Фентъзи

„Скандинавска митология“ с Нийл Геймън

Интересът към митологията на Севера в съвременната култура е огромен и нестихващ. Извор на вдъхновение за какво ли не. Спомнете си войнствените текстове на американските хеви метъл легенди Manowar или цяла армия от скандинавски метъл банди, кръстени на някое митологично създание (предимно от тъмната страна). Гении като Дж. Р. Р. Толкин черпят огромно вдъхновение в творчеството си от сюжетите и героите на тези северни саги, достигнали до нас едва частично, благодарение на няколко записани текста, оцелели във вековете.

За мен любопитството към митологията на Севера води началото си от тийнейджърските години, когато текстовете на любимите песни по естествен начин насочваха вниманието ми към извора. Той продължи за малко и в университета, когато се промъквах тайно на лекциите в специалност „Скандинавистика“, за да науча нещо повече. Този интерес обаче така и не стана нищо системно, не прерасна в задълбочено познание за необятния свят на Асгард и Валхала, за боговете и великаните, вкопчени във вечна борба. Ето защо, появата на „Скандинавска митология“ на Нийл Геймън дойде като точно онова, от което имах нужда. „Сиела“ бяха достатъчно бързи да издадат книгата на български език, Живко Петров пак е сътворил впечатляваща корица, сега вече мога да наваксам пропуснатото!

Запитвали ли сте се защо интересът към скандинавските митове е толкова голям? Защо не са китайските, арабските, индийските? Защо Валхала е извор на вдъхновение за всички онези метъл банди от Швеция и Норвегия, а не например Витлеем? Геймън дава категоричен отговор на този въпрос. Защото са страшно забавни! Шайка мошеници – това са боговете на Асгард. Тук няма да откриете нравоучителни истории и дълбока поука. На боговете, както ще видите, нищо човешко не им е чуждо. Те ламтят за богатства и дрънкулки, обичат да си погаждат номера и често си служат с измама, за да постигнат целите си или да се отметнат от дадената дума.

Момент… току-що нарекох Один и боговете на Асгард „шайка мошеници“!  Трябва да си дяволски добър разказвач, за да постигнеш такова внушение, когато си служиш с толкова сложна и заплетена материя, каквато е митологията на Севера. И тук аплодисментите са за Геймън, който действително е сътворил страшно увлекателна книга. Казвам го като човек, който я грабна на обяд и не я остави, докато всичките 250 страници не бяха прочетени. Наведнъж. Признавам, на моменти ще се оплетете в многообразието от имена, които ви засипват на всяка страница, но какво да правиш, когато освен богове, хора, чудовища и великани, в този налудничав свят имена си имат дървета, пояси, чайници, игли и всякакви други не толкова одушевени предмети. При това какви имена! Гинунгагап. Гулинбурсти. Гялархорн. Не, не ми е развалена клавиатурата. По-скоро ще си прегризете езика, докато се опитвате да произнесете повечето. А самите истории… О, те са просто забележителни! Изключителна е фантазията на северните народи, способна да пресъздаде такива сюжети. Да им се чуди човек! В основата на всичко са Один, Тор и Локи, измежду които, разбира се, най-големият мошеник е Локи. Кръвният брат на Один е най-хитрият измежду боговете, вечно замисля някаква глупост и заформи ли се нещо неприятно, в основата му винаги е той. Ще разберете как се появява прочутият чук на Тор, как Один губи окото си, ще научите повече за дървото на живота Игдрасил и за змията на Мидгард, ще разберете как северните народи си представят края на света, Рагнарьок. Истинско великолепие, което няма да ви остави да мигнете, преди да изгълтате цялата книга!

До момента не бях чел нищо на Геймън и този първи досег беше направо еуфоричен. Вероятно е заради благодатната тема, но не само. Добрият разказвач прави всяка страница удоволствие. Ще потърся и други негови неща след тази книга.

Публикувано от Георги

Categories: Приключенски, Скандинавска, Фентъзи | Вашият коментар

„Писма от Дядо Коледа“ на Дж. Р. Р. Толкин

Светът познава Дж. Р. Р. Толкин преди всичко като автор на величествения епос „Властелинът на пръстените“, на „Хобит“ и на преданията от Средната земя. Далеч по-малко са онези, които са наясно с неговия гений като лингвист, познавач на староисландски и създател на няколко езика. А още по-малко пък са читателите, докоснали се до интимния свят на Толкин, в семейното му гнездо, където – освен строг и консервативен съпруг, виждаме любящ баща и неуморен разказвач на истории. Част от тези истории професорът пише под формата на писма от името на Дядо Коледа.

 pisma-ot-diado-koleda„Всяка Коледа, обикновено в последния момент, Толкин описвал най-новите събития на Северния полюс с треперливия почерк на Дядо Коледа, подобните на руни букви на Полярния мечок или равното писмо на Илберет. После добавял рисунки, написвал адреса на плика (като слагал печати от рода на „Чрез куриер гном. Спешно!“ и рисувал и изрязвал изключително реалистични марки от Северния полюс“, пише неговият биограф Хъмфри Карпентър.

И ето че този декември на българския книжен пазар се появиха в прекрасно издание „Писма от Дядо Коледа“. Разлиствам ги и си мисля – не знам какъв труд кипи на Северния полюс в дните преди Коледа, но едно е сигурно – в офиса на „Колибри“ като в работилничката на добрия старец са изпипали истинско книжно бижу. Твърди корици, гланцирани страници и преди всичко оригиналните илюстрации на Толкин, както и фотокопия на самите писма. Книгата е истинско пиршество за очите и умовете на читателя!

Писмата на Толкин… така де, на Дядо Коледа, ни показват един любящ баща с невероятна фантазия и усърдие в целта си да създаде максимално автентична представа за добрия Николас на децата си. Написани с характерен почерк и изпъстрени с коментарите на Полярния мечок (винаги с купища грешки) или личния му секретар Илберет, тези писма трогват с разнообразието от причудливи истории и голямото внимание и време, което авторът е посветил на тях. Самите истории се въртят преди всичко около пакостите на Полярния мечок, който обикновено чупи по невнимание я нещо ценно, я самия Северен полюс, или пък заспива във ваната и наводнява цялата къща. Често има и драматични нападения от гоблини, които винаги биват отблъснати (отново с активното участие на Полярния мечок). Понякога си личи, че затрупаният с работа професор е намерил време за писмата в последния момент и се извинява, че не е успял да напише по-дълго писмо или да нарисува повече илюстрации. Но лесно можем да си представим какво впечатление са предизвиквали тези необичайни писма у децата, които на свой ред пишели до Дядо Коледа писма и поръчки за подаръци.

tolkien-02

Толкин пише своите писма от Дядо Коледа чак до 1943 г., когато едно по едно децата вече са излезли от възрастта, в която Коледа означава трепетно очакване на добрия старец. И макар в тях да няма нищо от фантастичния свят на Средната земя и по-късните произведения на оксфордския професор, досегът с тях обогатява още повече образа на този невероятен литературен гений. Прекрасно четиво за Коледа!

Публикувано от Георги

Categories: Детски, Коледа, Фентъзи | има 1 коментар

В удивителния свят на Дж. Р. Р. Толкин

Отдавна не бях чел биография, която да ми хареса толкова много. А трябва да призная, че изпитвах известни съмнения. Цял рафт от библиотеката ми е пълен с биографии на рок звезди, а за тях обикновено има доста какво да се каже. Но английски писател, отдаден на лингвистиката и известен с консерватизма си, пък бил той и Дж. Р. Р. Толкин… да, изпитвах смесени чувства. Казвам смесени, защото Толкин ми е голяма слабост и това бе достатъчна причина да грабна книгата с любопитство, но пък и с леки притеснения дали все пак няма да зацикля в безсмислени факти и хронология, изредени в енциклопедичен стил. Предишният ми опит с „Tolkien and the Great war“ на Джон Гарт така си и остана, без да успея да дочета книгата. Дали нямаше да се случи нещо подобно?

TolkienЕ, „Дж. Р. Р. Толкин. Биография“ на Хъмфри Карпентър определено е една от най-забележителните книги, които могат да бъдат написани за писател (ще прочетете нещо подобно като цитат от „Таймс“ на корицата – не го копирам, лично мнение е). Без да ми доскучее нито за миг, тя ми разкри изумителния талант  не само на автора на „Хобит“ и „Властелинът на пръстените“, но и на изключителния лингвист, оксфордски професор, сладкодумен разказвач, създател на светове и езици, съпруг и баща Джон Роналд Толкин. И ако си мислите, че тези роли са несъчетаеми в един образ, значи много грешите.

Карпентър проследява живота на Толкин без да робува на строга хронология, без да изрежда безсмислени години  и житейски събития, само за да ги регистрира. Свършил е страшно много изследователска работа, заровен в богатия архив на писателя, в писмата му и свидетелствата на неговите близки. Резултатът е повече от чудесен – историята е жива, увлекателна и изпълнена с любопитни факти и детайли от ежедневието и навиците на тази забележителна личност. Има дори описание на един примерен ден на професора – авторово решение, което още повече скъсява дистанцията между читателя и личността на Толкин и неусетно се потапяш в на пръв поглед еднообразния, но толкова вдъхновяващ свят на един истински гений.

Карпентър непрестанно прави уговорката, че на днешните читатели вероятно този живот би се сторил скучен. Сериозно? За мен това пък е пример за съществуване, изпълнено със смисъл. Докато четях какви са били заниманията на Толкин около 30-та му година и неволно сравнявах със своите собствени (хеле пък с тези на повечето ми връстници!), ме налегнаха мрачни размисли за нашето поколение. И макар дълбоко да се съмнявам, че измислянето на езици и азбуки, рецитирането на поеми на староисландски и сладките раздумки в кръчмата, посветени на анализи на литературни творби (писани от участниците в дискусиите) са били обичайно занимание на средностатистическия англичанин през 30-те години на ХХ век, то липсата на каквато и да била интелектуалност в ежедневните занимания на днешните млади хора изглежда обезкуражаваща.

От книгата на Карпентър научих много, наистина много за Толкин, във всичките му нюанси. За безкрайната му любов и любопитство към богатството на езиците, за непрестанното му желание да измисля и създава нови, за навиците му и за дребните неща, които го правят толкова обаятелен. Първоначалното неглижиране на творчеството си, писането почти за разнообразие на „Хобит“, а после дългите часове, посветени на усърдно и задълбочено отговаряне на писмата, пристигащи от почитатели… Силната връзка, която създава с децата си и най-вече с малкия Кристофър, и превъплъщенията на бащата в Дядо Коледа всяка година, изиграни като внимателно подготвена и автентична сценка… скептицизма на Толкин към доста неща в заобикалящия го свят, включително демокрацията и урбанизацията. Интересен цитат, запазен в едно от многото му писма, гласи:

„Аз не съм „демократ“, ако ще и да е само защото „смирението“ и равенството са духовни принципи, покварени от опита да бъдат механизирани и шаблонизирани, и в резултат на това добиваме не всеобща смиреност и скромност, а всеобщо величие и гордост, докато някой орк не се докопа до всевластен пръстен – и тогава получаваме единствено робство“.

Доста актуално и днес, не мислите ли?

Колкото до „Властелинът на пръстените“, детайлите покрай написването и издаването му изглежда са цял епос сам по себе си. 17 години отнема на Толкин създаването на сагата за Средната земя. Безкрайни корекции, забавяния, спорове с издатели… Но както пише самият той:

„Такава история не изниква от листата на дърветата, които тепърва ще видиш, нито се пише със средствата на ботаниката и почвознанието; не, тя расте като семе в мрака от гнилата шума на ума: от всичко чуто и видяно, и прочетено, което отдавна е забравено и е потънало в дълбините“.

Безкрайно любопитно бе откритието, че Толкин не смята историите за Средната земя и цялата собствена митология за „измислици“, а по-скоро за версии на действителността. „Единствено чрез митотворчество, единствено ставайки „под-творец“ и измисляйки истории, Човекът би могъл да се стреми към състоянието на съвършенство, което е познавал преди Грехопадението“.

Биографията на Толкин, освен в литературно съкровище, се превърна за мен и в истинско вдъхновение, подейства ми мотивиращо и ме накара да се замисля за собствения си живот. За това как уплътнявам времето си, на какво посвещавам дните си, какви са ценностите ми и какво правя със себе си. А да видя създателя на любимата си книга като обикновен човек, зает с писане на писма или с преместване в поредния си нов дом, бе наистина интересно преживяване. Карпентър е изключителен разказвач и всяка страница е живото доказателство за това. Благодарение на уменията му пред очите на читателя грейва един забележителен образ на Толкин – с вечната си лула, цветна жилетка, неясна дикция, но разпален ум и въображение, което надминава всичко познато.

Публикувано от Георги

 

Categories: Биография, Фентъзи | Вашият коментар

Дива вещица (11+)

DiwaWeshticaИ така, Йоана ми показва обозначението „11+“ и ме пита: „Сигурна ли си?“. Усмихва ми се и в очите ѝ чета забавление от факта, че на дърти години обичам да чета литература за тинейджъри. „Сигурна съм“ – не мога скрия и своята усмивка, когато поемам  книгата. „Все пак и аз съм 11+!“. Колко точно плюс обаче, ще си премълча. Оправдавам се с по-младата ни аудитория, ако не с техните родители, но истината е, че имам абсолютно доверие в избора на ЕМАС за качествена детска литература, а пък и вярвам, че хубавата книга е хубава, независимо за кого е писана. Същото важи и за нескопосаните литературни опити, но сега не става въпрос за такъв.

Дива вещица“ на Лене Кобербьол е фентъзи за деца, от което на моменти могат да ви настръхнат косите. Лене е „най-издаваната съвременна детска авторка в Дания“ и имате на разположение 444 страници, за да разберете защо. Освен, че е страхотен разказвач, чиито думи бързо образуват интересни изречения, които пък от своя страна рисуват красива и загадъчна картина, тя също така  не обуздава въображението си по никакъв начин и превръща героите си в приятели, с чиято съдба се чувстваш съпричастен.

Въпросната дива вещица е момиченце на име Клара. След неравностоен двубой с едър черен котарак, животът на момичето се обръща на 180 градуса, когато тя попада в свят на магия и мистицизъм. Всичко за нея е ново и различно, но въпреки това в магическия свят до голяма степен важат и законите на обикновения, сив делник, към който Клара често се завръща.

Когато майка ѝ разбира, че котешкото одраскване е превърнало малкото ѝ детенце в човешко същество с магически способности, тя се обръща за помощ към сестра си, също дива вещица. Сигурно вече се питате защо точно „дива“. В магическия свят на Кобербьол, за разлика от този на Роулинг, магьосниците не боравят с вълшебни пръчки, а със силата на своя ум, характер и чрез общуване с дивата природа. Всъщност най-вече това. Именно поради тази причина Клара има свой спътник – черният котарак, който я защитава от нейните неприятели. Те не са много, всъщност е само една определена вещица, която е нарушила всички закони, за да може да се сдобие с бленуваните крила и да дари свобода на сила, по-могъща от нейната собствена.

В книгата има текстове, разказващи за насилие (физическо и вербално), но преди да решите, че това е достатъчна причина да не давате на детето си такава литература, имам да споделя две неща:
Първо, децата възприемат света по-различно от нас възрастните. Спомнете си как вие сте реагирали на приказките в детството ви, как сте хващали червеи и гущери за опашките, как смъртта все още е нямала свой облик и заради това не ви е плашела. Това, че с напредването на годините преставаме да бъдем толкова безстрашни и уверени в себе си (факт!), не означава, че трябва да страдаме от излишна предпазливост.
Второ, литературата е страхотен учител. Понякога един автор, който умело е създал своята история – със съответните поуки – може да свърши доста по-добра работа във възпитанието на едно дете, отколкото собственият му родител. Което ме подсеща – давайте на децата си повече книги, отколкото таблети, защото така времето, което си „крадете“ с тази хитрина, ще е далеч по-полезно оползотворено.

Приятно четене на малки и големи,
Девора

Categories: Детски, Роман, Фентъзи, тийн | Вашият коментар

Фантастични животни от света на Хари Потър

Fant_jiwotniВ предишна публикация ви разказах за особеностите на куидича и намерих повод отново да се завърна към историята на една от любимите си книги, благодарение на новите издания-допълнения към поредицата „Хари Потър“. Беше интересно и забавно да се чете за магическия спорт, но още по-вълнуващо е четивото „Фантастични животни и къде да ги намерим“ на Хют Скамадър (да се чете Дж. К. Роулинг). Не знам защо авторката е решила, че повечето фантастични същества обичат да похапват хора, но пък и за секунда няма да се усъмните в достоверността на написаното. Роулинг отново твори с лекота и увереност, с която всеки от нас би описал нещо, случило се наистина, само където при нея става въпрос за магически твари и всевъзможни животни, плод на собственото ѝ въображение.

И така, книгата започва с уточнение ‘Що е това животно?‘. Както може би знаете, в света, в който живее Хари, повечето същества могат да се похвалят с интелект и силна воля, затова класифицирането им отнема на магьосниците доста време и енергия. Кентаврите например не искат да имат нищо общо с никого, още по-малко с някакви си класификации.

Голямо внимание се отделя на проблема с мъгълите (обикновените хора): те при никакви обстоятелства не трябва да се срещат с или да виждат магически същества. Множество заклинания пазят фантастичните животни само за очите на магьосниците, но понякога се случва някой и друг пропуск. Именно заради това се носят легенди за чудовището от Лох Нес, което всъщност е опасно ‘келпи’, а приказките за дракони са сред любимите на малките деца, които дори не подозират, че из земното кълбо има истински разноцветни и не особено безопасни живи такива.

Министерството на магията е класифицирало всички видове според степента, в която са склонни да проявяват агресия, като едно хиксче (Х) получават най-миролюбивите, а пет хиксчета (ХХХХХ) – най-опасните. Разбира се, Уизли не е пропуснал да надраска и собствените си коментари по темата, а на последната страница двамата приятели са използвали хартията на ценното четиво, за да играят на бесеница.

Всички животни са представени по азбучен ред и са описани като външен вид, поведение и история. Сигурна съм, че като прочетете книгата, ще ви се прииска отново да изгледате филма и да разпознаете всяко едно от съществата, с които Хари и дружина се сблъскват.

Нещо важно за тази книга, както и за „Куидичът през вековете“, е , че част от печалбата от продажба отива за фонда на Comic Relief. Това ще рече, че ‘левчета и галеони’ ще бъдат използвани за нещо добро, най-вероятно за оказване на помощ на хора, живеещи в тежки условия по света. Това, за разлика от всички описани фантастични животни, си е нещо съвсем реално, но дори да не сте водени от най-алтруистични подбуди в избора си, пак си заслужава да задълбочите познанията си за този фантастичен и омагьосващ свят.

Девора

Categories: Детски, Фентъзи, тийн | има 1 коментар

Леденият дракон – кръщение в магическия свят на Дж. Р. Р. Мартин

drakonМинавам покрай жена, която пълни купичка с вода за бездомно коте, криещо се в сенките на мазе в панелен блок. Една прозаична реалност, която с малко или повече въображение би могла да придобие фантастични измерения. „А какво, ако си гледахме дракони?“, мисля си аз, и се отправям на едно вътрешно пътешествие, където вместо космати любимци, се радваме на малки дракончета с особени характери. Съвсем не малки са драконите в книгата на Джордж Р.Р. Мартин обаче, който разказва за Адара и свят, в който тези митични същества са част от живота на хората. 

„Леденият дракон“ е моето кръщение в магическия сват на Мартин и си давам сметка, че един дългогодишен фен на „Песен за огън и лед“ ще може да ви представи много повече подробности и би направил доста любопитни връзки с другите книги. Хубава новина е, че книгата, която е подходяща както за верни почитатели, така и като четиво за по-малките, ме спечели и ще е първата от много. Историята е за малко момиче – Адара – което живее с баща си, брат си и сестра си във времена на война. Адара е затоврена в своя вътрешен свят, което Мартин предава чрез нейната студена натура, неспособна да бъде стоплена от вниманието и любовта на другите. Един ден Адара среща Ледения дракон, който всъщност е отражение на собствената ѝ душевност. Историята се определя като „сказание… за съзряването на едно много специално момиче“ и това ще стане ясно на читателите, но ако не искаме да задълбаваме в тълкувания, а да се придържаме буквално към света, изграден от Мартин, то сюжетът представя един тежък момент от живота на семейството на Адара, в който войната носи загуби, но и пробуждане.

Най-хубавото в изданието са илюстрациите на Луис Ройо, които даряват на книгата това, което не е достигнало, за да се предаде цялата магия с думи. Загадъчни, детайлни и реалистични – те са главният фактор за това да прелиствате книгата отново и отново.

Любопитно за читателите ще бъде също и как авторът изгражда взаимоотношенията между героите: между братя, баща и деца, но най-вече – между хора и дракони. Колкото Адара е близка с нейния леден дракон, толкова чичо ѝ сякаш също се е слял в едно с неговия боен другар с огнен дъх. В книга с малко страници са събрани много послания и се надявам, че ще ви е приятно да откриете всяко едно от тях сами за себе си. За да не развалям удоволствието, ще спра сега, а скоро може би ще ви срещна и с други герои на Джордж Р.Р. Мартин!

Девора

Categories: Детски, Фентъзи, художествена | Вашият коментар

Нов поглед към Толкин в „Легенда за Сигурд и Гудрун“

Доста седмици преди официално да излезе на пазара, издателство „Сиела“ разпалиха въображението на верните толкинисти с анонса на неиздаван досега на български език негов труд, озаглавен „Легенда за Сигурд и Гудрун“. Стилната корица, която обиколи интернет пространството, обещаваше да срещне читателите с нещо доста по-различно от „Властелинът на пръстените“ или „Хобит“, а интервюто с преводача Асен Игов повдигна завесата над един непознат до момента Толкин.

Tolkien Sigurd and GudrunДействително, „Легенда за Сигурд и Гудрун“ ни среща не толкова с автора на прочутия епос за Единствения пръстен и Средната земя, колкото с лингвиста, професора по англосаксонски и старонорвежки в Оксфорд и познавач на скандинавската митология Дж. Р. Р. Толкин. Десетилетия след смъртта му неговият син Кристофър Толкин намира в архива му неизвестните до този момент две поеми, вдъхновени от културното наследство на Севера – „Нова песен за вьолсунгите“ и „Нова песен за Гудрун“. В настоящето двуезично издание са публикувани без редакторска намеса пълните текстове на поемата, както и подробни бележки и обяснения от Кристофър Толкин.

Поемите всъщност представляват авторска интерпретация на знаковото съчинение, върху което се базира цялата митология на Севера – „Старата Еда“. До днешни дни достигат откъслечни фрагменти от древната Еда, записана (и преписвана) някога на староисландски. И все пак поемите не са превод, нито точен опит да се възпроизведе Едата. Толкин се опитва да „обедини“, да „организира“ останалото от древните текстове, това е неговата интерпретация на едно наистина значимо и почти изгубено в някогашния му вид литературно произведение.

„Нова песен за вьолсунгите“ ни среща с героични подвизи, смърт, изпитания и предателство. Ще видим как смелият Сигурд ще пребори змея Фафнир, за да му отнеме съкровището, подтикнат от ковача Регин и въоръжен с могъщия меч Грам. Съкровището, разбира се, е прокълнато и няма да се остави бъде отнето току-така. Междувременно Сигурд среща по пътя си красивата русокоса Брюнхилд, която е орисана да се омъжи само за най-великия сред великите. Сигурд събужда Брюнхилд от омагьосания сън, но нещата не се получават по най-приказния начин. На хоризонта се появява Гудрун, която печели сърцето на храбрия воин. И както се случва и в други произведения на Толкин, предателства и интриги заплитат съдбите на главните герои и накрая всичко потъва в горест и печал. Честно казано, следенето на историята само по себе си е предизвикателство, поради огромния брой имена на герои, които ту се появяват, ту изчезват. От скръб и горест изобилства и „Нова песен за Гудрун“, където в скандинавската митология се появява и хунският владетел Атила, тук под името Атли. Като цяло закалете сърцата си, преди да пристъпите към четене на самите поеми и си спомнете основното правило от „Игра на тронове“ – не се привързвайте към никой от героите.

Познавачите на Толкин всъщност ще открият допирни точки между двете поеми и останалото творчество на професора. Турин Турамбар, от чиято ръка умира могъщият дракон Глаурунг, доста напомня на разказаната тук легенда за Сигурд и победата му над Фафнир. И все пак „Легенда за Сигурд и Гудрун“ е нещо наистина нетрадиционно.

Книгата е истинско пиршество за хардкор толкинисти, лингвисти, скандинависти и въобще хора с интереси към езиците, митологията и духа на Севера. Без съмнение ще обогати още повече образа, който имаме за този невероятен гений, какъвто е Толкин. А само като се замисля, че любимият на милиони фенове по света писател участва в Първата световна война и дори се бие при Сома, където загиват десетки хиляди войници… Трябва да благодарим на провидението за безумния му късмет да оцелее и да стане това, което става. Не си представям литературата без Средната земя и Толкин. В никакъв случай!

Categories: Приключенски, Скандинавска, Фентъзи | Вашият коментар

Последният довод на кралете

Fentyzi_3Признавам, и то без да ме заплашвате със секири, здравеняци от Севера или чудовища от Другия свят, че не съм най-големият почитател на фентъзитата. Въпреки това винаги им давам шанс и точно заради това ми отнема средно около няколко месеца да прочета една такава книга. Поради тази причина „Последният довод на кралете“ се появява чак сега в Библиотеката. За тези от вас, които още не са се запознали с трилогията на Джо Абъркромби, ще препоръчам да погледнат ревютата на първите две книги тук и тук, след което ще обобщим цялостната картинка в този пост. ;)

В третата част от трилогията авторът най-сетне разгръща целия потенциал на главните герои: този на Логън да убива, на Феро да отмъщава, на Джизал да се перчи, на Баяз да манипулира и на Глокта да изтезава. Освен това обаче най-после техните фигурки ще бъдат разместени по шахматната дъска, така че да стане ясно кой каква роля играе в големия план на Първия магус. „Последният довод на кралете“ е пълна с неочаквани обрати, което е една от най-силните ѝ страни. В общи линии никой не е нито добър, нито лош, нито предсказуем, нито ще получи това, което заслужава. Всяка втора страница е пропита от кръв на северняци, гуркули, шанки, ядачи и западняци – клането и подробното описание на военни сражения, разлагащи се трупове и какво ли още не, е щедро разпиляно по страниците на книгата. Въпреки това останах с усещането, че на автора не му стиска да направи това четиво още по-вълнуващо, като отвори портите към подземния свят и развихри въображението в тази насока. Макар че, като се замисля, това би означавало още 500 страници кланета и смешни магически оръжия, които винаги повалят противника, разбиват стени и т.н. само със силата на мисълта. Доста въпроси си останаха без отговор: как протича магията, как се насочва, как се контролира? Защо това и онова се случва. Всъщност отговорът на всички войни, пред които се изправя Съюзът, не закъснява, но е толкова незадоволителен, че е направо смехотворен – дай да разрушим всичко, за да построим нещо още по-велико. Междувременно да насъскаме всеки срещу всеки. Мъжка логика. :)

Най-най-хубавото нещо в книгата е нещастният ѝ край. Ще трябва да почетете, за да разберете какво точно се случва с героите, но чест прави на автора, че накрая всички оцелели след толкова много битки и сражение, остават зверски прецакани. Не се притеснявайте – няма да тъжите особено, защото Абъркромби се е постарал да ви убеди, че точно това си и заслужават. Единствено с едно не съм съгласна – съдбата на Уест, но след „Хари Потър“ вече знам, че най-готините герои задължително биват затрити от авторите. Това най-вероятно е някакъв опит да придават достоверност и сила на писанията си, но на мен никак не ми допада. Затова си измислям своя версия. В случая – вие също ще можете да го направите, защото макар и завършена, трилогията остава с отворен край. Все пак кралете са нищо пред магусите, така че доводите им пет пари не струват. ;)

Публикувано от Девора

Книгата бе предоставена на Библиотеката от издателство Colibiri

Categories: Фентъзи, художествена | Вашият коментар

1Q84 – книга втора

1q84_2

„Луда работа!“
Това си мисля, когато се сетя за „1Q84“, а може би и изобщо за Мураками. Луда работа е неговото творчество, луда работа е и това колко пристрастяващо може да се окаже…

Побързах да започна втората книга „1Q84„, докато спомените от първата са още пресни и не съм загубила нишката на всички тези човечета, убийства, паралелни реалности, любовни взаимоотношения, взривени кучета, ядящи необичайни зеленчуци и какви ли не още странности, родени от въображението на Харуки Мураками. Втората книга се оказа доста по-предвидима и не ме изненада в нито едно отношение: интригата се заплита още повече, а Тенго и Аомаме най-после виждат едновременно двете луни, висящи в небето. Интересното във втората част е, че няма разделителна линия между това какво е зло и какво е добро: важен е аргументът, който стои зад действието. Така един убиец може да се превърне в спасител, един Вожд в бреме, една странна тийнейджърка – в спасителка. Това, че всяко нещо в света има две лица, се подчертава още по-дебело от Мураками и с описанието на човечетата, които не са нито добри, нито лоши, както и със смисъла на Въздушната какавида, която тези същества изработват: в нея може да се крие наш огледален образ, наша сянка.

1q842

„1Q84“ – 2 се простира на над 360 страници, но всъщност в нея се случват прекалено малко неща. Действието тече като на забавен кадър, а Аомаме сякаш непрекъснато е затворена в клетка: било то в хотелската стая с вожда или в тайния апартамент, предоставен от Вдовицата. Накрая обаче изглежда, сякаш решението на всички въпроси се крие в едно единствено действие, на едно единствено място – там, където е започнала тази странна 1Q84.

Тенго от своя страна пък решава, че е чакал прекалено дълго, за да открие своята ученическа любов, но при него яснотата за това какво точно трябва да направи не е на лице. За Тенго този тежък период е свързан с много загуби – близките му хора изчезват от живота му един по един, а на тяхно място се появя нелицеприятен и странен човек, знаещ прекалено много и предлагащ съмнителна помощ. Фука-Ери в тази част на книгата е по-скоро наблюдател, като най-важната ѝ роля е да спаси Тенго (не разбрах от какво) чрез полов акт (няма как без това май…). Интересна е хрумката на Мураками за предавателя и приемника, която се завърта около мъжките полови органи. Интересна е не толкова заради своята оригиналност, колкото заради лампичката, която светва в главата ми: японците са тотални изтрещялници. От друга страна обаче – светът, както и литературата, трябва да са разнообразни и точно това му е хубавото. :)

Чета книгата и си мисля: „Луда работа!„. Когато затварям последната страница, дори да съм малко разочарована, си казвам: „Трябва да разбера какво се случва после…„.
Луда работа ;)

Публикувано от Девора
Книгата бе любезно предоставена на Библиотеката от изд. Colibri

Вижте още: 1Q84 – първа част >>>

Categories: Фентъзи, художествена | Вашият коментар

„Хобит“ или дотам и обратно

Hobit

В една дупка в земята живееше хобит. Това обаче не беше някаква неприветлива, мръсна и усойна дупка, пълна с провиснали коренища и мирис на влага… Не – това беше дупка на хобит, а дупката на един хобит означава удобство…

Един от най-хубавите подаръци, които получих за Коледа, бе именно „Хобит“ на Дж. Р. Толкин. Мина доста време от ученическите години, в които за пръв път се срещнах с хобита Билбо Бегинс и неговото неочаквано приключение, а с времето някои детайли избледняват. Чудесен повод да си припомня книгата бе и съвсем скоро тръгналият по кината филм „Хобит“, очакван месеци наред с нарастващо нетърпение. Но си казах – първо книгата, после филмът!

„Хобит“ е очарователен шедьовър. Още с първото изречение потъваш в един свят, от който не ти се иска да излизаш. Със сигурност има нещо магическо в тази книга, а и в невероятния стил на Толкин, който умее да създава цели светове, народи, епохи и езици, които да интригуват въображението на малки и големи.

tolkienКогато край дупката на Билбо Бегинс наминава вълшебникът Гандалф, уважаваният хобит от Графството все още не подозира в какво приключение му предстои да се впусне. Приключенията по принцип не са типични за хобитите, които обичат тихия и спокоен живот, двете закуски и пушенето на лула край камината. Но всичко се променя, когато тринайсет джуджета и един вълшебник нахлуват в дупката на Билбо с предложение, което не може да се откаже – а именно, да тръгнат на дълъг и опасен път в търсене на отдавна изгубеното съкровище на джуджетата. Между тях и съкровището лежат опасни и непознати земи, бродят жестоки гоблини и други мрачни твари, а пътят се вие сред планини и гори, през усоите на Мраколес и опасните пропасти на Скалистите планини.

Приключението е толкова интересно и вълнуващо, че не е възможно да се отделиш от книгата дори за миг. Тук именно е и първата ни среща с Ам-гъл, неприятното същество от подземната пещера, което пази Единствения Пръстен. Билбо ще намери пръстена, който ще стане повод за други, още по-опасни приключения в съвсем друга история. Ще се срещнете с елфите в последния удобен дом – Ломидол, с езерните хора от Дългото езеро, с повелителя на мечките Беорн и с орлите, владетели на небесните простори. В края на приключението ще се изправите срещу Смог – най-големия и най-страшен от драконите на Севера, който пази като очите си всяка жълтица от несметното древно богатство на джуджетата. Предстоят битки, опасности и героични постъпки, които ще ви накарат да се влюбите завинаги в света на Толкин и неговата Средна земя. А това е любов за цял живот!

Hobbit

Публикувано от Жоро

Categories: Фентъзи | 2 Коментари

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: