трилър

„Падението“ – ужасен превод, плитък сюжет, зарежете…

Отдавна не бях се ядосвал толкова много на книга. А нищо не подсказваше, че ще се случи така. Всичко започна миналото лято, когато тръгна сериалът „The Strain“. Вампирската сага се очертаваше коренно различна от лигавите модни филмчета за бледи вампири-прелъстители, които заливаха малкия екран в последните години. Интересът към сериала ме накара да потърся и първата книга от трилогията, която предстоеше да бъде екранизирана в поне няколко сезона. „Заразата“, за която ви разказах и в блога, определено бива. Интересна идея, малко мудно действие, но все пак прилично напрегнат сюжет, обещаващ сериозно развитие.

PadenietoСлед дълго търсене, провокирано по-скоро от старта на втория сезон на сериала, успях да се сдобия и с „Падението“  – книга втора от трилогията „Напаст“ на Гийермо дел Торо и Чък Хоган, издадена у нас от Студио Арт Лайн. Реших, че ще прочета първо книгата, преди да изгледам епизодите и с голямо настървение зачетох.

Не бях минал и 50 страници и вече ми се искаше да си прережа вените. Признавам, стилът на авторите е доста семпъл, което до голяма степен допринася за разочарованието. Но това, което ме вбеси, бяха кошмарният превод и абсолютната липса на редакторска намеса. „Преводач“ с познания по английски език като от основното училище се е вихрил от началото до края – не знам дали това е първият му „труд“, но се надявам да е последният. Преводът е толкова зле, че имаше цели изречения, на които ми убегна смисълът, макар да ги препрочитах. Фрапиращото е, че всичко това върви с груби правописни и пунктуационни грешки, което прави четенето наистина мъка. На последната страница на книгата фигурира име на редактор (коректор няма), но така и не установих какъв е неговият принос. Сякаш приятелчета от гимназията са се хванали и са „превели“ и „издали“ книга като училищен проект – липсата на какъвто и да било професионализъм направо шокира.

След 100-ина страници вече ми се искаше да не бях започвал. По отношение на сюжета също няма какво положително да се каже. Действието се развива адски бавно, постоянно накъсвано от различните перспективи на героите, връщане в миналото, безсмислени „извадки“ от дневници. Добрата идея, с която започна „Заразата“, е разбита на пух и прах във втората част, правейки нелепо продължаването към трета. Всичко, написано в тези около 370 страници, би могло да се сбие в 20. Останалото е безсмислено разтягане на локуми, което в един момент просто изнервя.

Ще дам шанс на втори сезон от сериала, макар и там нещата да не изглеждат цветущи. Но книгата… определено не бих препоръчал на никого. Ако сте все пак големи фенове на вампирските истории, намерете си я на английски език и не се занимавайте с българския й „превод“. А що се отнася до Студио Арт Лайн – надявам се от 2011 г. досега да са променили към добро аматьорското излъчване. Имах приятни наблюдения над заглавията им, но след този катаклизъм не знам дали отново бих посегнал към тяхна книга.

Георги

Categories: трилър, хорър | Вашият коментар

Дъщерята на палача

DP

Оливер Пьоч може да се похвали с богата семейна история и тъмни тайни, прикрити сред клоните на родословното му дърво. Някога, преди много, много години, неговите прадеди са били сред най-известните фамилии палачи в Бавария. Предците на автора са изпълнявали своите задължения, като са измъчвали и убивали виновни и невинни, а междувременно са трупали познания и умения, които до ден днешен се предават в кръвта на техните наследници. Когато родът Куизъл изоставя основното си занимание, тези синове, които не са обременени от неспокойна съвест и кошмари, се превръщат в месари, ветеринари и най-често: в лекари. Дали дарбата на Оливер да пише и разказва също идва от рода Куизъл, може би не знае и самият той, но това, което авторът е направил в „Дъщерята на палача“, е да ни покаже истинското лице на тези негови родственици, които в далечното минало са всявали ужас във всички, които са познавали.

На корицата на книгата пише, че това е „исторически роман“, но за мен беше нещо като детективски хорър. Определено не е за хора със слаби сърца, тъй като Пьоч не се свени да описва кървави и жестоки детайли около смъртта, при това на малки деца. В Шонгау вилнее убиец, който преследва група малки деца, имали нещастието да попаднат в неподходящото време на неподходящото място. Понеже действието се развива през пролетта на 1659 г, да обвиниш една невинна жена във вещерство и да я изтезаваш, за да признае вина за убийство и запалване на склад чрез нечисти сили, е най-лесният начин да раздадеш бързо правосъдие, особено когато си съдебен секретар. Не толкова лесни изглеждат нещата за палача, който е убеден в невинността на жената, помогнала при ражданията на собствените му деца. Якоб Куизъл всява страх, но и уважение, а семейството му е обект на презрение у много от неговите съграждани. Това е една от многото пречки, които се изправят на пътя на честния и състрадателен палач, докато се опитва да докаже невинността на акушерката Марта Щехлин заедно с обожателя на дъщеря си – Симон.

На моменти действието се развива мудно, но истинската слабост на произведението на Пьоч се крие в това, че героите му винаги изникват като по поръчка там, където трябва да се създаде някакъв драматизъм. „Дяволът„, както наричат жестокия убиец с протеза от кости, сякаш е прикачил следящо устройство към жертвите и враговете си, защото няма случай, в който да не се е показал в най-подходящото време, така че да нанесе максимум вреда. В същото време добрите герои са много умни и досетливи, но с известно закъснение. Когато някой от тях стигне до определен извод, другият вече е готов с едно „Знам вече…“ на уста. Що се отнася до самата дъщеря на палача, освен че е използвана хитро от автора в заглавието, така че да грабне вниманието и да разпали въображението, самата героиня не прави нищо, с което да оправдае главната си роля.

Пьоч

Оливер Пьоч

Това, заради което си заслужава да прочетете книгата, е възможността да се прехвърлите назад в миналото и наистина да опознаете атмосферата и начина на живот в едно баварско селище. Благодарение на семейната си история и събраната информация, Оливер Пьоч създава богат, илюстративен роман, който оставя у читателя усещането, че е бил на мястото, на което се развива действието: че е вдъхнал аромата на смлени билки и горски цветя; че е опитал металния вкус на кръвта; че е усетил вонята по мръсните улици с урина и изпражнения; че е потъвал в кал, удрял се е в кални подземия и е подушил миризмата на първокачествения тютюн в лулата на Якоб Куизъл.

Друго богатство на книгата са описанията на героите – главни и второстепенни. Читателят добива ясна представа за това кои са, какви са и каква е тяхната роля от съвсем малко текст. Жената през този век е безгласна и подчинена. Тя няма права и много често няма защита срещу враждебността. Мъжете пък управляват с хитрост и жестокост. Те решават съдбата на поколенията; те са тези, които създават закони и правила в движение и в същото време са готови да стискат здраво очи пред разума, стига това да гарантира статуквото. Децата не са деца – те са малки жени и мъже, които носят отговорност за действията си по еднакъв начин, ако и да са на 6, 8 или 12 години. Детството в Шонгау е борба за оцеляване и много често тази битка продължава безпощадно кратко.

Що се отнася до чувството за хумор, Оливер Пьоч се е опитал да го преплете във взаимоотношенията баща-дъщеря-ухажор, но търсеният резултат дава съвсем други плодове. Може би ще има хора, които ще очакват от „Дъщерята на палача“ нещо по-романтично или провокативно, но тази сюжетна линия (Магдалена – Симон) е направо смехотворна. Не, това не е книга за лятото, нито книга за силния женски дух, нито книга за доброто. Това е чисто и просто светът такъв, в какъвто малко хора биха искали да живеят.

Девора

Categories: Драма, Исторически, Криминални, трилър, художествена | Вашият коментар

„Ще се видим там горе“ – триумф на майсторското перо

Tam_goreИмам чувството, че електрически заряд е преминал пез цялото ми тяло. Затворил съм последната страница от книгата и очите ми блестят с насладата, която може да ти донесе единствено майсторски написан роман. А, повярвайте ми, „Ще се видим там горе“ на Пиер Льометр е точно това! Последните 50 страници прочетох, мятайки се от кълка на кълка, без да мога да си намеря място. Лавината прииждаше и прииждаше, оставяйки толкова много въпроси само броени страници преди апоплектичния финал. И ето го – почти си го представих – Пиер Льометр, с благороден жест и пълна концентрация, изискано слага черешката на своята торта. Брилянтен до самия край…

Сюжетът е крайно необичаен, а на по-изнежения читател вероятно би се сторил и донякъде морбиден. Първата световна война тъкмо е свършила – роднините оплакват своите жертви, търговците възобновяват търговията си… На някои от онези, имали късмета да я преживеят, се полага твърде оскъдно, чак обидно парченце от този късмет. Такива са Албер Маяр, който едва оцелява, след като е заровен жив от експлозия дни преди примирието, и неговият спасител Едуар – богаташки син, имал злощастната съдба да изрови клетия Албер и в резултат вероятно на тази случайност да се озове на пътя на шрапнел, който отнася по-голямата част от лицето му, вкл. цялата долна челюст. Преживеният ужас ще роди странни взаимоотношения между двамата и ще събере пътищата им в следвоенните месеци.

На пръв поглед далеч по-благодарна е съдбата към друг техен познайник – злобния и безскрупулен лейтенант д‘Олне Прадел – същият, който дава началния сигнал за злополучната атака, превърнала Едуар в гротеска, а Албер в душевно съсипан и безпътен ветеран. След войната той ще се заеме със сложната държавна поръчка по препогребването на падналите за родината войници с всички съпътстващи дейности и благини на държавните поръчки. И ще се ожени за – каква ирония – сестрата на едва оцелелия Едуар.

В уморената и съсипана от войната Франция тези два полюса, крайно различни един от друг и водени от крайно противоположни цели, ще се възползват от новите реалности, за да завъртят грандиозни шашми. Прадел потъпква всякакви морални съображения, докато изцежда франковете на държавата, пълнейки ковчези с пръст, разменяйки безцеремонно имената на погребаните и разчитайки изцяло на дебела плетеница от връзки и политически чадъри, които да го предпазят. В същото време Албер и Едуар ще измислят дръзка – какво говоря – направо грандиозна схема за бързо забогатяване, като разпратят по кметствата каталози за несъществуващи войнишки паметници. Мозъкът зад този твърде неморален замисъл, естествено, е Едуар – може би най-силният и със сигурност най-колоритният персонаж в целия роман. Завърнал се от света на мъртвите, под постоянното въздействие на морфина, изправен пред напълно отчайващата перспектива на живот без лице, живот като ходещ труп, Едуар е открил смисъл в съвършената измама.

„Не за пари бе измислил тази далавера, а за да изживее еуфорията, сладострастието на една нечувана провокация. Този човек без лице показваше на света гигантски среден пръст и това пораждаше у него безумно щастие, помагаше му да се свърже с това, което винаги е бил и което замалко да изгуби“.

Е, ще се заблудите, ако останете с впечатление, че книгата очарова само благодарение на крайно необичайния си сюжет. На фона на това пъстро платно от нечестни машинации, Льометр мацва с четката на майстор-художник невероятни алегории и вплита нишки, които ще ви накарат да цвилите от удоволствие. Понякога буквално, тъй като една глава на кон шества из страниците на романа по абсурден начин почти до самия му край.

Истинско пиршество за читателя е и психеделичният елемент с безбройните маски от хартия, които Едуар си слага всеки ден. Човекът без лице и пъстрите му маски, безбройните му лица. И едно момиченце, което ги изработва за него от хартия и читателят не разбира за него нищо друго освен името му – но тя е там до края, почти безмълвна и все пак толкова оригинално вписваща се.

Бащата на Едуар е друг много силен образ, чиято многозначност придобива истински завършек в самия край на книгата, затваряйки мащабния кръг на авторовата идея по почти библейски начин. Иска ми се да ви разкажа и за него – за богаташа, живеещ в свят на акули и разтърсен с огромно закъснение от мнимата смърт на единствения си син… Но ще ви оставя да се насладите сами на своето откривателство страница след страница с този необикновен роман. Не се оставяйте морбидните оттенъци и погребалната тема да ви стреснат – има много повече от това, а да го откриеш е неповторимо изживяване.

Георги

Categories: Военни, трилър, художествена | 3 коментара

„Кутия за птици“ – не поглеждай навън!

Прибрах се от тазгодишното издание на Пролетния панаир на книгата в НДК с три пълни торби с книги, всяка от които едва ли не крещеше: „Започни с мен, започни с мен!“. Уви, по-трудното решение от това да знаеш кога да СПРЕШ с покупките на книги, е решението с коя да започнеш. И докато навън гръмотевични бури и тежка облачност създаваха усещане за нещо апокалиптично, решението дойде само…

„Кутия за птици“ на Джош Малерман определено се превърна в книжно явление за четящите у нас тази пролет, благодарение на ентусиазма на Христо Блажев, провокирал необичайно голям интерес към заглавието във фейсбук групата „Какво четеш“. Следвайки горещите му препоръки, четящите бързо започнаха да пускат в групата и свои снимки с книгата, засилвайки любопитството на останалите. Но ако гледаме на книгата и като на комерсиален продукт, не само word of mouth допринесе за пазарния й успех. Жестоката корица, дело на Живко Петров, без съмнение е друга съществена причина, накланяща везните към покупка за ценителите на естетически красивите книжни тела. Чест прави на Deja Book, че не са допуснали никакъв компромис именно с корицата – този така важен, а същевременно толкова често неглижиран от издателите елемент.

И все пак, и все пак… стига предисловия! Нека видим какво се крие зад хубавата корица и добрия маркетинг на „Кутия за птици“.

Kutia za pticiЛюбимата ми тема – светът такъв, какъвто го познаваме, е свършил злощастно. Необичайно явление, започнало като спорадични появи тук-там, бързо е опустошило градовете. Необяснимо „полудяване“ кара хората да се нахвърлят един върху друг озверели, но преди всичко да нараняват себе си по чудовищен начин. Адски самоубийства заливат Америка, а причината е в нещо… или в някой… Нещо, което жертвата е видяла в мига, преди да полудее. Същества, които човешката психика се оказва твърде крехка, за да възприеме. И просто се чупи в себеунищожителен порив.

В опит да спасят себе си, оцелелите се отказват доброволно от зрението си. Покриват очите си с превръзки, укриват се в къщи, залостени с дъски, с покрити с одеала прозорци. В една такава къща е и Малори – млада жена в началните месеци на своята бременност. Затворена с още шепа оцелели, тя ще се приучи да живее в тъмнина и изолация, в непрестанен страх да погледне навън, в ужас от бъдещето на собственото й дете. В къщата е и Том – човекът с най-силна воля да намери решение, да сплоти останалите и да ги води. Скоро идва и Олимпия, тя също е бременна и на двете жени предстои да изживеят съдбовни моменти до раждането на децата им.

Малерман насича повествованието с постоянно редуване на сегашен и минал момент. В настоящето са Малори и двете деца, и тримата с превръзки на очите, в лодка, която трябва да ги преведе по опасен път към някакво мъгливо спасение. В миналото е къщата и нейните обитатели. Драмата на доброволната изолация, която ще обтегне отношенията между хората в опъната струна, готова да иззвънти с непредвидими последствия. Колко дълго може да съществува затворена група от хора, изправена пред подобно изпитание, преди нещо да прекърши баланса? На какво е способен човек, който не може да погледне навън? Ще успее ли Малори да стигне до спасителния бряг и… няма ли да се наложи все пак да отвори очи? „В новия свят няма нищо по-страшно от мига между решението да отвориш очи и самото отваряне на очите“.

„Кутия за птици“ е четиво, което взривява съзнанието с натегнатата атмосфера и апокалиптичните си картини. Доста клаустрофобично усещане, сякаш непрестанно ти се иска да разкопчаеш копчето на ризата си, сякаш нещо те задушава, нещо те наблюдава отнякъде. Четях по малко няколко вечери подред, а в един момент се улових, че бродя из вкъщи на загасено осветление и се опитвам да си представя какво представлява свят, в който да погледнеш навън означава смърт. Попаднах на отзиви от читатели, които определяха края като предвидим и твърде слаб за иначе дръзкото повествование. Не съм съгласен – лично за мен краят беше помитащ, логично избухване на цялото нагнетено напрежение, което не ти дава мира от самото начало на книгата.

Като за дебют, доста силна заявка на Джош Малерман, която определено ще се хареса на постапокалиптичните любители (като мен). „Кутия за птици“ постига своята цел – да провокира разсъждения за това какво ще направиш ти, ако… се случи немислимото. Една смразяваща кръвта картина далеч отвъд зоната на комфорт, в която обичайно съществуваме.

Георги

Categories: трилър, хорър | 2 коментара

Блогъри срещу зомбита в „Захранване“ на Мира Грант

В края на сезон 4 от култовия сериал „The Walking Dead“, появата на тази книга дойде като своеобразна утеха. Тъкмо си мислех какво ще правя без любимия сюжет за зомби апокалипсис и в този момент изд. „Инфо ДАР“ решиха въпроса по най-безболезнения начин.

feed„Захранване“ на Мира Грант се вписва идеално в толкова нашумялата напоследък тема за постапокалиптичния свят, в който мъртвите се събуждат, търсейки жива плът. Зомби сюжетът, както и фактът, че главните герои в романа са блогъри, сериозно наклониха везните в полза на избора ми да прочета от кора до кора книгата.

Как така блогъри ли? Годината е 2039. Светът се е променил драстично след като вирусът Келис-Амбърлий покосява планетата, карайки мъртвите да забродят отново.  Кой, #КОЙ си мислите, че е най-популярният и надежден източник на информация в тези условия? Блогърите. Ами да! Във време, в което мерките за сигурност са драконовски, хората се придвижват в бронирани автомобили (ако въобще се придвижват някъде) и обитават жилища, в които можеш да припариш само ако си дал отрицателна кръвна проба още на входа, все някой трябва да поеме тежката и отговорна задача да съобщава какво се случва наоколо.

Именно това е работата на Джорджия и Шон – брат и сестра, собственици на един от най-популярните новинарски блога в Америка. Помага им Бъфи, която е в час с техническото оборудване и осигурява на екипа необходимата обезпеченост откъм камери, сървъри и интернет връзка. Работата е опасна, но рейтингите са по-важни и тримата са постоянно на път в търсене на нещо, което може да им осигури още повече проценти.

Такова нещо се появява, когато младежите са избрани да отразяват кампанията на президентския кандидат сенатор Раймън. Светът може да е станал бойно поле с кръвожадни зомбита, но това не е променило много методите на политическите борби – предстои им да попаднат в мръсна (хайде, нека сме честни – и доста предвидима) кампания, в която ще се объркат доста неща, ще загинат хора, ще се качат рейтинги и ще паднат маски. В общи линии, трилър със зомби апокалипсис за пейзаж.

В интерес на истината, в началото не обърнах много внимание на етикета „Бестселър на New York Times“. Обикновено избягвам заглавията с подобно клеймо, но тук нагазих смело. Очаквано, сюжетът не е от най-оригиналните, въпреки че детайлното описание на вируса и въздействието му върху човека заслужиха адмирациите ми. Момичето (като погледнах задната корица, разбрах, че авторката е розовобузеста американка с интереси към филми на ужасите и вирусология) е положило всички усилия да опише в детайли света след апокалипсиса, неглижирайки до голяма степен други важни фактори. Няма да се затрудните да „разгадаете“ веднага кой е лошият герой, нито пък ще сте достатъчно наивини, за да не очаквате, че ще се лее кръв и ще умрат хора. Книгата всъщност е доста приятна, макар и да й липсва оригиналност, а очевидният култ на Мира Грант към блогърите и блоговете ме караше да се усмихвам на моменти. Не липсват и някои попадения, като цялостното усещане за страх, пропило американското общество в света от бъдещето – страх, който хората доброволно приемат, намирайки упование във въоръжаване и барикадиране зад дебелите зидове на крепостите си.

Е, тук е моментът и да спомена, че книгата е част от трилогия, макар от това да не страда завършеността на „Захранване“. По всичко личи, че с (някои от) героите ще се сблъскаме отново, докато зловещият вирус Келис-Амбърлий витае във въздуха около нас.

Георги

Categories: Антиутопия, Научнофантастични, трилър, хорър | има 1 коментар

Ханибал Лектър: Няма измъкване от тази зловеща паяжина

Отдавна не ми се беше случвало да прочета книга от над 400 страници за два дни. Завърших я късно вечерта в неделя – с очи като палачинки, след като цял ден не можах да се отделя от нея. Изморен, трескав, проникнат до последната мозъчна гънка от чудовищното зрелище на „Ханибал“!

HannibalКато казвам зрелище, имам предвид точно това. Макар да борави с писано слово, Томас Харис изгражда такива живи картини в съзнанието на читателя, че надминава по ефект дори съвременна триизмерна кинопрожекция. Детайлите са толкова много, героите са изумително пълнокръвни („пълнокръвни“ може би не е най-подходящата дума за част от тях с оглед на съдбата им в романа), че можеш да ги видиш, усетиш в стаята, почти докоснеш…

Да… Ханибал Лектър. Същият, който проникна в най-съкровените тайни на агента от ФБР Кларис Старлинг в „Мълчанието на агнетата“. Същият, който водеше невъзможна кореспонденция с ужасяващия Червен дракон в едноименния роман… Д-р Лектър е на свобода от седем години и живее нов живот, необезпокояван от никого в града, който винаги е бил негово вдъхновение – Флоренция. След като си осигурява внезапното „изчезване“ на предшественика си, Лектър става куратор и прекарва дните си в изучаване на средновековно изкуство в двореца „Капони“. Само че някои хора са по петите му прекалено дълго време…

Един от тези хора е човешката отломка Мейсън – богат садист, единствената оцеляла жертва на д-р Лектър. По време на техен „сеанс“ психиатърът пуска кучета, които изяждат лицето на разюздания богаташ, след което му счупва врата. На командно дишане и напълно парализиран, с оголени лицеви кости, Мейсън остава жив с една едничка фикс идея – да намери виновника за съдбата си и да му отмъсти жестоко. В семейното си имение с помощта на верни слуги е приготвил своята машина на ужаса – генетично модифицарна порода прасета, полудиви чудовища, обучени да ядат човешко месо. Всичко трябва да е изпипано, Ханибал трябва да бъде изяден, а изяждането му – заснето от професионален екип, така че Мейсън да му се радва всеки път, когато пожелае. Докато пийва своето мартини, приготвено с детски сълзи…

В сложната схема по издирването богатият свиневъд е замесил и свои хора от ФБР, сардински главорези, а така също и италианското ченге от древната фамилия Паци. Името на последния е доста популярно във Флоренция – преди векове някои от предците му намират зрелищния си край именно тук, край двореца „Капони“. Ханибал Лектър няма търпение да завърти махалото на историята отново с цялата изобретателност на гениалния си интелект.

Агент Старлинг поема по следите на Лектър, изграждайки парче по парче истинска карта на неговите вкусове, навици, любими питиета, храни… Под въпрос е цялата й кариера, а задниците във ФБР са прекалено много, за да се пребори с всички. Те знаят, тя също, че е единственият жив човек, към когото издирваният психиатър е проявил такъв… особен интерес. И ще се възползва от това, за да го намери.

Заплита се шеметна история, изпълнена със зловещи картини, потресаващи кошмари и спиращи дъха моменти. Същевременно ерудицията на автора ще ви поднесе щедри дози средновековно изкуство, класическа музика, Марк Аврелий; ще възпита у вас вкус към изисканата храна, старинните прибори, естетиката в храненето… Това може да звучи и крайно налудничаво, когато осъзнаеш, че става въпрос за канибал, но всъщност е невероятно силно! Именно на тази надминаваща въображението смес от ужас, изтънченост, ерудиция и вкус поредицата за Ханибал Лектър дължи своя световен успех. И напълно заслужено!

Финалът… Е, признавам, финалът ме изненада доста. Харис е избрал изненадващо мейнстрийм завършек на иначе шокиращия си роман, но като се замисля, вероятно всичко друго би ме огорчило.

Историите за Лектър не са обикновени книги – това е паяжина за съзнанието, от която няма измъкване до последната страница!! Ще се уверите, само ако разгърнете страниците. Направите ли го, ужасът няма да ви остави на мира. До края!

Публикувано от Георги

Categories: Криминални, трилър, хорър | Вашият коментар

„Мълчанието на агнетата“ – шедьовърът на Томас Харис

Шапки долу пред триумфа на един гений! Шапки долу пред Томас Харис и вледеняващия му роман „Мълчанието на агнетата“! Написан преди 25 години и издаден на български език 4 години по-късно, днес той е отново на пазара, в чисто новото издание на „Колибри“. Повече от отличен повод да си припомним мрачния, но същевременно толкова пленителен образ на Ханибал Лектър.

Професорът по психиатрия вече 8 години е в затвора, при невиждани мерки за сигурност. Да се доближиш до него е огромен риск, който малко хора си позволяват. Когато килията му трябва да бъде почистена, връзват Лектър с усмирителна риза, брезент и маска за хокей на лицето. Има защо, след като преди време е отхапал половината лице на медицинската сестра.

1421618_10153490987415651_933605217_nНавън обаче ФБР е в ужас от нов масов убиец. Наричат го Бъфало Бил и са твърде далеч от залаяването му. На практика не знаят нищо за него, освен че убива едри млади момичета, след което ги одира. Джак Крофорд, началник на отдела по поведенческа психология към ФБР, се решава на нетрадиционен ход – изпраща младата стажантка Кларис Старлинг в леговището на звяра, безрадостната килия на Ханибал Лектър, за да се опита да изкопчи от опитния познавач на болната психика някакви жокери в хода на разследването.

Професорът се оказва учудващо сговорчив. Но той също има своите условия – информация от него срещу информация за самата Кларис. Лектър изпитва удоволствие да се рови в съзнанието на събеседника си, да намира най-мрачните и дълбоко скрити тайни в него и да ги използва за забавление. В същото време играта на котка и мишка с Бъфало Бил загрубява, когато убиецът отвлича поредната си жертва – този път тя е дъщеря на сенатор и трябва да се бърза…

Книгата не позволява нито миг спокойствие, нито едно разсейване. Действието се развива с такава дълбочина, че не усещаш как си потънал изцяло в шеметното психологическо преследване на един зловещ убиец. Над всичко обаче се извисява магнетичният образ на Ханибал Лектър. Ето един любим цитат:

„Сенатор Мартин и Ханибъл Лектър се изгледаха преценяващо – тя изключително интелигентна, а той неизмерим с никое понятие, известно на човека“.

Не си мислете, че ще може да се измъкнете от тази книга. Тя ще ви погълне, а ако дори за малко я оставите настрана, няма да ви даде спокойствие, докато не отгърнете последната й страница. Докато писъците на агнетата не престанат. Шедьовър!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Колибри“.

Categories: Криминални, трилър, хорър | 4 коментара

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: