хорър

Ожених се за веганка

Omyjih_vegankaСпоред анотацията на книгата, посягайки към творението на Фаусто Брици, ви очакват 119 страници хумор и забава или иначе казано – час и нещо с приятно и остроумно четиво. Както може би се досещате от заглавието на книгата – „Ожених се за веганка“ – това е автобиографична творба, която разказва за съвместния живот на автора с жена, която строго съблюдава принципите на веганския режим. Не мога да коментирам книгата, без да проличи личното ми отношение по повод отказа от всякакви продукти от животински произход. Ще кажа, че ако светът се управляваше от Клаудия Дзанела, нямаше да има много поводи за смях…

Разбира се, не съм нито веган, нито дори вегетарианец. Това обаче не ме прави чужда на тази култура на хранене и дори да не я практикувам, уважавам в нея това, което според моите разбирания звучи достатъчно правдоподобно. Определено вярвам в целебната сила на храната, както и в гладния режим. Смятам, че който не изпитва нужда да яде месо, не трябва да бъде насилван или тормозен на тази тема. Разбирам и онези хора, които поради здравословни причини избягват животинска храна и глутен, мога дори да приема и избора на суровоядците, стига да не минават в прекалено дълъг разяснителен режим. Абсолютно съм съгласна с острите реакции по отношение на замърсяването на околната среда в следствие на произвеждането на червено месо и намирам за хубаво увеличаването на вегетарианските последователи, макар че едва ли някога бих се вляла от добра воля в техните редици.

Проблемът при много вегани, в това число и съпругата на главния герой/автор, е, че се държат агресивно и настъпателно. В един свят, сътворен по правилата на веганите, всички ще сме столетници, че и отгоре, които няма да имат никакви здравословни проблеми (уж), но ще са лишени от почти цялата си семейна история, която се гради около трапезата. В този свят освен месо, няма сирене, кашкавал, млечни продукти. Няма романтични вечери на чаша вино с подбрани сирена. Няма хрупкав бял хляб или вкусни десерти. Няма сметана. Няма кисело мляко. Няма мед. Няма яйца и няма тирамису. Няма култура и традиция, които да се градят върху храната. За сметка на това има една непрекъсната тревожност за това дали аспержите са био производство. Приятните разговори за национални кухни и пътешествия са изместени от уроци по ботаника, биология и химия. В този свят прегрешението е строго наказано с принудително изкупление. Поне това виждам в книгата на Брици. В опита му да превърне маниакалността на жена си в шеговита закачка, хиперболизирайки случки и украсявайки ги с остроумия, той рисува една героиня с болни амбиции и сектантски профил. Няма смях, само стъписване…

Тази красива и обсебена жена не е най-неприятният образ в книгата. Самият автор рисува себе си като безхарактерно мекотело, но не по начина, по който си мисли. Разбира се, както би се очаквало, макар да спазва строгия режим, наложен от жена му, като редува прясно изцедените сокове с леко мрънкане, той не пропуска да се пошегува със себе си, разказвайки как е нарушавал установените правила при първа възможност. Ето така едни 200 грама пармиджано за малко да не го вкарат в болница. Не, не поради странични ефекти. Просто, защото жена му е решила така. Би трябвало да ви е смешно, но единственото, което си мислите от началото на книгата, е как този човек се трансформира за отрицателно време в преварено броколи, лишен от мнение и характер.  В книгата няма противопоставяне, няма обмяна на мнения, няма напасване, няма допълване. Обрисуван е един вегански диктат, който, ако трябва да съм честна, прави лоша услуга на това модно течение като цяло.

Последното, което искам да кажа, си е лично мое мнение. За мен всяка крайност – било то религиозна или кулинарна – е абсолютно сигурен признак за ниска интелигентност. Всяко ревностно отричане или сляпо възхваляване според мен е признак на бедна култура и ленив ум, а агресивността в опита си да се наложиш на всяка цена е запазена територия на този, който не успява да спечели с доводи. Ние, всичкоядните, може да се шегуваме с веганите, че са сектанти, но в някои случаи съвсем не сме далеч от истината. Фаусто Брици завършва книгата си в стил „гуруто на XXI век“, като пророкува: „Да бъдеш или да останеш веган, не е лесно, особено в Италия, но е неизбежно. Светът върви в тази посока и нашата епоха ще я помнят като тази, в която всичко е започнало. Зората на веганството. Ще спестим милиарди евро от здравеопазване (…), ще живеем по-дълго и по-добре…„.

Очаквам следващото заглавие на автора да е „Моята веган борба“…

///

Девора

Advertisements
Categories: хорър, художествена | има 1 коментар

„Падението“ – ужасен превод, плитък сюжет, зарежете…

Отдавна не бях се ядосвал толкова много на книга. А нищо не подсказваше, че ще се случи така. Всичко започна миналото лято, когато тръгна сериалът „The Strain“. Вампирската сага се очертаваше коренно различна от лигавите модни филмчета за бледи вампири-прелъстители, които заливаха малкия екран в последните години. Интересът към сериала ме накара да потърся и първата книга от трилогията, която предстоеше да бъде екранизирана в поне няколко сезона. „Заразата“, за която ви разказах и в блога, определено бива. Интересна идея, малко мудно действие, но все пак прилично напрегнат сюжет, обещаващ сериозно развитие.

PadenietoСлед дълго търсене, провокирано по-скоро от старта на втория сезон на сериала, успях да се сдобия и с „Падението“  – книга втора от трилогията „Напаст“ на Гийермо дел Торо и Чък Хоган, издадена у нас от Студио Арт Лайн. Реших, че ще прочета първо книгата, преди да изгледам епизодите и с голямо настървение зачетох.

Не бях минал и 50 страници и вече ми се искаше да си прережа вените. Признавам, стилът на авторите е доста семпъл, което до голяма степен допринася за разочарованието. Но това, което ме вбеси, бяха кошмарният превод и абсолютната липса на редакторска намеса. „Преводач“ с познания по английски език като от основното училище се е вихрил от началото до края – не знам дали това е първият му „труд“, но се надявам да е последният. Преводът е толкова зле, че имаше цели изречения, на които ми убегна смисълът, макар да ги препрочитах. Фрапиращото е, че всичко това върви с груби правописни и пунктуационни грешки, което прави четенето наистина мъка. На последната страница на книгата фигурира име на редактор (коректор няма), но така и не установих какъв е неговият принос. Сякаш приятелчета от гимназията са се хванали и са „превели“ и „издали“ книга като училищен проект – липсата на какъвто и да било професионализъм направо шокира.

След 100-ина страници вече ми се искаше да не бях започвал. По отношение на сюжета също няма какво положително да се каже. Действието се развива адски бавно, постоянно накъсвано от различните перспективи на героите, връщане в миналото, безсмислени „извадки“ от дневници. Добрата идея, с която започна „Заразата“, е разбита на пух и прах във втората част, правейки нелепо продължаването към трета. Всичко, написано в тези около 370 страници, би могло да се сбие в 20. Останалото е безсмислено разтягане на локуми, което в един момент просто изнервя.

Ще дам шанс на втори сезон от сериала, макар и там нещата да не изглеждат цветущи. Но книгата… определено не бих препоръчал на никого. Ако сте все пак големи фенове на вампирските истории, намерете си я на английски език и не се занимавайте с българския й „превод“. А що се отнася до Студио Арт Лайн – надявам се от 2011 г. досега да са променили към добро аматьорското излъчване. Имах приятни наблюдения над заглавията им, но след този катаклизъм не знам дали отново бих посегнал към тяхна книга.

Георги

Categories: трилър, хорър | Вашият коментар

Дракула ли блъска с криле по прозореца отвън?

Чел съм „Дракула“ в ученическите си години без въобще да подозирам, че това издание, което наброяваше около 200 страници, е далеч като обем от оригиналния текст. Вероятно нямаше и да разбера за заблудата си, ако не бяха момчетата от „Deja book“, които в началото на тази година издадоха на български език пълния текст на прочутия роман на Брам Стокър. При това придружен от допълнителна глава и интервю с автора на сензационната за времето си книга. Допълнително удоволствие доставя и прекрасният превод на Слави Ганев, който заслужава искрени адмирации за съвестния си труд. Финалният резултат е порядъчно томче с твърди корици, издържани в толкова мрачна и зловеща цветова гама, че подготвят още от пръв поглед читателя за кошмарите, които го дебнат измежду страниците.

DrakulaА там, вярвайте ми, ви чака първокласен роман на ужаса! Чета и не мога да повярвам, че толкова силно въздействаща книга, с толкова дръзки и злокобни сцени на свръхестествени явления, е написана през далечната 1897 г. Днес, когато имаме Стивън Кинг и Клайв Баркър с техните зловещи мистерии, а филмите на ужасите са толкова преекспонирани, че втръсват с липсата на всякаква оригиналност, да се докоснеш до първия истински роман на ужаса е истинско пиршество за фантазията! „Дракула“ е точно това.

Всичко започва с едно пътуване на английския чиновник Джонатан Харкър към имението на непознатия граф Дракула в далечна Трансилвания. Харкър трябва да съдейства на любезния граф с преместването му в Лондон. В мрачния замък на енигматичния си домакин англичанинът скоро ще разбере, че го грози опасност, по-страшна от смъртта. Измъкнал се с тежко мозъчно възпаление от хладните лапи на Дракула и неговите призрачни дами, Харкър ще се сблъска със същия кошмар в родната си Англия.

Написан под формата на писма и извадки от дневниците на няколкото действащи лица, романът разказва за напрегнатата игра на котка и мишка между Дракула и неговите преследвачи, решени да отърват цивилизацията от зловонния му дъх. Тази накъсаност на действието, породена от епистоларния формат, допълнително нагнетява напрежението и усещането за драматизъм. Дракула е коварен враг. Той ще обсеби най-близките и най-раними същества на Харкър и сподвижниците му, ще ги навестява в съня им, за да изцежда малко по-малко живота от вените им, докато ги превърне в немъртви. Графът има много лица – веднъж е висок мъж с дълги бели мустаци, друг път голям прилеп, удрящ с крилата си по прозорците. Идва под формата на рядка мъгла и може да премине през процеп с големината на косъм. Трудно е да спреш подобен демон. Трудно, но не и невъзможно, когато на помощ идва Ван Хелзинг – холандски доктор, извикан в Лондон да обясни твърде необичайните явления, настъпили в последно време. Заедно с Джонатан Харкър и с д-р Стюарт, със смелата Мина Харкър и богатия американец Куинси Морис, той ще се впусне в опасно преследване на една сила, която от дълги векове всява смут в земите на Изток.

Уверявам ви, че прочитането на тази книга ще бъде по-въздействащо от гледането на която и да е екранизация или адаптация по прочутия сюжет. Стокър е невероятен разказвач, който с лекота разгръща една толкова мрачна история, че дълго след прочитането на последната страница ще се ослушвате за странни шумове… и крила, биещи в прозореца.

Георги

Categories: хорър | Вашият коментар

„Кутия за птици“ – не поглеждай навън!

Прибрах се от тазгодишното издание на Пролетния панаир на книгата в НДК с три пълни торби с книги, всяка от които едва ли не крещеше: „Започни с мен, започни с мен!“. Уви, по-трудното решение от това да знаеш кога да СПРЕШ с покупките на книги, е решението с коя да започнеш. И докато навън гръмотевични бури и тежка облачност създаваха усещане за нещо апокалиптично, решението дойде само…

„Кутия за птици“ на Джош Малерман определено се превърна в книжно явление за четящите у нас тази пролет, благодарение на ентусиазма на Христо Блажев, провокирал необичайно голям интерес към заглавието във фейсбук групата „Какво четеш“. Следвайки горещите му препоръки, четящите бързо започнаха да пускат в групата и свои снимки с книгата, засилвайки любопитството на останалите. Но ако гледаме на книгата и като на комерсиален продукт, не само word of mouth допринесе за пазарния й успех. Жестоката корица, дело на Живко Петров, без съмнение е друга съществена причина, накланяща везните към покупка за ценителите на естетически красивите книжни тела. Чест прави на Deja Book, че не са допуснали никакъв компромис именно с корицата – този така важен, а същевременно толкова често неглижиран от издателите елемент.

И все пак, и все пак… стига предисловия! Нека видим какво се крие зад хубавата корица и добрия маркетинг на „Кутия за птици“.

Kutia za pticiЛюбимата ми тема – светът такъв, какъвто го познаваме, е свършил злощастно. Необичайно явление, започнало като спорадични появи тук-там, бързо е опустошило градовете. Необяснимо „полудяване“ кара хората да се нахвърлят един върху друг озверели, но преди всичко да нараняват себе си по чудовищен начин. Адски самоубийства заливат Америка, а причината е в нещо… или в някой… Нещо, което жертвата е видяла в мига, преди да полудее. Същества, които човешката психика се оказва твърде крехка, за да възприеме. И просто се чупи в себеунищожителен порив.

В опит да спасят себе си, оцелелите се отказват доброволно от зрението си. Покриват очите си с превръзки, укриват се в къщи, залостени с дъски, с покрити с одеала прозорци. В една такава къща е и Малори – млада жена в началните месеци на своята бременност. Затворена с още шепа оцелели, тя ще се приучи да живее в тъмнина и изолация, в непрестанен страх да погледне навън, в ужас от бъдещето на собственото й дете. В къщата е и Том – човекът с най-силна воля да намери решение, да сплоти останалите и да ги води. Скоро идва и Олимпия, тя също е бременна и на двете жени предстои да изживеят съдбовни моменти до раждането на децата им.

Малерман насича повествованието с постоянно редуване на сегашен и минал момент. В настоящето са Малори и двете деца, и тримата с превръзки на очите, в лодка, която трябва да ги преведе по опасен път към някакво мъгливо спасение. В миналото е къщата и нейните обитатели. Драмата на доброволната изолация, която ще обтегне отношенията между хората в опъната струна, готова да иззвънти с непредвидими последствия. Колко дълго може да съществува затворена група от хора, изправена пред подобно изпитание, преди нещо да прекърши баланса? На какво е способен човек, който не може да погледне навън? Ще успее ли Малори да стигне до спасителния бряг и… няма ли да се наложи все пак да отвори очи? „В новия свят няма нищо по-страшно от мига между решението да отвориш очи и самото отваряне на очите“.

„Кутия за птици“ е четиво, което взривява съзнанието с натегнатата атмосфера и апокалиптичните си картини. Доста клаустрофобично усещане, сякаш непрестанно ти се иска да разкопчаеш копчето на ризата си, сякаш нещо те задушава, нещо те наблюдава отнякъде. Четях по малко няколко вечери подред, а в един момент се улових, че бродя из вкъщи на загасено осветление и се опитвам да си представя какво представлява свят, в който да погледнеш навън означава смърт. Попаднах на отзиви от читатели, които определяха края като предвидим и твърде слаб за иначе дръзкото повествование. Не съм съгласен – лично за мен краят беше помитащ, логично избухване на цялото нагнетено напрежение, което не ти дава мира от самото начало на книгата.

Като за дебют, доста силна заявка на Джош Малерман, която определено ще се хареса на постапокалиптичните любители (като мен). „Кутия за птици“ постига своята цел – да провокира разсъждения за това какво ще направиш ти, ако… се случи немислимото. Една смразяваща кръвта картина далеч отвъд зоната на комфорт, в която обичайно съществуваме.

Георги

Categories: трилър, хорър | 2 Коментари

„Заразата“ – дотук с шаблона за вампирите

Когато през изминалото лято се завъртя първия сезон от сериала The Strain („Заразата“) на Гийермо дел Торо, си казах: „О, не, пак ли вампири!“. И грешах, да. Жестоко грешах! Защото историята се оказа отвъд превърналите се в шаблон вампирски саги, тийнейджърски драми и прочее. Чак няколко месеца след края на първи сезон посегнах и към книгата, която очаквано потвърди отличното ми впечатление от видяното на екрана.

148244z„Заразата“ е книга първа от трилогията на Гийермо дел Торо и Чък Хоган „Падението“. Когато на летището в Ню Йорк каца напълно изгаснал самолет без никакви признаци на живот в него, никой все още не очаква каква лавина от събития ще отприщи това. Със задачата да проучи странното явление е натоварен епидемологът д-р Ефраим Гудуедър (Еф), който бързо ще открие, че смъртта на пътниците в самолета е нещо повече от епидемия. В загадъчният самолет пътува нещо древно и също толкова зло. Господарят е дошъл в Америка и е на път да хвърли в континента във вечната нощ на ужаса. Вирусът, който разпространява той, превръща жертвите в ужасяващи чудовища, жадни за кръв. През деня те се крият в сенките, но вечер изпълзяват, за да се хранят и да увеличават армията от себеподобни.

Еф ще се сдобие с неочакван съюзник, който през целия си живот е преследвал това древно зло – професор Сетракян, оцелял от нацистките лагери на смъртта, ще го поведе в кръстоносен поход срещу новата заплаха. Към тях се присъединява и ловецът на плъхове Василий, който ще се окаже ценен съюзник с познанията си за подземния живот на мегаполиса. Заедно ще се впуснат в напрегнато преследване, което ще ви държи в очакване през цялото време.

the-strain-hed-2014

Направи ми впечатление, че разкриването на отделните фрагменти от сюжета става доста бавно и постепенно, а множеството герои сякаш се появяват, за да подготвят почвата за още по-напрегнато и живописно действие в следващите книги. И сигурно е така. Ще споделя впечатления веднага щом изчета втората книга.

Докато четях, ми се искаше да не бях гледал сериала предварително. Ужасно е да знаеш какво ще се случи в следващия момент! Така че, ако още не сте гледали екранизацията, грабвайте бързо първия том и се потопете в напрегнатата история за титаничния сблъсък на древни същества на фона на нашата безобидна човешка цивилизация. И не гасете осветлението след това!

Георги

Categories: Научнофантастични, Приключенски, хорър | Вашият коментар

Блогъри срещу зомбита в „Захранване“ на Мира Грант

В края на сезон 4 от култовия сериал „The Walking Dead“, появата на тази книга дойде като своеобразна утеха. Тъкмо си мислех какво ще правя без любимия сюжет за зомби апокалипсис и в този момент изд. „Инфо ДАР“ решиха въпроса по най-безболезнения начин.

feed„Захранване“ на Мира Грант се вписва идеално в толкова нашумялата напоследък тема за постапокалиптичния свят, в който мъртвите се събуждат, търсейки жива плът. Зомби сюжетът, както и фактът, че главните герои в романа са блогъри, сериозно наклониха везните в полза на избора ми да прочета от кора до кора книгата.

Как така блогъри ли? Годината е 2039. Светът се е променил драстично след като вирусът Келис-Амбърлий покосява планетата, карайки мъртвите да забродят отново.  Кой, #КОЙ си мислите, че е най-популярният и надежден източник на информация в тези условия? Блогърите. Ами да! Във време, в което мерките за сигурност са драконовски, хората се придвижват в бронирани автомобили (ако въобще се придвижват някъде) и обитават жилища, в които можеш да припариш само ако си дал отрицателна кръвна проба още на входа, все някой трябва да поеме тежката и отговорна задача да съобщава какво се случва наоколо.

Именно това е работата на Джорджия и Шон – брат и сестра, собственици на един от най-популярните новинарски блога в Америка. Помага им Бъфи, която е в час с техническото оборудване и осигурява на екипа необходимата обезпеченост откъм камери, сървъри и интернет връзка. Работата е опасна, но рейтингите са по-важни и тримата са постоянно на път в търсене на нещо, което може да им осигури още повече проценти.

Такова нещо се появява, когато младежите са избрани да отразяват кампанията на президентския кандидат сенатор Раймън. Светът може да е станал бойно поле с кръвожадни зомбита, но това не е променило много методите на политическите борби – предстои им да попаднат в мръсна (хайде, нека сме честни – и доста предвидима) кампания, в която ще се объркат доста неща, ще загинат хора, ще се качат рейтинги и ще паднат маски. В общи линии, трилър със зомби апокалипсис за пейзаж.

В интерес на истината, в началото не обърнах много внимание на етикета „Бестселър на New York Times“. Обикновено избягвам заглавията с подобно клеймо, но тук нагазих смело. Очаквано, сюжетът не е от най-оригиналните, въпреки че детайлното описание на вируса и въздействието му върху човека заслужиха адмирациите ми. Момичето (като погледнах задната корица, разбрах, че авторката е розовобузеста американка с интереси към филми на ужасите и вирусология) е положило всички усилия да опише в детайли света след апокалипсиса, неглижирайки до голяма степен други важни фактори. Няма да се затрудните да „разгадаете“ веднага кой е лошият герой, нито пък ще сте достатъчно наивини, за да не очаквате, че ще се лее кръв и ще умрат хора. Книгата всъщност е доста приятна, макар и да й липсва оригиналност, а очевидният култ на Мира Грант към блогърите и блоговете ме караше да се усмихвам на моменти. Не липсват и някои попадения, като цялостното усещане за страх, пропило американското общество в света от бъдещето – страх, който хората доброволно приемат, намирайки упование във въоръжаване и барикадиране зад дебелите зидове на крепостите си.

Е, тук е моментът и да спомена, че книгата е част от трилогия, макар от това да не страда завършеността на „Захранване“. По всичко личи, че с (някои от) героите ще се сблъскаме отново, докато зловещият вирус Келис-Амбърлий витае във въздуха около нас.

Георги

Categories: Антиутопия, Научнофантастични, трилър, хорър | има 1 коментар

Кървави книги III: Събуждането на древното зло

Тази зима определено ми е тръгнало на книги, които е за предпочитане да се четат на приглушена светлина, в уединение, с известна доза страхопочитание. Веднага след великолепния шедьовър „Ханибал“ продължих по спиралата на ужаса с третия том от „Кървави книги“ на Клайв Баркър. Макар че не може да става и дума за сравнение между романа на Томас Харис и „наследника“ на Стивън Кинг. Просто са две различни вселени, всяка със своите изпитания за любителите на съспенса.

BarkerКакто и в предишните две издания, тук отново ни очакват пет разказа. Пет срещи с ужаса, сътворен от налудничаво богатата фантазия на Клайв Баркър.

В „Рожба на киното“ един стар кино салон ще се превърне в арена на собствените си филми. Героите от екрана ще оживеят, а илюзията ще стане невероятно реалистична. До кръв…

Работлив фермер неволно ще освободи отдавна забравено зло в „Негово величество Роухед“. То ще напомни за себе си по доста жесток начин, разколебавайки разбиранията  на хората за Бог.

Трудно е да избягаш от лъжите на жълтата преса, когато се изсипят върху теб – в „Изповедта на савана (на един порнограф)“ Рони Глас ще положи доста усилия да си разчисти сметките с виновниците за това… дори след смъртта си.

Да се натъкнеш на необитаем остров, който дори не е отбелязан на картите, определено си е повод за притеснение. Небрежните летовници от „Изкупителни жертви“ ще го научат по трудния начин, когато един непредпазлив ход от тяхна страна събуди тайната на острова…

Какво става, когато се сблъскаме с кошмари, по-древни от света, който познаваме? Къде свършва илюзията и има ли изход, когато вече си нагазил буквално с двата крака във филма? Възможно ли е душата да е по-силна от смъртта и да продължи да преследва целта си, когато има достатъчно силни мотиви за това? Какво се случва, когато нарушиш спокойствието на мъртвите? Отговорите на тези въпроси ще откритете между страниците, ако се престрашите да ги разгърнете.

И едно любопитно наблюдение: Клайв Баркър определено има афинитет към древното зло; към първичния, дълбоко стаен ужас, който се отприщва винаги по някаква случайност, но достатъчно ефектно, за да се развихри с пълна сила и да нанесе своите щети. „Негово величество Роухед“ и „Човешки останки“ са точно такова преклонение към силите от миналото, които по всяко време могат да се освободят отново и винаги са по-силни от човека. Не просто хорър, а чудесна отправна точка за размисъл над тленността и аршините, с които сме свикнали обикновено да мерим доброто и злото.

Публикувано от Георги

–––––––––––––-

Вижте още:

Клайв Баркър – „Кървави книги“ I

Клайв Баркър – „Кървави книги“ II

Categories: хорър | Вашият коментар

Ханибал Лектър: Няма измъкване от тази зловеща паяжина

Отдавна не ми се беше случвало да прочета книга от над 400 страници за два дни. Завърших я късно вечерта в неделя – с очи като палачинки, след като цял ден не можах да се отделя от нея. Изморен, трескав, проникнат до последната мозъчна гънка от чудовищното зрелище на „Ханибал“!

HannibalКато казвам зрелище, имам предвид точно това. Макар да борави с писано слово, Томас Харис изгражда такива живи картини в съзнанието на читателя, че надминава по ефект дори съвременна триизмерна кинопрожекция. Детайлите са толкова много, героите са изумително пълнокръвни („пълнокръвни“ може би не е най-подходящата дума за част от тях с оглед на съдбата им в романа), че можеш да ги видиш, усетиш в стаята, почти докоснеш…

Да… Ханибал Лектър. Същият, който проникна в най-съкровените тайни на агента от ФБР Кларис Старлинг в „Мълчанието на агнетата“. Същият, който водеше невъзможна кореспонденция с ужасяващия Червен дракон в едноименния роман… Д-р Лектър е на свобода от седем години и живее нов живот, необезпокояван от никого в града, който винаги е бил негово вдъхновение – Флоренция. След като си осигурява внезапното „изчезване“ на предшественика си, Лектър става куратор и прекарва дните си в изучаване на средновековно изкуство в двореца „Капони“. Само че някои хора са по петите му прекалено дълго време…

Един от тези хора е човешката отломка Мейсън – богат садист, единствената оцеляла жертва на д-р Лектър. По време на техен „сеанс“ психиатърът пуска кучета, които изяждат лицето на разюздания богаташ, след което му счупва врата. На командно дишане и напълно парализиран, с оголени лицеви кости, Мейсън остава жив с една едничка фикс идея – да намери виновника за съдбата си и да му отмъсти жестоко. В семейното си имение с помощта на верни слуги е приготвил своята машина на ужаса – генетично модифицарна порода прасета, полудиви чудовища, обучени да ядат човешко месо. Всичко трябва да е изпипано, Ханибал трябва да бъде изяден, а изяждането му – заснето от професионален екип, така че Мейсън да му се радва всеки път, когато пожелае. Докато пийва своето мартини, приготвено с детски сълзи…

В сложната схема по издирването богатият свиневъд е замесил и свои хора от ФБР, сардински главорези, а така също и италианското ченге от древната фамилия Паци. Името на последния е доста популярно във Флоренция – преди векове някои от предците му намират зрелищния си край именно тук, край двореца „Капони“. Ханибал Лектър няма търпение да завърти махалото на историята отново с цялата изобретателност на гениалния си интелект.

Агент Старлинг поема по следите на Лектър, изграждайки парче по парче истинска карта на неговите вкусове, навици, любими питиета, храни… Под въпрос е цялата й кариера, а задниците във ФБР са прекалено много, за да се пребори с всички. Те знаят, тя също, че е единственият жив човек, към когото издирваният психиатър е проявил такъв… особен интерес. И ще се възползва от това, за да го намери.

Заплита се шеметна история, изпълнена със зловещи картини, потресаващи кошмари и спиращи дъха моменти. Същевременно ерудицията на автора ще ви поднесе щедри дози средновековно изкуство, класическа музика, Марк Аврелий; ще възпита у вас вкус към изисканата храна, старинните прибори, естетиката в храненето… Това може да звучи и крайно налудничаво, когато осъзнаеш, че става въпрос за канибал, но всъщност е невероятно силно! Именно на тази надминаваща въображението смес от ужас, изтънченост, ерудиция и вкус поредицата за Ханибал Лектър дължи своя световен успех. И напълно заслужено!

Финалът… Е, признавам, финалът ме изненада доста. Харис е избрал изненадващо мейнстрийм завършек на иначе шокиращия си роман, но като се замисля, вероятно всичко друго би ме огорчило.

Историите за Лектър не са обикновени книги – това е паяжина за съзнанието, от която няма измъкване до последната страница!! Ще се уверите, само ако разгърнете страниците. Направите ли го, ужасът няма да ви остави на мира. До края!

Публикувано от Георги

Categories: Криминални, трилър, хорър | Вашият коментар

„Червения дракон“ владее кошмарите

Ако „Мълчанието на агнетата“ е накарало кръвта ви да застине във вените, то „Червения дракон“ просто ще ви отнесе главата!

Red Dragon picВсъщност „Червения дракон“ излиза преди „Мълчанието на агнетата“ и е първата книга на Томас Харис, в която се прокрадва злокобният образ на д-р Ханибал Лектър. Тук обаче той е по-скоро на заден план, засенчен от един тотален психопат, чиято страст е да погубва цели семейства, създавайки собствени картини на ужаса, плод на болна, но изключително целенасочена фантазия.

„Червения дракон“ черпи вдъхновение от картината на Уилиям Блейк „Великият червен дракон и жената в слънчеви одежди“. Обсебен от нея е и асоциалният Франсис Долархайд – злодеят, прикрит в наглед безобидната си роля на оператор, който снима семейни тържества, докато се оглежда за следващите си жертви.

За да го залови, ФБР се обръща към един от най-добрите си агенти – Уил Греъм. Следователят вече се е оттеглил и живее мирно във Флорида със семейството си, след като едва не загива от ръката на Ханибал Лектър – професорът разсича корема му с макетно ножче, но в крайна сметка е заловен именно благодарение на Греъм. Сега задачата изглежда дори по-сложна. „Дракона“ оставя много следи, но всички водят в задънена улица. Предпочита семейства, които имат доста общи неща, но нищо, за което полицията би могла да се хване. Изпеченият агент обаче притежава поглед за детайли, които биха убегнали на повечето ченгета. Започва игра на котка и мишка, която протича с опъващо нервите напрежение. Харис потапя читателя в удивителни подробности, разкривайки му по този начин как работи психиката на един федерален агент. Всяка капка кръв, всяка резка по кората на дърво, всеки щрих от миналото на загиналите е парченце от много голям пъзел.

Когато в реденето на пъзела се намесва и самият Дракон, напрежението направо прелива от страниците. Картини на тих ужас в отдалечената призрачна къща на Долархайд се редуват със спиращи дъха сцени на насилие. Появата на любовен елемент само ще засили интригата, без да прибавя никаква сладникавост на този роман, изтъкан от кръв и електричество.

„Червения дракон“ ще ви подлуди, в това можете да бъдете сигурни. Ще изпитате всички терзания на проницателния следовател, ще усетите колебанията му, страха му… Ще вникнете в мозъка на един емоционално повреден убиец и ще го видите в граничното състояние на сблъсъка с идващата срещу него нормалност под формата на… жена. Ще тръпнете в страх за живота на един или друг герой, ще се опитвате безуспешно да предвидите края… И накрая ще останете без думи пред могъщата фантазия на Томас Харис и неговия брилянтен роман.

Това е всичко. Да влезе Ханибал Лектър.

Публикувано от Жоро

Categories: Криминални, хорър | Вашият коментар

Да откраднеш деветте живота на една котка

9„Деветте живота на Александър Баденфийлд“ е книга, която трябваше да осмислям повече от всичко останало, което съм чела до този момент. Причината е, че съм от тези хора, които не разбират черния хумор. Или вече съм прекалено стара, или, както често съм подозирала, съм прекалено скучна. Или и двете в едно. Факт е обаче, че книгата на Джон Бемелманс Марсиано ме спечели със страхотната илюстрация на корицата (дело на Софи Блекол), както и със следното изречение: „Той е последният от голям род на лъжливи и крадливи негодници“. Наивно смятах, че това е просто забавно въведение… Оказа се тъжен буквализъм. Баденфийлд наистина е страшна проклетия, която, на всичкото отгоре, само се чуди как да се самоубие…

Историята на малкото гадно момче, на неговото семейство и на техния кратък живот е точно обратното на това, което бихте прочели в една нормална приказка или разказ за други нормални момчета, семейства и животи. Още от самото начало количеството смъртни случаи бие криминалните романи, които съм чела досега, но качеството никак не страда от този факт – всяка смърт е съвсем различна, нестандартна по своему и е описана с наслада и чувство за хумор от автора. Даже може да се каже – с чувство за справедливост, защото, както би трябвало да се убедите, фамилията Баденфийлд просто трябва да бъде изчистена от лицето на Земята!

За щастие семейното проклятие не подминава никого. Малкият Александър обаче намира начин да си присади останалите 8 живота на домашния си любимец към своя собствен и започва да изследва света с цел да докара бройката отново до единицата. До този момент хлапакът е спасяван от всевъзможни хипотетични опасности, но щом взима нещата в свои ръце, нищо не е в състояние да го спре! Дори верният Уинтърботъм.

Книжката изключително успешно е побрала в себе си широка гама гнусотии и идеи как да си видиш сметката, което я прави толкова втрещяващо нестандартна, че дори не мога да формулирам за каква аудитория е всъщност. Знам само, че ако с тези хора обсъждаме литературните си предпочитания, със сигурност ще се гледаме един друг както котката на корицата гледа Александър. :)

Публикувано от Девора
Книгата бе предоставена на Библиотеката от изд. Millenium

Categories: Хумор, хорър, художествена | Вашият коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: