Капка Касабова ни води отвъд Границата

Когато научих за „Граница“ на живеещата в Шотландия Капка Касабова, книгата вече беше на път да излезе на български език. Прочетох анонса и подсвирнах от възхищение. Каква идея, казах си, каква находчива идея! И наистина, днес, когато думата „граница“ отново пролази в ежедневието ни, когато ни заливат репортажи за безкрайни върволици от бежанци, преминаващи една или друга бразда, когато възходът на национализма пропагандира възраждането на телените мрежи като контрапункт на либерална Европа, да напишеш книга за югоизточното ъгълче на Стария континент, където „започва нещо като Европа и свършва друго, което не е съвсем Азия“ (по думите на авторката), звучи като идеалната рецепта за успех. И Капка Касабова го постига, впрочем – за момента във Великобритания, но, сигурен съм скоро и в други държави.

„Граница“ е амбициозен, добре планиран и осъществен проект, който идва в точния момент, за да открехне на точната аудитория завесата към нещо наистина непознато. Нещо, което винаги е било под носа им, но останало като бяло петно в иначе преексплоатираната карта на Европа. През 2013 г., въоръжена с малко пежо и изострено любопитство, Капка Касабова тръгва на своето пътуване от трите страни на една твърде особена граница: „там, където България, Гърция и Турция се приближават и раздалечават, защото това правят границите – приближават се и се раздалечават„. Прекроявана десетки пъти през годините и размествала със себе си хиляди съдби на хора от най-различни етноси и националности, тази граница „изкушава и отблъсква едновременно„.

Пътуването на Касабова започва от Странджа и завършва пак там, а резултатът е една книга, която трудно може да бъде вкарана в някакво жанрово определение. Пътепис на една доскорошна terra incognita, портрет на хората от периферията, репортаж за задния двор на Европа – както и да я наречете, ще е непълно. Водена от любопитството си да отиде на местата, които допреди четвърт век са били забранена зона, ничия земя, разделена от Желязната завеса, авторката забърква интересен микс от наблюдения, размисли, срещи с автентични обитатели, исторически препратки, които украсява с фолклорни и митологични мотиви, навлизайки дори в плаващите пясъци на магическото и свръхестественото. Тази амалгама ме обърка в началото, където причудливи срещи с нестинари и гадатели си правят компания с истории за източногерманци, убити край браздата в опита си да избягат от комунистическия „рай“. Как го преодолях ли? Припомних си, че книгата е писана преди всичко за чуждестранния читател от правилната страна на Желязната завеса, за когото Странджа и комунизмът са горе-долу еднакво мистични и непознати. Приех рецептата по този начин и четенето потръгна доста по-гладко.

В интерес на истината, Капка Касабова е сътворила изключително живописна и емоционална книга. Невероятни образи са хората, които среща по време на своето пътуване – хората от граничните райони в Гърция, Турция и България, а защо не от Марс, Юпитер и Венера – толкова далечно изглежда разстоянието, което ни дели от техния периферен свят. Свят, белязан от зловещата сянка на границата – вече разпаднала се и загубила кръвожадния си облик от времето на Студената война, но нанесла своите щети по съдбите на българи, турци, гърци, помаци – въобще, тракийци, както самата авторка предпочита да ги нарича: „лица с мургав тен, с пожълтели от чай и тютюн зъби, лица, които имат една обща черта: всички те са пропътували дълъг път по коридора на балканската история и са изгубили всичко, което може да бъде изгубено (но не и езика), за да започнат живота си наново тук. И нямам предвид само тук, от тази страна на границата, а тук, в този край на Балканите, където на никого не му се е разминало и където нагледно можеш да видиш – стига да искаш, – че страданието, както и комшулукът, е едно и също навсякъде и че второто е цяр за първото“.

На фона на тези срещи авторката  повдига и една тема, която и до ден днешен сякаш е табу у нас – за многобройните убийства на бегълци по южната ни граница в годините на соц-а. Истинските истории на млади източногерманци оживяват, за да внесат смразяващ полъх в иначе почти по йовковски лъкатушещото повествование. Касабова се среща и с вече възрастен германец, който през 70-те прави опит да премине, но е заловен и измъчван от българските граничари, а после хвърлен в затвора. Разказът му е покъртителен.

Но „Граница“ е и книга за разпада и безпътицата, които обвиват като отровен бурен бъдещето на този твърде наситен с история регион. За безвремието, заменило електрическия ток по оградата от годините на Студената война. За обезлюдените села и градове, в които бродят само старци и призраци от миналото. Книга, от която ще ви загорчи, въпреки седативното въздействие на магиите, легендите и нестинарските препратки, които са тук, за да впечатлят читателя на Запад.

Въпреки находчивата идея и наистина впечатляващата палитра от образи, с които Капка Касабова ни среща, книгата някак не успя да ме развълнува дълбоко. Неминуемо направих паралел със „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков – Странджа, нестинарите, но и друго… Онзи преднамерен писателски подход, почти академичен –  писане по рецепта, с точно дозиране на конкретните съставки. Тук малко магия, там малко комунизъм (зад Желязната завеса винаги е секси), лични истории на забравени от бога хора, селска автентика, етническа и верска пъстрота – един добър жонгльор с думите може да сътвори чудеса от тези родни сюжети. Чудеса! Ние сме опърпано родопско одеало, от което стърчат разноцветни нишки и умелият писател, придърпвайки оттук оттам по някоя, може да събере в ръката си впечатляващо снопче и да го усуче така, че да заприлича на модела, вече създаден в главата му.

Книги като „Граница“ на Капка Касабова и „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков ме накараха да се замисля, че България е прекрасно място… за писатели-емигранти. Резерват на истории, тихо разпадащ се под тежестта на своето многопластово минало и лоботомиран от липсата на каквато и да било конструктивна визия за бъдещето.  Щедра на сюжети, заредени с „Уау“-ефекти и обещаващи петзвездни ревюта в Goodreads на английски език. Книги, които – въпреки че третират нашето, родното – са предназначени за външна употреба. Не че не са добри, напротив – и двете са по успешни рецепти, и двете са дело на талантливи автори, и двете ще завоюват сърцата на безброй читатели. Но под „сърцеведската“ повърхност шестото ми чувство не открива нещо важно, което ми пречи да ги наредя в алеята на литературната слава. Не мога да назова какво е точно… Просто не го откривам.

Публикувано от Георги

Първите седем на Боян Петров

Имах любопитния шанс да гледам Боян Петров като мотивационен лектор на голямо корпоративно събитие, малко след онзи ужасен инцидент на магистрала „Струма“, където алпинистът едва не изгуби живота си. Когато го поканихa да говори пред публика, той върна имейл, че е със счупен крак, ребра, ключица, лопатка, предстои му поредна операция, но нашето събитие било след три седмици, значи… да, нямало да има проблем да се включи (!). В деня ня събитието, под аплодисментите на няколкостотин души, накуцвайки, но с уверена крачка, Боян се качи на сцената и в следващия час сякаш бомба беше паднала в залата. Никой не мръдна, не издаде звук; стотици очи гледаха как един човек с обикновени думи разказва твърде необикновени неща.

Още тогава, след като ни разказа за изкачването си на Анапурна и К2, за бруталните условия в Каракорум и Хималаите, Боян спомена, че работи върху книга. Няколко месеца по-късно книгата вече е факт. В ръцете си държа „Първите седем“ – пътепис, пътеводител и наръчник за търсачи на силни усещания. Книгата е насочена към по-специализирана аудитория – катерачи, алпинисти с повече или по-малко опит, но със сигурност с познания за планините, надхвърлящи тези на книжните плъхове като мен. За нас, обикновените читатели, „Първите седем“ е един фантастичен свят на свръхестествени възможности. На усилия, надминаващи представите ни. На воля и твърдост. На смелост, но не и безразсъдство. Свят, твърде любопитен, че да пропуснем този разказ за него.

Боян пише без претенцията на професионален писател и със сигурност не с идеята да създаде художествено произведение или напрегнат приключенски епос. Разказва фактологично, отделя голямо внимание на подготовката си и на организацията на всяка една от експедициите, в които се впуска през последните 15 години. Всяка история притежава собствена пъстрота – дали с някой детайл от пътуването из страни като Пакистан, Индия, Иран и Тибет, дали с премеждията, които очакват дори и най-подготвените алпинисти в прегръдките на планината. Разказ след разказ пред очите ни започва да се оформя прочутата „Хималайска корона“ – колекцията от 14-те осемхилядници, най-високите върхове в света и жадувана цел за стотици алпинисти от цял свят. „Първите седем“, както можете да се досетите, отразява именно изкачването на Боян на една част от прословутата колекция, но и на доста други върхове по цял свят – от Елбрус и Арарат, през Килиманджаро и Аконкагуа, до Анапурна, Канчендзьонга и страховития К2.

Успехите обаче не са всичко. Безкрайно любопитно е да разбереш за провалите, за недостигнатата цел. Трябва ли да се върнеш, когато си едва на метри от върха, но времето и природата са срещу теб? Да, Боян разказва и такива случаи. И те са показателни за едно от най-важните качества, което трябва да има всеки любител на високото – реалистична преценка на обстановката и на собствените си възможности.

Книгата е пълна и с безброй съвети, които Боян Петров не се скъпи да дава на занимаващите се с алпинизъм и решените да щурмуват първенците. От предварителната подготовка, през екипировката, организирането на пътуването, намирането на спонсори. Таблици, списъци, схеми, изчисления… Самият Боян споделя, че едно изкачване е преди всичко цифри, изчисления, математика. Нищо не се оставя на случайността. И може би това е разковничето на досегашните му успехи. Както сам споделя в предговора: „Тази книга няма да ви пренесе на върхове, тя просто ще ви даде насоки за подготовка и данни за планините, които евентуално ще поискате да изкачите. Бъдете смели, истински живи, поставяйте си дръзки цели и изкачвайте върхове!“.

Мисля, че историята на Боян до момента ни дава големи шансове да прочетем след известно време и „Вторите седем“, а с примери като неговия българското знаме вероятно ще се вее още много пъти по върховете на света.

Публикувано от Георги

 

101 романтични места в България

„Човекът е човек тогава, когато е на път“, е казал поетът. А в последните години все повече хора установяват сами за себе си правдивостта на това твърдение. Откъде знам ли? Ами, вижте продажбите на двата най-популярни пътеводителя за туризъм у нас – „101 отбивки“ и „Нови 101 отбивки“ на Иван Михалев и Елина Цанкова. От 2015 г. насам двете заглавия са неизменно в челото на най-продаваните книги в България. Подобен успех на нехудожествена литература е изумителен, но той си има своето обяснение. От една страна, повишаващият се интерес на българина към пътуване дори на кратки разстояния в страната. От друга, и това е безспорно – качественият продукт на двата пътеводителя, които съчетават не толкова познати дестинации с фантастични снимки и приятно поднесен текст.

След наистина феноменалния успех на „Отбивките“, естествено бе да очакваме следващата стъпка на двамата пътешественици. И тя стана факт през миналия декември с няколко значителни новости в концепцията. „101 романтични места в България“ идва с твърди корици, малко по-голям формат, луксозни страници и очарователна снимка на лавандулови поля в стройни колони, докъдето ти видят очите. Издание, обречено на успех. Няма как да не си го помислите, докато се наслаждавате на очарователната корица. При това снимката не е правена някъде във френския Прованс, а в България, която, между другото, от няколко години е номер едно в света по производство на лавандулово масло.

Бърз поглед над съдържанието подсказва още една промяна, при това наистина съществена. Докато „Отбивките“ ни водеха до слабо познати места, някои дори трудни за откриване, то новата книга на Иван и Елина разширява фокуса неимоверно. Дестинациите са разделени не на географски принцип, както досега, а тематично – „На село“, „В града“, „Сред природата“, „Край морето“, „Дворци“, „Вино и СПА“. В огромната си част книгата включва познати на повечето хора локации (странно, но някои от тях присъствали вече в „Отбивките“) – от задължителните градски маршрути на Мелник, Троян, Трявна, Пловдив, Копривщица и Ловеч, до хитови в последните години китни селца като Лещен, Ковачевица, Гела, Боженци. Природните забележителности тук са наистина малко и включват предимно водоеми като язовирите Въча, Кърджали, Широка поляна. Разделът, посветен на морето, ще ви отведе до крайморски градове като Несебър и Созопол, но и до някои от последните сравнително диви плажове, като Иракли и Карадере. На пръв поглед, това определено не са места, които ще ви изненадат, но имат нещо общо – навсякъде е поставен акцент върху романтиката и върху споделените емоции, които можете да преживеете там с любим човек. Тривиалните Белоградчишки скали изведнъж стават малко по-интригуващи, когато разберете, че можете да полетите с балон над тях. Квартал Галата във Варна вероятно не би хрумнал никому като романтична дестинация, ако не види прекрасната гледка към морската столица и закачените по пешеходната алея катинарчета, символ на вечната любов.

Другият нов елемент в книгата, който отсъстваше при предходните два пътеводителя, е наличието на препоръчани хотели, къщи за гости и винени комплекси. Та-да-да-даам! Това вероятно ще се стори странно на някои от читателите, други ще го приемат като откровена реклама. Истината е, че всички тези места се вписват доста добре в цялостната концепция на книгата. Когато планираш романтично пътуване с любим човек, стъпка номер едно е да си избереш дестинация, а направиш ли го, неизбежно идва въпросът с настаняването. България е рай на посредствеността и кича, когато стане дума за туризъм. Ако искаш нещо различно, нещо по-стилно или оригинално, изпадаш в много затруднено положение. В този смисъл, препоръките на Иван и Елина идват точно на място и аз лично вече си харесах няколко места, които бих пробвал с удоволствие.

Единственият момент, който ми идва в повече, е разделът, посветен на дворците. По-конкретно подредбата там, защото до двореца Царска Бистрица идва хотелски комплекс „Валентина Касъл“ в с. Огняново, а дворецът Евксиноград е залепен до „замъка“ в Равадиново. Като любител на Третото българско царство душата ми протестира срещу това мирно съжителстване между исторически сгради от династията на Кобургите и бутафорни примери за мутро-барок с претенция за „дворци“. Но въпреки това имам подозрението, че ще се намерят достатъчно фенове на последните.

Ако трябва да обобщим, безспорно „101 романтични места в България“ поема по нов път от предшествениците си. В „101 отбивки“ двамата автори бяха заявили: „защото тази книга е за пътешественици, а не за туристи“. Тук пътешествениците отстъпват път на влюбените двойки, които търсят не просто приключение, а неща като комфорт, релакс, романтика, обстановка. С доста по-универсална аудитория, книгата ще бъде оценена от масовия читател, защото събира на едно място цялата необходима информация за организирането на романтичен уикенд или бягство от сивия делник. И ако следваме логиката на пътеводителите до момента, след отбивките и романтичните места за двама, мисля, че мога да се досетя какво ще е следващото книжно предизвикателство, което ще ни отправят Иван и Елина. Но… тайна… ще си го запазя за себе си. Дано позная.

Публикувано от Георги

Обсебен от българската земя

Вероятно сте забелязали, че вече две години името на Георги Божинов не слиза от рафответе с най-продавани книги в повечето книжарници, а кориците на „Калуня-каля“ и „Караджата“ – двата възкресени от забвението благодарение на ИК „Хермес“ романа, продължават да надничат от всеки ъгъл. Този успех не е случаен. Ще кажете, дължи се на необичайния поглед, който Божинов отправя към конкретни исторически събития. Да, но има и нещо друго. Писаното от него е истинско пиршество на словесността. И не е нужно да си лингвист или филолог, за да изпаднеш под силното въздействие на този изключителен стил, на това огромно речниково богатство.

Забелязали ли сте и друго – и в „Калуня-каля“, и в „Караджата“ има един неназован герой, също толкова пълнокръвен и значим, колкото и Калуньо, и Караджата. Това е природата. Божинов наистина е „обсебен от българската земя“ (по думите на Георги Цанков). И точно това обсебване виждаме отново в сборника с документални разкази и пътеписи „Кукувица кука“. Трета възкресена от забравата книга, все във същата стилистика на художествено оформление, която идва, за да хипнотизира отново нарастващата армия от почитатели на Георги Божинов.

Тук няма да срещнете онези магнетични, сложни и разкъсвани от противоречия образи на Калуньо и Стефан Караджа. Героите са случайно срещнати обикновени хора в най-затънтените кътчета на България, някъде из 70-те години на ХХ век. Епизодични срещи, предадени документално, като стенографирани, които показват полароидна снимка на един отдавна отминал, мъничък и незначителен живот – в селца и махали, за които едва ли някога сте чували; по пътища, по които вероятно никой вече не минава. Божинов разказва за срещите си с онази порода хора, които никога не биха били герои на нечий разказ, дописка или репортаж. Но веднъж влезли в досег с този изкусен портретист на малкия човек, те придобиват образ, стават ни близки, припознаваме в тях спомен за някого… или просто докосват сърцето ни с първичната си, недокосната същност и автентичност.

Тези малки срещи, малки случки идват на фона на огромния, жив, пулсиращ и опияняващ образ на природата, който се излива от всяка страница. Всяко стръкче трева, всеки залез, дърво, щурец в разказите на Божинов са елементи на жива картина, която те обгръща. Усещаш ги, вдишваш ги, виждаш ги пред очите си. „Сочни“, изпълнени с движение и характер са описанията му на природата, която го заобикаля в непрестанните пътувания из забравени от света места.

Вижте как описва един единствен бук този изумителен разказвач:

„Виждал съм всякакви букове. Влизал съм във всякакви букаци – млади и стари, диви, задрямали, тъмни денем, колкото нощем, непрогледни и неизбродни караормани. Такъв бук не бях виждал. Не бе кой знае колко голям, не. Сечен, зараствал, кастрен, пускал нови клони, пак сечен, дялан, заливал дяланото… дървесината му само на ребра и буци. Стъпил здраво с единствения свой огромен орлов крак на земята, разперил многобройни пръсти, набъбнали и възлести, забил здраво здрави нокти в пръстта… Силен, страшен бук, безстрашен бук, корав и грапав, блъскан от бури и брадви, оцелял за нови бури и брадви. Стои и не мърда, изопнал гърди срещу света, от гърдите му напира сила. Стои в необятното свое време, както стои в него и човекът по тези места. Както българинът по тези места се е хванал здраво за миналото свое време и както се хваща за бъдещето… „

Виждаш го, вдишваш го, почти го докосваш. И въпреки това авторът е толкова скромен, че да омаловажи труда си, дори да нарече опитите за описание на природата „кощунство“. Той, който може да види в един бук събирателен образ на българина „по тези места“, заявява:

„Защото хубостта, и природната, не се описва. Преживява се. От всички и от всекиго по негов код, безотчетно и безсловесно. Защото у всяко чуждо описание е замразено едно чуждо общение, което замества твоето. И защото всяко описание, всяко публично преживяване на една съвсем нова любов, дори да отекне в чуждото съпреживяване, е себепоказен и празен оборот от отминало, единствено, еднократно чувство, чиято прекрасна и гореща някога жива изменчивост е охладена в спомен“.

Прочетете го пак, ако не сте успели да уловите посланието. Отпийте от него. Аз лично, попадайки на този цитат, просто спрях, върнах се и го прочетох бавно, буква по буква. Вокализирах го. И го оставих да се разлее по вените ми. А това е само фрагмент. В книгата има още толкова много…

Публикувано от Георги

За трети път в Тоскана с Франсис Мейс

Изпитах радост, когато видях „Всеки ден в Тоскана“ да привлича погледа на минувача от витрините на българските книжарници, защото увереността ми във Франсис Мейс е голяма и опиваща. Топлата корица грее като мек залез, приканва те да се отдадеш на лежерни моменти, пък било то и през ноември! Макар стилът на авторката да е останал до голяма степен идентичен с написаното в първите две книги от поредицата („Под небето на Тоскана“ и „Красивата Тоскана„), съдържанието е коренно различно като усещане, като наслада от прочетеното, като стойност на книгата. Ако за мен „Под небето на Тоскана“ е любимо четиво, то „Всеки ден в Тоскана“ се превърна в непоносимо…

Книгата е написана 20 години след първите плахи стъпки на Франсис и нейния съпруг в опознаването на италианската душевност чрез купуването на „Брамасоле„, семейния им дом. Пропита е с носталгия, изтъкана е от равносметки, в които авторката неизменно въвлича читателя. Написаното е по-скоро личен дневник, разкъсван на места от подробни и удивително отегчителни описания на иконите из църкви и музеи в италианската провинция… Чувството, което „Всеки ден в Тоскана“ породи у мен, беше леко потискащо и достатъчно неприятно, като сбогуване с човек, който си отива от този свят. Всички тези светци, всички тези мрачни спомени, цялото безпокойство, което е изпитвала Франсис през живота си, са изваяни прецизно от вещия автор, но отблъскващо за читателя, който е посегнал към книгата със сладкия спомен от предишните два мемоара на Мейс.

Изненадана съм от това колко много не харесах тази книга. Нямах търпение да свърши, защото се почувствах подведена като читател. Усещах се откъсната от света на авторката, в който тя толкова гостоприемно ни бе поканила в предишните две книги, като в същото време ми беше поднесено четиво, което сякаш е написано, за да използва инерцията на предходните заглавия и да „заработи“ за ремонта на покрива на Брамасоле.

Ако „Всеки ден в Тоскана“ е бил първият ви сблъсък с творчеството на Франсис Мейс и сте останали разочаровани, съветвам ви да повторите опита с другите две заглавия, които ще върнат обратно добрия вкус в устата ви. Не се отричам от Мейс, но ми се иска да не беше издавала точно тази книга…

Девора

Нови 101 отбивки и вдъхновения за пътешественици

Някога една от причините да желая собствен автомобил беше, че си представях как пътувам, където ми видят очите, и спирам, където си искам – на всяка отбивка, поточе, забележителност или природна панорама. Още тогава ме отегчаваха организираните екскурзии с претъпкани автобуси и мисълта за собствено превозно средство свързвах с усещането за свобода. И действително, не можеш да бъдеш пътешественик, наблъскан в туристически автобус. Сега имам личен автомобил, но колкото и да не е за вярване, често се сблъсквам с вечни въпроси от типа „Къде да отидем сега?“, „Какво можем да видим наблизо за 1 ден?“, „Къде да мръдна извън София, ама ако може да е в радиус до 100 километра?“. Сигурен съм, че много от вас си задават същите въпроси, когато наближи уикендът. И тук идват така полезните и ценни пътеписи и наръчници за пътешественици, чиято популярност става все по-голяма в последните години. Пример за това е чудесното издание „101 отбивки“ на Иван Михалев и Елина Цанкова, което не на шега се превърна във втората най-продавана книга в България за 2015 г.!

Следвайки изумителния успех на пътеводителя, само година по-късно на пазара се появи и неговият наследник – „Нови 101 отбивки“. Докато четях първата книга, си мислех, че авторите вероятно са изръшкали всяко възможно кътче в така малката ни родина. Да, ама не. Ето ги отново, вадят от ръкава си още 101 безкрайно пъстри, причудливи, предимно слабо познати местенца из цяла България! И понеже навън пролетта се развихря с пълна сила, редно беше да видя какво имат да ни разкажат Елина и Иван преди предстоящите празници и множество почивни дни в идните седмици.

„Нови 101 отбивки“ повтаря мега-успешния формат на първия пътеводител, без да прави компромис с качеството и разнообразието от обекти. Добре подредено издание, с великолепни снимки, превърнали се в запазена марка на двамата автори, и най-вече – с много ценни съвети, написани непринудено и достъпно.

„За да направите красиви снимки на водопадите, трябва да си носите статив. Общото правило е, че водопади се снимат на затворена бленда и максимално дълга скорост… Препоръчително е да снимате при ниска осветеност или в мъгла“.

Подобни съвети ще срещнете на много места в текста, а това ще ви помогне освен с намирането на съответната забележителност, и с правенето на наистина добри снимки, различни от вечните селфита с телефона.

Да си призная, не очаквах, че наследникът на „101 отбивки“ ще ме изненада с толкова непознати дестинации, обаче е факт. Близо 1/3 от представените забележителности бяха напълно непознати за мен, а за други просто съм чувал, но нищо повече. В книгата присъстват с полезни описания, съвети за откриването им (много от тях не са маркирани и се изисква известно издирване, за да ги намериш) и майсторски фотографии. Впечатлиха ме многообразието от крепости, антични градове и средновековни кули, както и огромното количество свещени места на древните траки. Разлиствайки страниците на „Нови 101 отбивки“, човек лесно може да установи и кои са предпочитаните дестинации за двамата автори. Родопите без съмнение присъстват с най-много обекти, което показва задълбочено изследване на тези толкова древни и богати на находки планински кътчета.

Дочитайки последната страница, в главата си вече съм начертал мислено поне няколко силно криволичещи маршрута, по които нямам търпение да потегля. Остава да реша дали да избера северна посока, за да видя османската крепост „Меджиди табия“ край Силистра и резервата „Сребърна“ на Дунава, като по пътя се отбия до Демир баба теке и късноантичния град Абритус, или да се потопя в магията на Източните Родопи, гъмжащи от тракийски светилища, останки от крепости и извисяващи се кули.

Появата на подобни пътеводители и огромният интерес към тях е наистина прекрасно явление. Хората пътуват все повече, а знанието за нови и любопитни местенца ще разнообрази иначе до болка познатите традиционни туристически маршрути. Което може да е от полза както за местните хора и малкия бизнес, така и за самите пътешественици, които ще открият, че родината ни е пълна с уникални гледки. Само трябва да ги открием. Благодарности на Елина и Иван, които помагат за това!

Публикувано от Георги

Завръщането на Змей Горянин

Чували ли сте за Змей Горянин? Не, не за страховития герой от народните предания и легенди, а за писателя от Русе Светозар Димитров, останал в литературната ни история под името Змей Горянин. Е, продавачката в книжарницата, където попитах за книгата, не беше чувала. „Змей Горянин е името на автора, така ли?“, попита ме тя с недоверчив поглед. Тази неизвестност има своята логична причина. Близо три поколения българи са израснали, без да научат името на този писател от учебниците или от издаваната у нас литература. Светозар Димитров, доста продуктивен преди 1944 г., е зачеркнат от литературния живот на България след девети септември.

Ето защо се развълнувах истински, когато научих, че изд. „Изток-Запад“, съвместно с Националния литературен музей, дава началото на нова поредица под името „Незабрава“. Под експертното ръководство на живата енциклопедия Катя Зографова, директор на музея, поредицата стартира с изваждането от архивите на Змей Горянин. Резултатът е томчето „Завръщане“, събрало в себе си разнообразни произведения на писателя, съхранени в НЛМ, голяма част от които виждат бял свят за първи път. Да надникнеш в него е като да отключиш ръждивата ключалка на отдавна забравена къща – изключителното усещане на преоткриването на един интересен автор, живял и творил в онази така магнетична и изгубена днес България. България преди Девети…

„Завръщане“ започва с един любопитен опит за живописна автобиография, която ни отвежда далеч назад във времето, проследявайки семейната сага на писателя. Ще видим Русчук в края на XIX век, че и по-рано, по турско, докато пред очите ни се изреждат премеждията на цял куп прародители, чиито житейски истории авторът е надградил с чудесен художествен текст.

Тук са и два пътеписа на Змей Горянин от новоосвободена Добруджа, вероятно публикувани за първи път в началото на 40-те години в периодичния печат. Пътеписите са създадени по време на обиколката на Змея из Добруджа след присъединяването й обратно към България заедно с Дора Габе, Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев и Сирак Скитник. Невероятно простички, въодушевени и емоционални изречения, писани може би за малките читатели, отразяват големите вълнения на писателя от срещата му със сънародниците в този щастлив момент. „По всички къщи и сгради се вееха български знамена от най-хубав копринен плат. Понеже в цяла Добруджа не можело да се намери българско трицветно платно, девойките – не само от Балчик, а от всички добруджански градове – се изхитрили и една купувала бял плат, друга – червен, трета – зелен, а сетне се събирали на седенки и шиели от платовете знамена. Така се приготвили да посрещнат българските войски, които идваха да им донесат загубената преди 27 години свобода“.

Най-силно впечатление от събраните разнородни текстове ми направиха спомените на Змей Горянин за писателя Елин Пелин, с когото през годините го свързва сърдечно приятелство. Змея разказва изключително увлекателно за нрава на големия български писател, за навиците му в писането, за редица интересни случки от живота му, от контактите му с интелигенцията от онова време… Не липсват и забавни моменти, най-вече свързани с голямата страст на Елин Пелин – риболова. Хоби, в което се опитва да запали и Змея, но така и не успява напълно. За първи път чета подобни свидетелства от първо лице за мъдреца от Байлово и съм силно впечатлен от този ценен източник.

Катя Зографова е добавила още няколко интересни текста в сборника – „Скици и ескизи“, писани в Централния софийски затвор и събрали в себе си художествени размисли, шеговити случки, иронични подмятания; безкрайно нежната импресия „Синият час“; спомени, афоризми, страници от дневник, лична кореспонденция на Змея… Достатъчно материал, който да ни разкрие тъжния образ на един писател с голям творчески заряд, когото съдбоносният исторически прелом е захвърлил на пуст бряг. Повечето текстове са писани след Девети и отразяват печалната съдба, сполетяла писателя и отразила се върху всяка негова дума.

Змей Горянин завършва живота си в манастира „Седемте престола“, забравен и в самота. Отнесъл го е „синият час“, за който писателят пише пророчески в затворническата си килия.

Комплименти към изд. „Изток-Запад“ за смелостта да върнат на литературната сцена този талантлив, но непознат на съвременниците автор. Очаквам с крайно любопитство и следващите книги от поредицата.

Публикувано от Георги

Колекционерът на изгубени неща

Книжната 2016 г. започва с едно истинско откритие, което беляза по необичаен начин старта на новата година за мен. „Колекционерът на изгубени неща“ стоеше от известно време на бюрото ми, чакайки своя ред, без по никакъв начин да загатваше за своето съдържание. Твърде неангажираща корица, лаконични коментари на гърба и автор, чието име срещам за пръв път – истинска загадка! Започнах да чета, изпълнен с любопитство и в следващите 5-6 часа не успях да откъсна очи от изумителната история, която разказва Джереми Пейдж.

В едно ветровито априлско утро на 1845 г. тридесетгодишният Елиът Саксби – естествоизпитател и специалист по птиците, се качва на борда на кораба „Аметист“ в пристанището на Ливърпул. Той се отправя на север, към далечна Арктика, за да потвърди или отхвърли упоритите слухове за изчезването на една странна птица – голямата гагарка, доверчива нелетяща птица, чиято популация е избита безмилостно от хората. В каютите на старото корито има и други пасажери, кой от кого по-загадъчен. Г-н Блечли, запален ловец с претенциозни дрехи и ръчно изработени пушки, и неговата братовчедка Клара – болнава, но привлекателна млада дама, избягваща присъствието на останалите. Капитан Сайкс и екипажът му от стари морски кучета и ирландски моряци допълват колорита на тази странна компания. „Аметист“ се отправя към северния Атлантик за лов, търговия и едно на пръв поглед обречено издирване на загадъчната птица.

Трудно е да се говори за тази книга, без да се разкрият „спойлъри“. Трудно е и да се пресъздаде особеното усещане още от самия старт на това необичайно приключение – във въздуха тегне напрегнато очакване за приближаваща драма, за неясни, скрити намерения у всеки един от пасажерите, за твърде много тайни и мистериозни случайности. Разказвайки увлекателно, Джереми Пейдж създава причудлива смесица от класически мореплавателски роман и страховита готика, изпълнена с редуващи се картини на спиращи дъха природни красоти и кошмарни човешки жестокости спрямо дивия свят на далечния Север.

С наближаването на Арктика и нейните крайности, ще се засилят и проявят и крайностите у хората. Човекът ще даде воля на най-жестоките си, най-господарските си наклонности в този свят на дива, враждебна, но толкова хипнотично красива природа. Сцените, на които ще стане свидетел младият г-н Саксби, са стряскащи със своя натурализъм, но твърде реалистично отразяващи завладяването на Севера – безмилостния лов на тюлени, индустрията на китоловците, убиването на животни за забавление, за търговия, за хоби… „Човекът и неговата алчност, която не знае препятствие нито вън, нито вътре в него“. Пейдж не се свени да покаже най-грозните черти на човека, който се държи като завоевател и чиито действия нарушават хилядолетния баланс в природата.

Арктика ще остави своя отпечатък и върху пасажерите на „Аметист“. В тягостната обстановка на вледеняващ мраз, непрогледни мъгли и плаващи планини от лед, сред северното сияние и хипнотизиращите гледки на вечната зима, започват да се случват странни неща и на борда. Арктика ще пречупи по нещо у всеки от пасажерите, другиго ще освободи от натрупвани с годините душевни окови… Търсенето на голямата гагарка ще премине през неочаквани обрати и зловещи, разтърсващи моменти на огорчение, ужас и гняв към човека и неговата безскрупулност. Ще припламнат пламъци на любов, ревност, завист и страх. Ще се прокраднат неведомите метастази на опиати, чието обяснение така и няма да научим. Ще се зародят въпроси, на много от които авторът така и няма да отговори. Именно затова книгата е толкова причудлива. Читателят не усеща как потъва дълбоко, дълбоко в ледените арктически води, как мистериите се заплитат в съзнанието му. Получава горчиви дози жестокост, от която очите се разширяват, дъхът спира и в сърцето се натрупва яд, истински яд към себеподобните (читателите с по-слаби сърца отпадат вероятно още тук и остават неудовлетворени, поразени от прочетеното), а развръзката… развръзката е остров на спасението, но не и отговор на всички въпроси.

„Колекционерът на изгубени неща“ ме остави безмълвен, развълнуван от изумителната история, която Джереми Пейдж разкри пред мен. Потресен от обратите, от неочакваните ситуации, от варварството на хората и от суровия свят на Арктика. Но и изпълнен с удивление от необикновените обитатели на далечния Север, и с благоговение пред силата на вездесъщата природа. Въпреки своята суровост и готическия мрак, който я обгръща, книгата не е с трагичен край. Младият естествоизпитател г-н Саксби идва да ни покаже другото лице на хората – и че освен да убива, човекът може да посвети много усилия на каузата да спасява. Великолепно четиво и много силен старт на книжната 2016 година!

Публикувано от Георги

В прослава на храната с Антъни Бурдейн

Явно ще се получи някаква традиция в последните дни от годината, тъкмо около така чаканите празници, да се насладя на наистина добра книга, която се върти около насладата от храната. Миналият декември създадох истинско пиршество за сетивата си с чудесната приключенска история „Канела и барут“ на Илай Браун. Този път е ред на нещо още по-изкусително – невероятните пътеписи на Антъни Бурдейн „Приключенията на готвача“. Общото между двете е, че излизат на български език, благодарение на изд. „Smart Books“, които елегантно, но безкомпромисно тръшват поредно много силно кулинарно заглавие в този специфичен книгоиздателски сегмент.

Хора, не знам откъде да започна… Ама наистина! Допреди малко четох „Приключенията на готвача“, смеейки се на глас на жестоките попадения, които Бурдейн ни поднася страница след страница. Затова ще започна с важно уточнение, а именно – книгата не е за всеки. Точно така. Правилно прочетохте. Ако сте заклет природолюбител, най-добър приятел на домашните животни, самоотвержен вегетарианец или диагностициран веган, фанатизиран мюсюлманин или просто не си падате много по месото, рибата и всички произтичащи от тях продукти, определено не се захващайте с Бурдейн. Определено не! В противен случай рискувате да бъдете скандализирани, обидени, погнусени и унижени.

Обратното, ако обичате да си хапвате и смятате, че нищо без месо не е достатъчно вкусно; нямате против изтребването на животни за храна и се умилявате от гледката на агънце с препечена коричка, то тази книга ще се превърне в истинска Библия за вас. Аз смело мога да заявя, че вече съм в редиците на хиляди маршируващи месоядци, вдъхновени и опиянени от циничния, саркастичен, но адски остроумен шеф-готвач и неговия неповторим стил.

Антъни Бурдейн е добре познат шеф-готвач и телевизионна звезда за милиони почитатели на кулинарното изкуство. Наближаващ 45 години, достигнал порядъчна рутина в кухнята и известна досада от ежедневните задачи, той решава да се впусне в щуро приключение – в търсенето на перфектното ястие из целия свят. Да, точно така – прави нещо, което на повечето от нас им се струва като приказна и неосъществима мечта. Е, тази мечта си има и своите неудобства, тъй като телевизионни продуценти и кинооператор го следват на всяка крачка от джунглите на Меконг до страната на баските. Но пък… уау… само си представете! Или не, не си го представяйте, а просто хванете в ръка книгата и се впуснете в това приключение заедно с Бурдейн.

В първата си спирка от своята амбициозна обиколка американецът се сблъсква с жестоката истина за това откъде идва месото. На гости при един от своите готвачи в Португалия, Антъни става свидетел на традиционното клане на прасе. Толкова образно и живописно разказва за това преживяване, че чак ви става жал за прасето. Това обаче е само началото! Предстоят му още касапници и различни ритуали, включващи употребата на най-неочаквани животински парчета с кулинарна цел. Като например в Мароко, където разочарованието от обстановката в арабския свят бързо е изместено от еуфорията на традиционен агнешки специалитет:

„Това беше точно сценарият, който си бях представял, когато ми хрумна цялата схема. Точно за това бях тук! Да яздя през пясъците на пустинята с облечени в синьо бербери, заобиколен от нищото, да ме гощават с тестисите на агне под небесната шир. Не да седя сковано на масата за вечеря като препарирана пеперуда и да дрънкам срещу камерата“.

Пътешествието на Бурдейн по света в търсенето на перфектното блюдо обаче не е само безкрайни описания на храна. Изключително любопитно е да се проследи гледната точка на един американец към живота, традициите, хората в държави като Виетнам, Япония, Камбоджа… Потресаващо забавен в описанията си на забързания трафик във Виетнам, на неприветливата в зимния сезон Западна Франция, на забавленията при баските в Северна Испания, Бурдейн ще ви срещне с хора и места, за които може би знаете твърде малко, ако въобще знаете нещо. А когато отвори дума за кулинарните им традиции и започне да разказва за поредната вкусотия, открита от него в незабележимо малко ресторантче, местна кръчма или крайбрежен пазар, вмирисан на риба, просто ще отвори сетивата ви за приказни картини. И бъдете сигурни, че около вас се намира нещо вкусно за хапване, защото четенето на подобна книга без сериозни запаси в хладилника е опасно начинание.

Опасности дебнат и по време на пътешествието на Бурдейн. На места книгата преминава в истински напрегнат трилър, като например при посещението му в Камбоджа. Отсега ви казвам, че там не успява да намери кой знае колко впечатляваща храна, но преживяванията му при червените кхмери могат да ви накарат да настръхнете. Разбира се, всичко е написано с толкова чувство за хумор, че дори и наглед страшни ситуации звучат доста смешно.

Ще видите за безкрайната любов на Бурдейн към Виетнам, хората и кухнята там, които завинаги се настаняват в сърцето му (диджестив от малко птиче в буркан със змии си е нормално хапване там). Ще се насладите на истинско пиршество в Токио, където кулинарното майсторство на японците направо ще изуми американския шеф-готвач. Ще се запознаете с всички ухания и цветове на домашната кухня в Мексико, която няма нищо общо с онова, което сме свикнали да свързваме с нея. И нещо, което мен лично ме докара до екстаз – ще видите един крайно неуспешен опит на Бурдейн да вникне в кухнята на веганите, последвано от яростна, но много мотивирана и адекватна критика към безумието, наречено веганство.

Цялата книга – от край до край – е просто невероятна! Слюнки ми потичат само като я погледна, а страничният ефект от прочитането й е, че се вдъхнових да изпробвам цял куп нови вкусове и експерименти в кухнята. Вероятно никога няма да предприема подобно кулинарно приключение, но имам усещането, че с Антъни Бурдейн действително се докоснах до някои от най-впечатляващите вкусотии, които предлага широкият и пъстър свят, в който живеем. Макар и само на хартия.

Публикувано от Георги

Назад във времето в Париж

Със сигурност в книжарницата сте попадали на красивото издание „За Париж“ – сборник с текстове за френската столица на големи имена като Хемингуей, Толстой, Маяковси… Не знам само с какви емоции бихте подходили към книгата след нещастието, което сполетя този град преди малко повече от месец. Може би ще ви спечели картината на безгрижие, която краси корицата, и все пак ще посегнете към нея. Тази картина обаче е измамна – между страниците съвсем не е безгрижно и весело. За сметка на това ще се прехвърлите назад във времето чрез спомените на авторите и ще установите, че Париж винаги ще бъде Париж, независимо от това какво го сполетява, а това е всичко, на което се надявам за този град!

Сборникът с разкази започва с текстове на Гертруд Щайн (не Стейн и Стайн), която ни връща в 1939 г. и ни разкрива любопитни подробности за живота и нрава на парижани по време на Втората световна война, и завършва с по-ведрите преживявания на Марк Твен, описани в хумористично-саркастичен стил. За мен това беше най-приятната част от книгата, тъй като в текстовете на Ърнест Хемингуей, Иван Бунин, Алексей Толстой, Владимир Маяковски, Зинаида Гипиус и Сесар Валехо открих повече техните емоции, отколкото своя Париж. Любопитно е да четеш текст, който разкрива в по-голяма степен моментното състояние на своя автор, отколкото това, за което разказва – колкото по-мрачен беше описван Париж, толкова по-неудовлетворен от собствения си живот към този момент ми изглеждаше авторът.

Забавлявах се много със социалното писмото на Денис Фонвизин. През 1777-1778 година той изписва и други такива, в които „преодолява идеализацията на европейската култура“ (по текст на Литературен свят). Възмущението му е толкова истинско и в същото време изпълнено с толкова претенция, че ми стана любопитно да прочета пътеписи за руската столица в края на XVIII век. Ще усетите една тенденция в книгата: руснаците не харесват Париж! Или поне тези, чиито текстове ще откриете в изданието. Или поне някога…

Докато четях книгата, се чудех защо издателите са избрали подобна корица – тя по никакъв начин не кореспондира със съдържанието, макар и да е прекрасна и да ѝ се радвам много! Сега, когато седнах да пиша, си дадох сметка, че това романтично зайче, вдигнало високо брадичка, не трябва да се асоциира с преживяванията на читателя. То е гордият, несломим френски дух, който обикаля около символа на своята красива столица. И ако трябва да съдя от прочетеното, то най-вероятно обикаля в кръг, защото по този начин знае, че винаги ще стигне там, откъдето е тръгнал, за да повтори отново: с вдигната брадичка, с леко притворени очи за всичко друго, освен за вътрешния си мир, и лек ветрец, развяващ… ушите. Това, разбира се, е за да се проветрят от всички езици, които се говорят в Париж и не са френски. ;)

Девора