Политическа

Йозеф Рот и затъването в блатото на национализма

На няколко поредни панаира на книгата в НДК съм хвърлял поглед върху книгите на Йозеф Рот, подредени в обособено за Black Flamingo кътче, обикновено на щанда на изд. „Парадокс“. Досега обаче така и не съм се решавал да посегна към някоя от тях. Е, тази пролет посегнах и грабнах „Мрежата на паяка“, за да открия няколко дни по-късно на какво съкровище съм се натъкнал!

Книга от едва 130 страници успя да ме остави в истинско удивление от феноменалния стил и майсторство на един писател, който с лекота рисува реалистичен портрет на германското общество във водовъртежа на 20-те години на ХХ век.

Историята на завърналия се от Първата световна война лейтенант Теодор Лозе е показателна за онзи кипеж, родил националсоциализма от поствоенната мътилка. Още с първите няколко страници, в които се срещаме с младия лейтенант, Йозеф Рот прави силна заявка за своя талант, иронично-присмехулен в опита си да покаже кривото огледало на тогавашната действителност:

„Майка му беше болнава, сестрите бяха прижълтели, те старееха и не можеха да простят на Теодор, че не беше изпълнил своя дълг като лейтенант да бъде два пъти споменат във военните рапорти като загинал герой. Един мъртъв син би бил винаги гордост за семейството. Един лейтенант без оръжие и жертва на революцията беше в тежест на жените. Теодор живееше със своите роднини като стар дядо, когото биха уважавали, ако беше мъртъв, но подценяваха, защото продължаваше да живее“.

Осъзнаващ дискомфорта от липсата на военната дисциплина, Теодор е объркан в цивилния живот и лесно попада в полезрението на тайна организация – една от многото, функциониращи по това време в Берлин. Изведнъж усещането за значимост се появява отново. Той получава мисии, забулени в секретност, слухът му започва да се ориентира сред новата терминология и хвърчащите обвинения между националисти и социалисти, в собствените си очи Теодор се издига… Удивителна е трансформацията на един млад човек, вкаран в калъпа на милитаризма и след това изваден оттам непотребен, който трябва отново да намери своето място в едно променено общество. В търсенето на смисъл и цел Теодор се превръща в оръдие на сенчести структури, прикрити зад кухи понятия като патриотизъм, отечество, дълг. И прекрасно илюстрира възхода на националсоциализма, покълнал от обезверените маси, търсещи враг, когото да обвинят за цялата си несретност.

Йозеф Рот проследява развитието на Теодор на фона на майсторски развити картини на едно разделено общество, разтърсвано от сблъсъците между партийни структури, изпаднало в безизходица, мизерия и в тотален крах на държавността. Почти като в транс, като заклинание звучи диаболичното описание на онази Германия. Не мога да цитирам всичко, текстът е просто съвършен в своята цялост, препрочитах го отново и отново, но ще извадя все пак няколко неща, за да илюстрирам:

„…болест се валяше в къщите на бедните, в прашните дворове, разполагаше се в мрачните стаи, проникваше през кожата; парите изтичаха през пръстите на богатите, тяхна беше силата; страхът от гладните подхранваше тяхната жестокост; …. гробарите стачкуваха; металурзите стачкуваха; пред хранителните продукти зад стъклените витрини се протягаха тънки вратове, примигваха очи, изскочили от орбитите си; безсилни юмруци се свиваха в разкъсаните джобове.

В парламентите говореха повърхностни хора. Министри се оставяха на произвола на своите служители и бяха техни пленници. Прокурори се обучаваха в щурмовашки групи. Съдии разтурваха събрания. Пътуващи националистични оратори продаваха отекващи фрази….

… Офицерите точеха саби. Гимназистите стреляха, студентите стреляха, полицаите стреляха. Малките момчета стреляха. Това беше цяла една стреляща нация“.

Неминуемо се замислих за Ремарк и „Черният обелиск“, за Смирненски и неговите дрипави герои, за Милен Русков и „Чамкория“, също разказващ за мрачното време на 20-те години. Йозеф Рот е съвременник, видял е с очите си този хаос и думите му звучат като пророчество за неизбежното пропадане в бездната на диктатурата. И предупреждение за нас, сто години по-късно – да откриваме симптомите, да разпознаваме истинските послания под фалша на лозунгите, да се пазим от обезверените, търсещи идентичност в измамната прегръдка на ксенофобията и омразата.

Публикувано от Георги

 

Advertisements
Categories: Политическа, художествена | Вашият коментар

„Власт и съпротива“ – Илия Троянов повдига завесата

„Истинската съпротива е съпротивата срещу духа на властта“.

Илия Троянов никога не е успявал да разбуни духовете в България. Не е от писателите, които постоянно са в медиите с някаква позиция, нито от онези, които правят буря в чаша вода с едничък фейсбук статус само. Той дори не е от писателите, които наричат „български“. Потърсете го в гугъл – „германският писател Илия Троянов“… Защото пише на немски. Твърде, твърде удобно, за да го прехвърлим в графа „чуждоезични“ и да игнорираме факта, че огромна част от творчеството му е посветена на недалечното минало у нас; че книга след книга упорито се опитва да повдигне завесата над тоталитаризма и дирижирания български преход, да предизвика някаква дискусия поне. Е, предизвиква. И интерес, и дискусия. В Германия…

vlast-i-saprotiva„Власт и съпротива“ излиза през 2015 г. в Германия и се нарежда сред 20-те книги, номинирани за най-добър немскоезичен роман на изминалата година. На български език е по книжарниците у нас от броени дни, а аз имах щастието да се сдобия с нея в деня на излизането й. „Съпротивлявах“ се точно няколко минути на желанието да зарежа натрупаната купчина с книги и да разбера какво е предизвикало такъв интерес у германските читатели. Изчетох я светкавично, на големи глътки. Веднъж започнеш ли я, става трудно просто да я оставиш. Историите, двете истории, те обсебват. Едната е на Константин – анархист и бунтовник срещу режима, прекарал в затвора 10 години заради опита си да взриви статуя на Сталин и преследван от Държавна сигурност десетилетия наред. Образът на Константин е вдъхновен от реална личност – дисидента Георги Константинов, с прякор Анархията, макар самият автор да твърди, че не е описал едно към едно ветерана анархист. Другата история е на Методи Попов – майор от Държавна сигурност, приближен на Тодор Живков, който успешно прекрачва в демокрацията като член на Висшия съвет на БСП. Според Троянов образът на Методи е напълно измислен, но и той е съставен на база интервюта с агенти от ДС и архивни материали. Сблъсъкът между двамата илюстрира доста живописно двете крайности в контекста на епохата – непримиримият борец срещу режима, който няма да отстъпи нито крачка от принципите си, и абсолютният кариерист, въплъщението на системата, инструментът от репресивния апарат, който плува в свои води както при управлението на Тодор Живков, така и в годините на т. нар. „Преход“.

Макар да е обявена като „роман“, „Власт и съпротива“ не се вписва изцяло в това определение. Прескачаща между отделни години – ту през 50-те, 60-те, 70-те години, ту в мътните времена от 90-те, тя не следва стриктно рецептата на класическия роман. Отделните глави се редуват с извадки от досиета от архивите на ДС, а спомените на Константин – с тези на Методи. Резултатът е една потискаща панорамна картина на тоталитарната държава и нейния репресивен апарат – пресъздадена от думите на угнетените и на угнетителите. Разбира се, Троянов не е създал само черни и бели образи, напротив – главните герои са достатъчно пълнокръвни, за да си дадем сметка за същността на системата. В образа на Методи виждаме не някакво чудовище, а човек от плът и кръв, който има свои принципи, свои ролеви модели, човешки слабости. Просто е от другата страна – съзнателно, гордо, и най-вече, заобиколен от себеподобни.

Макар да се е справил отлично със своите главни герои и сблъсъка между тях, не така стоят нещата с други детайли от романа. Троянов прокарва темата за женския лагер в Скравена покрай появилата се внезапно Незабравка и твърденията й, че е дъщеря на Методи. Тази история така и не се развива и до самия край остават твърде много въпросителни. А започва доста обещаващо и с потенциал да внесе допълнително драматизъм. Финалът на романа, макар и ефектен до някаква степен, също е странно решение. Чудя се доколко и той се базира на действителни събития. Въпреки това посланието на романа продължава да кънти в главата ми и след последната страница. Голямото обвинение. Голямото разочарование. От мнимия преход, от липсата на наказания при толкова крещящи престъпления; от безсрамния начин, по който се прикриха досиетата на бившата ДС през 90-те години, от мълчаливото изтикване в ъгъла на истинските борци от съпротивата, от политическия дневен ред, дирижиран от същите онези офицери и функционери на комунистическата власт. Погнусата от новите-стари кукловоди, които хвърлят в общественото пространство поредния политически проект, но остават главни действащи лица.

20160917_111146

Голямата истина и съжалението в думите на Константин:

„Трябваше ни процес, в който всичко да излезе наяве, как големците са се възползвали от системата, в какви жилища са живели, къде са ходели на почивка, какви училища, какви университети са посещавали техните деца и внуци. Кой е вършел за тях мръсната, опасната работа. Миналото се обсъжда у нас предимно в религиозни категории: провинение и опрощаване, изповед и разкаяние. Инструменти на театъра. Театърът е симулация на решаването на проблемите. Имахме нужда от процес, от който да стане ясно защо ни беше необходима социална революция. Народът трябваше да разбере, че едва лишаването на номенклатурата от власт и собственост би могло да промени нещо. Всичко друго е фасадност, витринна демокрация“.

В една нормална европейска държава подобен роман би разлюлял общественото мнение и би предизвикал истински фурор. В България това няма да се случи. Както не се случи истинският преход, както не се състоя истинското заклеймяване и преосмисляне на тежкото наследство. А „германският“ писател Илия Троянов ще бъде разбран и оценен там, къдетo хората дори са измислили и дума като Vergangenheitsbewältigung (моля, потърсете в гугъл значението й), на която, уви, няма български еквивалент.

Георги Грънчаров

Categories: Исторически, Политическа | 6 Коментари

Георги Марков и Ненаписаната българска харта

На 11 септември 1978 г. в лондонската болница „Сейнт Джеймс“ издъхва Георги Марков. Четири дни преди това, на моста Ватерло в Лондон писателят е прострелян в дясното бедро с оловна сачма от тайните служби на комунистическа България. Един престъпен режим се опитва да запуши устата на най-острото перо, осмелило се да обрисува в пълна степен безумието на комунизма в Народна Република България. Резултатът днес – Георги Марков е по-актуален от всякога. Което е чудесно и ужасяващо едновременно. Чудесно, защото опитът на репресивния апарат да заглуши гласа на истината очевидно е неуспешен – десетилетия след смъртта на писателя неговите есета продължават да се издават и да намират нови и нови читатели. Ужасяващото е друго и то е, че голяма част от написаното тогава – през 70-те години на ХХ век – важи с пълна сила, отнесено към съвременната действителност.

nenapisanata-bugarska-hartaТози извод се прокрадна злокобно, докато изчитах със светнали очи втори том от есетата на Георги Марков, издадени под името „Ненаписаната българска харта“ от Фондация „Комунитас“. Не вярвате ли? Вижте това:

 „Партията е узаконила лъжата като свой официален метод. Лъжливи са отношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех… Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите „Чичовци“ или на Йовковските българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно – съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните мелници на огромната лъжа“.

Или това:

„Днес България няма или почти няма никакви личности. Бихте ли ми казали кой от ръководителите на партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците… Липсва жестът на личността, липсва красотата на позицията, липсва драмата на стълкновението. При най-добро желание човек не може да види мащабите на мъничките личности у нас – днес не по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, защото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да  вървят в крак като представителна рота.“

А това?

„България наистина е царството на посредствеността… Това е един мъничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата „пет за четири“ е особено валиден за човешките връзки… Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени категории“.

Как мислите, днес дали е по-различно? Защото аз виждам тези думи, изпълнени със съдържание на всяка крачка, във всяка една област, в новините, по улиците, навсякъде. Днес, 2016-а година. Ето това е ужасяващото, което ме накара да настръхна, докато четях. Можеш да преглътнеш нещо, когато то е било в миналото и е останало там. Но когато видиш, че то продължава да шества с пълна сила днес, без оглед на преход, демокрация, промени, европейска интеграция и прочее любими на политиците думи – това вече е ужасяващо…

Цитатите по-горе са от едно-единствено есе в книгата. Ако тръгна да споделям всичко, което си заслужава да бъде споделено, няма да ми стигне цяла нощ да завърша ревюто си. Георги Марков пише хипнотично, безпощадно, сърцато… Повечето от есетата, включени в двутомника, са четени по радио „Дойче веле“ в периода 1971 – 1978 г. и се публикуват за пръв път. Те увличат с разнообразието от теми, които засяга този буден ум, непримирим в своята критика към потисничеството и подмяната, завладели страната ни след „народния“ преврат. Част от тях коментират явления от ежедневието в комунистическа България, други се отнасят до по-глобални събития, оставили траен отпечатък у автора – като Пажката пролет, за която вдъхновено пише:

„…не зная друга страна и друг исторически момент, където хората с такова невероятно единство са преживели чувството си за свеото ново приобщаване към света. Никога преди не бях срещал такова вдъхновено раздвижване на духовете, никога преди не бях попадал в такава разпалена атмосфера, където гласовете на хората се извисяваха свободно за първи път след толкова дълго мълчание… След 20 години „успешно“ строителство на социализма и комунизма по съветски образец изведнъж стана ясно, че 14 милиона души не искаха да имат нищо общо нито с образеца, нито със строителството“.

Други есета са написани под формата на писма (до Христо Ботев, до Любомир Левчев) или коментират актуални явления, като хипитата например. Безкрайно любопитни са онези от тях, посветени на писатели. В тях виждаме авторския прочит на Джордж Оруел, Евгений Замятин, Борис Пастернак, Солженицин, Хайнрих Бьол… И цитати, които можеш да препрочиташ отново и отново, удивен от тяхната правдивост.

Преди броени дни излезе и третият том от събраните есета на Георги Марков – сигурен знак, че в днешното време, при дословно същите симптоми, от които боледува нашето общество – мрачна посредственост, липса на личности, липса на идеали – все пак има нужда от живото перо на писателя. Имаме нужда да четем Георги Марков. Дори само за да се ужасим, че всичко си е същото след толкова години. Ужасим ли се – ще се ядосаме. А ядосаме ли се, може би има някакъв, макар минимален, хипотетичен шанс да променим нещо.

Затова – четете Георги Марков. За бога, четете Георги Марков!

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Политическа, български, народопсихология | 2 Коментари

„Кротките“ зад ъгъла, гратисчиите на историята

Мъгла беше затиснала цяла Европа в деня, в който посегнах към тази книга. Ден, разтегнат между висене по гейтовете на три летища, докато мъглата навън обгръщаше самолетите и омекотяваше светлините наоколо. Мрачна и мъглива е и темата на тази книга – седмиците непосредствено след Девети септември 1944 г. Така и започва тя…

„В гъстата февруарска мъгла, наситена с миризмата на въглища, млад мъж стоеше на моста до Ючбунарската баня…“

KrotkiteРядко можеш да попаднеш на книга, разглеждаща онези събития по начин, лишен от политическа оценка, пристрастност, въобще от твърде много емоции. Ангел Игов го прави в „Кротките“. Роман, написан от много любопитна перспектива – през погледа на безименните квартални софийски аутсайдери, „хората зад ъгъла, гратисчиите на историята, снишените и незабележимите, надарени с безброй очи“. Проза, която се поглъща жадно; с изказ, който те хваща на мига и не те пуска, увлича те не само с оригиналния прочит на едно смутно време, но и с красотата на стила.

Безименните разказват за промените, дошли през онзи „див и горещ септември“, когато „в крайградските градини плодовете се пръскаха с взрив и натрупаният сок пронизваше на струя маранята“. Разказват за Емил Стрезов – младок, завъртян набързо от революционните идеи и озовал се внезапно сред силните на деня със своята червена лента и пистолет на кръста.

Безименните наблюдават. Как опиянението от властта пуска своите метастази у хората; какви страсти изкарва на повърхността у тях; как жаждата за отмъщение, за наказание се превръща в настървение, в неочаквано озлобление. Как манията за преследване може да се усъвършенства в делови, бюрократичен процес, като добре смазана машина.

Интересни са героите на Ангел Игов. Интересните типажи на новите силни на деня. Случайно попадналите от страната на онези, които удрят по масата. Вчерашните преследвани днес са преследвачи. И тези метаморфози са прелюбопитни.

„Кротките“ се чете на един дъх и оставя впечатление за талантливо перо и дяволско въздействие върху читателя. Защото не изобличава, не обвинява, не сочи с пръст. Но и не оставя безразличен.

Публикувано от Георги

Categories: Исторически, Политическа, български, художествена | Вашият коментар

„Лунатици“ или как Европа прекрачи прага на Първата световна война

Вече 100 години от началото на Първата световна война човечеството все още си блъска главата в опит да си обясни защо в крайна сметка се стига до тази ужасяваща трагедия, до безумното клане, в което бе унищожено цяло едно поколение. Убийството на Франц Фердинанд и съпругата му Софи в Сараево се възприема като тънката струна, която отприщва лавината от взаимни заплахи, обвинения и размахване на оръжия. Но как се случва така, че една балканска драма, възникнала между Сърбия и Австро-Унгария, повлича след себе си целия цивилизован свят и за по-малко от месец Старият континент е въвлечен в невиждана по мащабите си до момента касапница? Защо Германия обявява война на Русия, какво общо има Франция, защо изолираната на острова си Великобритания се намесва в един конфликт, с който нищо не я свързва?

В последно време изчетох доста книги за Първата световна война и повечето от тях, разбира се, поставят фокус върху военните действия и човешката трагедия. Но твърде много бели петна стоят върху първопричините за това кръвопролитие. Ето защо, когато изд. „ЕРА“ пуснаха на българския пазар мащабната творба на Кристофър Кларк „Лунатици. Как Европа прекрачи прага на Първата световна война“, посегнах към изданието с голям ентусиазъм.

Lunatici„Лунатици“ е може би единствен по рода си опит да се осветлят именно тези сенчести моменти, предхождащи бурята в Европа през горещото лято на 1914 г. Монументален, задълбочен и изпълнен с хиляди детайли документален труд, който търси отговорите на въпросите по-горе. Тези отговори често изискват лентата да бъде превъртяна години назад; да се потърсят взаимовръзки между личности  и събития, вече забравени от поколенията; да се проследят многопластовите промени във взаимоотношенията между Великите сили; да се осветли ролята на малките държави в този опасен покер. Кларк започва да търси отговорите с детайлна картина на Сърбия и сложната плетеница от противоборства, интереси и интриги на нейните държавници. Стилът му е много любопитен – улавя вниманието с невероятно детайлно пресъздаване на дадена сцена, почти като в трилър, или като в „Хладнокръвно“ на Труман Капоти… за да завърти по-късно пред очите на читателя лавина от имена, личности, сложни взаимоотношения между тях и препратки към миналото. Та именно в Сърбия, разглеждайки зловещата поредица от заговори, убийства между династиите на Обреновичи и Караджорджевичи, тайни националистически мрежи, ламтежи за териториално разсъждение, Кларк поставя акцента в търсенето на причините за катстрофата. Той проследява първите следосвобожденски години на Сърбия, отношенията й с Австро-Унгария и последвалите Балкански войни. Тук изниква и съществената роля на Русия, която, видяла своенравния характер на София, постепенно отваря обятията си за Белград – ключов момент от бъдещото накланяне на везните. Заложила панславистката си карта на Сърбия, империята на цар Николай не се колебае да я размахва под носа на Австро-Унгария в сърцето на Европа. Естествено, разгледано е много подробно и състоянието на Хабсбургската империя, тази сложна дуалистична монархия, която по онова време е гарант за стабилността на Изтока, но някои от Великите сили бързат да я заклеймят като „втория болен човек“ на Европа.

Удивителна е последователността от събития, която авторът проследява в опита си да изясни цялата сложност на ситуацията. Според него Първата световна война е Третата балканска война, а до балканските войни се стига пък след нападението на Либия от страна на Италия – първият знак, че е време за преразпределение на османското наследство на полуострова. От втората балканска война Сърбия излиза като големият победител, но нейната увереност започва да дразни Хабсбургите във Виена.

Убийството в Сараево, извършено от Гаврило Принцип, е разгледано с толкова много подробности, че смайва с къртовския труд, който стои зад подобна картина. От този момент часовникът отброява дните до мащабния конфликт, а страниците се изпълват с дипломатически мисии, поверителни разговори, телеграми, спешни пътувания по суша и море в търсене на общи позиции… Разсъждавайки изцяло върху богата документална база, Кристофър Кларк показва някои противоречиви моменти от историята, които в следвоенните години старателно са прикривани от извършителите си. От думите му става ясно, че поне на няколко пъти войната е можела да бъде предотвратена. Сърбия почти свежда глава пред високопарния ултиматум на Австро-Унгария, но е поощрена от Русия да го отхвърли, защото й е обещана братска помощ в случай на война. Самата Русия първа обявява обща мобилизация, което е еднозначен жест на враждебност, изтълкуван ясно от Германия, която до последно не вярва във военния изход на кризата. Германската заплаха е надвиснала над Франция, но за осъществяване на атаката прусаците трябва да минат през Белгия. Това е и капката, която тласка Великобритания в огъня на предстоящата касапница. Разбира се, този бегъл опит да обобщя някои основни моменти от юли 1914 г. е нищо пред сложния пъзел на взаимоотношения между лидерите на европейските държави, които Кларк щедро представя в книгата си.

Почти до последно не успях да проумея защо все пак Великобритания се намесва, след като нищо не предвещава подобно развитие на нещата буквално две седмици преди войната. И многозначителният отговор дойде под формата на цитат от протокол на Айра Кроу към телеграма от британския посланик Бюканън в Санкт Петербург:

„Ако войната започне и Англия остане настрана, трябва да се случи едно от двете неща. (а) Или Германия и Австрия ще спечелят, смазвайки Франция и унищожавайки Русия. Каква ще бъде позицията на самотна Англия? (б) Или ще спечелят Франция и Русия. Тогава какво ще бъде отношението им към Англия? Ами това към Индия и Средиземно море?“.

Да, ето толкова стратегически е. И не, на никого не му минава и през ум нищо за милионите жертви, които предстоят да дадат народите на Европа в този Армагедон, който ще се развие между 1914 – 1918 година. Пушките са заредени много преди това, вражеските лагери са обособени и е въпрос на време бурето с барут да се възпламени. Кларк показва и как точно се случва това – в цялата му невероятна сложност.

Макар пълна с увлекателни моменти, не си мислете, че имате пред себе си леко четиво. Книгата е внушителна не само като брой използвани източници (над 70 страници библиография!), но и като съвкупност от толкова много фактология, личности и събития, събрани на едно място в сложна зависимост. Чете се бавно (в моя случай а-а-а-дски бавно!), на глътки и определено води след себе си размисли, много от които твърде мрачни. Но е истински триумф на фактите над митологията и отрезвяващо четиво за всички, свикнали да мислят от позицията на собствения тесногръд патриотизъм или разбирания за света. „Лунатици“ за съжаление е и страховито предсказание, че не сме застраховани от ситуация, в която този кошмар се повтаря – независимо в какъв мащаб.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Исторически, Политическа | Вашият коментар

Речите, които промениха света

Много са великите личности в световната история, записали имената си в нея редом до знаменита фраза, цитат или реплика, която историята улавя, запечатва в съкровищницата си и я прожектира върху паметта на поколенията. Да вземем Мартин Лутър Кинг. Всички знаят превърналата се в символ реплика „Имам мечта“ от изречената на стълбите пред мемориала на Линкълн прочута реч. Или Чърчил, чиято мрачна прогноза за „Желязната завеса“, спуснала се над Европа след 1945 г., създава лексиката на Студената война.

Rechite koito promeniha svetaМного често казаното от великите личности носи особен заряд. То не само се отпечатва в съзнанието на масите, но и има удивителната способност да „мести планини“. Може би затова съставителите на сборника са го кръстили по този начин – „Речите, които промениха света“. Във всеки случай, поне дузина от лицата върху корицата ми бяха достатъчни, за да пожелая да се запозная отблизо с тази книга. Отне ми доста време да я прочета обаче. Това не е художествена литература, а и речите на известни исторически личности не можеш да прелистваш просто така, една след друга. Всяка от тях, изречена в конкретен времеви отрязък, носи различно послание, различна емоция, призив. А от дистанцията на времето, създават и различно усещане.

Подборът на съставителя София Петрова от изд. „Милениум“ е пъстрота, която не знам как да характеризирам. Той включва много знакови личности, но и редица изненади. Изключително ярки впечатления оставиха у мен речите на Кенеди, на Никсън, на Теодор и Франклин Рузвелт, на Вацлав Хавел. Невероятни са историите, които разказва китайският писател Мо Йен при връчването на Нобеловата му награда. Прословутата реч „Имам мечта“ на Мартин Лутър Кинг пък ме порази за пореден път с посланията си и емоционалния си заряд – обстойно съм я изучавал в университета, но сега, години по-късно, ми се струва още по-въздействаща. Чърчил също присъства подобаващо, а речите му, макар притежаващи твърде обстойна документалност и репортажност, са прекрасен пример на ораторско изкуство.

Обратно, жестока досада лъха от речите на комунистическите диктатори – тук са Фидел Кастро, Ленин, Георги Димитров, Уго Чавес, че и други… Всъщност, твърде много левичари, които да ти развалят вкуса от добрите образци на красноречието. Имаше и реч, която чисто и просто не успях да прочета. Майка Тереза и нейната „Молитвена реч“, в която Исус Христос и „Божият син“ са на ВСЕКИ ред от всяко изречение ми дойдоха малко в повече (да ме прощават благочестивите). За сметка на това изненадващо в сборника присъства реч на Никола Вапцаров – нещо, което не бях чел до момента. Словото на младия поет при завършването на Морското училище е дръзко, смело и с твърде мрачни предчувствия за бъдещето. Заслужава си да се обърне внимание.

Направи ми впечатление, че някои от личностите не присъстваха с най-добрите си примери за ораторско майсторство. Имаше и известни липси. Така например сред плеядата от комунистически величия не видях Йосиф Сталин. А неговото първо обръщение към съветските народи след нападението на хитлерова Германия през юни 1941 г., започващо с нетипичното за него „Скъпи братя и сестри…“, е забележително. За сметка на това имаме Вячеслав Молотов (?!). Липсваше ми и нацисткият идеолог Йозеф Гьобелс, който пръв (всъщност преди Чърчил) използва термина „Желязна завеса“. Вместо него присъства фюрерът, но с крайно незапомнящи се речеви образци (можеше и там да сложат речта му при обявяването на война на СССР, тя наистина променя света).

Като цяло, сборникът предлага интересни примери за красноречие, които могат да обогатят много любознателния читател. А липсите лесно могат да бъдат поправени в едно продължение, том втори с други забележителни оратори. Надявам се от издателството да помислят за нещо подобно, още повече, че доколкото разбрах, сборникът е сред най-продаваните заглавия на „Милениум“ в края на годината. Но дори и това да не се случи, ако в ръцете ви попадне „Речите, които промениха света“, хвърлете едно око. На Мо Йен – задължително. И сред останалите има късчета мъдрост, които ще са ви полезни.

Публикувано от Георги

Categories: Исторически, Политическа | Вашият коментар

„Тежък маршрут“ – словесен паметник на сталинисткия терор

Изумление. Да, точно. Дълго търсих думата, с която да започна това ревю. Както, впрочем, дълго отлагах и прочитането на самата книга.  Просто не смеех да я взема в ръце. Изумление – както споделя самата Евгения Гинзбург, това е основното, главното чувство, което я измъчва през всички онези години. „Възможно ли е това? Наистина ли се случва? Нима ТАКОВА НЕЩО е възможно просто ЕЙ ТАКА? Без справедливо възмездие?“. Изумление изпитвах и аз и очите ми се разширяваха страница след страница, докато този потресаващ епос разстилаше пред мен цялото безумие на сталинизма, събран в една човешка съдба.

tejak marshrut„Тежък маршрут“ е смайващо свидетелство за огромната човешка месомелачка, през която минават десетки, дори стотици хиляди хора в зловещата 1937 година. Авторката, Евгения Гинзбург, е правоверна комунистка, интелектуалка, преподавател в институт, журналист. Още в самото начало на репресиите я обвиняват в антиреволюционна троцкистка дейност. Имала контакти с професор, „разобличен“ в „троцкизъм“. „Оказа се, че НЕ съм разобличила троцисткия контрабандист Елвов. НЕ съм написала унищожителна рецензия за сборника материали за историята на Татария, който излезе под негова редакция, ами и дори съм участвала в него… Нито веднъж НЕ съм се изказала срещу Елвов на събранията“. Последващите месеци са ярък пример за зловещата спирала, по която животът на хиляди хора по онова време неумолимо се проваля в пропастта – изключване от партията, уволнение, изключване от всякакъв социален живот, преследване на близките, заплахи, арести, затвор. За мнозина трагичният край е разстрел, Евгения Гинзбург обаче има късмет – чакат я „само“ 14 години затвор и лагер в най-затънтените кътчета на планетата.

Страниците, в които описва предварителното следствие и двете години затвор в Бутирки, са като излези от нечия болна фантазия. Кошмарни разпити, продължаващи дни и нощи, през които не дават на арестанта да заспи; пълна изолация и „общуване“ с почукване през стените на килията; свидетелства за изтезанията на безброй затворени и измъчвани хора в подземията на затвора…

„Всичко почна изведнъж, без никаква подготовка, без никаква постепенност. Не един, а множество викове и стонове на измъчвани хора нахлуха наведнъж през отворените прозорци на килията… Над вълната вопли на измъчваните се носеше вълната крясъци и псувни на мъчителите. Третият пласт в тази симфония беше трополенето на хвърляни столове, ударите на юмруци по бюра и още нещо – неясно, но вледеняващо кръвта“.

Епизодът, в който Евгения чува от съседната килия в карцера как измъчват млада чужденка, италианска комунистка, е покъртителен. Опитът й да запази разсъдъка си на фона на кошмарния писък, който кънти в подземията, прекъсван от безнадеждното нареждане „комунисто италиано, комунисто италиано“.

„…Но той продължава и продължава. Пронизителен, утробен, почти неправдоподобен. Изпълва всичко наоколо, става осезаем, плъзгав. В сравнение с него воплите на раждащите са оптимистична мелодия. Защото в техните писъци е надеждата за щастлив край. А в този има само огромно отчаяние“.

Месомелачката на Сталин е погълнала не само собствения му народ, но и всички онези комунисти от цял свят, вярващи в някаква идея и дошли в Съветския съюз като в обетована земя, само за да бъдат хвърлени в тъмница.

За Евгения Гинзбург затворът е само прелюдия към дълги години принудителен робски труд в далечен Сибир. Товарен вагон ще я закара, наблъскана с още стотици жени, в Колима – мястото, превърнало се в мразовита Голгота за хиляди осъдени. Повечето са с присъда от 10 години. Евгения също. С невероятна памет и с твърдото си убеждение, че е длъжна да запомни, за да разкаже, тя разкрива една сюрреалистична картина с удивителна детайлност, с истинските имена на хората, с множество рецитирани стихове на Чехов и Блок, които да я крепят в моментите на отчаяние. А те не липсват. Пред читателя израства цялата страховита система на ГУЛаг – с неспирните етапи, пращащи нови и нови хора на заточение, с изнурителния труд на дърводобива, в ледените пустини на Елген, с лишенията и оскъдицата, със затворниците, които умират като мухи, съсухрени и почернели от студ и недохранване.

ginzburg

И въпреки всичко, въпреки неописуемите кошмари, излизащи извън възприятията на съвременния човек, книгата не звучи отчайващо, не звучи песимистично. Това е изповед на една силна жена, която не губи надежда, не губи човешкото в себе си и не престава да открива положителното. Трогателни са моментите, в които описва с какво себеотрицание и милосърдие си помагат един на друг изпадналите в беда затворници; или неземната радост от банята, на която ги водят по пътя за лагера; или преместването на по-лека работа, която ще удължи живота им още малко… Човекът триумфира в „Тежък маршрут“, човешкото надделява.

Евгения Гинзбург успява да извърви докрай своя „тежък маршрут„. Тя е и една от първите жертви, които пишат за кошмарите на сталинистките лагери. Първоначално апокрифно разпространяваща се след смъртта на Сталин в Съветския съюз, книгата е издадена на Запад и бързо става популярна. Пише до края на живота си, създавайки едно от най-значимите свидетелства за терора, наред с „Архипелаг ГУЛаг“ на Солженицин и „Колимски разкази“ на Шаламов. Стилът й е невероятен, а паметта й – наистина феноменална. С „Тежък маршрут“ оживяват едни от най-мрачните страници от съвременната ни история, за да послужат като паметник на безбройните невинни жертви и като предупреждение – „Никога повече!“.

Георги

Categories: Мемоари, Политическа | има 1 коментар

Александър Цанков и петдесет нюанса фашизъм

Към личността на проф. Александър Цанков още от 90-те години на ХХ век има учудващо силен интерес, който логично намира проявление в издаваните книги от и за него. През 1998 г. излизат спомените му, озаглавени „България в бурно време“, а четири години по-късно и още една книга – „Моето време. Мемоари“. Миналото лято новопоявилото се издателство „Еделвайс“ пък публикува политико-икономическите му размишления под заглавие „Трите стопански системи. Капитализъм, комунизъм и националсоциализъм“, отпечатани за пръв път през 1942 г. На този фон в началото на тази година изд. „Хермес“ пуснаха на пазара книгата на Недю Недев, озаглавена просто „Александър Цанков“. Преди доста време прочетох първите мемоари на Цанков и, признавам си, историческите ми познания тогава не стигаха, за да осмисля напълно прочетеното. А и там естествено липсваше информация за най-интересните моменти – правителството в изгнание и живота му в Аржентина. Ето защо посегнах към книгата на Недю Недев с интерес и желание да попълня тези бели петна.

Al TsankovПрочетеното ме остави със смесени чувства най-вече поради неопределения формат на книгата и твърде еклектичния стил на автора й. Не бих казал, че това е подробна биография на „кървавия професор“, а по-скоро сборник с историко-аналитични текстове за най-ключовите моменти от житейския път на Цанков, обединени под формата на книга. При това със сериозни липси откъм „бекграунд“, спазване на хронология, даване на допълнителна информация за лица и събития. Септемврийското въстание, чието потушаване е „венецът“ в „творчеството“ на професора, например, въобще не е отразено – единствено последствията от него. Затова пък изобилства от не толкова значителни случки и моменти, които звучат по-скоро вестникарски, отколкото като сериозно историческо изследване. За капак ни в клин, ни в ръкав са вкарани две пространни глави, посветени на Съюза на българските легиони и организацията Ратник, чиято единствена връзка с Александър Цанков е, че заедно съставляват най-открояващите се елементи на крайнодясната прогерманска опозиция.

И все пак, като изключим гореизложените обструкции, книгата действително ми позволи да попълня доста бели петна по отношение на крайно противоречивата фигура на Александър Цанков. Недю Недев изгражда образа на един решителен, фанатичен националист, преследващ неуморно амбициите си за власт на всяка цена; всеотдаен немски възпитаник и германофил, твърдо убеден привърженик на националсоциализма и апологет на хитлеристка Германия. Любопитно е да се проследят всичките му опити да се добере до властта в различни периоди през първата половина на ХХ век. Ако в България се бе установил фашистки режим и условия за „инсталиране“ на някакъв „фюрер“, той несъмнено би се казвал Александър Цанков. Идейно и идеологически припознаващ се в примера на Хитлер, той има и голяма обществена подкрепа в определени моменти, а целта му е да поведе България по пътя, очертан от германския вожд. Само че това не се случва. И причината е цар Борис III, който много прозорливо предугажда намеренията на професора и парира всичките му опити да поеме съдбата на България в свои ръце. Както впрочем неутрализира и останалите проявления на крайнодесните екстремистки елементи като ратниците и легионерите.

Интересни са страниците, посветени на задграничното правителство, което Цанков оглавява с помощта на германците във Виена. Непознати за мен детайли описва Недю Недев и в разказите си за формирането на българска войскова част в рамките на SS, както и доста нелеп инцидент, при който българи разстрелват българи във финалните дни на войната на стотици километри от родните граници.

Като цяло обаче книгата оставя впечатление за набързо събран и подвързан сборник, позоваващ се на десетки източници – изследвания, статии, очерци и монографии, разнообразявани не на място от свободни коментари на самия автор; и кратки анализи на епохата, гарнирани с прекалено много оценъчност, минаваща границите на историческата безпристрастност. Не знам дали същият стил на Недю Недев ме очаква в друга негова книга – „Цар Борис III. Дворецът и тайният кабинет“, която от дълго време чака своя ред в библиотеката ми. Но прочетеното тук определено обогати представата ми за невероятния държавнически талант на Кобурга и начините, по който успява да направлява кораба на страната в най-опасните води. Колкото до Александър Цанков и знаковите фигури на крайно дясното през 40-те години на ХХ век – Недю Недев дава достатъчно сведения за многото нюанси на фашизма, преливащи в обществения и политически живот на страната, но така и не превърнали се в държавна политика.

Георги

Categories: Биография, Исторически, Политическа | Вашият коментар

Симеон II – една необикновена съдба

„Прозорците ми гледат към парка, в който растат величествени дървета, засадени от дядо ми в началото на ХХ век: един гигантски явор, четиридесетметрови борове, елхи сорт „Дъглас“, една секвоя уелингтония, букове и липи. Пуша пурети и ги гледам. Сезоните се сменят пред очите ми, все същата природна красота, която ме очарова всеки ден“.

У нас има само един човек, който може да напише тези думи и – написани от него – да звучат като затварянето на цикъл, обхващащ най-бурните разломи на отминалия век. Цар, изгнаник, бизнесмен, роднина на всички европейски монарси, лидер на партия, министър-председател. Биографията му няма как да има по-подходящо име – „Една необикновена съдба“. Мемоарите на Симеон Втори, писани и издадени на френски език, вече са с българско издание, благодарение на „Сиела“.

SimeonИмах възможността да присъствам на премиерата на книгата в София. Залата се пръскаше по шевовете от гости, сред които много бивши и настоящи политици. И все пак множеството бе само бледо ехо на онова триумфално посрещане през 1996 г., когато Симеон стъпва на българска земя за първи път след половинвековно изгнаничество. Близо 20 години по-късно цикълът наистина се е затворил – преминал през месомелачката на българския политически живот, днес Симеон Втори отново е „добрият цар“, встрани от шума на държавните дела. Радвам се, че мемоарите му вече са факт след всичко, изписано по негов адрес. Именно заради това „всичко“ може да си помислим, че те ще са опит за реванш, за разчистване на сметки или пък трибуна за квалификации. Нищо подобно. Книгата носи изцяло царския почерк на автора си и е забележително балансирана, изискана и умерена; с осезаемо оттласкване от баналностите и дребнотемието  и едно особено усещане за историзъм. Както подобава на монарх.

„Една необикновена съдба“ започва с онзи ключов майски ден на 1996 г. Голямото завръщане на царя след десетилетия в изгнаничество. Описва този бурен ден с много подробности и вълнение, което е разбираемо – по-нататък ще сподели, че дълго време се е съмнявал, че това някога ще се случи; че ще рухне Съветският съюз; че ще стане възможно неговото завръщане.

Доста страници посвещава на дядо си Фердинанд и особено на баща си, Н. В. цар Борис Трети. Разказва моменти от историята, които познаваме добре, но книгата е предназначена и за чуждестранна публика и тези подробности са необходими. Всъщност голяма част от автобиографията е история на династията на Кобургите и на Третото българско царство. Особено въздействащи са моментите, в които засяга смъртта на баща си, комунистическия преврат и последвалото изселване от България. Малки детайли, разказани от главно действащо лице, звучат наистина като среща с историята. За първи път например чух, че машинистът, управлявал влака с царското семейство на тръгване от България, спира на границата и отказва да продължи, защото не иска той да е човекът, извел царя от родината му.

Разказите, които Симеон Втори споделя за своята младост, са доста интересни, дори екзотични. Всички тези срещи с кралски величия и държавници, на които е отделено значително място в книгата, на моменти идват твърде много , но в същото време са любопитни. Особен интерес предизвика у мен споделеното за Франко. За повечето от държавните мъже, с които е имал близки отношения, царят дава своята оценка.

10408636_10152571440211263_2952281506593604918_n

Това впрочем важи и за много от личностите, с които се среща у нас и с които работи в последствие. И тук прави впечатление умереното отношение към всеки от тях – никъде в текста няма да срещнете негативни квалификации или пренебрежение. Дори Ахмед Доган е „невероятен човек“. Тази помирителна и неконфликтна позиция на Симеон вероятно не се харесва на някои, но отново стигаме до разбирането за историзъм, а както казах, то доминира в цялата книга.

Разбира се, политическата кариера на царя заема централно място в мемоарите. Ключовите моменти, сред които прословутото обещание за „800-те дни“, репликата за „смяната на чипа“, влизането на България в НАТО и ЕС – всичко това получава своя коментар от автора, заедно с много позабравени имена и събития. Болната тема с имотите и делата по тях е оставена почти за финал, но и тя не е подмината. Впечатли ме разсъждението на Симеон за това дали е възможно да се изгради демокрация без демократи и сякаш този въпрос продължава да е все така актуален.

А що се отнася до цитата в началото на публикацията – не го търсете в предисловието или в първите страници на книгата. Ще ги откриете в самия й край – там, след всички поврати, трагедии, нови начала, надежди и решения, звучат точно на място. Царят в своя дворец, 70 години по-късно. Една необикновена история.

Георги Грънчаров

Categories: Исторически, Мемоари, Политическа | Вашият коментар

Диктаторът Стамболов

Имам силни резерви към всички автори, упражняващи се в творчество за „живота и делото“ на Стефан Стамболов през последните 70-80 години. Просто защото тези автори обикновено са, както повечето съвременници на последния, „силно любещи“ или „силно мразещи„, а и винаги трябва да се погледне конюнктурното съображение зад текстовете им. Когато обаче видях новото издание на „Диктаторът“, дори не се поколебах – Антон Страшимиров е име, добре познато у нас, и силно полюбопитствах какво би могъл да каже той за една от най-спорните личности в съвременната българска история.

Stambolov„Диктаторът“ се оказа забележително четиво. Поставяйки фокус върху Стамболов, авторът всъщност прави интересен преглед и опит за обяснение на цяла една епоха (от последните години преди Освобождението почти до края на XIX век). При това епоха, дотолкова бурна и изпълнена с противоречия, че и днес е трудно да си дадем сметка за нея в детайли. Антон Страшимиров проследява още първите действия на юношата Стамболов, неговата революционна дейност, неуспешното Старозагорско въстание, действията му по време на Априлското въстание. Вкарва и малко психология, опитвайки се да обясни действията му не само с обстоятелствата, но и с личностни качества, вродени водачески и организационни умения, лидерство. Авторът си задава много въпроси, на които отговаря с пространни анализи – защо Стамболов не участва в Освободителната война, защо не се включва в опълчението, къде дочаква свободата, защо бяга сам след неуспелия бунт в Стара Загора?

Книгата е разделена на три части, като в последните две фокусът силно се разширява върху обществено-политическата обстановка на нова България. Това не е типичната биография. Тя няма и претенции да бъде такава. За личния живот на Стамболов почти не става дума. За сметка на това се отделя огромно внимание на вътрешните сътресения и конфликти в новоосвободеното българско общество, на неговата нехомогенност, противоборствата между класовите прослойки, на външните фактори като Европа и Русия.

Изключително интересна е интерпретацията на Страшимиров на руската роля в българските съдбини, на дълбоко вкоренената любов у българина към Русия и на появилото се малко след Освобождението русофобство. Безценни страници, които днес, на фона на събитията в Украйна, звучат толкова любопитно. Авторът е безкрайно откровен и може би затова безкрайно правдоподобен в обясненията си относно причините за тази неизбежна обвързаност на българската душа с Русия, без ни най-малко да омаловажава чисто прагматичните интереси, движещи империята в политиката й към малката балканска страна.

В тези увлекателни страници Страшимиров вплита ролята на Стамболов като един от най-разпознаваемите, най-популярни и решителни държавници за своето време. Неговата роля в най-ключовите събития за страната е описана доста подробно, с интересни свидетелства от съвременници. И тук, разбира се, проличава отношението на автора към своя герой – без съмнение той изпитва огромен респект към личността на Стамболов, но това не му пречи да се придържа максимално към обективната истина и да разкрива и далеч по-нелицеприятните черти в характера на „диктатора“.

Книгата е доста ценна – не само заради интересния поглед върху една от най-спорните (при това толкова десетилетия вече!) личности в нашата история, но и поради прецизния анализ на епохата от гледната точка на съвременник като Антон Страшимиров. Действа доста отрезвяващо и не особено оптимистично, но пък е чудесна отправна точка за самовглеждане и самоанализ.

Публикувано от Георги

Categories: Биография, Исторически, Политическа | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: