Разкази

Обсебен от българската земя

Вероятно сте забелязали, че вече две години името на Георги Божинов не слиза от рафответе с най-продавани книги в повечето книжарници, а кориците на „Калуня-каля“ и „Караджата“ – двата възкресени от забвението благодарение на ИК „Хермес“ романа, продължават да надничат от всеки ъгъл. Този успех не е случаен. Ще кажете, дължи се на необичайния поглед, който Божинов отправя към конкретни исторически събития. Да, но има и нещо друго. Писаното от него е истинско пиршество на словесността. И не е нужно да си лингвист или филолог, за да изпаднеш под силното въздействие на този изключителен стил, на това огромно речниково богатство.

kukuvitsa-kukaЗабелязали ли сте и друго – и в „Калуня-каля“, и в „Караджата“ има един неназован герой, също толкова пълнокръвен и значим, колкото и Калуньо, и Караджата. Това е природата. Божинов наистина е „обсебен от българската земя“ (по думите на Георги Цанков). И точно това обсебване виждаме отново в сборника с документални разкази и пътеписи „Кукувица кука“. Трета възкресена от забравата книга, все във същата стилистика на художествено оформление, която идва, за да хипнотизира отново нарастващата армия от почитатели на Георги Божинов.

Тук няма да срещнете онези магнетични, сложни и разкъсвани от противоречия образи на Калуньо и Стефан Караджа. Героите са случайно срещнати обикновени хора в най-затънтените кътчета на България, някъде из 70-те години на ХХ век. Епизодични срещи, предадени документално, като стенографирани, които показват полароидна снимка на един отдавна отминал, мъничък и незначителен живот – в селца и махали, за които едва ли някога сте чували; по пътища, по които вероятно никой вече не минава. Божинов разказва за срещите си с онази порода хора, които никога не биха били герои на нечий разказ, дописка или репортаж. Но веднъж влезли в досег с този изкусен портретист на малкия човек, те придобиват образ, стават ни близки, припознаваме в тях спомен за някого… или просто докосват сърцето ни с първичната си, недокосната същност и автентичност.

Тези малки срещи, малки случки идват на фона на огромния, жив, пулсиращ и опияняващ образ на природата, който се излива от всяка страница. Всяко стръкче трева, всеки залез, дърво, щурец в разказите на Божинов са елементи на жива картина, която те обгръща. Усещаш ги, вдишваш ги, виждаш ги пред очите си. „Сочни“, изпълнени с движение и характер са описанията му на природата, която го заобикаля в непрестанните пътувания из забравени от света места.

Вижте как описва един единствен бук този изумителен разказвач:

„Виждал съм всякакви букове. Влизал съм във всякакви букаци – млади и стари, диви, задрямали, тъмни денем, колкото нощем, непрогледни и неизбродни караормани. Такъв бук не бях виждал. Не бе кой знае колко голям, не. Сечен, зараствал, кастрен, пускал нови клони, пак сечен, дялан, заливал дяланото… дървесината му само на ребра и буци. Стъпил здраво с единствения свой огромен орлов крак на земята, разперил многобройни пръсти, набъбнали и възлести, забил здраво здрави нокти в пръстта… Силен, страшен бук, безстрашен бук, корав и грапав, блъскан от бури и брадви, оцелял за нови бури и брадви. Стои и не мърда, изопнал гърди срещу света, от гърдите му напира сила. Стои в необятното свое време, както стои в него и човекът по тези места. Както българинът по тези места се е хванал здраво за миналото свое време и както се хваща за бъдещето… „

Виждаш го, вдишваш го, почти го докосваш. И въпреки това авторът е толкова скромен, че да омаловажи труда си, дори да нарече опитите за описание на природата „кощунство“. Той, който може да види в един бук събирателен образ на българина „по тези места“, заявява:

„Защото хубостта, и природната, не се описва. Преживява се. От всички и от всекиго по негов код, безотчетно и безсловесно. Защото у всяко чуждо описание е замразено едно чуждо общение, което замества твоето. И защото всяко описание, всяко публично преживяване на една съвсем нова любов, дори да отекне в чуждото съпреживяване, е себепоказен и празен оборот от отминало, единствено, еднократно чувство, чиято прекрасна и гореща някога жива изменчивост е охладена в спомен“.

Прочетете го пак, ако не сте успели да уловите посланието. Отпийте от него. Аз лично, попадайки на този цитат, просто спрях, върнах се и го прочетох бавно, буква по буква. Вокализирах го. И го оставих да се разлее по вените ми. А това е само фрагмент. В книгата има още толкова много…

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Места, Пътеписи, Разкази | има 1 коментар

Внезапни думи

WnezapniDumiВ навъсеното стоманено небе плува един красив бял облак – това е една нежна книга с лирика, импресии, разкази и истории, написани от децата в един литературен клуб. За пореден път си давам сметка колко повърхностно започваме да гледаме на младостта, колкото повече се отдалечаваме от нея, затова мога да кажа, че се изненадах колко чувствени, мрачни, весели, интересни и впечатляващи произведения открих между двете черно-бели корици на „Внезапни думи“.

За литературния клуб „Дорис Тенеди“ знам от момента, в който се роди идеята за неговото съществуване, тъй като тази идея дойде от моята винаги ентусиазирана майка. С известна доза завист слушах за сбирките на по чаша кафе в близката до училището сладкарница, за словесните игри и интересните срещи, които правят. Слушах и си мислех колко е хубаво, че желанието такъв клуб да съществува, не е едностранно, а споделено от млади и талантливи деца. Когато пък излезе от печат и резултатът от тези редовни и увлекателни срещи, успях да открия себе си в написаното от някои от авторите, и то не моето позабравено Аз, което на 16-17 изливаше най-съкровените си емоции под формата на стихотворения, но и настоящето Аз, което на почти 30 години се припозна в написаното от деца с по 10 години по-малки и (уж) по-некалени в житейските неволи.

В книгата, разбира се, не всичко е мрачно, макар да има известна склонност към драматичен сюжет или развръзка при повечето автори. Мисля, че не случайно книжното тяло е решено в черно и бяло – точно както виждаш света, когато си на възраст, изпълнена с противоположни емоции. Освен литературните творби, на страниците има чудесни илюстрации, сътворени от талантливи млади художници.

Мога да кажа, че „Внезапни думи“ е любопитно, приятно и обогатяващо четиво за всеки, независимо дали познавате някой от авторите, или просто искате да останете впечатлен от мисълта, таланта и въображението на няколко талантливи деца. Това, което липсва на някои от авторите като богатство на речта и изказ, те компенсират със запомнящи се описания или красиво словосъчетание, което ви кара да повдигнете вежди, приятно изненадани от едно толкова точно попадение. Други пък са съвсем близо до съвършенството и водят читателя уверено за ръка през редовете на своите произведения. Ако попаднете на тази книга, добавете я към своята Библиотека. Ако пък вие самите участвате в подобно начинание, нека този хубав пример ви послужи за вдъхновение, защото няма да има по-щастливо бъдеще от това, в което младият човек създава, твори и реализира потенциала си!

Благодаря на всички автори (на текст и картини), които ми доставиха удоволствие с творбите си:

Елица Кирилова, Кристина Вавура, Десислава Кременлиева, Ванеса Захариева, Аделина Димитрова, Вероника Ткачева, Адриана Антонова, Калина Николова, Ралица Петрова, Марио Троянов, Асена Бояджиева, Кателина Узунова, Йоанна Иванова, Мариян Томов, Ния Харизанова, Димитър Мутафчиев, Лили Конярска и Рая Конярска.

Девора

 

Categories: Лирика, Разкази, Стихове, художествена | 2 коментара

„Край до край“ между безнадеждната реалност и сатиричната фикция

От време на време „надавам ухо“ към съвременната българска проза от млади автори с идеята да се оставя да бъда впечатлен. И понякога се случва, а писатели като Александър Шпатов, Васил Георгиев, Иванка Могилска оставят дори ярки впечатления у мен и надежда, че талантливите пера не са изчезващ вид.

Krai do kraiЗатова и посегнах с любопитство към сборника с повести „Край до край“ на Стефан Стефанов – млад автор на моята възраст, който издава дебютната си книга „Горе&Долу“ през 2013 г. „Край до край“ съдържа пет повести, а общото между тях (с изключение на първата) е създаването на истории в сюжет от художествени измислици, изградени от доста хумор и ирония. Това обаче не става ясно в самото начало. „Адиос“ е откриващата повест в сборника, която ме впечатли с изключително близките до моите схващания за безрадостната и отчайваща действителност и липсата на перспективност . Стана ми любопитно да вникна в живота на героите – мои връстници, с диаметрално противоположен „лайфстайл“ от моя, но стигнали до изводи, които правят оставането им в България безпредметно. „Адиос“ е история, лъхаща силно на алкохол и опиати и изпълнена с огорчение, обвинение и безсилие спрямо сбърканата схема на родната действителност. История за няколко младежи, „изпържени“ от сблъсъка между очаквания и реалност, между това, което искат, и онова, което трябва да правят. Плановете им за бягство оттук – разфокусирани и недомислени – показват по много изразителен начин гледната точка на една сериозна част от нашето поколение. Плашещо, но доста правдиво…

С края на тази повест реализмът отстъпва място на художествената измислица. „Смърдящата река“ е дръзка хипотеза, според която България е изпратила военна мисия в Тонго. Отегчени войници живеят странен живот край бреговете на река Батуну, развличайки се с търсене на злато и разнообразявайки дните си с пушене на хашиш. Тук историята силно напомня на обстановката в „Апокалипсис сега“ – същата лудост сред джунглата, същият декадентски дух. Липсваше ми обаче нещо грабващо, настрана от любопитната фикция.

„Президентската шайка“ пък е брутална гротеска на риалити форматите – тук художествената измислица е във вихъра си, докато пред очите на читателите изниква най-новият риалити хит в Америка. Президентът срещу бедните – една битка с истински куршуми и бомби, в която президентът с испански произход повежда кръстоносен поход срещу бедността. Всичко се излъчва на живо, а смъртта от екрана става най-касовото зрелище не само в Америка, но и в целия свят.

„Депортация“ е кратка импресия, съставена от различни епизоди, уловили мигове от насилственото изселване на различни народи в различни времеви периоди. Експеримент, който не успя да ме впечатли с нещо особено.

За сметка на това „Сеячи на бури“ е зрелищна сатира, заиграваща се с ХААРП конспирациите. В отдалечена планинска база функционира българският филиал на ХААРП, където разнокалибрен екип от „експерти“ програмира бури, урагани и други природни бедствия срещу заплащане. Е, да, но нещата се объркват и „сеячите на бури“ трябва да се справят с предизвикателството да спрат собствените си творения. Разноликите типажи в тази шеговита повест забавляват с актуалността си, излезли сякаш напълно от истинския живот.

Като цяло „Край до край“ е пъстра смесица от различни като стил текстове, в които един млад автор упражнява различни техники и формира стила си. У Стефан Стефанов вероятно има потенциал за нещо по-добро и съм сигурен, че ще видим скоро по-изчистена творба, в която са надмогнати някои слабости. Тук конкретно не ме напусна усещането, че оригиналната идея за художествена измислица се сблъсква с липсата на силна сюжетна линия, която да създаде някакво напрежение. А и повече си представям тези повести с около две трети по-кратки, под формата на разкази – щеше да се спестят цели пасажи, които в момента висят малко като плънка.

Но, както казах, тепърва предстои да видим един по-завършен Стефан Стефанов, като само можем да гадаем кое ще надделее – очевидният афинитет към сатиричните фантазии или жлъчната критика на реалността. По втората линия се упражняват доста автори… аз залагам на първата.

Публикувано от Георги

Categories: Разкази, български | има 1 коментар

Назад във времето в Париж

ZaParijСъс сигурност в книжарницата сте попадали на красивото издание „За Париж“ – сборник с текстове за френската столица на големи имена като Хемингуей, Толстой, Маяковси… Не знам само с какви емоции бихте подходили към книгата след нещастието, което сполетя този град преди малко повече от месец. Може би ще ви спечели картината на безгрижие, която краси корицата, и все пак ще посегнете към нея. Тази картина обаче е измамна – между страниците съвсем не е безгрижно и весело. За сметка на това ще се прехвърлите назад във времето чрез спомените на авторите и ще установите, че Париж винаги ще бъде Париж, независимо от това какво го сполетява, а това е всичко, на което се надявам за този град!

Сборникът с разкази започва с текстове на Гертруд Щайн (не Стейн и Стайн), която ни връща в 1939 г. и ни разкрива любопитни подробности за живота и нрава на парижани по време на Втората световна война, и завършва с по-ведрите преживявания на Марк Твен, описани в хумористично-саркастичен стил. За мен това беше най-приятната част от книгата, тъй като в текстовете на Ърнест Хемингуей, Иван Бунин, Алексей Толстой, Владимир Маяковски, Зинаида Гипиус и Сесар Валехо открих повече техните емоции, отколкото своя Париж. Любопитно е да четеш текст, който разкрива в по-голяма степен моментното състояние на своя автор, отколкото това, за което разказва – колкото по-мрачен беше описван Париж, толкова по-неудовлетворен от собствения си живот към този момент ми изглеждаше авторът.

Забавлявах се много със социалното писмото на Денис Фонвизин. През 1777-1778 година той изписва и други такива, в които „преодолява идеализацията на европейската култура“ (по текст на Литературен свят). Възмущението му е толкова истинско и в същото време изпълнено с толкова претенция, че ми стана любопитно да прочета пътеписи за руската столица в края на XVIII век. Ще усетите една тенденция в книгата: руснаците не харесват Париж! Или поне тези, чиито текстове ще откриете в изданието. Или поне някога…

Докато четях книгата, се чудех защо издателите са избрали подобна корица – тя по никакъв начин не кореспондира със съдържанието, макар и да е прекрасна и да ѝ се радвам много! Сега, когато седнах да пиша, си дадох сметка, че това романтично зайче, вдигнало високо брадичка, не трябва да се асоциира с преживяванията на читателя. То е гордият, несломим френски дух, който обикаля около символа на своята красива столица. И ако трябва да съдя от прочетеното, то най-вероятно обикаля в кръг, защото по този начин знае, че винаги ще стигне там, откъдето е тръгнал, за да повтори отново: с вдигната брадичка, с леко притворени очи за всичко друго, освен за вътрешния си мир, и лек ветрец, развяващ… ушите. Това, разбира се, е за да се проветрят от всички езици, които се говорят в Париж и не са френски. ;)

Девора

Categories: Мемоари, Места, Пътеписи, Разкази, художествена | Вашият коментар

Сараевско Марлборо: тъга по забравените детайли

Да говориш за своя град без много емоции, но с ясно доловима тъга; да разбираш цялата му сложност и да не можеш да направиш нищо по въпроса; да преглъщаш горчивината от съдбата му; да прокарваш пръсти по надупчените от куршуми стени на своя град – това е Миленко Йергович в сборника с кратки разкази „Сараевско Марлборо“.

Saraevsko MarlboroКолко книги са се изписали, колко филми са се заснели, колко сълзи са се изплакали по трагедията на Сараево в убийствената балканска война от 90-те години на ХХ век! Миленко Йергович няма да ви разказва за фронтовите линии, за виновниците и жертвите, за причините и за последиците.  Той ще ви прошепне за стария си фолксваген, оцелял като по чудо в бомбардировките, ще ви сподели за съдбата на един кактус по време на обсадата, ще посипе малко прах от изпелелената сараевска библиотека и ще се опита да познае по силата на пламъка дали гори домът на някой бедняк или облицованата с ламперия стая на някой богаташ.

Йергович започва книгата си по време на войната с ясната идея, че това „за нищо на света не биваше да е книга за войната и страданията“, а по-скоро за „нормалния живот при ненормални обстоятелства“. И тук-там, докато описва лаконично историята на един или друг от жителите на Сараево, случаен снаряд ще откъсне краката на някого, или снайперистки куршум ще простреля другиго. Ще се прокрадне думата „четници“, изречена обаче без злоба, ще изгори някоя сграда или бомба ще срине друга.

С любов, симпатия и дълбока тъга Миленко Йергович запечатва в спомените си лица и характери от обсадения град. Ще ги видите да вършат своите си дела измежду страниците така, както векове наред по тези диви балкански земи са ги вършили други – „особняците“ на Иво Андрич например.

„…в този град освен убитите и разкъсаните, освен разрушените сгради и пометеното детство нищо не ми принадлежи. Като изключим може би само една торба жива плът, която се храни с тъга по забравени подробности, докато пред големите и важни неща в живота се тресе като мотор, миг преди да угасне“.

Хубави, откровени, много чисти разкази за войната, които оставят своя отпечатък.

Георги

 

Categories: Балкански, Разкази | Вашият коментар

Лудият от площад Свобода

В деня, в който започнах да чета сборника, на 50-ина километра от българската граница, край Средец, бе убит афганистанец. Случаят доби популярност в Европа като първия убит емигрант по външната граница на ЕС. У нас инцидентът предизвика други реакции, за които не ми се говори.

Ploshtad SvobodaИ все пак, имаше нещо много злокобно в това съвпадение. В деня, в който полицай простреля смъртоносно афганистанеца край Средец, отгърнах предговора на „Лудият от площад Свобода“, написан от Хасан Бласим специално за българския читател. „Веднъж се опитахме да прекосим пеша турско-българската граница. Ако разкажа подробно какво правят българските граничари с емигрантите, когато ги хванат, човек може и да не ми повярва, че в Европа има подобни средновековни зверства“.

Хасан Бласим е иракчанин, живеещ от години във Финландия. „Лудият от площад Свобода“ е неговият дебют в прозата. Сборник с кратки истории, коя от коя по-стряскащи. Като бързи шамари, които изплющяват звучно в тишината. Или както сам пише: „Това е историята на границите в тоя свят. Граници, до които нямат достъп обективите на фотоапаратите и моливите на журналистите; граници, тънещи в мрак и безчовечност“.

Четеш и неминуемо в главата ти изниква злощастната случка край Средец. Или камионът-убиец в Унгария. И започваш да си даваш сметка, че това са просто два нищожни примера, които са получили повече медийно внимание, докато някъде там, по границите и на Изток, в земите, за които предпочитаме да не мислим много, подобни неща се случват ежедневно.

Перото на Бласим се движи с много кривини между действителност и фикция, често прескачайки границата (пак граница!) нелегално – тогава реалността изведнъж е завладяна от фантастичното, от измислицата. Но същата тази реалност понякога е толкова ужасяваща, толкова надминаваща всичко, че фикцията се явява своеобразно убежище, отдих. Окопаваш се в убеждението, че все пак става дума за измислица и така по-лесно преживяваш труповете и торбите с глави.

„Лудият от площад Свобода“ не е опит за убеждаване в нечия истина, нито репортаж „отвъд“ границата. Това е купчина шрапнели, остри и нараняващи, безцеремонни и режещи. Шрапнели, които се забиват неумолимо в нашата увереност, че сме на правилния бряг, че сме наясно с позициите си, знаем кое е бяло и кое черно.

Обърнете внимание на „Чантата на Али“ и „Кошмарите на Карлос Фуентес“. И не се страхувайте от сборника – понякога няколко стряскащи, събуждащи шамара не са излишни.

Георги

Categories: Разкази | Вашият коментар

„В полет към теб“ – меланхоличният Роалд Дал

Добре познато име на любим писател и страхотно свежа корица – две напълно достатъчни причини да посегнеш към книга, без дори да се замислиш. Понякога обаче тези импулсивни решения не водят до очакваното. Роалд Дал е безкрайно любим писател, чиито книги за деца обожавам, макар да съм ги чел във възраст, отдавна извадила ме от обичайната им читателска аудитория. Ето защо нямаше как да не излюбопитствам, когато видях, че „Сиела“ пускат на пазара негова книга с разкази за възрастни. При това авиаторски! А корицата, със стилизираните силуети на легендарния „Спитфайър“ и прекрасното цветово оформление, просто ме разтопи.

V polet kam teb„В полет към теб“ е един съвсем различен Роалд Дал, далеч от сладкодумния разказвач на „ГДВ“ и „Матилда“. Тук виждаме любимия детски писател като летец от Кралските военновъздушни сили, чиито преживявания по време на Втората световна война намират художествено отражение в единадесет разказа, показващи един интересен поглед към човека, поставен пред изпитание.

В авиаторските разкази на Дал преобладава меланхоличното усещане за обреченост, което води след себе си ежедневното изправяне очи в очи със смъртта. „Господи, колко съм уплашен“ – Това е първото изречение от първия разказ и до голяма степен то говори много за мрачните оттенъци на сборника. Този страх…

„Отначало то те обзема полека, надига се бавно, прокрадва се иззад теб, без да издава звук, за да не се обърнеш и да го видиш. Ако го усетиш, може и да успееш да го спреш, но няма никаква предупреждение. То приближава все повече и повече, като котка, дебнеща врабче, но когато се окаже точно зад теб, не скача, както би сторила котката, а само се навежда и прошепва в ухото ти. Докосва те леко по рамото и ти шепти, че имаш милион неща за правене и милион неща за касване, че ако не внимаваш, ще дойде и твоят час, почти със сигурност ще дойде, рано или късно…“.

Някои от разказите прекрачват границата на действителното и навлизат в полето на фантазията, рисувайки доста чудати сюжети. Други показват един задъхан, почти по момчешки наивен поглед към войната, в която смъртта е някъде другаде, в някой друг ден, но не и днес, само не и днес. Днес е време за момичета, време за забавления, за приключения, за чисто човешки радости. Но тя все пак е близо – тази неумолима смърт, която взима своя кървав дан, независимо от логика, от справедливост, от заслуги. Или пък, ако случайно пропусне да те отнесе в ледените си пръсти, ще вземе частичка от теб – разума ти, душата ти. Именно душевните травми са тема на разказа „Войникът“, който открехва вратата към онази, другата война, далеч от фронта. Там душевно съсипаните войници все още се борят със своите демони.

Сборникът завършва с изключителен полет на фантазията – разказът „Големият автоматичен съчинител“ – блестяща алегория за конвейрните писатели, едно изречение от която стои като своеобразно послание към пишещите: „Дай ни сили, о, господи, да оставим нашите деца да гладуват!“.

Освен авиаторските разкази, поради странно издателско решение в книгата са включени две басни и откриващия разказ „Прасе“. Лично за мен – необяснимо стечение на обстоятелствата, оставящо неприятен вкус с крайно различния стил на споменатите допълнения. И докато басните се отличават с доста остроумие и свежест, то „Прасе“ лично на мен ми подейства объркващо, поставен в началото на книгата и с твърде абстрактен край.

И все пак – един интересен поглед над големия Роалд Дал в роля, в която обичайно не сме свикнали да го виждаме.

Георги

Categories: Военни, Разкази | Вашият коментар

Наръчник за усмивки и тъга

narychnik‘Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца в София’ е книгата, с която ще поздравим и родителите в Деня на детето! Автор е Соня Тодорова, а право да напише издание с подобно заглавие ѝ дава това, че е майка (!); че живее в София (!), но най-вече това, че има чувство за хумор и дарба да пише увлекателно (!!!). Книгата ще ви спечели още с първите си страници, където се запознавате със „старата дама“, някъде по средата ще ви разтърси с един разказ, който ще ви зашлеви като парцал през широката усмивка, а оттам насетне читателят попада в съвсем друга, не особено приветлива реалност, и както авторката сама споделя: ‘Мрачно стана, но това е случайно.‘.

.

Субективно мога да разделя наръчника на три части:

Първа част: полезна за млади родители, написана с чувство за хумор, с примери от софийската реалност, които на много от нас ще прозвучат познати, но са поднесени по начин, който ще ви накара да се усмихнете. Преди години си представях как записвам в тефтер всички примери за поведение на отговорния и готин родител (като например: „не се карай на детето си, когато се изцапа или иска да си играе в локвите„; „измисли ритуали за празниците, така че да не представляват само поредица от почивни дни“ и един куп други неща, които наскоро отминалото ми детство (тогава) ми подсказваше). Все още нямам деца, но моделите на подражание, които съм изградила в главата си, съвпадат до голяма степен с тези, които е описала Соня Тодорова в своя „кратък и практичен наръчник“. Макар между шегите ѝ да прозира тон на абсолютна категоричност по застъпените теми, смятам, че се е справила чудесно в начинанието си да заинтригува публиката и да я развесели, но и да ѝ поднесе някои полезни практични хитрини. Любимата ми е с отлагането на подаръците за рожден ден и Коледа. Идеята на Соня е следната: вместо да давате на малчугана всичко наведнъж, оставете го да се порадва на няколко подаръка, а останалите му връчвайте с течение на времето, когато ще ги оцени много повече.

И така, чета си аз наръчника и се забавлявам почти толкова много, колкото ако имах и аз някой дребосък, за когото да се грижа. Вече съм абсолютно убедена, че това ще е перфектен подарък за всичките ми приятелки, които тази година очакват първородните си деца, а те май са повечето от всички, които познавам изобщо, и които не са родили през последните една до две години. Представям си как им връчвам книгата с приятното усещане, че им дарявам нещо, което да ги забавлява, пък те ако искат, да извличат „практическа“ полза. И докато се подсмихвам и разлиствам страниците, прочитам нещо, което едновременно ме шокира, но и ми харесва повече от всичко, прочетено до този момент…

Втора част: по-малко от 5 страници. Разказ.
Соня Тодорова пише къси разкази, както ще разберете от представянето ѝ на задната корица на книгата. ‘С неочакван край’, бих добавила аз. Защото след няколко десетки страници с майтапи и сарказъм, идва нещо, което те изстрелва на съвсем друго място. В същото време е толкова добро, че ако в цялата книга беше публикуван единствено този разказ, пак щеше да си заслужава да си я вземете! Обаче е тъжен. И странен. И познат, макар да не съм го изпитала. И мистичен, и трогателен, и въобще ще ви трябват няколко минути, за да го осмислите. Оттам нататък краткият и практичен наръчник се променя до неузнаваемост…

Трета част: според мен трябваше да бъде издадена в друга книга, мястото ѝ не е тук. Кратки разкази – хубави, но тъжни. Става малко стряскащо. Усещам някакво неприятно чувство да се заражда, някакво безпокойство, чиято кулминация идва с финалните думи, които авторката споделя. ‘Май пак ще се заминава’, пише тя, а читателят си дава сметка, че макар току-що да е прочел ‘Кратък и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца в София’, май оцеляването тук си остава мисия невъзможна. Или ако е възможна, то може би ще ти коства повече, отколкото си склонен да търпиш. Изведнъж поглеждаш на всичко, което си прочел, като на една лична изповед на авторката, в която тя сама е искала да изясни за себе си тази дилема и се е оставила на думите, на спомените и на разказите, които, струва ми, е писала по друго време и в различен контекст.

КПД*-то на книгата обаче е на абсолютен максимум и в края ще откриете няколко изкушаващи рецепти от кухнята на авторката, както и препоръки за приготвянето на базови ястия, с които да формирате у децата си вкус към полезните храни. И един съвет от мен: хартиените формички, които да заместват тавата за мъфини, дори в извънредни ситуации никога не са добра идея! ;) (стр. 107, приспособления)

Девора

*Коефициент на полезно действие.

Categories: Други, Места, Разкази, Хумор, български, кулинарно, художествена | Вашият коментар

12 любовни разказа

12Да представиш на публиката 12 разказа не с имена, а чрез „обозначения“, ми се стори чудесна идея! Криминален, приказен, песимистичен, приключенски… Различни герои, развръзки и идеи, обединени от любовта! Поне така ще си помислите и вие, ако съдите по заглавието на самата книга, което не е в стилистиката на съдържанието (например „Книга с 12 разказа“), а е именно „12 любовни разказа„. На корицата часовник отмерва времето и се е спрял на три и нещо. Според мен – през нощта. И то нощ, в която всякакви видения и призраци са се промъкнали в главата на Иван Марков, оставяйки своя траен отпечатък, който авторът е споделил с нас на белите страници.

Тази книга ми напомня на тефтер, в който склонен към самоанализ човек е записвал своите съновидения, чувства, мечти, а най-често: спомени. Странни и кратки диалози са натоварени с дълбок смисъл, който често убягва на читателя, но звучат като интимни препратки към света на автора. Признавам, че книгата много често ме оставяше озадачена. Понякога, не рядко, тъкмо си харесвах някоя идея, някое изречение, някоя нестандартна и свежа приумица, но съвсем скоро тя потъваше в по-сложната плетеница на сюжета на конкретния разказ и той оставаше далечен и неразбран за мен като читател. Не припознах себе си никъде, не открих любовта на нито една страница, дори не мога да кажа, че има разказ, който бих прочела отново. Почувствах се загубена между размяната на кратки реплики в едни разкази и дългите изброявания на произволни думи с уж важно послание в други. Почувствах се странно в компанията на свинята Елиза и на пушещия скелет; чужди са ми и емоциите, които предизвикват женските задни части, както и първите момчешки трепети, макар да ми беше забавно да прочета последния разказ, който звучеше като откъс от дневник на момче в пети клас. Разностилието ме умори, не ме заинтригува; метафорите не ми се избистриха докрай; посланията не бяха добре поднесени и като цяло усещането ми беше, че се промъкнах в свят, изграден с много фантазия, но аз нямам никакво място там. Сигурна съм обаче, че книгата ще открие своите читатели, които ще оценят и обикнат точно тези моменти, които отблъснаха мен. Но ако говорим за любов, то тази между мен и разказите на Иван Марков остава несподелена.

Девора

Categories: Разкази, български | Вашият коментар

Малка, мръсна и тъжна

„Малка, мръсна и тъжна“. Заглавието на сборника може да ви подведе. Вече си представям протегнати ръце, които ще го разлистят, очаквайки пиперливи истории или най-малкото нещо в стил „50 нюанса сиво„. Нека опитат – очаква ги изненада, която може да подейства доста отрезвително.

С Бистра Величкова се познаваме отдавна, търкали сме заедно университетски и вестникарски бюра. Зная, че пише и че е носител на редица литературни награди, но първият ми досег с нейното творчество стана сравнително скоро, когато случайно попаднах в интернет на разказа й „Иване, излизам“. Ще го намерите и в настоящия сборник. Започва с култовото: „Иване, излизам! Ще ти изневеря!“, което, отнесено към балканските битови реалности, едва ли би означавало нещо добро за престрашилата се да го изрече.

Bistra VelichkovaЗарадвах се много, когато научих, че е излязъл от печат и дебютният сборник с разкази на Бистра. Взех си го веднага и със задоволство отбелязах малкия му обем – ще го прочета за два часа, казах си, и още утре ще пусна ревю. Обаче не… В книжка от 100 страници авторката е събрала такъв набор от истории, градски импресии, размисли и диалози, че е нужно да спираш, понякога за дълго, за да премислиш, да ги преживееш, да отместиш сянката, паднала пред очите ти. Повечето разкази нагарчат с безпощадния си реализъм. Други просто са тъжни, меланхолично тъжни. Някои отключват захвърлени в ъгълчетата на съзнанието картини или такива, които винаги си смятал, че са далеч от теб. Героите в тези разкази са поизмачканите, обезверени от суровия живот хора; обикновените, употребените, безпътните, примирените, излъганите. Виждаш ги край теб всеки ден, макар да не ти се иска и често да извръщаш очи.

Сборникът започва с разкошния разказ „Срещи между редовете“. Не го пропускайте – тук усмивката все още я има. Предстоят моменти, от които ще ви свие под лъжичката. Като „Огледало за обратно виждане“ например. Или „От мама“. Албум от моментни снимки в кривото огледало на родната действителност. Четеш, преглъщаш и размишляваш.

В същото време героите на Бистра ти казват:

„Оставяй го ти и четенето, и писането, и най-добре като мен се хвани на някоя работа, в която мръсотията да остава само по дрехите. Ако можеш, в събота и неделя ходи на лов за пъдпъдъци и гургулици в планината. Това е животът. Всичко друго е мръсна работа“.

Сещам се за думите на Воев от едно безсмъртно парче на Нова Генерация: „…Ти нямаш късмет! По-добре да бъдеш охлюв, отколкото да си поет“.

„Малка, мръсна и тъжна“ е сборник с истории, събрани от човек, достатъчно млад, за да прибере тези моментни снимки в своя собствен албум, и същевременно все още не пропит от цинизма, който възниква като защитна реакция на интелектуалния ум в киселинна среда като нашата. Да, точно това липсва в разказите на Бистра – този така познат от книгите на цяла плеяда съвременни български автори цинизъм. Хареса ми да го няма! Хареса ми да чувствам емпатията й към героите, които рисува с думи. Хареса ми липсата на оценка за действителността, която описва – оценката я прави всеки за себе си. И ми хареса начинът, по който поставя Аз-а си крачка назад, за да изпъкне малкият човек с неговата драма или прозаичност.

Разказите със сигурност ще провокират размисъл у читателя. За собствената, че и за нашата, общата съдба. „Малка, мръсна и тъжна“, както ще видите, не е някоя от героините, а земята ни, родината ни,  в която се оглеждаме и не успяваме да се намерим.

Публикувано от Георги

Categories: Разкази, български | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: