляда страници, за да умува върху тези явления.

Публикувано от Георги

Categories: Политическа, народопсихология | Вашият коментар

Приказки на цветята

Една интересна идея, поместена на 157 страници – това е сборничето с приказки, събрани от най-разпространените етноси в България – роми, турци, арменци и евреи. Купих си я по време на един панаир на книгата от чисто любопитство. Интересно ми беше какво ли представлява една ромска приказка – какви са героите в нея, какво им се случва, кое е лошо според тях и кое – добро. Не знам кой е правил селекцията на публикуваните приказки и доколко това наистина са едни от най-разпространените истории сред тези етноси, но реших, че си заслужава да им хвърля по един поглед.

Книжката е разделена на четири части, като всяка част започва с представяне на етноса и отбелязване на най-важните неща за бита и културата, които е хубаво да се знаят от всички.

Започваме с ромите. Техните приказки са най-простички и елементарни, но не са чак толкова безинтересни. В тях винаги става дума за материално богатство, а главният герой – циганинът – е ту честен, ту хитър, но в крайна сметка – възнаграден за своите качества. В най-дългата от тях ще разберете що е това Чордиленджис и как можете да го надвиете. Дори тази история обаче не е много вълнуваща, да не кажа бедна на фантазия. 

С турските приказки нещата започват да стават по-интересни. Там ще срещнем някои познати сюжети (няма как), ще награждаваме бедните, но храбри герои, и ще наказваме богатите и алчните. Накрая с хитрост ще си вземем една принцеса за жена и после разказвачите сигурно са се отдали на празненства, защото турските приказки свършват дотук.

Арменските приказки разказват за това, че нищо в живота – и хубавото, и лошото – не продължава вечно. Умният човек е готов да посрещне и възхода, и падението, а глупавият няма никакъв шанс да оцелее. Трудът е възхвален в няколко от приказките, а алчният поп в една от тях получава втори шанс, след като разбира, че колкото и злато да има човек, понякога му се иска просто една паница с топло ядене.

Най-интересни за мен бяха приказките на евреите. В тях, освен че се говори за Бог, най-често разглежданата тема е мъдростта. В повечето героите излизат от тежките ситуации благодарение на разума и бързите си реакции, а не благодарение на помощта на някой друг или на магия. Справедливостта е преди всичко и за разлика от приказките при другите етноси, тук хуморът е по-често срещан. :)

Самата книжка не е с цветни картинки, но на някои страници се срещат много интересни илюстрации, които представят стереотипния образ на етноса, за който става въпрос в приказката. Интересно е да ѝ хвърлите едно око, а пък аз се надявам да попадна на още автентични приказки в някой сборник, или пък разказани от вас като коментар под публикацията :)

Публикувано от Девора

Categories: Детски, Приказки, народопсихология | има 1 коментар

Пъстрата палитра на стара София

Знаете ли какво е фарфара? А фога, завсегдатай, търчи-лъжи, дзвон, развейпрах? Знаете ли кого наричат фукара? А бонвиван? Всички тези странни думи са социопсихологически типове, населявали софийските улици преди много, много години… Преди Девети. Една забравена, останала в миналото София, за която няма как да научите повече, освен от пожълтелите фотографии или от някой много сладкодумен разказвач.

Такъв един разказвач е и Владимир Свинтила. Неговата книга „Многоликият столичанин“ видя бял свят за пръв път преди броени дни и буквално отвори един прозорец във времето, за да надникнем и ние, днешните хора, към потъналото в забвение минало на нашата столица.

Вечни ергени, бонвивани, фелдфебели, офицери с пелерини, търговци на крак, тарикати, изкопаеми, допотопни, проститутки, комисионери, хора в калъф, юнкери, слугини, простофили, зяпачи – това бе софийският букет. Това бе пъстрият цвят на стара София. С уличните акробати и музиканти, безработните илюзионисти-факири, цветопродавачите и цветопродавачките, уличните фотографи с „моментални фотоапарати“, киснещи в градската, файтонджиите и пианкаджиите и младите прахосници, картината бе завършена„.

С много детайли, с неизбледнели от изминалото време спомени, Свинтила ни среща с обичайните типове от живота на някогашна София. В току-що надигналия се за европейски живот град кръстосват файтони, по разкаляните улици (защото все още липсва настилка) внимателно стъпват буржоазни госпожи, а от прозорците зяпачи гледат как чиновниците се отправят към административните сгради. В някои от къщите на София от 30-те години все още има кошери с пчели, а дворовете ухаят на ароматни цветя. Там живее буржоазията – градският тип хора, на които Свинтила прави безпощаден, емоционален анализ още в самото начало на книгата. Върху тази основа започват да изплуват от миналото (респективно от невероятно ясните спомени на автора) героите на тогавашното време.

Снимка: „Изгубената България“

В повечето случаи те са безименни. Носят обаче типологични характеристики, които ги обединяват в компактни групи. Сред най-интересните смея да откроя ходатаите – специфична социална група, запълваща откровено корупционна ниша в тогавашното общество. Иначе казано, посредници, които вършат всякакви бюрократични услуги срещу съответното заплащане. Безброй назначения по онова време (а вероятно и в по-късни години) се дължат именно на подобен вид взаимоотношения.

Фарфарите, завсегдатаите – хората, които осъмват и замръкват в кафенетата из тогавашна София; вечно сумтящите и мълчаливи тапири; тарикатите и техните антиподи – баламите… Безброй, безброй образи като парченца от пъзел нареждат удивително живата, шарена и пълнокръвна картина на столицата в годините преди преврата. Паралелно с тях, от страниците изплуват актуални шеги, изрази и навици от онова време, които само в спомените на хора като Свинтила могат да преминат през натрупаните десетилетия.

Чудесно свидетелство за епохата и истински документ за миналото на един град, който е преживял достатъчно много обрати през последните стотина години. Определено препоръчвам!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Изток-Запад“.

Categories: Мемоари, български, народопсихология | 2 Коментари

Безкрайният път към точката

или стихийното движение на частиците през погледа на един евреин

Има дни, в които са необходими няколко малки неща, за да оцветят в топли тонове настроението ми и да превърнат мързеливата неделя в дълбоко душевно изживяване. Чашата с чай е задължителна. Гледката от прозореца трябва да е вдъхновяваща. Книгата – да докосва сърцето и да оживява в ръцете ми.

Последната страница е затворена и използвам точно този момент, за да ви разкажа за едно от най-големите си открития за изтичащата 2011 година. „Петокнижие Исааково“ на известния български сценарист и писател Анжел Вагенщайн се превърна в тази така необходима съставка за пълноценното духовно изживяване, за което споменах по-горе и без съмнение застана в челната тройка на прочетеното през последната година .

За безкрайните перипетии, сполетели човечеството през ХХ век и по-скоро в първата му половина са писали огромно количество творци. Революциите, войните, разпадането на империите и създаването на нови такива, а между тях – онези малки зрънца човешки съдби… Позната ми е гледната точка на немските, на руските, на американските писатели и съвременници на онова време, защото книгите на много такива са оставили по своему отпечатък върху съзнанието ми. Анжел Вагенщайн обаче ме поведе на едно изключително нетипично пътуване, за да ми покаже големите световни събития през очите на един евреин. Да, казвам „поведе“, защото „Петокнижие Исааково“ представлява един своеобразен разговор между реално съществуващия търговец на шевни машини Исаак Блуменфелд и нищо неподозиращия читател от другата страна на страниците.

Историята е следната – самият автор споделя в предисловието, че разказаното в книгата са спомените на евреина Блуменфелд, претворени в писано слово от българския сценарист. И макар скромно да омаловажава своя принос към крайния резултат, Анжел Вагенщайн е добавил необходимата закваска – феноменален стил, жизнерадостно чувство за хумор и удивителното умение да приковава вниманието върху всеки ред и всяка дума.  Буквално на всяка страница е разказан по някой еврейски виц, а добродушната самоирония и пречупването на големите събития през светогледа на евреите правят книгата различна от всичко, което съм чел до този момент.

Но аз, подобно на автора, се отклоних от темата. Историята на Блуменфелд е тъжна и забавна едновременно, трагична, но и вдъхновяваща. Тя е пример за това как един човек може да попадне във вотовъртежа на събития, за които не може да направи нищичко, но които го подмятат и захвърлят ту на една страна, ту на друга. Роден Колодец, в границите на Австро-Унгария, след Първата световна война евреинът се озовава в Полша по силата на мирните договори. Пактът Молотов – Рибентроп прави от Блуменфелд съветски гражданин, след като Полша е поделена между Сталин и Хитлер. Само две години по-късно Колодец вече е в източните провинции на Третия Райх и облаците започват да се стъмват над главата на нашия герой. Следват лагери, низ от щастливи и не толкова щастливи случайности, а краят на войната носи и ново гражданство на Блуменфелд – този път австрийско. Което е достатъчна причина за нови лагери, само че в далечен Сибир – едно почти библейско ходене по мъките, разказано толкова увлекателно и хипнотизиращо, че 200-те страници свършват без да усетиш. Някои биха казали, че това звучи твърде тъжно – не и ако е разказано от Анжел Вагенщайн! Тъгата е победена от вдъхновяващата воля да продължиш напред. Остават многото въпроси, някои от които намират своя отговор, други – не съвсем. Оказва се, че никога не можеш да сложиш точка, а смисълът от всичко е в самия път към точката. В стихийното движение на частиците понякога не можеш да промениш хода на нещата. Важното е да намериш сили да запазиш себе си и да продължиш. Невероятен урок!

PS: Книгата е част от трилогия, така че очаквайте скоро да ви разкажа за следващата книга на Анжел Вагенщайн – „Далеч от Толедо“.

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Колибри“

Categories: Военни, Драма, народопсихология | Вашият коментар

„Резерват Северозапад“ – нема такава книга!

Резерват Северозапад…

…Нема такова место!


Всъщност има и не само че има, но е толкова колоритно, изразително и богато на емоции, че човек се прехласва неволно… ако успее да го разбере.

Иде реч за една книга, която си умирам да ви представя! Радвам се, че именно в  „Библиотеката“ ще стане дума за алманаха, който по своя характер няма аналог в печатното художествено наследство на нашата държавица. Книга, писана на наречие! Представяте ли си?

Много добре ще си го представите, ако сте попадали на уникалния сайт „Резерват Северозапад“. От няколко години това е мястото, където известни и неизвестни творци на народни умотворения, бардове на битовизма и хроникьори на северозападната душевност споделят своите размисли и страсти. Правят го така, както могат най-добре – на родния си диалект, цветистия и благозвучен северозападен говор. Мястото, където жителите на Враца, Монтана, Бяла Слатина и други емблематични места от този край на картата (тва е опашката на лъва, ако се сещате визуално) творят и забавляват посетителите с безценни късчета автентичност.Тук можете да прочетете за героите на Северозапада – местни образи като Зиката и Мими; да разберете значението на думи като „пустиняк“, „маторец“, „дръгел“ и безброй други думички и фрази, подочути из разни краища на Резервата; да се насладите на северозападен дзен (!!)…

С разрастването на сайта, появата на все повече и разнообразни както жанрово, така и тематично творби, авторите са решили да издадат и книга. Не каква да е, а алманах. Алманах „Северозапад“! Ето какво споделя в сайта по този повод създателят на Резерват Северозапад Николай Фенерски:

„Преди десетина и повече години бях убеден, че някой ден ще издавам списание. Идеите при мен еволюират и се осъществяват сами, без насилие от моя страна. Имат си свой живот. Така и тази идея се разви, порасна, узря и стана готова за поднасяне. Аз и съмишлениците ми направихме списание. Но по съвсем различен свой начин. Нашето списание не е лайфстайл, ние само се подиграваме на лайфстайла. Нашето списание не е и модно. Затова нашето списание не е списание, а е алманах. Книга, събираща в себе си мъдростта и глупостта на две-три поколения, на нашата северозападна родина от областите Враца, Монтана и Видин, книга, която ни показва без грим и украса, без излишни превземки и претенциозност. В тази книга ние сме си ние – весели, тъжни, прости, умни, нетолерантни и милостиви, незлободневни, а автентични, шантави и противоречиви. В тази книга има живот“.

Поезия, разкази, английско-северозападен речник, както и избрани коментари от форума на сайта, където, вярвайте ми, е голяма лудница… Книгата обаче няма да намерите по книжарниците. Поне засега. Създателите са изградили нещо като „революционен комитет“ и я разнасят из рОдината като Кървавото писмо на Каблешков. Можете да си я поръчате на координатите, посочени в сайта. Представяния вече са се провели във Враца, Варна, Бяла Слатина, Чипровци и други. Аз нямам търпение да се сдобия с книгата, а до тогава си чета от сайта, но трудно успявам да го правя по-дълго време – текат ми сълзи от смях, не е истина просто… Нема такова место!

PS: Чудесно представяне на алманаха вижте и при Майк Рам.

ОЧАКВАЙТЕ в сряда интервю на Николай Фенерски специално за „Библиотеката“!

 

Categories: Други, Хумор, български, народопсихология | Вашият коментар

Магията на Белград

Тези дни ви споделих размишленията на един италианец за това какво има в главата на италианците. Днес ще продължим  разходката си в главите и характерите на народите, като посетим нашите западни съседи. Един белградчанин ще ни разкаже за магията на своя град и неговите жители…

Момо Капор е летописната памет на Белград. Автор на над 40 книги, много от които радващи се на голям интерес и днес, той е свидетел на не една епоха в развитието и съдбата на сръбската столица. Ще го видите на задната корица и на този сборник – със замислен поглед, подпрял глава на ръцете си, сякаш размишлява за вчера и днес, за миналото и бъдещето, за „онзи Белград“ и за „този Белград“. Наблюдава по улиците хората – онези красиви белградчанки, разхождащи с гордост телата си по улиците в сръбската столица, напрегнатите шофьори със смръщени вежди и готови винаги да се хванат за гушите заради най-малката драскотина, накитените на всеки ъгъл кафани, саловете по мързеливото течение на Сава в Ада Циганлия, където винаги къкри рибена чорба, високите и препатили зидове на Калемегдан, край които преминават остарели, но запазили дързостта си пенсионери…

Да, точноза това си мисли и точно там ще ни заведе Момо Капор. Сборникът с къси разкази „Магията на Белград“ без преувеличение е книга за душата. И колкото и клиширано да прозвучи, един любопитен прозорец, гледащ към комшиите, досущ по балкански. С наблюденията си над столичния град в продължение на десетилетия, авторът ни разкрива непознатите лица на това удивително място, съживява избледнелите образи на миналото – с калдъръмените улички, с пекарите, от които се носи аромат на прясно изпечен хляб, бръснарниците и ресторантите с изискани келнери… Ненадейно замирисва на скара – така, както може да мирише само в Белград, и от страниците надничат старите майстори, които нямат нужда от реклама, защото всички ги познават. Замирисва на плескавици, на агнешко, на силно кафе (и тук тайната е разкрита: майсторите никога не мият джезвето)…

От страниците наднича и нашият вечен главен герой – сърбинът. Незнайно защо не особено познат на нас, българите, изпълнени по начало с предразсъдъци, а близък, толкова близък по безброй черти. Сърбите и вечното им желание да живеят именно в Белград – лелеяна цел, заради която разпродават къщи и имоти в провинцията, а после се оплакват от въздуха и задръстванията… Или както пише Момо: „Белград е най-идеалният град на света за бягство на село през уикенда!“. Сърбите и киселото зеле, ароматът на който се носи до ранна пролет от апартаменти и лъскави сгради… Битакът и градският пазар, които трябва да посети всеки чужденец, за да разбере сърбите… Старовремските дворове и възрастните белградчанки, които правят магически гозби със запръжка, въпреки доказаната й нездравословност…

Сърбите и тяхното „бре“, малката думичка, която могат да вмъкнат във всяко изречение: „Айде, бре!“, „Ти ли, бре?“, „Бре, така си е!“, „Свири, бре!“. „В това малко бре сме ние, с всичките си пороци и благодетели – това, струва ми се, е нашата същност… И ако по някаква случайност се изгубим в белия свят, със сигурност бихме израснали отново от тези три букви!“, пише Момо Копор и аз неволно се усмихвам, сещайки се за значката, която закачих на раницата си при първото ми посещение в белградската столица. На нея се мъдри дръзкият, но някак свойски надпис: „FUCK OFF, BRE!“.

Написана с много носталгия по миналото и на места с недоверие и снизходителност към настоящето, книгата трогва с откровения език и бликащата от страниците топлина и обич на автора към своя град, към вечния Белград. Онези от вас, които са били там, със сигурност ще научат много, а дори може и да си съставят списък с неща, на които да обърнат повече внимание следващият път. Другите пък, които не са били, обезателно ще искат да отидат. А самите белградчани, прочели тази книга, може би ще погледнат с други очи на своя град, криещ под прашните си сгради и катове „дрехи“ очарованието на едни други времена, за които знаем от хора като Момо Капор. Беценно!

Снимката е направена на пазар в Белград. Без коментар :)

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Сиела“

 

Categories: Балкански, Пътеписи, народопсихология | има 1 коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: