психология

60 занимания с моето бебе по системата на Монтесори

Може би най-трудно е да се напише книга за възпитание на бебета и малки деца, тъй като всеки има своите разбирания, принципи и индивидуални цели, които рядко се припокриват с тези на обкръжаващите го родители. Въпреки това името Мария Монтесори вдъхва доверие или най-малкото – пробужда любопитство у съвременните родители, макар самата тя да започва и усъвършенства практиката си в началото на миналия век. Ето защо книга с подобно заглавие – „60 занимания с моето бебе по системата Монтесори“, макар и написана от съвременен автор, веднага отключва желанието да посегнеш към нея и да се запознаеш със съдържанието.

Смятам, че заглавието е подвеждащо. Искам да изчистя това, преди да ви разкажа подробно за съдържанието, тъй като ми се струва важно. Нека очакванията ви не са за реални 60 занимания, които имат коренна разлика, а по-скоро за 60 и повече съвета, препоръки, идеи и – да – предложения за игри с малкото човече. В началото много от „заниманията“ всъщност са идеи за това как сами да направите въртележки над леглото на бебето (което всъщност в книгата отсъства, защото според правилата на Монтесори леглото е заместено от дюшек или килимче на земята), която да отговаря на неговото физическо развитие и интереси. Други от „заниманията“ пък са просто обяснения за характерните особености при растежа на бебето и какви емоционални и психически въздействия могат да му помогнат в изграждането му като пълноценна личност на по-зрели години.

Лично аз не смятам, че бих се наела да правя въртележка всеки месец от развитието на бебето си, макар в книгата да е описано подробно как да свършите и тази работа. Оставям я на онези от вас, които по принцип обичат да се занимават с пъстроцветни хартии, ножици, форми и сглобяване. Това, което е ценно за мен от тези съвети, е информацията в кой месец какви цветове и форми привличат новороденото. Тук се сещам и за нещо друго: различните идеи не са представени хронологично, а са доста разбъркани – първоначално всичко е наред: първи месец, втори месец, трети месец и т.н. Стигате обаче до идея, подходяща за дете над годинка, след което отново се връщате на идея за дете на осем месеца и така прескачате от възраст на възраст до самия край. Една идея от мен: ако сте харесали част или повечето от идеите, отбележете с лепящи листчета къде за каква възраст става въпрос и когато тя настъпи за вашето бебе, разгледайте съответните предложения.

Книжката е малка, пълна с фотографии и с доста оскъден текст, което ще е голямо облекчение за заетия родител, който просто иска нещата да му се казват в прав текст и как точно да ги свърши. У мен се породи любопитство за повече информация, макар много от философията, залегнала в метода на Монтесори, да ми е позната и от други автори и книги. В написаното от Мари-Елен Плас наистина ще откриете приятни хрумки, които от своя страна може да ви подсетят и за други занимания, които да измислите сами и да дообогатите. Най-важното за мен е разбирането, че на детето трябва да се дава свобода, така че да изгради своята индивидуалност и да цени своята независимост, което, мисля си, ще изисква от вас много повече усилие, търпение и отдаденост. Поне 6000 пъти по 60!

Девора

Categories: Бебета, психология | Вашият коментар

Изкуството да пътуваш бавно

Замисляли ли сте се какво правите обикновено, когато ви предстои пътуване или почивка? В общи линии, трескава подготовка – купувате пътеводители, проверявате в интернет за всички възможни забележителности, барове и ресторанти. Разполагате само с няколко дни, затова изготвяте наситена програма, а когато пристигнете, вече бързате към първите забележителности от списъка си и споделяте снимки в Instagram, докато съсредоточено хрупате някое местно лакомство. Разпознавате ли се? Ако да, значи е време да промените нещо, да намалите оборотите, да попътувате… бавно.

izkustvotoИменно в това ни убеждава Дан Кийрън в своята книга „Изкуството да пътуваш бавно“. Самият Кийрън има страх от летенето и това е причината да използва изключително наземен транспорт при всичките си пътувания. В този начин на придвижване, разказва той, има много повече предимства и чар, отколкото си представяме. Убеден в своята правота, авторът описва летищата и пътуването със самолет в доста бездушни тонове, изхождайки от наблюдението, че целта на днешния човек е да пристигне, не да пътува. В преследване на тази цел той се лишава от удоволствието да се наслади на прекараните в пътуване часове, да извлече ползите от тях, да съзерцава и да остане насаме със себе си, като по този начин обогати изживяването си.

Цялата книга на Кийрън представлява есеистични размишления, обогатени с разкази за различни пътешествия, предприети от самия автор през годините. Повечето от тях са в пределите на Англия, което е леко разочароващо – няма кой знае колко екзотични описания, както може би би си представил читателят. Друг доста съществен елемент от книгата са препратките към други автори – на моменти толкова много, че започваш да се чудиш дали Кийрън не е тръгнал да пише академичен труд, позовавайки се на безброй други творци (в края има две страници библиография!). Това създава малко странно усещане и започваш да губиш нишката… Действително книгата е доста хаотична и без някаква строга структура, въпреки че е разделена на глави, носещи кратки, ясни и отчетливи послания – „Пътешестван наблизо“, „Бъди свой собствен гид“, „Приеми несгодите“, „Полудувай“ и др. Независимо от това човек може да излвече някои полезни съвети от думите на Кийрън при планирането на ваканцията си. Лично на мен много ми допадна навика на автора вместо пътеводители, да взима със себе си книги, действието в които се развива в съответната страна или е свързано с конкретното място. Вече знам например, че ако някога попадна в Прованс, ще взема със себе си някоя от книгите на Питър Мейл, за да се потопя по-пълно в магията на провансалската кухня.

Хвърлете един поглед на тази книга, ако имате усещането, че изпускате нещо от лятната си отпуска, въпреки че сте планирали всичко до най-малките подробности. Ще ви даде интересна гледна точка, докато се губите из многословността на автора в описването на собствените си (и чужди) концепции.

Публикувано от Георги

Categories: Места, Приключенски, Пътеписи, психология | Вашият коментар

Лечебният код на д-р Лойд

hcНаскоро ме попитаха дали в Библиотеката представяме книги за самопомощ или така наречената литература за позитивното мислене. Сигурна съм, че ако се разровите в Каталога, ще откриете поне едно такова заглавие. Причините могат да са много и то не непременно свързани с вярата, че подобна литература може да промени живота ви.

Любопитство или скука могат да накарат и вас да посегнете към подобен род четиво, като в повечето случаи ще останете с усещането, че сте прочели нещо, което така или иначе си знаете. Съвсем различен е случаят с „Лечебният код“ на д-р Алекс Лойд и д-р Бен Джонсън. Книгата не проповядва нещо повече от това, че сами може да помогнете на емоционалното и физическото си състояние. Начинът, по който е написана, успява да промени нещо в читателя – било то нагласа, поведение или възприятие. Правя уговорката, че досега не съм изпълнявала самия „лечебен код“ като физическо упражнение и настоящата публикация ще разглежда книгата само като полезно и любопитно четиво.

Нека започна с това, което вълнува скептиците: да, в „Лечебният код“ се говори за система от упражнения, съчетани с медитация, молитва и осъзнаване на проблемите в нашия живот, които действия и размишления се очаква да повлияят положително на нашето настояще, дори на физическото ни състояние. Като се абстрахирам от разказите на оцелели от рак хора и такива, които са преборили най-дълбоките травми в живота си, както и от прекалено честите споменавания на Бог (което предпочитам да наричам „висш разум“ или „енергия“), мога да споделя, че книгата предоставя наистина полезна информация в „теоретичната“ си част.

Обяснено е изключително подробно как стресът влияе на клетъчно ниво на нашия организъм, какви са последиците от непреодолените страхове и травми от детството, също така са изведени примери от епигенетиката и това как емоциите могат да изменят и „стресират“ нашето ДНК, когато е подложено на определено негативно влияние. Когато си дадете сметка за тези неща, няма как да не искате да ги промените, а тази книга претендира, че може да ви помогне в начинанието.

Ще споделя с вас, че дори прочитането на първата част от книгата ми въздейства толкова силно, че успя за няколко дни да ме измъкне от не особено приятно емоционално състояние, което продължаваше с месеци и беше достигнало връхната си точка съвсем наскоро. Това е причината да си позволявам да препоръчвам книгата на Лойд и Джонсън. Въпреки това оставам скептична по отношение на самите кодове. Факт е обаче, че не стигнах до тяхното използване, защото дори простата асимилация на проблемните ситуации и приемането и пречистването от негативните влияния, което се случва, докато четете, беше съвсем достатъчно, поне за мен. Разбира се, това дали ще приемете съдържанието, или няма да извлечете ползи от него, зависи единствено от вашата нагласа и от реалната нужда да прочетете точно тази книга, а не някое фентъзи например.

Поредната причина, поради която смятам, че си заслужава да ѝ дадете шанс, са упражненията за дишане и краткото обяснение за това как това може да контролира моментния стрес, така че да се справите по-успешно с него. Най-малкото е любопитно да разберете защо свойството на организма ни да е винаги в бойна готовност, за да се защити, може всъщност да ни разболее, както и да подложите на тест доколко сами може да контролирате енергията на собственото си Аз.

Девора

Categories: психология | Вашият коментар

Защо грешим?

ZashtoGreshimАми сега? Кой ли пък е в състояние да отговори на този въпрос? Според мен – никой, но Катрин Шулц е посветила доста от личното си време и развитие кат автор, за да напише прилично обемен труд, посветен на не какво да е, а именно – на грешката. И аз като много от вас, виждайки дебелия том „Защо грешим? Или какво казва науката за грешките ни“, минах през няколко степени на изненада: първо се изненадах от заглавието, след това от обема на книгата и най-накрая се изненадах от факта, че в мен се породи желание да я прочета цялата. От чисто любопитство („Какво ли може да се напише толкова за грешката, че да е толкова огромна тази книга?“) стигнах до някои полезни прозрения както за себе си, така и за заобикалящия ни свят, така че – да даваме по същество. ;)

Книгата на Катрин Шулц е четиво, което ще ви помогне изключително много, ако пишете дипломна работа – изобилства от исторически справки и цитати, научни изследвания и психологични тестове. В същото време е книга, която можете да прочетете за собствено удоволствие и да се задълбочите в познанията за собствените си действия, емоции и грешки. Грешката е центърът на книгата, като този център се разглежда от всички възможни ъгли – от грешките, които правим всекидневно и машинално (объркваме етажа и губим посоката в голяма бизнес сграда), през грешките, породено от емоции, та до тези ужасни грешки, които могат да струват човешки живот.

Защо грешим?“ разглежда поведението на индивида по време и след извършване на някоя грешка, като най-полезното за мен е, че дава подробно обяснение за емоционалните лутания, които настъпват, когато веднъж осъзнаем, че грешим. Авторката разглежда подробно какво стои зад желанието на всеки от нас да бъде прав, обяснява защо грешката може да подкопае доверието в собствения ни интелект и сили, а често дава примери, с които можем да се отъждествим. В началото книгата върви бавно и признавам, че я използвах като приспивателно, защото прекалено дългите обяснения притъпяваха всякаква мисловна дейност в главата ми. В един момент обаче общите приказки приключиха (Слава Богу, преди да реша, че това е поредната американска книга, в която в 500 страници се разискват проблеми, които могат да се поберат в 50) и интересът ми беше запален от любопитните факти, които авторката започва да споделя. За съжаление паметта ми е прекалено жалка, за да ви дам примери, но ще ви кажа, че дори да прочетете единствено бележките под линия, пак ще научите страшно интересни неща, които ще обогатят общата ви култура. Краят на книгата пък е абсолютната противоположност на началото – там сякаш заглавията на главите не са напълно разгърнати, авторката на моменти се отклонява и доста по-бързо минава през примерите си, но в това няма нищо лошо. Важното е, че в средните 300 страници интересът ви е бил задържан.

Сега, ако вие ме попитате: „Е какво толкова може да се изпише за грешката?„, пак няма да мога да ви отговоря. Трябва да го прочетете и да го осмислите. Тогава ще разберете, че грешката е много по-голяма част от живота ни, отколкото предполагаме; че тя е в основата на прогреса и че именно тя е нещо, което е абсолютно гарантирано да ни се случва непрекъснато и въпреки това предизвиква истински емоционални бури, когато се сблъскваме с нея.

Накрая искам да ви споделя един цитат, който Катрин Шулц използва като въведение в една от главите си. Цитатът е на Филип Рот и дава много поле за размисъл:

„Бориш се със собствената си повърхностност и лекомислие, за да не посрещаш хората, изпълнен с нереални очаквания, купища предразсъдъци, излишна надежда или арогантност, отиваш при тях с възможно най-освободеното съзнание… и въпреки всичко пак ги разбираш погрешно. Ефектът е същият, дори и да не си освободил съзнанието си. Разбираш ги погрешно още преди да си ги срещнал: разбираш ги погрешно, докато си с тях, а след това се прибираш у дома, за да разкажеш на някой друг за срещата и за пореден път ги разбираш погрешно. Тъй като в общи линии същото се отнася и за тях спрямо теб, всичко се превръща в една заслепяваща илюзия, лишена от всякакво разбиране, един удивителен фарс от навързани погрешни разбирания.“

Публикувано от Девора

Categories: Професионална, психология | има 1 коментар

Да се върнем там

Sufi

Интересът ми към суфизма се роди, когато прочетох „Любов“ на Елиф Шафак. Тази книга ме спечели с някои от мъдрите си мисли, а други ме накараха да се замисля колко истина и колко интерпретация съдържат в себе си определени твърдения. Когато видях „Най-известните Суфи притчи и приказки„, реших, че трябва да се гмурна още по-дълбоко в това ново и неизследвано за мен море от размишления, така че взех книгата и в продължение на няколко месеца си отсявах мъдрост след мъдрост.

Далече съм от идеята, че абсолютно всяка притча ще ви накара да изживеете някакво духовно прозрение, но концентрацията в книгата на тези, които ще направят именно това, определено е голяма и със сигурност ще обогати гледната ви точка по някои въпроси. Други пък ще ви накарат да се позамислите за слабостите си, стига да сте отворени към подобен род размишления. Ще ви споделя кои са моите любими моменти от книгата и се надявам те да ви вдъхновят да прочетете и останалите:

  • Най-любима ми е притчата за „Съкровището„. Тя ме накара да се замисля, че човек трябва да е постоянен в желанията си, дори когато непрекъснато се сблъсква с неуспехи. Харесва ми идеята, че който се занимава с дебати и много приказки, никога няма да стигне далеч. Опитвам се да поработя по въпроса и се надявам да има начин да се коригирам ;)
  • Жаба в коловоз“ пък ни разкрива съвсем кратичко една проста истина: когато нямаш избор, намираш начин.
  • Раят и адът“ пък не са някакви отвлечени понятия. Те са тук, но не извън нас, а в самите нас – начинът, по който приемаме света, и начинът, по който му отговаряме. Ако положим старание да не бъдем егоисти, то тогава със сигурност ще получим и това, за което копнеем.
  • Краят е за пясъците. Чудесна идея! Чудесна притча! Така ми се иска и на мен да се оставя на вятъра, който хем да ме промени, хем да запази живителната ми сила, както прави с водата, тръгнала по своя лъкатушещ път.

Пожелавам ви приятни и ползотворни моменти с тази книга и се надявам да споделите впечатленията си от нея като коментари под публикацията.

Публикувано от Девора

Categories: Разкази, духовна, психология | Вашият коментар

40 правила на любовта

Вървяхме си с Петя по „Стамболийски“ и не особено тактично се поинтересувах какво да ѝ взема за рождения ден. Така стана дума за Елиф Шафак и нейното творчество. Петя си поиска „Любов„. Това беше преди повече от половин година. Сега Петя е в страната, която свързваме най-често с любовта, а пък аз започнах да се лутам между миналото и настоящето, точно като главната героиня в романа – Ела.

Историята на Ела започва съвсем обикновено – тя има привидно спокоен живот с хубав дом и семейство, но малко по малко започва да осъзнава, че ѝ липсва любовта. Случайно (доколкото може да има случайни неща) при нея попада ръкопис на книга, която трябва да рецензира. Тази книга, „Сладко богохулство„, успява да върне самоувереността ѝ, да я излекува от съмненията и дори да донесе любов в живота ѝ. Промяната е коренна и завършена – един човек се отърсва от старото си Аз и прегръща новото.

Противоречиво е мнението ми за „Любов“. В нея са преплетени две истории – една съвременна и друга, посветена на персийския поет Руми и странстващия дервиш Шамс от Тебриз.

Ако книгата беше само за Ела, нямаше да имам какво повече да ви споделя. Разказът за нейния живот не ме спечели, но той беше някак между другото – сякаш по-скоро образец за прераждането, което трябва да се случи с читателя, а не толкова важно за стойността на книгата. За мен  беше излишно и дори на моменти наивно и досадно, но поне съвременната нотка и сюжетна линия бяха в периферията. Истинската история принадлежеше на Шамс, Руми и тяхната любов. Трудно е да обясниш огромния ентусиазъм и искрена обич между двама мъже, още по-трудно е да представиш взаимоотношенията им в техния чист и лишен от пошлост вид. Защото любовта между тези герои, поне според авторката, е просто редкият шанс да срещнеш сродната си душа и да се чувстваш напълно завършен и в хармония със себе си и с останалите.

Разказвам ви за тази любов, но книгата съвсем не е посветена само на нея. Всъщност романът представя 40 правила на любовта, родени от текстовете в Корана, но интерпретирани от дервиша Шамс. Ако едни четат писанията буквално, други откриват божествен смисъл дори между редовете и твърдят, че тази конкретна книга може да се чете на различни нива. Повечето хора четат на най-повърхностното ниво, а малцина са тези, които разбират истински светите думи. Така ще ви обясни Шамс. Аз не съм чела нито Корана, нито Библията, но след като прочетох „Любов„, изпитах известно желание да направя свой прочит и на двете.

Любов“ разказва увлекателно за съдбите на много хора. Най-хубавото на тази книга за мен бяха разказите от първо лице. Дори най-епизодичните герои имаха своето поле за изява – няколко страници, на които са изписани съкровените им мисли. В нашата вселена всеки е център. Понякога ние сме главните герои, но в историята на някой човек, появил се за малко в живота ни, всъщност сме в позицията на случайни и незначителни комети. Това обаче не ни прави по-малки в собствените ни очи и ми се струва, че е едно от нещата, които Елиф Шафак е искала да сподели с читателите си.

Сега, когато пиша това ревю, си давам сметка за много повече неща, отколкото докато четях самата книга. Всъщност може би трябва да я прочета още мнго пъти, за да успея да разбера поне част от загадките и въпросите, които авторката е скрила между редовете. Шамс оприличава четенето на Корана като поток, в който има много различни течения. Всеки човек е течение – има свой път и е на различна дълбочина в разбирането си. Ела пък изчита „Сладко богохулство“ два пъти, защото иска да разбере книгата по-добре. Май авторката ни е подсказала достатъчно добре какво трябва да направим и с нейната книга. ;)

Последното нещо, което ще ви споделя за „Любов„, е, че може да бъде разглеждана и като наръчник по психология. Правилата вътре наистина са 40, представени са в различен шрифт, така че лесно можете да си ги намирате и препрочитате, а всяко едно от тях е част от по-голямата история на любовта. Някои от тези правила са наистина чудесни и си струва човек да се замисли за всички тези емоции и действия, които стоят зад думата „любов“ и които пазим понякога прекалено дълбоко скрити.
С това ревю се плъзнахме по повърхността на един роман. Пожелавам ви да се гмурнете в теченията му и това да ви достави удоволствие и себепознание.

Публикувано от Девора

*Снимката на красивата Елиф Шафак е от списание EVA, или поне така разбрах. При всички положения поздравявам фотографа и ако някой знае кой е, с удоволствие ще напиша името му тук.

Categories: духовна, психология, художествена | 3 коментара

И пак… себепознания

Е, как! Чета толкова много подобна литература, няма начин да не ви споделя, ако попадна на нещо интересно. В случая – „Играта на живота и как да я играем“ от Флорънс Сковъл Шин. Нека обаче започна с авторката,… която е живяла доста отдавна – родена е 1871, а през 1914 вече се развежда, след което променя в основи живота си. Това не е съвременна книга за самопомощ, нито пък наръчник по популярна психология. Това е опитът на Флорънс да ни убеди в божествената промисъл и като цяло – почти се е справила с тази задача. Все пак понякога е лесно да повярваш.

По принцип съм последният човек, който ще седне да ви говори за божествена промисъл. Аз не вярвам в един единствен Бог, вярвам в енергията, в природата и в човека (принципно). Те всичките от време на време дават бъгове, но важното е да вярваш. И така…

Най-хубавата идея, която беше огромна новост за мен, в тази книга, беше, че можеш да вдигнеш ръце от проблемите си и да заявиш: „Аз нямам проблеми, нека божествената промисъл ме отмени в грижата за нещата, за които до този момент се притеснявах.“. Не точно с тези думи, но в този смисъл. И си дадох сметка: не би ли било страхотно да престана да се тръшкам и да преживявам всяко нещо, като просто мога да си кажа, че Вселената ще се погрижи за тези дребни нещица, които ми развалят хармонията. Ако пък не са дребни, защо си мисля, че мога да ги разреша сама? Супер е! Супер е да не носиш отговорност.

И ако ви се струва, че звуча несериозно, то е защото ви съветвам да не приемате тази книга много насериозно, в случай, че я прочетете. Тя се консумира за отрицателно време, изобилства от откровено наивни примери (почти всеки от тях свързан с бързата нужда от 1000 долара на някой човек и как вълшебните думички призовават… божията промисъл), както и с прекалено честа употреба на думата Бог, обаче дори да извлечете само една-едничка полза от нея – заслужавало си е.

За мен тя не донесе някави революционни открития, освен това, за което шеговито ви споделих, но пък ме накара да направя нещо, от което се почувствах по-добре. Заедно с книгата, затворих и една страница в живота си, което не я прави непременно толкова важна (книгата, де), може би дори съвсем случайно съвпаднаха нещата, но със сигурност я прави книга, за която си струваше да ви напиша тези няколко реда. 

Ако пък не обичате такива четива, пожелавам ви да преборите есенните неприятни емоции поне с парченце или две шоколад. И не забравяйте – да е този, който обичате най-много! ;)

Накрая ще ви споделя и едно изречение от Флорънс:

„Ако човек се моли да успее, а се готви за провал,ще постигне това, за което се готви.“ 

Публикувано от Девора

Categories: психология | Вашият коментар

Кодът на щастието

Ако трябва да си представя кодa на щастието като математическо уравнение, то щеше да е от най-най-простичките. Такова, че да може да бъде изписано с тебешир от несигурна детска ръка върху нагретия летен асфалт. Такова, че да не буди размисъл, да не води до грешни съждения, да не предизвиква разногласия и да не търпи интерпретации. Простичко, както 1+1 прави аз и ти, или както Д+Г=ВНЛ. Едва ли ще ви изненадам, като ви кажа, че според Джордж Прат и Питър Ламбрау „Кодът на щастието“ е кодиран в нашето детство, а животът ни като възрастни е посветен на това да разкодираме това просто уравнение. Излиза, че често не успяваме, защото си мислим, че е по-сложно и винаги търсим трудния път, вместо да се обърнем за помощ към паметта си.

Исках да ви разкажа за тази книга именно днес, защото за мен този ден е ново начало. Моята житейска философия е следната: не можеш да градиш ново начало, без да си осигурил стабилна основа. Не можеш да изградиш стабилна основа, без да си разчистил останките от предния градеж. Открих, че според авторите на тази книга именно това схващане е крачката, която трябва да направи човек, за да се почувства щастлив. Бързам да ви споделя, че не става въпрос за поредната книга, която обяснява на читателя, че с позитивно мислене и нагласа ще сбъдне всичките си мечти. Напротив – авторите не вярват, че едно мислене, пък макар и най-позитивното, ще доведе до някакви положителни резултати, ако преди това не сме изчистили проблемите със самите себе си. Те го наричат мъгла, астероиден сблъсък, за мен си е просто неизказана мъка. 

Ако има нещо хубаво от това да говориш много, то е, че по този начин помагаш на психиката си. Сигурно много от вас знаят, че доста проблеми се решават, дори само когато човек разкаже за тях. Понякога обаче не искаме или не можем да определим какво е това минало събитие, което винаги ни спъва и ни кара да се чувстваме самотни, нереализирани, необичани… „Кодът на щастието“ всъщност ви превежда през един дълъг емоционален и дори физически процес на изцеление, който може и да ви разплаче, стига да приемете задачата си насериозно. Това не е книга, която да седнете, да изчетете и да се вдъхновите от раз да изпълните всички обещания за промяна, които сте си давали. Това е книга, към която трябва да посягате, когато сте готови и имате време да се отдадете на себе си. Това дори не е книга, която трябва да четете сами – хубаво ще е да има някой около вас, с който да споделяте впечатленията си и който да ви помага в упражненията, които авторите са споделили. Не знам дали ще помогне на повечето от вас да намерят щастието и баланса, но със сигурност ще разчисти пътя пред вас, за да ги потърсите. 

Бъдете добри към родителите си и към децата си и непременно да хапнете по нещо сладко, защото щастието понякога е точно толкова лесно достижимо, колкото може да бъде разтапящото удоволствие от парче торта, придружено с весел детски смях. Честит празник!

Публикувано от Девора

Книгата беше любезно предоставена на Библиотеката от издателство „ЕРА“

Categories: психология | Вашият коментар

Паметта на тялото

Вярвате ли, че емоциите ви могат да ви разболеят? А че могат да ви помогнат да оздравеете? Не зная защо, но повечето хора са по-склонни да вярват, че негативните преживявания в духовен и социален план могат да окажат лошо въздействие върху здравето им. Е, защо тогава да не е валидно и обратното? Дали радостта и удоволствието могат да заменят лекарствата? Аз вярвам, че могат. Нямам нужда от книга, за да съм уверена в това, което разбирам интуитивно, но се оказа, че да прочетеш предица от научни доказателства как нашите преживявание могат да управляват всичко в тялото ни, си се оказа доста полезно и затвърди още повече убежденията ми.

Препоръчвам „Паметта на тялото“ на вярващи и скептици, на любопитните и на тези, които имат нужда от много убеждение, за да приемат дадена гледна точка или теза. Книгата на Йоахим Бауер е написана така, че да е еднакво интересна както за отвлечени инидивиди като мен, така и за биотехнолози. Така и не запомних точното значение и обясненията за мозъчните полукълба, хипофизата, хипоталамуса, дясното бадемовидно тяло, синапсите и т.н., но пък ми направи силно впечатление фактът, че майчината нежност и прегръдка в първите години на човешкия живот правят индивида по-устойчив на нервни сривове и евентуални депресии. Беше ми любопитно да разбера, че температурата всъщност е полезна, защото се бори дори с раковите клетки. Не че съвсем си нямах представа защо вдигаме температура, но сега съм още по-отворена към схващането в хомеопатията, че по-ниската температура (до 38 градуса) трябва да бъде оставена на спокойствие да си действа, вместо веднага да гълтаме хапове. Книгата е толкова богата на разнообразна на информация, че може да послужи като отправна точка за много последващи дискусии.

Тъй като съм поддръжник на осиновяването, се зарадвах да разбера, че процентът на унаследените заболявания е почти незначителен. Ако това се знае от по-голям процент хора, може да има много положителен ефект и върху хипохондриците, които се притесняват, че ще наследят някоя болест от родителите си. В същото време обаче ние сме напълно способни да проектираме някаква болка върху себе си, както и да възприемаме чуждата и то със симптомите на страдащия. Когато говорим за паметта на тялото, тук се откъсваме от разбирането за тялото като външност – не става въпрос за изтърканото изречение, че кожата помни, което си е безспорен факт. Фокусът в тази книга е мозъкът и структурата на нашето ДНК. За съжлаение  обаче аз съм по-повърхностен човек с краткотрайна памет, особено когато се говори за специфична терминология, затова ако искате да проучите по-подробно тези въпроси, ще трябва да се доверите не на мен, а на Йоахим Бауер, който се е постарал да намери и да разкаже на разбираем език едни от най-интересните изследвания за връзката между човешката душа, здравето и социалните контакти.

За всички, за които четирите почивни дни са минали като миг и не искат да се връщат на работа, ще разкрия само една малка тайна от книгата. Много е вероятно да страдате от burn-out синдром, едно модерно заболяване, което май е доста характерно за много българи. Ако сте емоционално изчерпани, имате цинично-отрицателно отношение към работата и най-вече към работодателя ви или към клиентите, ако работите с такива, както и отрицателното мнение за смисъла и качестовто на собствената работа, то значи страдате от най-характерните симптоми. Звучи ли ви познато? Време е за още по-голяма почивка или пък среща с психолог. ;) Ако това обаче не ви се струват приемливи варианти, то поне можете да хвърлите едно око на „Паметта на тялото“ и да придобиете представа какво хубаво можете да направите за себе си.

Публикувано от Девора

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Оргон“.

Categories: Професионална, психология | Вашият коментар

„Ти си промяната“, но имаш ли нужда от нея?

В трепетно очакване съм на темата за изпита, целият университет гъмжи от напористи кандидат-студентчета като мен. В последните часове преди да заема отреденото ми място, за първи път съжалих, че почти не се подготвих за тези изпити като хората – явно пак щеше да се импровизира, но вярата в моите възможности така и не ме напусна. Нищо, че започнах да се готвя за изпит два месеца преди датата; нищо, че другите се спукваха да изписват страници с теми и тълкувания на литературни произведения, а аз се мотаех и си „губех времето“. Бях минала литературата, сега идваше приятната част – есето.
Не помня вече как точно беше формулирана темата, но помня много добре, че посветих най-важната си писмена работа (досега) в живота на една жаба. Да, написах си кандидат-студентското есе за ФЖМК, като разказах на комисията, която щеше да проверява творчеството ми, историята на един жабок. Това животинче успяло да победи в състезание с всички останали жаби от блатото и да се изкачи до върха на планината, защото било глухо и не чувало обезкуражителните думи на публиката. Историята толкова ме беше впечатлила навремето, че нямаше как да не я вплета в писанията си. Е, жабата донесе късмет и на мен, който късмет всъщност не ме напусна и през 4-те години на следването.
Разказвам тази история, не защото е важно да знаете нещо повече за мен, а защото поставям началото с края: в последната глава на книгата „Ти си промяната“  на Роси Вак тя също ще ви разкаже за тази жаба… както и  за много други полезни неща ;)

По принцип хората са скептични към книги с етикет „Духовност и самоусъвършенстване“. И с право. Според мен човек, който сам не е стигнал до определени житейски изводи, сам не е коригирал съзнателно поведението си и възприятията си, сам не е почерпил от мъдростта на другите, красотата на природата и не си е помагал сам в най-тежките моменти, колкото и предъвкано да му се поднесат трудовете на най-големите имена в тази област, той никога няма да ги разбере. От друга страна, ако сте минали през тези различни етапи на самоусъвършенстване, вие най-вероятно намирате за излишно да четете подобни книги, защото не ви казват нищо, което вече да не ви е известно. Но това едва ли е най-правилният извод, който можете да направите. По-добре, когато вземете подобна книга в ръката си, да си представите, че сядате да разисквате слабостите и характера си с някой приятел (подобно усещане има в книгата на Роси Вак), или пък че сядате да прочетете собствените си мисли, които сте записалли отдавна, но вече сте позабравили.

Аз започнах да чета с второто убеждение, макар че подозирам – бих била доста по-обстоятелствена в разнищването на някои от темите, но пък авторката наистина се е постарала да обобщи голямото си познание и да го предаде по ненатоварващ и лесно смилаем начин – явно придобита практика от комуникацията с хората, които се съветват с нея чрез сайта й. Седнах да чета книгата с маркер в ръка – бях сигурна, че ще намеря неща, които да искам да си препрочитам – така и стана. Хубавото е, че листата са достатъчно дебели – явно подобно вандалско поведение от страна на читателите е било очаквано… или поне така аз си помислих.
Не мога да се сдържа и да не си призная самодоволно, че след като прочетох „Ти си промяната“, изпитах страхотно чувство на удовлетвореност от себе си, от живота си и от посоката, която съм избрала, тъй като почти според всяка глава, аз правя точните неща, и то без дори да се замислям върху тях. Заключих, че промяна не ми е нужна, че всичко, което искам да надградя, зависи само от мен и съм убедена в успеха на начинанията си. Сега ще се уча да задържа постигнатото ;)

Сигурно ще има много хора, които ще затоврят последните страници със същото чувство на душевно равновесие. Надявам се, че това също е една от целите на тази книга и че авторката ще е доволна от оптимистичното въздействие на написаното. Мисля си обаче и за други – докато четях и в дадени глави познавах някой свой близък, размишлявах над това как биха реагирали те на прочетеното. Хрумна ми, че един объркан човек, който изобщо не иска да слуша за позитивното мислене например, след прочитането на тази или подобна книга, ще се почувства още по-депресиран. Това е в подкрепа на убеждението ми, че ако човек вече сам не е почнал да осъзнава нещата, нищо не е в състояние да отклони вниманието му и да го насочи навътре към самия него. Не и книгите, не и филмите, може би дори не и откритият и добронамерен разговор с приятел или непознат. Ето затова си мисля, че „Ти си промянта“ всъщност няма да промени някого наистина, по-скоро ще потвърди избора на тези, които вече са започнали да се променят, или отдавна са избрали този по-различен от установения път за себе си.

Нещо, което до някаква степен ми липсваше в книгата, е призивът за действие. Макар да се среща на места, той в никакъв случай не е толкова вдъхновяващ, колкото например го прави Рудолф Шенкер в своята автобиография. Това беше книга, която ми вдъхна кураж, че мога – едва дочаках да я прочета, за да се задействам. Роси Вак пише в един „по-тих“ маниер, може би характерен за нас жените, който призовава към себепознание, съзерцание и приемане. В тази книга няма да срещнете агресия, която, според мен, ако се разглежда просто като стимул, в малки количества не би била излишна. Да, ще срещнете съчувствие, успокоение, молитвите ви ще бъдат чути и ако сте в хармония със себе си и Вселената, много е вероятно нещата да се получат точно както ги искате, но реално – докато не получите един начален удар с ритник по задника (с извинение), едва ли ще започнете да променяте живота си наистина. Поне не всеки е толкова инициативен и деен, че да успее. А само с хубави мисли и нагласи нищо няма да стане, колкото и да си представяме нещата в сегашно време.

Препоръчвам „Ти си промяната“ на всеки, който има нужда от припомняне, че нищо не е по-важно от душевния ни мир и това трябва да ни бъде приоритет. Да, това е книга за всеки, който приписва огромно значение и на най-маловажните неща, като позволява те да направляват живота му чрез тормоз, както и за всички, които изпитват зависимости – било то към човек, или към общественото одобрение. Разбира се, не може да се очаква, че дори да разберете прекрасно написаното, не сте изложени на опасността в някакъв момент пак да се почувствате несигурни, отблъснати или срещу целия свят. Ето в такива случаи отваряйте „Ти си промяната“ и препрочитайте подчертаните параграфи, защото не е важно само да си знаем, но и да си напомняме.

Накрая искам да ви споделя една простичка философия, която се оказа много успешна за мен. Преди няколко дни се събудих в страхотно настроени и желание всичко да е чудесно. Тогава, преди да излезе, Жоро ми каза: „И не позволявай на никого и на нищо да развали хубавото ти настроение днес!“. Това толкова ме изненада – самият факт, че мога да контролирам влиянието на външните фактори върху настроението си. Всъщност ме изненада това, че трябваше да ми се напомни – наистина бях забравила. Този ден подцених всички малки пречки и дразнители, наистина не позволих на нищо да развали хубавото ми настроение. Ето това е чудесна нагласа, с която да започнеш деня си! Мисля си, че обратното също трябва да е в сила: ако се събудите и почувствате, че ви предстои един от онези дни, в които нищо не е както трябва, просто си кажете: „Днес ще позволя на всички и на всичко да оправят настроението ми!“. Ще ви дам пример от книгата на Роси Вак, с който да ви насоча: просто се огледайте около себе си, когато отивате на работа – потърсете цветовете, усмивките и усещанията, които ви изпълват с радост!

Публикувано от Девора

Книгата бе любезно предоставена на Библиотеката от издателство Colibri!

Categories: психология, Uncategorized | има 1 коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: