Скандинавска

„Скандинавска митология“ с Нийл Геймън

Интересът към митологията на Севера в съвременната култура е огромен и нестихващ. Извор на вдъхновение за какво ли не. Спомнете си войнствените текстове на американските хеви метъл легенди Manowar или цяла армия от скандинавски метъл банди, кръстени на някое митологично създание (предимно от тъмната страна). Гении като Дж. Р. Р. Толкин черпят огромно вдъхновение в творчеството си от сюжетите и героите на тези северни саги, достигнали до нас едва частично, благодарение на няколко записани текста, оцелели във вековете.

За мен любопитството към митологията на Севера води началото си от тийнейджърските години, когато текстовете на любимите песни по естествен начин насочваха вниманието ми към извора. Той продължи за малко и в университета, когато се промъквах тайно на лекциите в специалност „Скандинавистика“, за да науча нещо повече. Този интерес обаче така и не стана нищо системно, не прерасна в задълбочено познание за необятния свят на Асгард и Валхала, за боговете и великаните, вкопчени във вечна борба. Ето защо, появата на „Скандинавска митология“ на Нийл Геймън дойде като точно онова, от което имах нужда. „Сиела“ бяха достатъчно бързи да издадат книгата на български език, Живко Петров пак е сътворил впечатляваща корица, сега вече мога да наваксам пропуснатото!

Запитвали ли сте се защо интересът към скандинавските митове е толкова голям? Защо не са китайските, арабските, индийските? Защо Валхала е извор на вдъхновение за всички онези метъл банди от Швеция и Норвегия, а не например Витлеем? Геймън дава категоричен отговор на този въпрос. Защото са страшно забавни! Шайка мошеници – това са боговете на Асгард. Тук няма да откриете нравоучителни истории и дълбока поука. На боговете, както ще видите, нищо човешко не им е чуждо. Те ламтят за богатства и дрънкулки, обичат да си погаждат номера и често си служат с измама, за да постигнат целите си или да се отметнат от дадената дума.

Момент… току-що нарекох Один и боговете на Асгард „шайка мошеници“!  Трябва да си дяволски добър разказвач, за да постигнеш такова внушение, когато си служиш с толкова сложна и заплетена материя, каквато е митологията на Севера. И тук аплодисментите са за Геймън, който действително е сътворил страшно увлекателна книга. Казвам го като човек, който я грабна на обяд и не я остави, докато всичките 250 страници не бяха прочетени. Наведнъж. Признавам, на моменти ще се оплетете в многообразието от имена, които ви засипват на всяка страница, но какво да правиш, когато освен богове, хора, чудовища и великани, в този налудничав свят имена си имат дървета, пояси, чайници, игли и всякакви други не толкова одушевени предмети. При това какви имена! Гинунгагап. Гулинбурсти. Гялархорн. Не, не ми е развалена клавиатурата. По-скоро ще си прегризете езика, докато се опитвате да произнесете повечето. А самите истории… О, те са просто забележителни! Изключителна е фантазията на северните народи, способна да пресъздаде такива сюжети. Да им се чуди човек! В основата на всичко са Один, Тор и Локи, измежду които, разбира се, най-големият мошеник е Локи. Кръвният брат на Один е най-хитрият измежду боговете, вечно замисля някаква глупост и заформи ли се нещо неприятно, в основата му винаги е той. Ще разберете как се появява прочутият чук на Тор, как Один губи окото си, ще научите повече за дървото на живота Игдрасил и за змията на Мидгард, ще разберете как северните народи си представят края на света, Рагнарьок. Истинско великолепие, което няма да ви остави да мигнете, преди да изгълтате цялата книга!

До момента не бях чел нищо на Геймън и този първи досег беше направо еуфоричен. Вероятно е заради благодатната тема, но не само. Добрият разказвач прави всяка страница удоволствие. Ще потърся и други негови неща след тази книга.

Публикувано от Георги

Categories: Приключенски, Скандинавска, Фентъзи | Вашият коментар

Бакман. Още малко от същото.

Той пак е тук. Феноменът Бакман. След като хиляди българи попълниха библиотеките си с мега успешните „Човек на име Уве“ и „Баба праща поздрави и се извинява“, след като стотици български жени припознаха по нещо от себе си в  житейската драма на своенравната Брит-Мари от романа „Брит-Мари беше тук“, в началото на тази година Бакман отново е из витрините на книжарниците. Не, не, не изпадайте в еуфория още, става въпрос за нещо малко. Нещо като за едно следобедно кафе време, което да ни сгрее, докато чакаме пролетта, а с нея и новия му, вече истински роман.

vseki_den_pytyatВ очакване на пролетта всеки ден става все по-дълъг. Буквално. А с него и „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“, както разбираме от заглавието на кратката новела с корица в добре познатия ни стил на художника Дамян Дамянов. Вероятно сте прочели романите на Бакман. И сте забелязали неговия фокус към възрастните персонажи. Сприхавият, но добър Уве; бабата, която праща поздрави; дори попрехвърлилата първата младост Брит-Мари са изградени като образи с много емпатия. Сякаш самият автор е влязъл в обувките на всеки от тях, чувствайки се съвсем комфортно – учудващо умение за млад писател като Фредрик Бакман, роден през 80-те (!).

А забелязали ли сте, че около тези герои винаги се навъртат и някакви деца? Е, същата схема имаме и тук, в тази трогателна история за залеза на живота. Или както пише самият Бакман: „Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче“. Излишно е да се опитвам да съм деликатен в ревюто си – не мога и не бих могъл да намеря такива красиви думи и да ги подредя в красиви изречения, както е направил авторът. Коварна болест е причината един старец бавно да губи спомените си и постепенно да стеснява хоризонта на съзнанието си. Спомени и картини от миналото често се озовават на погрешно място и объркват настоящето. Твърде тежка съдба за човек на точните науки, какъвто е въпросният старец. Разказът се движи напред-назад по същия привидно хаотичен начин, умишлено симулирайки обърканата картина в главата на възрастния човек. „Площадът пак се е смалил през нощта“ – така нарича той загубата на спомените си.

Със свито сърце прелистваме страница след страница от тази кратка история, за да видим една истински красива обич между един дядо и неговия внук, вълнуваща скица на едно семейство, която Бакман само щрихова пред нас, но така красиво, така красиво… Как може да ти липсва някой, който все още е тук, колко болезнено е умът да си тръгне преди тялото – жестока тема, истински жестока, но изпод перото на този виртуоз достигаща до нас почти терапевтично. Защото историята за Ноа и неговия дядо ни кара да ценим всеки миг с близките си хора, да се замисляме над взаимоотношенията си с тях, да погледнем живота си отстрани и да не чакаме, за да кажем на някого какво означава за нас. Да прегръщаме, да даваме обич. Да ценим и да създаваме спомени. И това ако не е Бакман, а? Точно това е. Дори в тези по-малко от 60 страници…

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Скандинавска, художествена | Вашият коментар

„Ние, удавниците“ в търсене на спокоен пристан

Още когато погледнеш корицата на тази книга, вече знаеш, че е нещо специално. Водовъртежът, нарисуван на нея, започва да те увлича. Той, впрочем, те чака и вътре, между страниците – веднъж попаднеш ли сред него, няма спиране до последния ред.

nie-udavnicite„Ние, удавниците“. Прекарах близо три дни в пълна изолация и отдаденост на тази книга с нейните над 800 страници. Карстен Йенсен е сътворил нещо изключително. Датчанинът, роден в малкото островно градче Марстал, е направил истински художествен монумент на родното си място. Хипнотизиращ роман, в който вълна след вълна те заливат, докато морето не стане част от теб, докато не станеш един от тях, удавниците, изгубени сред световния океан.

„Ние, удавниците“ e трибют към няколко поколения моряци, превърнали името Марстал в нарицателно за тази особена професия. Романът проследява близо век от историята на града от средата на XIX век до края на Втората световна война през личните истории на различни герои. Животът на всеки от тях, разбира се, неминуемо е свързан с морето. Какво кара мъжете на Марстал да тръгнат по море, сякаш са закърмени с него още от люлката? За какво е този неумолим копнеж по безбрежните океани? Може ли тази връзка да бъде унищожена?

„В живота на моряка идва момент, мислех си, когато той вече не се чувства у дома си на сушата и тогава се отдава на Тихия океан, където окото никъде не среща земя, където небето и морето се оглеждат едно в друго, докато горе и долу загубят значението си, където Млечният път прилича на морска пяна, където земното кълбо цепи като лодка развълнуваните води, а самото слънце е като мъничка точица подводно сияние сред небесния океан“.

Сред подобни магнетични описания ви предстои да плувате, веднъж попаднете ли във водовъртежа на тази книга. Йенсен разказва като истински хроникьор, с удивителен стил, от различни гледни точки. Понякога е част от неназованото множество, жителите на Марстал, моряците от корабите; друг път е в обувките на един или друг герой, създавайки широкомащабна картина на един град, посветил се на мореплаването и обрекъл своите жители на скиталчество.

„В Марстал всички улици бяха главни. Всички водеха до Световния океан. Китай беше в задния ни двор. През дворовете на схлупените си къщурки виждахме бреговете на Мароко.“

Особени са героите на Йенсен. Сурови, издръжливи, навъсени, неустрашими мъже, програмирани сякаш от обща матрица – да търсят широките простори на океана, далеч от сушата, далеч от семействата, далеч от презрените професии на ровещите земята. Някои прекарват целия си живот в непрестанно скиталчество. Докато морето ги погълне или докато нещо в тях – някакъв друг копнеж може би – ги накара да зареждат всичко и да избягат.

„Ние не плаваме, защото има море. Плаваме, защото има пристанище. Не към далечните цели тръгваме първо. Първо търсим убежище“.

Но в този роман не само копнежът по морето е стихия. Огледалният образ виждаме в лицето на жените на Марстал – осъдени да бъдат вечно чакащи, да бъдат глава на семейството, да оплакват изчезналите си мъже без гроб и без кръст… Могат ли те да обърнат съдбата си, да се изправят срещу морето, което ги разделя от съпрузите им? Една жена ще опита да направи именно това. Виждаме я в образа на Клара Фрийс – майка, вдовица и неподозирано силна личност, която ще си постави за цел да отмъсти на морето, да извади моряка от марсталския мъж.

Безкрайно любопитно е, че макар действието да се развива в един период от близо век, повечето герои под една или друга форма остават неподвластни на времето, преминават от една епоха в друга. Ще видим едни ботуши, обиколили няколко пъти цялото земно кълбо, да си проправят път през годините наред с името на легендарния си собственик; ще проследим какво се случва с една смалена глава и с тайните, които крие тя. Ще преживеем три войни заедно с жените и мъжете на Марстал – войни, които ще поставят пред изпитание неустрашимия дух на островните хора. Ще видим как водовъртежът на събитията завърта всички – едни ще изкара на гребена на вълната, докато други ще завлече дълбоко в морските недра.

Не си спомням откога не съм чел нещо толкова завладяващо. „Ние, удавниците“ е истинско съкровище, което ще разпали копнеж по морето дори и в най-задрямалата душа. Аплодисменти за ИК „Жанет 45“, както и на Мария Змийчарова за страхотния превод! Винаги е прекрасен полъх да прочетеш нещо такова.

Публикувано от Георги

 

Categories: Места, Приключенски, Скандинавска | Вашият коментар

Брит-Мари беше тук. И пак ще намине.

Още в момента, когато Брит-Мари свали брачната си халка и потегли с малката си кола към неизвестното в края на „Баба праща поздрави и се извинява“, беше ясно, че това не е последният път, в който ще чуем за дамата с… тежък характер. В „Брит-Мари беше тук“ шведският блогър и писател Фредрик Бакман, прочул се по цял свят с шедьовъра „Човек на име Уве“, е приготвил нова порция от онова, което умее най-добре – да трогва читателя до дъното на сърцето му.

Brit-Mari-beshe-tukЕто я и нея. 63-годишна жена, току-що загърбила 40-годишен брак, пасивно-агресивна по думите на много хора, с непоносимост към футбола и влюбена в препаратите за почистване и содата бикарбонат.  Срещаме Брит-Мари там, където я оставихме в края на предишната книга. Или, да кажем, малко след това – седи в малкия офис на Агенцията по заетостта и попълва данните си във формуляра. Последно е работила през 1978 г. Оттогава е сянка на съпруга си – с грижа за дома, за ризите му, за децата му, за правилната подредба на приборите в шкафа. До момента, в който решава, че не може да се прави на сляпа за похожденията му, за чуждия парфюм, който лъха от ризите му, когато ги слага в пералнята. И тогава, на 63-годишна възраст, животът й започва отначало.

Началото е в Борг, измислено градче, в което хората са като нахапани ябълки – всеки пази белезите от житейски несгоди, трагедии и загуби. Затънтена провинция, в която всичко е закрито и затворено, а което не е – чака да бъде. Градче, в което единственият магазин е и автосервиз, пицария, медицински център и какво ли още не.

Именно в Борг Брит-Мари ще се окаже на километри от зоната си на комфорт, ще види толкова мръсни прозорци и футболни фланелки, че свят ще й се завие; ще бъде улучена от футболна топка по главата, а бялата й кола ще се сдобие със синя врата. Но и ще срещне истински приятели, ще се почувства важна за някого, ще забележат, че я има. Ще чуе „Благодаря“ и ще си припомни отдавна забравени чувства. Ще храни плъх със „Сникерс“ в чиния, а когато е объркана или ядосана – а това се случва твърде често – ще прави онова, което винаги е правила – ще чисти, подрежда и ръси с бикарбонат навсякъде около себе си. Защото, какво би станало иначе? „Залезът на боговете“… Ами да!

Няма да си кривя душата – Фредрик Бакман е написал прекрасна книга! Прекрасна, прекрасна… От онези, които те карат да се усмихваш на всяко изречение. Или да преглъщаш трудно на по-емоционалните моменти. Невероятен разказвач, който с три романа вече има изграден личен стил, разпознаваем, затрогващ и същевременно толкова хумористичен. С попадения, които препрочиташ, подчертаваш си, отбелязваш си и искаш да запомниш. Или да прочетеш на човека до теб.

Като това:

„Чудесно е да делиш диван с някого, който има познания по география, ако обичаш да решаваш кръстословици. И всъщност никак не е лесно да намериш такъв човек. Не за всекиго любовта е фойерверки. Любовта може да бъде и столици с пет букви, както и капачки на токове, които знаеш кога точно ще се износят“.

Или това:

„Защото животът е нещо повече от обувките, които носим. Повече от личностите, които сме. Животът е взаимност. Частиците от нас, които са в някого другиго. Спомените, стените, шкафовете и чекмеджетата с отделения за прибори, в които знаем къде се намира всичко. Цял живот напасване, целящо перфектна организация и аеродинамично съществуване на двама души. Общ живот, включващ всичко обикновено. Хоросан и камъни, дистанционни и кръстословици, ризи и бикарбонат, шкафове за баня и машинки за бръснене в третото чекмедже“.

„Брит-Мари беше тук“ е роман с толкова запомнящи се послания, че е трудно човек да изброи всичко. Всеки ще си вземе своето – роман за новото начало, за принципите, за дълга и себеотрицанието, за нуждата да бъдеш значим за някого; за самотата и волята да обърнеш мача. Трогателна книга, която ще накара много читатели да пролеят по някоя сълза, но и да се посмеят от сърце със своенравната Брит-Мари. Бакман знае много добре коя струна точно в кой момент да подръпне и владее емоциите на своите читатели през цялото време. Стъпка в ляво – и се засмиваш. Стъпка в дясно – и в гърлото засяда буца.

Не харесвам думата „сърцевед“, но Бакман наистина е такъв. И „Брит-Мари беше тук“ спечели симпатиите ми… почти до последната страница, където финалът – след умишлено напрежение до последния момент – ме ядоса с решението на автора да остави широко отворена вратата за следваща книга. Очаквах избора на Брит-Мари с такова любопитство, залагах ту на една, ту на друга развръзка, а накрая… пф… Отворен финал.

Разбира се, недоволството ми от края на книгата съвсем не е толкова голямо, че да ми развали цялостното усещане. А то е за един наистина великолепен роман! С героиня, която ще ви преведе през различни емоционални състояния. И която – както по всичко личи – отново ще видим в някоя нова история, излязла изпод перото на Бакман.

Публикувано от Георги

Categories: Скандинавска, Хумор, художествена | Вашият коментар

Убиеца Андерш и неговите приятели

Няма как да не завиди човек на Юнас Юнасон и да не си каже „Ей, тия шведи, значи…“. Особено ако прочете задната корица на последната му книга (всъщност, на която и да е негова книга) и отбележи следния биографичен факт: „работи двайсет години като журналист, медиен консултант и телевизионен продуцент, преди да промени коренно живота си – напуска Швеция, установява се в малко градче край езерото Лугано в Швейцария и след три години издава първия си роман…“. Звучи доста примамливо тази „коренна промяна“ и съм убеден, че хиляди са тези, които биха си пожелали подобен завой в живота.

Не са чак толкова обаче онези, които наистина могат да се похвалят с резултата от коренната промяна в живота на Юнасон. Първата му книга, „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ обра овациите на читатели от цял свят (и дори беше несполучливо, по мое мнение, филмирана). Наследникът й – „Неграмотното момиче, което можеше да смята“, на практика надгради този успех и макар не всички читателски мнения да бяха твърде положителни, около името на шведа определено се зашумя доста. Само си спомнете какъв хит бяха двете книги сред читателите във фейсбук групата „Какво четеш…“ у нас преди година-две.

Ubieca AndershС такива бестселъри зад гърба си, най-логичното нещо пред Юнасон бе да продължи в същата посока, донесла му до момента толкова успехи. И той наистина продължава. През 2015 г. в Швеция излиза „Убиеца Андерш и неговите приятели (и някои и друг неприятел)“, а тази пролет книгата е вече на български език, благодарение на изд. „Колибри“.

Както подсказва и заглавието, Юнасон остава верен на стила си и в третия си роман. Тук имаме един истински убиец, който след няколко излежани присъди решава да се опита да не убива повече поради твърде безрадостната перспектива да прекара живота си в затвора. Съдбата му го среща с един обикновен, отегчен и с нищо неотличаващ се рецепционист на име Пер Першон. А когато се намесва и свещеничката Йохана (точно така, в женски род!), изгонена от църквата и в доста мърляв вид, то причудливата компания започва да се оформя. И тримата имат зъб на заобикалящия ги свят. Не всички обаче са достатъчно пресметливи, за да измислят достатъчно находчив начин за препитание. Йохана обаче е. Тя набързо скалъпва умерено добър „бизнес план“, като решава да се възползва от уменията на Убиеца Андерш да чупи кокалите на хората и бързо превръща тези умения в стандартна услуга. Така Убиеца Андерш и двамата му нови „приятели“ започват да припечелват доста на гърба на престъпния свят, в който всеки има зъб всекиму и достатъчно причини да поиска счупването на нечий крак или ръка.

Този бизнес план обаче си има и недостатъци и когато един ден просто се проваля с гръм и трясък, е време за нов такъв. Тук отново се намесва Йохана, при това с божията помощ. Като казах Бог, той присъства твърде, твърде често в книгата и е обект на такива шеги и подигравки, че по-религиозните читатели вероятно биха го сметнали за кощунство. Факт е обаче – Юнасон е толкова беззлобен в хумора си, че повечето биха му го простили.

Та вторият план включва църква, създадена от Убиеца Андерш, който междувременно е открил Исус и благородната сила на даряването. Покрай това – и силата на причастието с достатъчно количество вино, което пък го печели завинаги на страната на религията.

Тримата преживяват доста перипетии, с които иначе едва ли биха се похвалили обикновен рецепционист, повярвал в бога престъпник и изгонен викарий. Перипетии, които ще кръстосат пътищата им с някои тъмни субекти, сенчести фигури със странни прякори и реални опасности за живота си. В крайна сметка – няма да изненадам никого – всичко приключва добре. Защото това е Юнасон и неговият хумор – безкрайно незлоблив, мек и изпълнен с великодушие и симпатии към героите си.

Толкова по сюжета. Сега малко впечатления. Като цяло мисля, че форматът, който шведът затвърждава с третия си роман, е изчерпал възможностите си и „Убиеца Андерш…“ е доказателство за това. Книгата повтаря изцяло схемата на предишните две, без да надгражда или да показва нещо качествено ново. За мен наистина смешните моменти бяха рядко срещани, а доста пъти книгата просто ми доскучаваше. И докато при „Неграмотното момиченце…“ имаше известна доза непредвидимост, тук това не се е получило. Сюжетът уморено върви към логичен финал без да носи каквато и да било интрига. Единствено гъбаркането с религията и невероятната мизантропия, която споделят главните герои, ми подействаха като мехлем за излъганите очаквания.

Ако четете за първи път Юнас Юнасон, то „Убиеца Андерш…“ ще ви се понрави с типичния за шведа хумор и радваща сатира на религията, които поднася. Ако обаче сте чели предишните му неща, то едва ли нещо тук ще ви изненада. Допълнително недоумение и лош привкус ми остави корицата на българското издание, която трудно мога да преглътна като любител на книгите с твърдото убеждение, че визуалната симпатия е първото нещо, което би трябвало да грабне читателя. Корицата е просто тъжен опит на някой дизайнер да интерпретира буквално заглавието. Толкова по темата.

Публикувано от Георги

Categories: Скандинавска, Хумор, художествена | има 1 коментар

Бабата, която праща поздрави и спасява животи

Спомняте ли си за истерията по „Човек на име Уве“? Спомняте си, разбира се, защото съвсем не беше отдавна. А спомняте ли си защо беше истерия? Не, не защото всички говореха за книгата, споделяха свои снимки с нея и питаха за мнение. Не и защото всички блогъри се надпреварваха да пишат ревюта за нея. Всички тези неща са по-скоро следствие от причината. А тя е, че „Човек на име Уве“ е адски добра книга. И авторът й Фредрик Бакман е наистина невероятен разказвач!

Baba prashta pozdraviОгромният успех, който пожъна дебютният му роман и в България, със сигурност е надминал очакванията на всички, затова от „Сиела“ не закъсняха да издадат на български език и новата книга на Бакман. Озаглавена интригуващо „Баба праща поздрави и се извинява“, книгата имаше нелеката задача да се пребори за място в сърцата на читателите по начина, по който го направи изключителният Уве.

Тъкмо съм дочел финалните страници. Преди последната глава имах нужда да направя пауза, защото това, което очаквах през цялото време, наистина започна да ме залива – гърлото ме стегна и усещах как книгата започва да ме размеква твърде много. Няколко минути по-късно вече затварях последната страница, след като изгълтах 2/3 от книгата за един следобед.

Нещата не потръгнаха така обаче в началото… В началото Бакман ни среща със седемгодишната Елса и нейната баба. Двете са много особена комбина. Баба е страшно луда, но луда по един изключителен начин – може би всяко дете би си мечтало да има толкова луда баба. Тя пуши, заяжда се с всички, нервира съседите си, излиза от банята с отворен халат, понякога дори стреля по хората с пушка за пейнтбол. За съжаление, още преди да научите кой знае колко повече за нея, баба умира някъде около 50-та страница за голямо разочарование на читателя. Хей, преди да ме нападнете за спойлъра, ще ви кажа, че тепърва предстои да научите много, много неща за баба и това прави книгата толкова интригуваща.

Едно от нещата, които правят взаимоотношенията между баба и Елса толкова специални, е приказният свят, за който баба разказва на внучката си постоянно. Страната-На-Почти-Будните е въображаема вселена, населена с всевъзможни приказни герои. Е, не съвсем въображаема, както Елса ще научи едва след смъртта на своята баба, когато ще трябва да изпълни специална мисия и да раздаде писма от името на баба си до обитателите на жилищния блок. Това се превръща в особено приключение, а Елса постепенно разбира, че героите в Страната-На-Почти-Будните са нейните съседи. И както във всяко приключение, както във всяка приказна история, тук също има смели рицари, златни ангели, но и чудовища, сенки, прокрадващи се в мрака. Едно голямо куче ще се превърне във верен приятел на малката Елса, а едно мнимо „чудовище“ се се окаже истински рицар.

Първата част на книгата се оказа твърде приказна за моя вкус, въпреки наистина добрите лафове на бабата. Бакман често прелива повествованието в приказка от измисленото кралство и в един момент малко се загубих сред всички тези герои. Лека-полека обаче действителността все повече започва да взима превес, а там намираме истинския Бакман – неговите герои са хора като всеки от нас; хора с проблеми, с болезнено минало; хора, водещи битки с мрака в душите си и опитващи се да намерят себе си. Дете със синдром; шофьор на такси с несподелена голяма любов; психоложка с тежка история и още по-тежко пиянство; жена-педант, лъгана от мъжа си… Семейството на Елса също е твърде, твърде сложно и сякаш в това е силата на този писател – да показва своите герои в цялата им пъстрота от несъвършенства и да изважда най-доброто от тях, отприщвайки неподозирани процеси. Катализатор на всички тези процеси, разбира се, е малката Елса. Едно твърде различно хлапе. Но, както казва баба й, именно различните имат суперсилата да променят света.

„Баба праща поздрави и се извинява“ ще ви трогне със своята човечност и със силните си послания. Ще ви накара да се замислите с любов за собствените си близки, за собствената си баба, да откриете суперсила в тях и да се усмихнете вътрешно. Това е книга за семейството. За мен лично „Човек на име Уве“ е по-силна и по-въздействаща, но тук пък степента на усложненост придава особено усещане. Във всеки случай добротата, човешките взаимоотношения и скритите способности, които Бакман изважда във фокуса на своите послания, ще оставят своите следи у всеки читател. Защото има книги, които просто са предназначени да откриват доброто у хората и да го умножават. Като книгите на Бакман. Като „Да убиеш присмехулник“. Като поредицата за Хари Потър, цитирана тук почти на всяка страница… Това е и най-ценното в литературата въобще.

А, да – и не забравяйте – ако имате усещането, че сте различни, не се променяйте. Само различните са способни да променят света.

Публикувано от Георги

Categories: Приключенски, Скандинавска, Хумор | Вашият коментар

Човек на име Уве успя да завладее сърцата на читателите

Една от онези книги, за които всички говорят…

Една от онези книги, които оставят драскотина в сърцето дълго след последната прочетена страница. И които ти се иска никога да не забравиш.

UveСигурно съм последният книжен блогър, който публикува ревю за книгата на Бакман. И друг път ми се е случвало съзнателно да изчакам целият шум около някое популярно заглавие да утихне, преди да посегна към него. В крайна сметка любопитството надделява и нерядко се оказва, че шумът е бил основателен, че книгата действително е явление, че четенето й не просто си е заслужавало, а е било наложително (да се пита човек тогава за какво е целият този инат!).

Е, така стана и тук. „Човек на име Уве“ не само че надмина очакванията ми, но успя да ме разтърси из основи, да ме трогне и да ме накара дълго след последната страница да размишлявам над живота, над неговата тленност и моментите, които си заслужават.

Уве е от онези „чешити“, които могат да вгорчат живота на всеки съсед, имащ неблагоразумието да застане на пътя му или да направи дори най-малкото отклонение от „правилата“. Ред и дисциплина са железните принципи, които определят ежедневието му, а постоянството и стриктното придържане към установените порядки са неговата втора природа. Вероятно бихте го нарекли недружелюбен, социопат, дразнещ и агресивен. И не бихте били далеч от истината, макар не цялата истина. Защото когато едно младо семейство се нанася в съседната на Уве къща и случайно колата им смазва пощенската му кутия, нещата са на път да се променят. Вечно сърдитото „старче“, което методично и съвсем организирано се опитва да сложи край на живота си, ще се сблъска със сериозна пречка в лицето на бременната нова съседка, нейния непохватен съпруг и един служител на социалното, който влиза в квартала с колата си, макар изрично да има [поставен от Уве] надпис, че в квартала не са позволени автомобили!

Това, а и много други обстоятелства, са все задачи, които, макар и с досада, Уве трябва да свърши. И всичко се случва по един твърде комичен начин, което кара много читатели да изпадат в погрешното впечатление, че книгата е … смешна. ВНИМАНИЕ! Книгата НЕ Е смешна. Да, може да се забавлявате с невероятния непукизъм на Уве (за такива като него в Северозапада е измислена думата „катѝл“), може да се подхилвате на забавните моменти, но колкото повече четете, толкова повече ще навлизате в сърцевината на романа и там, повярвайте ми, ви чакат сълзи. Книгата е безкрайно трогателна! Самият аз, славещ се с подозрителност към всяка проява на чувства, четях бавно и на малки глътки и всяка вечер затварях книгата с натежало сърце. Към края вече бях смазан от историята на Уве; ядосан от скандинавската хладнокръвност, с която Бакман представя уж безизразно толкова драматични човешки разломи.

Преди да прочетете последните 100-ина страници, уверете се, че любим човек е някъде наоколо и бъдете готови да го/я прегърнете силно. Защото представата ви за живот „тук и сега“ ще се обърне на 180 градуса, ще се замислите за истински ценното на този свят и ще съпреживеете много емоционални моменти с една книга, която буквално въздейства физически. А Уве… е, дай боже у всеки привидно враждебен социопат да дреме по един такъв герой. Светът би бил едно по-добро място!

Георги

 

Categories: Драма, Скандинавска | Вашият коментар

Неграмотното момиче, което можеше да смята

Обичам хубавите истории. Обичам интелигентния хумор и насладата, която дава досегът с него. Обичам и книгите, които – като затвориш последната страница – удряш по масата и си казваш: „Така се прави!“. Ако и вие имате нужда от нещо такова; ако вече сте прочели „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и избяга“ и ви се иска още от същото, значи е време да посегнете към втората книга на Юнас Юнасон.

Неграмотното момиче, което можеше да смята

Неграмотното момиче, което можеше да смята

„Неграмотното момиче, което можеше да смята“ е достоен наследник на успешния дебют на шведа. Има дори известни подобрения, което прави романа наистина приятно четиво. Действието този път започва в бедняшки квартал на Йоханесбург в Южна Африка, където едно неграмотно момиче успява да преобърне съдбата си и вместо да потъне в миазмите на гетото, чистейки тоалетни до края на живота си, заформя изключително живописна „кариера“. Тя ще я отведе до тайна база на военните в ЮАР, където разработват ядрено оръжие, а по случайност една излишна атомна бомба ще смени собственика си и ще се озове в далечна Швеция, докато агенти на МОСАД отчаяно се опитват да се доберат до нея. В цялата история са замесени и две китайски момичета, специализирани в производството на древни глинени гъски; двама братя с еднакви имена, единият от който не съществува (поне за закона); претенциозна родственица на маршал Манерхайм, вечно недоволно момиче, търсещо своята революция, както и цял куп други по-малко значими, но не по-малко интересни герои, описани с изключителното чувство за хумор на Юнасон.

Изграждайки историята си с любопитна смесица от историческа и хронологична достоверност и абсолютни измислици, Юнасон постига и друг ефект, освен да разсмее и да вдигне ендорфина в кръвта. Съзнателно или не, авторът прави изключително интелигентна реклама на своята Швеция, увеличавайки знанията на случайния читател за тази иначе изолирана и не много претенциозна държава. „Неграмотното момиче…“ е истински витамин за общата култура, изобилстваща от любопитни факти, значими личности или споменаване уж мимоходом на важни световни събития. Всичко това, поднесено с чудесен хумор, разбира се.

Финалът, както може да се очаква, е достатъчно щедър и допринасящ за запазване на хубавото настроение дълго след затваряне на последната страница. С нетърпение ще чакам следващия удар на Юнасон, защото рецептата му за хумор определено е отлична!

 Георги

 

Categories: Приключенски, Скандинавска, Хумор | Вашият коментар

Мелничарят, който виеше срещу луната

Още с първите една-две страници разбираш, че пред теб е едно от онези налудничаво разкошни скандинавски творения, които могат да бъдат създадени само на север. Не е само корицата, която е очарователна. Нито обещаващото заглавие. Просто… какво друго да очакваш от автор, роден на камион из пътищата на Лапландия, докато семейството му бяга от германците през войната, освен естествена, неподправена необикновеност!

melnichar„Мелничарят, който виеше срещу луната“ на Арто Паасилина е едно малко бижу. Книга, която поразява преди всичко с невероятно обикновения, лишен от превземки стил на автора. Четеш и оставаш с впечатлението, че ако този човек продължава да пише така, би могъл да продължиш да прелистваш до безпаметност, ако ще просто да описва ежедневието си в детайли. Е, добре де… има и друго. Макар стилът да е безкрайно обикновен, историята започва с идването в селото на един крайно необикновен мъж, който купува старата мелница край реката и се заема да я възстанови. На пръв поглед мъжът не е толкова странен, дори напротив – работлив е, сръчен и усърден, удава му се дърводелството. С тази малка разлика, че когато е развълнуван, започва да вие. А ако е в настроение, имитира поведението на диви животни, пък и някоя друга дивотия може да измисли.

Tези особености бързо ще го превърнат в недолюбвана от съселяните си фигура поради простичкия факт, че хората са традиционно враждебни към различните. Или както самият мелничар отбелязва –  ако имаш болки в гърдите, ще те обсипят със съчуствия,обаче ако виеш, изведнъж те намразват.

Предстоят много премеждия, през които ще се наложи да премине нашият особняк. В оспорвана игра на котка и мишка мелничарят ще бъде преследван, ще намери интересен приятел, ще открие любовта, ще си направи пощенска кутия в гората и дори ще успее да се образова. Последното ще го доведе до размисли като тази:

„Започна да съжалява, че като млад не се бе захванал да учи търговия. Ученето му се удаваше удивително лесно и би му донесло голяма полза в живота. Едно е някой богат предприемач да вземе да вие, друго е, когато го прави беден мелничар“.

Финалът е малко разочароващ, прекрачвайки в полето на фолклорно-митологичното, но това не е достатъчно да развали удоволствието от книгата. Все пак в родината на „Калевала“ подобни пристъпвания на границата между жанровете са напълно в реда на нещата. Свежият хумор и иронията на „Мелничарят, който виеше срещу луната“ ще допаднат на всеки, който има усет за необичайното.

Публикувано от Георги

Categories: Скандинавска, Хумор | Вашият коментар

На гости в потайностите на “Куклената къща”

Slavena ProdanovaСлед дълго отсъствие, днес в „Библиотеката“ отново ни е на гости с ревю един от най-интересните „пишещи читатели“ , който имаме честта да посрещаме при нас – Славена Проданова. С уникален почерк и много личен и емоционален стил, Славена ни разказва за „Куклената къща“, сборника с разкази за възрастни на финландската писателка Туве Янсон.

Взимам си назаем любима фраза от монолога на Мая Новоселска в “Едно малко радио”:

 “Ще разкажа за всички места, на които не съм била. На местата, на които не съм била, е по-интересно. колко много пъти не съм била във Финландия (в оригинал – Неапол).”

 Не съм дори приближавала Скандинавите. Но хладният им климат е населил тези разкази. Като в последното изстинало изречение на “Жената цвете”“и Флора се унасяше върху палтото си, а денят преминаваше в сумрак. Тя се събуждаше и пийваше съвсем малко шампанско, само една чаша, за да може да види и преживее всичко много по-ясно”.

 Темата за Времето барабанѝ по ръба на чашката с кафе, небрежно, уж леко поднесена, ескалира неумолимо, а във финалите горчи като двойна доза неподсладени истини.

 Любими:

“Голямото пътешествие” и неговата неслученост – безпощадна липса на алтернативи. Копнеж в ступор. И диалогът:

–        Роса, не се тревожи толкова. я ела тук, да не си изоставена в гората?

–        да, изоставена съм в гората.

–        а някой ще те намери ли?

–        да, някой ще ме намери.

И онова “изтръгване” от прегръдката като глътка въздух. като освобождение.

kuklenata kushta “Уайт лейди” – тук времето е най-плътно и лепкаво, пищи и разсъблича. Уморява до отчаяние.

 Пустеещ ресторант към края на сезона, пристанищна зона, кораби, които отплават бавно, призрачно място, мъглата пълзи и се настанява над празните маси, “тънки пластове лед” по чашата за коктейли.

 “Напомня ми на филм, който съм гледала. Голям пустеещ замък и хора, които не знаят какво искат” – казва Регина.

 Страховете пропълзяват наяве в рамките на един кокетно незначителен, сапунено лек разговор, в компанията на непознати млади хора.

Бавно се наслагва усещане за отровеност на пространството, за пукнатини и липси.

 Един митичен граф, обезценени спомени и купища находчиви сравнения, които не носят утеха.

Линейност на времето, и толкова.

 Не знам в какви емоционални бури е измръзвала Туве Янсон, докато е редила този пейзаж от думи, но спирам дотук и препоръчвам да се чете в добро здраве, иначе поболява.

 “Художникът на комикси” – мистериозно изчезнал творец, изоставил успешния си комиксов герой. Уплашен от надпреварата с времето:

 “Рисуваните им очи – едни и същи малоумни кръгли очи до втръсване. учудване, ужас, възторг и така нататък. Стига да преместиш зеницата или веждата и хората решават, че си отличен художник. А всъщност всичките ти герои изглеждат еднакви. Но трябва да правят нови и нови неща през цялото време. Все нови истории! През цялото време – новости! Започваш да търсиш мотиви сред познатите и приятелите си. Изстискваш собствения си живот откъм идеи и тогава посягаш към техните и ги употребяваш, и каквото и да ти разкажат, си мислиш – “може ли да се използва …”. Разбирате ли? Разбиратe ли, че човек не може да си позволи да бърза.

 “Локомотиви” – Туве Янсон за възрастни в този разказ не пести изразни средства, спуска се с бясна сила по релсите, думите са остри, персонажът е подпален, сътворен в треска, жив и вълнуващ. Историята пленява и аз за нея си нямам думи.

 Пътуването като неутрално пространство, убежище на свободата. Като миг на покой в движение. Пътуваш, летиш, а времето точно тук е заседнало. Спи милостиво, за да вдишаш на спокойствие.

 „Страстта ѝ не беше масово разпространеното желание да се посещават по-топли и красиви места, да се живее по-лесен или вълнуващ живот. Тя обожаваше влака като такъв, като явление. дали си представяше свободата от отговорност, която носеше влаковото пътуване? Да потеглиш, да оставиш всичко, да се махнеш. и докато се отдалечаваш, всичко, което остава зад гърба ти, да е непоправимо, окончателно, а онова, към което се носиш – още непредявило претенциите си към теб. Да си само пътник, за кратко свободен.“

 “Тътенът откъм челните съединения на релсите е като ударите на сърцето – ритмичен пулс в областта на диафрагмата и корема, все по-надолу и по-надалеч. Накрая само вибрация, релсите са празни и чисти, а после остава тишина и освобождение.

Той никога не беше пътувал с влак, не искаше.

Преживяването изобщо няма сравнение с представата за преживяното.”

 В самия край историята поема по неподозирани пътища, загадъчно начертани след срещата с мистериозната дама на перона. И зейва онази безнадеждна бездна, която изниква в мига на осъзнаване … как не биваме разбрани, но похищението е извършено.

 Най-картинното описание:

 “Влаковете надаваха воя си много надалеч, устремени към далечни места, но тя се приближаваше, прескачаше релсите като черна птица, беше разгорещена, миришеше на пот и държеше ръцете си разтворени, за да ме хване, а в същото време знаех, че вече ме е уловила, че държи всичко, което съм аз, натъпкано в корема си, несмляно и без връщане назад”.

 това са само кръпки.

Страшно силни разкази. Страшни и силни, открехнати, с дистанциран разказвачески глас, с нахлуващ хлад, с вълнообразно начертани сюжети, продупчени персонажи, нестройни душевно, тревожни, затрогващи, идеалисти,

странни, изгубени.

близки.

* цитат от “Художникът на комикси”.

Славена Проданова

––––––––––––

Други ревюта от Славена:

За „Вино от глухарчета“ – с носталгия по лятото

„Добавено лято“ – обяснение в любов

Categories: Разкази, Скандинавска | 2 Коментари

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: