Научнопопулярна

Моето семейство и други животни

Джералд Даръл, дами и господа! „Поборник за правата на дребните грозници“ (по неговите думи) и лечител на всякакви депресии с изключително увлекателния си и животоутвърждаващ стил, Даръл винаги е добра идея за четене.

След като тръгнах доста хаотично с творчеството му, изчитайки с нескрита наслада „Птици, зверове и роднини“ и „Филе от Камбала“, крайно време беше да стигна и до първата книга от трилогията за Корфу, за да разбера как започва всичко. Става дума, разбира се, за „Моето семейство и други животни“, може би една от най-обичаните книги в цял свят. Пред когото и да съм споменавал това заглавие, реакцията винаги е била идентична – възглас на горещо одобрение и носталгия от четената преди години книга. През февруари тази година „Колибри“ зарадваха читателите си с ново издание на класиката и това стана повод и за мен да се запозная с най-популярното произведение на британеца.

moeto semeistvoТа, все пак… как започва всичко? Един ден многолюдното английско семейство на невръстния 10-годишен Джери решава, че климатът в добрата стара Англия не понася на здравето им. Решението идва изневиделица и петимата се озовават на гръцкия остров Корфу, където прекарват пет безгрижни, славни години. Време, което малкият природолюбител посвещава на страстта си към заобикалящия го свят и изследване на богатата фауна на острова. Компания му правят колоритните членове на неговото семейство – вечно угрижената за външния си вид сестра Марго, двамата му по-големи братя Лари – млад и увлечен в писането бохем, и Лесли с манията си по огнестрелните оръжия. Разбира се, своеобразен стожер на семейството е майката на цялото това „воинство“, а не бива да забравяме и грижовния грък Спиро, както и доктор Теодор Стефанидис. Мисля, че това прави компанията пълна, а всеки един от изброените допринася по своему за невероятно комичните истории, които не липсват в книгата.

Всъщност една от отличителните черти в творчеството на Даръл е, че наличието на конкретен сюжет съвсем не е задължително. Повествованието просто се носи от само себе си, гладко и безметежно, увличайки читателя в едно почти терапевтично изживяване. Цели страници са посветени на наблюдението на едно или друго насекомо, на дебненето на морска костенурка или отглеждането на сврака. И нито за секунда не може да ти стане скучно. Няма как и да е другояче при всички забавни истории, с които Даръл щедро ни прави съпричастни и в които семейството му има активна роля.

Докато четете увлекателните описания на този идиличен островен живот, има реална опасност да ви обхване известна завист към тези хора, прекарващи времето си в абсолютна безтегловност на красивия гръцки остров. Някои конкретни епизоди особено силно допринасят за това. В един от тях на семейството се налага да смени вилата си с по-голяма, защото Лари е поканил няколко дузини приятели да му погостуват на Корфу. В друг пък семейството се отдава на нощно плуване във фосфоресциращите води на Йонийско море сред морските костенурки… Признавам си, обзе ме пъклена завист – все пак пет дни в седмицата прекарвам в офис, ще ме разберете някак…

Но в това е и магията на книгите – да откриваш и опознаваш светове, без да се помръднеш от креслото си. А Джералд Даръл е перфектният разказвач, който ще направи това усещане съвсем истинско. И ще ви развесели искрено.

Макар „Птици, зверове и роднини“ за мен да си остава фаворит, „Моето семейство и други животни“ е задължително четиво за всеки, който иска да разпусне с нещо ободряващо и позитивно.

Публикувано от Георги

Categories: Места, Научнопопулярна, Хумор | 3 Коментари

Историята на цивилизацията, събрана в един ден

Питали ли сте се някога кога човечеството е започнало да измерва времето в дни, часове и минути? Как древните хора са ходили до тоалетната? Какво са закусвали преди хиляда години? Кога се появява алкохолът? Кога човекът е започнал да си мие зъбите? А да се облича с истински дрехи? Сигурно има десетки, дори стотици въпроси от този род, много от които понякога си задаваме без дори да имаме идея къде да потърсим отговора. Или пък са твърде хаотични, твърде разнородни, че да ги търсим в дебелите енциклопедии.

Milion godini v edin denЕ, друго си е, ако намерим отговорите в систематизиран вид, нали? Но как систематизиран? По какъв отличителен белег? Историкът Грег Дженър намира много находчив начин да го направи в книгата си „Милион години в един ден“. Той просто събира някои основни и повтарящи се ежедневно дейности и достижения на човешката цивилизация в един единствен ден. От събуждането до навиването на часовника за следващото утро и лягането за сън.

Удивително е колко много информация може да научим за развитието на човечеството от този „един“ ден. Дженър ни засипва с огромно количество факти, преравяйки историята и изваждайки само онова, което ще послужи най-добре на неговата идея – да проследи как се е зародил конкретен навик, как е еволюирал, променял се е, за да достигне до наши дни. Кога се появява нуждата да измерваме времето, кога в различните цивилизации започват денят и нощта, кой измисля дванедесетичната бройна система и в кой момент се появява и изчезва екзотичната идея за заменянето й; коя е „страната, която най-зле се оправя с времето“ – това са само малка част от въпросите, на които намираме отговор още в първата глава на книгата.

Вероятно подобно четиво би ни се сторило прекалено претрупано с информация и трудно четимо, ако не беше великолепният хумор на Дженър. Да, истината е, че се заливах от смях, докато четях. Авторът, освен невероятен ерудит, е и страшно забавен – с ироничен, пиперлив на моменти хумор, безцеремонен, умело подлагащ на шегите си дори и теми от религията и най-интимните… ъъъъ… хигиенни въпроси. Четейки го, буквално си представяш един забавен филм, в който египтяни, пещерни хора, средновековни владетели и древни китайски изобретатели се прескачат един друг, всеки добавяйки по нещо в причудливия казан на цивилизационните открития, а от него изскачат часовници с махало, канализационни системи, домашни животни, странни облекла, пръчици за хранене и какво ли още не. И като казах „канализационни системи“, се сетих само за един пример за самоиронията на Дженър, който ме накара да се хиля като зелка:

„Чистотата е отличителен белег на тази (индийската) цивилизиция, също както пасивната агресия и висенето но опашки са отличителни белези на британската култура…“

Примерът е от може би най-забавната глава от книгата, посветена на ходенето до тоалетна и проследяването на тези специфични нужди през вековете. Знаехте ли например, че английската дума toilet произлиза от toilette, което през Средновековието означава „парче плат“? Твърде любопитно е какво е представлявала тоалетната в древен Рим, колко развити в това отношение преди 4500 години са били народите в днешен Пакистан и как в Англия и в XVIII век е нещо нормално да си метнеш нечистотиите на улицата.

Още по-любопитно е как са създадени първите зърнени закуски „корнфлейкс“. Д-р Джон Келог, лекар в санаториума „Батъл Криг“ и заклет вегетарианец, се бил посветил на мисията да предпази колкото е възможно повече хора от греховността на мастурбацията. Келог препоръчвал консумацията на храни без никакъв вкус и пикантност и големи количества зърнени храни. Един ден брат му Уил, който помагал в кухнята на санаториума, забравил на огъня тенджерата с жито, в резултат на което то се разкашкало. Уил изцедил блудкавата каша, пресовал я и получил някакви житни люспи, които двамата братя решили, че все пак стават за ядене. Резултатът изненадал и двамата и станал началото на цяла индустрия, а зърнената империя „Келог“ бързо завладява американския пазар.

Приказливостта и безкрайните жокери, които Дженър непрестанно вади от ръкава си ни превеждат през обичайните „ритуали“, които извършваме ежедневно, за да проследим откога човекът отглежда домашни любимци, кога започва да създава алкохол, какви са навиците ни за обличане, за вечеря, за пиене, кога започваме да мием зъбите си… Главата, посветена на храненето, е особено колоритна и показва как са се хранили през вековете различните култури. Много любопитен е един момент от началото на XIX век във Франция, когато Наполеоновият елит обичайно се храни на маси, отрупани със стотици блюда, представляващо както огромно разточителство, така и известно театралничене. Тогава именно един руски княз – посланик Куракин, демонстрира на прием в луксозната си резиденция революционно различен метод на сервиране – на масата са наредени само прибори, а отделните ястия се сервират индивидуално – истински шок за френския елит от онова време и нещо, което днес считаме за напълно естествено.

Примерите за подобни любопитни епизоди са твърде много и неусетно стигаме до края на книгата, където денят вече е свършил, а ние се приготвяме за сън и навиваме часовника си за следващия ден – нещо, което човечеството прави горе-долу от средата на XIX век с първите навиващи се механични часовници, които заменят платените „будачи“, тропащи сутрин по прозорците на хората. Извървели сме хиляди години само в рамките на един ден. А с ерудит като Грег Дженър, при това адски забавен, пътешествието със сигурност си заслужава.

Георги

Categories: Исторически, Научнопопулярна | има 1 коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: