художествена

Любовта е „целувка на дама“

За мое голямо удоволствие, бях една от първите, които получиха и се радваха на стартовата кутия за романтична литература – Gembox. Повече за идеята и съдържанието на розовото пакетче може да прочетете в личния ми блог –  The Happy Beehive.  Тук, в Библиотеката, ще си говорим само за книгата, която пристигна с кутията, а именно – „Любовта е ‘целувка на дама'“ от Елизабета Флумери и Габриела Джакомети.

Първо да изясня, че „целувка на дама“ всъшност са вид слепени сладки. Вече трябва да ви е ясно, че освен романтична, книгата ще е и кулинарна, замесена с много рецепти и чувствени гастрономични изживявания. През последните години любовен роман с кулинарна нотка е печеливша и често експлоатирана комбинация. За съжаление – повече често, откокло – не, с посредствени резултати. Много хора си мислят, че романтичната литература е лека, лежерна и посредствена. Тя обаче може да е въздействаща, красива и разтърсваща. Макар и приятна за четене, точно тази книга не спада към втората категория. Сюжетът е предсказуем и изпълнен от първата до последната страница с клишета, героите са неправдоподобни и „съшити“ набързо. Не знам дали това, че книгата има две авторки, не е и причината за слабия литературен резултат, НО пък се е получил роман, подходящ за тези дълги горещи летни часове, които искате да прекарате със сладка напитка в едната ръка и нещо разсейващо за четене в другата.

Маргерита е красива млада жена, която се е оказала в неподходящ и нещастен брак, отдалечил я от дома и мечтите й. Една сутрин съдбата я подтиква към кардинални решения и я връща обратно в родния Рокафита в Тоскана, за да разгърне пред героинята съвсем нова страница от нейния живот. Тя трябва да преживее раздялата с инфантилния си съпруг, да приеме пороците на баща си и да му помогне, да се изправи пред тайната на най-добрия си приятел и да се отдаде на изкушението на атлетичния Никола с шоколадовите очи.

Съпругът на Маргерита е най-смешният и недостоверен образ в книгата, прилича повече на анимационен герой, а не на герой от роман. Главните герои пък са млади, красиви, способни, талантливи, харесвани – съвременни принц и принцеса. Бих простила на авторките липсата на въображение, но сценарият тип Пепеляшка откровено ме дразни. Образ на мъж, в който се набляга на това, че е богат, преуспял, мускулест, властен, лично мен ме отблъсква, защото е изтъкан от клишета и e лишен от достоверност, която позволява човек да има някоя и друга слабост. Да беше еротичен роман, да се плъзгаме по повърхността волно и безгрижно, но дори това не е. И другите герои са също толкова безлични, колкото и главните.

Защо обаче твърдя, че книгата беше приятна за четене и не напълно изгубено време? Защото я четох, все едно съм отделила 50 минути да изгледам някой захаросан филм, а понякога имаме нужда точно от това – малко сладникаво разсейване, което да ни забавлява. Да не забравя също така и кулинарната част – тя също има своите пропуски: Маргерита, която няма самочувствието на готвач, се оказва нещо много повече – не само, че може да готви всевъзможни основни ястия и да приготвя пищни вечери с въображение, но и е представена като ненадмината сладкарка, която декорира торти с фондан във формата на Барби. Ако човек се интересува от кулинария, му е ясно, че обикновено влечението е или към гозбите, или към сладкарството. Комбинирането на двете и изпълнението им като професионалист не е по силите дори на шеф готвачи от световна величина. Mаргерита обаче е свръх човек. Тя прави с еднакъв успех предястие с раци и торта-футболно игрище. Подозирам, че някоя от авторките се е вдъхновила от каталога в местната сладкарница и се е намерил кой да й подскаже каква е техниката за оцветяване и поставяне на фондан. И отново: въпреки че образът не е създаден в дълбочина, текстът предлага добри и апетитни кулинарни идеи. В края на книгата дори са отпечатани някои от рецептите, споменати в менютата на Маргерита. Пробвайте си и вие късмета, току виж ви се наложи да готвите за някой благороден „замразен продукт“, който има нужда именно от вашата любов, за да се затопли отвътре.

Девора

Advertisements
Categories: Любовни, Чиклит, художествена | Вашият коментар

„Гам“ и философските тези на младия Ремарк

През последните години наблюдавам с любопитство как красивите корици започнаха осезаемо да се налагат в продукцията на българските издатели. Променящият се читател – а той наистина се променя – вероятно изисква това. Отношението към корицата  показва отношение към автора, към произведението, а и към читателя. Последният все по-често е склонен да санкционира „компромисната“ корица, направена надве-натри, особено когато такава илюстрира някое велико художествено произведение. Обратното, качествената корица може да накара много хора да си вземат книгата дори само заради внезапния порив, появил се у тях при вида на естетически издържан книжен продукт.

Нямам съмнение, че вторият случай важи в голяма степен за „Гам“ – единствения роман на моя любим Ерих Мария Ремарк, който не бях чел досега. Казвам в голяма, а не в пълна степен, защото името Ремарк само по себе си също е достатъчна причина да грабнеш всичко, изпречило се на пътя ти и носещо почерка на този автор. „Сиела“ са свършили отлична работа с това издание, а корицата на Дамян Дамянов е естетическа наслада. Любопитството ми е твърде голямо – за първи път след студентските ми години да разгърна роман на Ремарк, за който нямам и бегла представа. Всъщност „Гам“ е написана през 1924 г., няколко години след дебютния „Мансардата на бляновете“. Ръкописът обаче остава неиздаден чак до 1998 г., когато се появява в Германия. На следващата година излиза и у нас, но вероятно в толкова малък тираж, че днес дори по антикварните книжарници трудно може да се намери.

В „Гам“ виждаме един напълно непознат млад Ремарк. Онези от вас, които са чели „Мансардата на бляновете“, бързо ще направят паралел, макар тук „бленуването“ да е отстъпило на по-задълбочени философски разсъждения. Тези разсъждения си проправят път сред екзотични сцени, в които енигматичната млада дама на име Гам търси себе си, като привлича и отблъсква един след друг различни мъже. Казвам „екзотични сцени“ не като намек за горещи любовни истории, а като декор на повествованието – Ремарк и Гам ни водят в Египет и Аржентина, в Индия и Югоизточна Азия, в Париж и Китай. И сцените, в които описва колоритния живот, глъчката и автентичните картини от тези места, са доста по-плътни, пулсиращи и впечатляващи от самите герои на романа.

Ремарк ги въвежда един след друг без никакви детайли, без представяне – всички онези мъже, които по-скоро рано, отколкото късно, влизат в орбитата на Гам, тя просто ги привлича със своята гравитация. Нищо не разбираме за тях освен няколкото сцени, диалозите – по-скоро театрални, отколкото истински, тук-там малко повече загатваща информация, но дотам. Самата Гам е още по-голяма загадка. Без никакви детайли за миналото й, за общественото й положение, с оскъдно описание на външния й вид основно чрез облеклото й, проследяваме непрестанното странстване на кораб или със самолет, с влак или в нечий автомобил, из екзотичните места, споменати по-горе. Мъжете се появяват един след друг в живота на Гам, появяват и изчезват, след като са дали своя принос за драматичната нишка на романа и са се включили в разсъжденията, изпълващи страниците. Разбира се, най-често разсъждава Гам, нейно е това любопитно определение за живота:

„Животът е като домакиня с голям ханш, която вари сладко за зимата, пълни безброй буркани и ги херметизира – ние всички идваме от едно и също дърво – и ето ни в нашите стъклени къщурки, можем да се виждаме, но никога не се достигаме един друг – едните са направени на пюре, другите са с извадени костилки и нарязани, а третите просто са натъпкани сурови – те се чувстват най-онеправдани“.

С дългите философски разсъждения и изпълнените с недомлъвки диалози, романът повече прилича на театрален сценарий. Неволно се сещам за Айн Ранд и нейната (също ранна) пиеса „Идеал“, в центъра на която отново е една загадъчна жена, която подлага на тест няколко типажа мъже, а в нейния образ Ранд начева собствената си философия, избистрена чак в по-късните й романи.

Макар да остава неиздаден толкова дълго време, романът „Гам“ полага някои от идеите, появяващи се в по-късни творби на Ремарк. Но не бих казал, че това отсъствие е лишило читателите от ценна творба, самороден диамант или друго някакво съкровище. Романът не успява да предложи нито впечатляващ сюжет, нито силни и пълнокръвни герои. Немският издател го нарича „роман на тезите“ – сполучливо определение, защото освен тези, трудно можем да открием нещо друго в „Гам“. Зад сполучливата корица на българското издание не стои творба от ранга на „На Западния фронт нищо ново“ или „Трима другари“, но от друга страна държим в ръце липсващото, почти непознато до момента парче от романовото наследство на един голям писател.  В кореспонденцията си с Марлене Дитрих през 30-те години Ремарк понякога споменава Гам. Може би нейния образ е проектирал върху актрисата, с която го свързва една голяма любов. Дамян Дамянов е уловил тази енигма. Загледайте се отново в корицата. Разпознавате ли тези очи?

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Любовни, художествена | Вашият коментар

Йозеф Рот и затъването в блатото на национализма

На няколко поредни панаира на книгата в НДК съм хвърлял поглед върху книгите на Йозеф Рот, подредени в обособено за Black Flamingo кътче, обикновено на щанда на изд. „Парадокс“. Досега обаче така и не съм се решавал да посегна към някоя от тях. Е, тази пролет посегнах и грабнах „Мрежата на паяка“, за да открия няколко дни по-късно на какво съкровище съм се натъкнал!

Книга от едва 130 страници успя да ме остави в истинско удивление от феноменалния стил и майсторство на един писател, който с лекота рисува реалистичен портрет на германското общество във водовъртежа на 20-те години на ХХ век.

Историята на завърналия се от Първата световна война лейтенант Теодор Лозе е показателна за онзи кипеж, родил националсоциализма от поствоенната мътилка. Още с първите няколко страници, в които се срещаме с младия лейтенант, Йозеф Рот прави силна заявка за своя талант, иронично-присмехулен в опита си да покаже кривото огледало на тогавашната действителност:

„Майка му беше болнава, сестрите бяха прижълтели, те старееха и не можеха да простят на Теодор, че не беше изпълнил своя дълг като лейтенант да бъде два пъти споменат във военните рапорти като загинал герой. Един мъртъв син би бил винаги гордост за семейството. Един лейтенант без оръжие и жертва на революцията беше в тежест на жените. Теодор живееше със своите роднини като стар дядо, когото биха уважавали, ако беше мъртъв, но подценяваха, защото продължаваше да живее“.

Осъзнаващ дискомфорта от липсата на военната дисциплина, Теодор е объркан в цивилния живот и лесно попада в полезрението на тайна организация – една от многото, функциониращи по това време в Берлин. Изведнъж усещането за значимост се появява отново. Той получава мисии, забулени в секретност, слухът му започва да се ориентира сред новата терминология и хвърчащите обвинения между националисти и социалисти, в собствените си очи Теодор се издига… Удивителна е трансформацията на един млад човек, вкаран в калъпа на милитаризма и след това изваден оттам непотребен, който трябва отново да намери своето място в едно променено общество. В търсенето на смисъл и цел Теодор се превръща в оръдие на сенчести структури, прикрити зад кухи понятия като патриотизъм, отечество, дълг. И прекрасно илюстрира възхода на националсоциализма, покълнал от обезверените маси, търсещи враг, когото да обвинят за цялата си несретност.

Йозеф Рот проследява развитието на Теодор на фона на майсторски развити картини на едно разделено общество, разтърсвано от сблъсъците между партийни структури, изпаднало в безизходица, мизерия и в тотален крах на държавността. Почти като в транс, като заклинание звучи диаболичното описание на онази Германия. Не мога да цитирам всичко, текстът е просто съвършен в своята цялост, препрочитах го отново и отново, но ще извадя все пак няколко неща, за да илюстрирам:

„…болест се валяше в къщите на бедните, в прашните дворове, разполагаше се в мрачните стаи, проникваше през кожата; парите изтичаха през пръстите на богатите, тяхна беше силата; страхът от гладните подхранваше тяхната жестокост; …. гробарите стачкуваха; металурзите стачкуваха; пред хранителните продукти зад стъклените витрини се протягаха тънки вратове, примигваха очи, изскочили от орбитите си; безсилни юмруци се свиваха в разкъсаните джобове.

В парламентите говореха повърхностни хора. Министри се оставяха на произвола на своите служители и бяха техни пленници. Прокурори се обучаваха в щурмовашки групи. Съдии разтурваха събрания. Пътуващи националистични оратори продаваха отекващи фрази….

… Офицерите точеха саби. Гимназистите стреляха, студентите стреляха, полицаите стреляха. Малките момчета стреляха. Това беше цяла една стреляща нация“.

Неминуемо се замислих за Ремарк и „Черният обелиск“, за Смирненски и неговите дрипави герои, за Милен Русков и „Чамкория“, също разказващ за мрачното време на 20-те години. Йозеф Рот е съвременник, видял е с очите си този хаос и думите му звучат като пророчество за неизбежното пропадане в бездната на диктатурата. И предупреждение за нас, сто години по-късно – да откриваме симптомите, да разпознаваме истинските послания под фалша на лозунгите, да се пазим от обезверените, търсещи идентичност в измамната прегръдка на ксенофобията и омразата.

Публикувано от Георги

 

Categories: Политическа, художествена | Вашият коментар

„Ябълка за онзи, който е разказал“

Много дълго време книгата на Нарине Абгарян „Три ябълки паднаха от небето“ привличаше вниманието ми с красивата си корица, но попадна при мен в момент, в който изненадата от това да откриеш себе си и емоциите си в книга, се превърна в своеобразен вид лечение на душата. Не мога да намеря думи да опиша това, което тази безспорно талантлива авторка е сътворила! Мисля си обаче, че трябва да си преживял някои неща, за да можеш да усетиш всички нюанси на богатата палитра, с която Нарине борави.

Няма сюжет, който да преразкажа – „Три ябълки паднаха от небето“ е историята на всеки от нас и на всеки преди нас, а и на тези, които ще бъдат! Съдържанието е толкова богато – като сюжет, като изказ, като детайл, че е невъзможно да бъде предадено. Ако трябва да ви запозная с някаква конкретика, а предвид, че пиша ревю за книга – налага се – то в трите части на книгата ще бъдете потопени в живота на селото Маран, където възрастни хора и старци продължават да живеят своя простичък, но изпълнен с емоция и чудеса живот. Написаното от Абгарян съдържа мистичен елемент, който ми напомня за Исабел Алиенде – поднесен със същото майсторство на перото, той не стои като кръпка към историите, а ги обогатява и им дава живот, сякаш точно така се случили нещата! Съдбите на героите са разгледани в контекста на семейната и обществена среда и всичко е толкова топло, но и натоварено с прекалено силна емоция. Да поплачете на тази книга е съвсем възможно, дори в реда на нещата. Нарине Абгарян вещо заплита трагедията с неизбежността на битието, загубата на любимите хора и тяхното вечно присъствие като спомен, съвест, радост и толкова силна болка, че винаги я оставяме настрана, понеже не можем да я преживеем. Не знам как по-точно да ви опиша случващото се на страниците… За мен беше вълшебно изживяване и то не само заради факта, че това безспорно е едно прекрасно литературно произведение, но и заради пречистващите сълзи и вярата, че в случващото се има някакъв предварително закодиран смисъл, който ще разберем някога, по-натам.

Скоро прочетох коментар на една жена във фейсбук по повод книгата – тя я е купила за майка си, но се оказало лош избор за подарък, тъй като я е разстроила и не я е дочела. Искам да споделя две неща по този повод. Първото е: никога не подарявайте книга, която не сте чели, за да сте сигурни, че няма да причините подобни инциденти. Второ: въпреки шарената си корица и красиви думи в анотацията, „Три ябълки паднаха от небето“ ще донесе топлина и светлина само там, където разбирането за щастие върви с осъзнаването и пълното приемане на най-голямата болка. Ако сте преживели загуба, ако разбирате каква непосилна емоция е разкаянието да не позволите на мъжа си да обуе новите си удобни обувки, за да изчака празнка след два дни, а той да почине след няколко часа; ако разбирате самотата и знаете, че тя понякога отстъпва място на радостта, без да пита; ако ви се е искало да умрете, но сте намерили сили да продължите напред – дори по инерция, дори против волята си. Книгата на Абгарян обобщава всички тези чувства и житейски ситуации, а авторката ги поднася на читателя с достойнство, като сладко-горчив дар от съдбата.

Девора

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

Мебет, любимецът божи

Тази книга достигна до мен в момент, в който четенето на книги започваше да отстъпва на заден план пред други задачи. Постоя известно време на рафта с изчакващи заглавия, погледах я известно време – с това загадъчно име, с тази причудлива корица – и любопитството, което вече ме глождеше нетърпимо, надделя.

„Мебет“ на Александър Григоренко е от онези книги, които те поглъщат мигновено. Без да усетиш, попадаш в приказка, в някаква старинна притча, запокитен далеч на Север, в тайгата, където сурови, напълно непознати и непонятни за нас хора живеят живот, за който трудно можем да намерим думи. „Разумът на европееца пропада, загива в преданията на Тайгата. Той не може дасъществува в пространство без осветени с кръв граници, във време, което не е подчинява на дисциплината на цифрите“, пише самият Григоренко за своя роман.

Именно в тайгата срещаме Мебет, любимеца божи. Силен, храбър, своенравен, Мебет от Велевия род не признава друга воля освен своята собствена, движи се по свои закони, присмива се на традициите и порядките. Този северен свръхчовек – защото именно проекция на Ницшевия Übermensch откриваме в неговия образ – до такава степен се радва на благосклонността на боговете и съдбата, че дразни околните със своята щастлива звезда. Трудно е да бъдеш Мебет, дори да си от неговата кръв. Синът му Хадко се различава от прочутия си баща. Храбър е, да, но предпочита да спазва обществени порядки, за които баща му е глух и сляп. Неговият път го отвежда към поредица от действия, които ще предизвикат Мебет да извърши още по-дръзки неща, да тества границите на своята божественост, да поведе дори война – сам срещу цял род.

Страниците летят една след друга, увличащи с реалистичните картини на далечния Север, където мъжете ловуват, взимат жени за съпруги и воюват по определени правила. Григоренко пише, сякаш разказва родова история, полузабравено сказание за предците си. Целият реализъм изведнъж се изпарява в средата на книгата и без предупреждение попадаме в света на магията, на митовете, изградили фолклора на тези непознати народи. Прекрачваме между средната, долната и горната земя, срещаме боговете им, виждаме приумиците на тези богове, хитростите, с които си служат. Божият любимец Мебет достига предела на живота си, за да осъзнае, че не му се напуска още Средната земя, че има защо да живее, има на кого да е полезен. И е готов да премине всички препятствия по Пътеката на Гръмотевиците, за да се върне обратно в света на живите. Изключително интересни са представите на северните хора за отвъдното, за духовете, за божиите дела, а Григоренко успява да ги претвори в ярка проза, която по удивителен начин съшива реалното и магическото в обща история. Не е ли всяко народно сказание по тази схема, на ръба между истината и фантазията и честичко прескачащо този ръб? Може би, но в книгата на Григоренко тази схема очарова по неповторим начин, като нещо ново, невиждано досега, разположено отвъд границите на „европейския човек“ и неговите възприятия. В добавка, поставянето в този контекст на мита за свръхчовека, който винаги ме е привличал, в каквато и интерпретация да го срещна, прави тези двеста страници истинско удоволствие.

Неминуемо е да се запитате, потъвайки в този разказ, кой е Александър Григоренко, откъде този автентичен, просветен поглед към тайните на Севера? Ще цитирам издателя и преводач на романа Емилия Маслароваза опита й да достигне до автора:

„Веднага след като прочетох „Мебет“, реших, че искам на всяка цена тази книга да стигне и до вас. И започна едно безкрайно издирване на самия автор и на авторските му права. Трябваше да пиша на около десетина души, докато открия имейла на Григоренко, но и на него отговори не той, а жена му, която ми обясни, че всъщност мъжът й почти през цялото време живеел в къща в непроходимата гора, в самото сърце на тайгата, където интернет имало на пресекулки. Накрая имах щастието да се свържа и със самия Григоренко“.

Да, нещо подобно може би очаквах и аз. Трябва да си част от магията на Севера, за да напишеш подобна книга.

Публикувано от Георги

Categories: Приключенски, духовна, художествена | Вашият коментар

„Тайното писание“ вади скелети от гардероба

Първата ми среща със Себастиан Бари бе неочаквано вълнуваща. „Далече и отвъд“, за която ви разказах преди време, дълбоко се отпечата в съзнанието ми с изумителния стил на ирландския Ремарк. Истински словесен монумент на загиналите в Първата световна война ирландски момчета, книгата разкрива великолепните качества на един талантлив писател, който умело води читателите си в салоните на собствените си шедьоври. Ето защо новината за излизането на „Тайното писание“ с логото на издателство „Лабиринт“ и корица на Живко Петров предизвика очаквано вълнение. Впрочем, излизането на книгата съвпадна и с момента, в който за четене просто не ми остава никакво време. Дори се колебаех дали да не оставя за по-натам. До момента, в който не прелистих няколко страници… Капанът щракна веднага и очарователният стил на Себастиан Бари си каза думата. Книгата завладя съзнанието ми изцяло и не ме пусна до самия край.

Любимата на Бари Ирландия отново е в центъра и на този роман. Нейната история, толкова сложна за страничния наблюдател, си проправя път към сърцето на читателя през личната съдба на близо стогодишната старица Роузан, изживяваща последните си дни в рушаща се психиатрична болница; и доктор Грийн – лекуващия лекар на Роузан, в чиито ръце е по-нататъшната съдба на възрастната пациентка. Прекарала десетилетия в тази стая, Роузан е запазила разсъдъка си и е решена да разкаже за своята ужасяваща участ в ръкопис, който крие от чуждите очи. Дните на болницата са преброени. Предстои преместване на пациентите, а доктор Грийн трябва да реши кого да настани в новата сграда и кого да пусне „на свобода“. Роузан се оказва специален случай. Общуването с нея провокира повече въпроси, отколкото дава отговори. Колкото повече научава за нея, толкова по-нерешителен става психиатърът.

Междувременно ръкописът на Роузан ни връща в една Ирландия, в която има твърде много минало. Изплуват скелети от прашните гардероби. Сблъскваме се с бруталността на една епоха, изпълнена с междуособици, гражданска война и клокочещо напрежение между религиите – все неща, оставящи дълбоки белези. Тези белези са безпощадни към младата Роузан, най-красивото момиче в Слайгоу, чиято съдба е шокираща илюстрация на несправедливостите, властващи по онова време. Виждаме как един обещаващ млад живот е похабен, унижен и стъпкан от човешки страсти, маскирани като благоприличие и религиозен морал. Разбираме колко безскрупулни могат да бъдат хората, притежаващи абсолютна власт и как абсолютната власт ражда жестокост, прикрита под фалшивата фасада на религията.

Постепенно загадките около „лудостта“ на Роузан се разкриват, елегантно „разопаковани“ с характерния омагьосващ стил на Бари, който пише виртуозно, с любов, тъга и съпричастност към своите герои. Личните дневници на Роузан и на доктор Грийн, приближават опасно двамата персонажа към финал, колкото „кинаджийски“ и нереален, толкова и привлекателен със своята приказност.

„Тайното писание“ наистина се чете на един дъх и оставя усещане за стойностна проза, умело преплела две човешки съдби в голямата картина на цяла една епоха. А Себастиан Бари определено се нарежда сред писателите, чиито произведения бих чакал с нетърпение. Впрочем, по романа има и екранизация, която обезателно трябва да изгледам. Книга като тази сякаш е писана, за да бъде филмирана.

Публикувано от Георги

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

Андрей Платонов и „Чевенгур“ на края на историята

Не беше лесно да прочета тази книга. Отдавна исках да го направя, но все нещо ме спираше. Когато най-сетне се залових с нея, бях впечатлен от чудатия сюжет, с който започваше. Ако „сюжет“ въобще е подходяща дума в случая. Струваше ми се, че нещо вълнуващо предстои да се случи, а това е само въведение. Но страниците се прелистваха, а недоумението ми нарастваше с всяка следваща. Спирах, зарязвах я, дори изминаха месец-два, в които почти бях забравил за нея. И после пак я подхванах… Какво ме накара да продължа ли? Гениалното, което проблясва сред налудничавите халюцинации, бутафорната сатира, трескавия език, фантасмагоричните герои… Гениалното, заради което си струва да устоиш на порива да захвърлиш тази книга, която трудно се преглъща и драска по гърлото.

„Чевенгур“ на Андрей Платонов е на практика неописуема книга. Книга като никоя друга. Бях чел мнения за нея, преди да започна – антиутопия, брилянтна сатира на болшевизма, и прочие, и прочие… Впечатли ме, че минава половин век, преди да бъде публикувана в Съветския съюз. Завършена през 1929 г., тя е отхвърлена от всички издателства. „… но при неоспоримите достойнства на Вашата работа, аз все пак не мисля, че ще я отпечатат и издадат“, пише Максим Горки на Платонов. И се оказва прав. „Чевенгур“ става част от „задържаната“ литература, заедно с „Доктор Живаго“ на Пастернак, „Живот и съдба“ на Гросман, „Ние“ на Замятин, които „избухват“ едва в периода на „перестройката“, заедно със свободата, която започва да клокочи в Съветска Русия.

Чета и си мисля – каква дързост, каква налудничава смелост трябва да е притежавал Андрей Платонов, за да си помисли, че подобна книга може да се появи в империята на Сталин! С целия си неизбродим талант той рисува изключителна гротеска на всичко скъпо за съветската пропаганда. „Чевенгур“ със замах скъсва плакатите на установените митове и показва през криво огледало руското селячество – оскотяло, полуживо и люшкащо се на вятъра в абсолютна мизерия; болшевишката революция – пародия на самата себе си; и не на последно място комунизма – не като възвшена идея, каквато управляващите поднасят на масите, а като мистично физическо усещане и състояние, съзерцание.

Сюжетът е странен и се точи мъчително, затормозен от халюцинациите, в които се превръщат описанията на Платонов. Героите му са неописуеми гротески – революционер, пришил в шапката си портрет на Роза Люксембург; обременен от наследствена обреченост млад комунист; карикатурните водачи на захвърленото в степите градче Чевенгур и още неколцина груби, полуумни болшевики. Общо дванадесет на брой – апостолско число, което едва ли е случайно. И сред цялата непонятност Платонов е безпощаден в разсъжденията си, които подписват присъдата на цялата книга. Понеже съм безсилен да структурирам мисълта си в истинско ревю, ще ви поднеса няколко от тях натюр.

За революцията:

„В душата си той обичаше незнанието повече от културата. Невежеството е чиста нива, където може да се отгледа растението на всякакво знание, но културата е вече тревясала нива, където растенията са изсмукали солите от почвата и където вече нищо няма да израсте. Затова Дванов беше доволен, че в Русия революцията оплеви до шушка онези редки обрасли места, където имаше култура, а народът, какъвто си беше, такъв си остана, като чисто поле – не нива, а празно плодородно място“.

За властта:

„Живея си и си мисля: нима човек за човека е толкова опасен, че между тях непременно трябва да стои властта? Точно от властта идва и войната… Вървя си аз и си мисля, че войната е нарочно измислена от властта, обикновеният човек не може така…“

За комунистите:

„Ковачът престана да говори, защото се сети, че пред него стои също такъв странен човек, каквито са всички комунисти – уж нормален човек, пък действа срещу простия народ“.

„Новият закон се хареса на Копьонкин и той се заинтересува дали може да се организира съветска власт на открито място – без постройки.

– Може – отвърнаха неговите мислещи събеседници. – Трябва само наблизо да има беднотия, а  някъде по-далече – бяла гвардия“.

За руските села:

„Дванов си спомняше много села и градове и много хора в тях, а Прокофий пътем с паметта на Александър му сочеше, че скръбта в руските села не е мъка, а обичай, че отделеният от бащиното домакинство син никога вече не идва при баща си и не скърби за него, синът и бащата не са били свързани от чувството, а от имуществото; рядко ще се намери някоя странна жена, която да не е задушила през живота си поне едно свое дете, и то съвсем не от бедност, а за да може още да си поживее свободно и да се люби с мъжа си“.

Но ако има нещо, в което геният на Платонов да блести наистина неустоимо, това не е сатирата на бутафорния комунизъм, на революцията и на руския селянин, а шокиращото описание на природата. Не помня някъде да съм срещал подобни сочни природни картини, които въздействат на всички сетива едновременно. Картини, които сякаш са плод на нечий трескав наркотичен сън. Природа, която шества из страниците като господар – над всичко и над всички.

„Дванов усети мирния аромат на село – миризма на изгоряла слама и топло мляко – и от този аромат го заболя коремът; вече не можеше да изяде дори щипка сол. Той се уплаши, че ще вземе да умре в големите топли ръце на селото, да се задуши в дъха на мирните овчи кожуси на хора, които побеждават врага не с ярост, а чрез струпване накуп“.

Властелинът, централният образ в този болен свят, е слънцето. Всемогъщото слънце, под което хората са инертни, безволеви, умиращи като мухи или безмълвно вгледани в себе си. Чакащи нещо или някого. Слънцето е волята, почти религиозно описана от Платонов.

„Мъглите гинеха като сънища под острото зрение на слънцето. И там, където през нощта беше страшно, се простираха осветени и бедни пусти пространства. Земята спеше разголена и мъчителна като майка, от която се е смъкнало одеалото. По степната река, от която блуждаещите хора пиеха вода, като насън още пълзеше мъгла и рибите, очакващи светлината, плуваха с ококорени очи по самата повърхност на водата“.

Само прочетете това изречение. Невероятно е! А сега си го представете:

„Слънцето сияеше над града и степта като единствен цвят сред безплодното небе и с раздразнения натиск на презрялата си сила набиваше в земята светлата жега на своя цъфтеж“.

Като се замисля, при Георги Божинов за първи път срещнах удивителни описания на природата, които ме поразиха. Платонов обаче е на друго ниво. Като с четка на импресионист той създава картини, които излъчват емоции, имат свои чувства, запълват пространството с вибрации:

„Над тях като на онзи свят безплътно се влачеше луната, вече превалила към своя залез. Нейното съществувание беше безполезно – от него не живееха растенията, под луната мълчаливо спеше човекът. Слънчевата светлина, която озаряваше отдалече нощната сестра на Земята, съдържаше в себе си мътното, горещо и жово вещество, но тази светлина достигаше до луната вече прецедена през мъртвата дължина на пространството, всичко мътно и живо се разсейваше от нея по пътя и оставаше само истинска мъртва светлина“.

Завършвам книгата със смесица от емоции, които не ми дават мира. Колко прочита са необходими, за да обхванеш всички посоки на тази книга, да разлистиш всичките й пластове и да уловиш скритите в нея послания, закодираната символика, религиозните препратки, замаскираните остриета на безпощадна критика и огорчение от действителността на революцията. Това ли е тя, това ли е обещаният комунизъм, пита Платонов чрез своите герои. И си отговаря:

„Тук, Фьодор Фьодорович, не се намира комунизъм, тук живеят хора, не можем ги курдиса, докато сами не се подредят. Аз по-рано мислех, че революцията е локомотив, а сега виждам, че не е“.

И за финал едно пророчество, което се осъществява отново и отново:

„Историята е тъжна, защото е време и знае, че ще я забравят“

Публикувано от Георги

Categories: Антиутопия, народопсихология, художествена | Вашият коментар

„Сол при солта“ възражда една непозната трагедия

В края на 2016 г. едно обещание ме караше да очаквам с нетърпение новата година – обещанието скоро да видим на български език обявената за най-добра книга в категория „Young adult fiction“ на Goodreads – „Salt to the sea“на Рута Сепетис. От „Сиела“ се бяха заели със задачата да представят и на българския читател един автор, преведен вече на над 50 езика и достигнал световна известност най-вече заради базираните си на исторически събития художествени произведения.

Началото на годината се проточи, дойде пролетта и тъкмо бях насочил фокуса си към детски книжки, когато се появи корицата на българското издание. Създадена от художника Дамян Дамянов, корицата максимално се доближава до оригинала, илюстрирайки драматизма на романа. „Сол при солта“ на Рута Сепетис те грабва за гърлото още от пръв поглед – в разпененото море, на фона на надвисналите облаци плува спасителен пояс… празен. Няма място за излишни илюзии по отношение на трагедията, която ви очаква зад страниците.

Коя е най-голямата морска трагедия, за която се сещате? Вероятно „Титаник“ изниква в съзнанието на повечето хора. Легендата, в която се е превърнал презокеанският лайнер, вълнува човечеството повече от 100 години. „Титаник“ завлича на дъното на океана близо 1500 души през 1912 година. В самия край на Втората световна война, на 30 януари 1945 г. съветска подводница торпилира немския пътнически кораб „Вилхелм Густлоф“, претъпкан с 10 хиляди евакуиращи се от Източна Прусия германци, огромната част от тях цивилни. В ледените води на Балтийско море загиват близо 9000 души, около 5000 от тях деца. Цифрите звучат шокиращо, нереално, ужасяващо. Но „Вилхелм Густлоф“ никога не се превръща в „Титаник“. Краят на войната е близо, а победителите не ги съдят…

С тази неописуема човешка драма се е заела Рута Сепетис в своя роман. Самата тя дъщеря на емигранти от Литва, избягали в Америка от смъртоносната прегръдка на Сталин, Сепетис вдъхва живот на излючителната драма, разиграла се в Източна Прусия в началото на 1945 г. Милиони хора, спасяващи се кой както може от настъпващите орди на Червената армия, които грабят, убиват, изнасилват и тъпчат с веригите на танковете си всичко по пътя си. Сред тях срещаме героите на този драматичен роман – младата литовска сестра Йоана, изоставила семейството си и родния край; обгърнатия от мистерии Флориан Бек, прусак с твърде много въпросителни около него; бременната млада полякиня Емилия, която ревниво пази своята мрачна тайна; промития от хитлеристка пропаганда младеж Алфред Фрик, живеещ в своите илюзии за величие. Всички те говорят от първо лице и страница след страница изграждат напрегнатата картина на една предстояща трагедия. Този нетрадиционен авторски похват малко накъсва повествованието, но пък дава една много по-широка перспектива, създава живост, многогласност и различна динамика. Накъсването вероятно е умишлено, многогласието също – говорим за преселението на над два милиона души, панически бягащи от Червената армия, читателят трябва да усети тази стихия, за да потъне в нея.

Йоана, Флориан и Емилия са част от случайно събрала се по пътя група, която си помага, за да оцелее. В нея има и второстепенни герои, на които Сепетис не е дала думата, но някои от тях са очарователни. Като възрастния обущар, когото всички наричат „Поета на обувките“. Той винаги гледа хората в краката и по обувките им успява да научи за тях много повече, отколкото от думите им. Великолепен образ, който се превърна в личния ми фаворит от целия роман. Не така стоят нещата с младия националсоциалист Алфред Фрик – от опита на авторката да му вмени всички негативи на хитлеризма е пострадала неговата автентичност и той просто играе ролята на лошия, без обаче да изглежда реален.

Събирателната точка на всички тези разнородни образи, както сигурно се досещате, е „Вилхелм Густлоф“. Корабът, който се отправя на своето финално пътуване, за да отнесе на дъното хиляди хора в един забравен трагичен епизод на войната. Сепетис е сравнително щадяща в описанието на подобна задушаваща с мащаба си трагедия. Атаката от торпедата идва ненадейно, потъването е бързо, смъртта на хилядите е просто статистика. Но има моменти, от които кръвта се смразява – картината на замръзналите в поясите си дечица, осеяли с телцата си развълнуваното море трудно може да се изличи от съзнанието.

„Сол при солта“, сигурен съм, ще развълнува дълбоко младите читатели, докосващи се за пръв път до това слабо познато събитие. И ще ги накара да се заровят в гугъл, да потърсят повече информация – за „Вилхелм Густлоф“, за най-мащабната в историята операция по преселение на хора – операция „Ханибал“, за „славната“ Червена армия, плячкосала и изнасилила цяла Източна Европа в края на Втората световна война, за Кехлибарената стая (защото Сепетис е сложила и щипка загадъчен елемент в историята). Неща, които няма да открият в учебниците, но които са важни, за да осмислим настоящето, а и бъдещето на Европа. И да си отговорим на някои въпроси.

За трагедията с „Вилхелм Густлоф“ пише доста живописно и нобеловият лауреат Гюнтер Грас в книгата си „Рачешката“, ревю за която можете да прочетете в блога. А на мен остава надеждата скоро на български език да видим и „Between Shades Of Gray“, първата книга на Рута Сепетис, която разказва за трагедията на прибалтийските народи, „присъединени“ към Съветския съюз през 1941 г. „Сиела“, вие сте!

Публикувано от Георги


Книгата вероятно ще ви хареса, ако сте фенове на:

Антъни Доер – Светлината, която не виждаме

Маркъс Зюсак – Крадецът на книги

 

Categories: Военни, Драма, художествена | Вашият коментар

Най-доброто мече в цял свят

Историите за Мечо Пух и неговите приятели от Голямата гора са от онези, които живеят вечно. Те са универсални и колкото и поколения да се сменят, най-доброто мече в целия свят продължава да радва големи и малки читатели. 90 години след излизането на „Мечо Пух“ от А. А. Милн Голямата гора е все така привлекателно място за любителите на простички житейски мъдрости и за онези, които вярват в приятелите и в доброто. Преди време ви разказахме за продължението на оригиналната история, написано от Дейвид Бенедиктъс със заглавие „Завръщане в Голямата гора“. В него художникът Макс Бърджес беше сътворил страхотни илюстрации в стила на Ъ. Х. Шепард, обезсмъртил образа на Пух и неговите приятели преди близо век. Ето че е време и за второто официално продължение на историята, отново с логото на изд. „Егмонт“ „Най-доброто мече в целия свят“.

Книгата е дело на четирима автори – Пол Брайт, Брайън Сибли, Джийн Уилис и Кейт Сондърс, и се състои от четири различни истории за всеки сезон от годината. Мястото, разбира се, е добре познатата на всички Голяма гора, а героите са същите – вечно тъжното магаренце Йори, плашливото животинче Прасчо, многознайкото Бухала, игривите Кенга и Ру, забързания Зайо, подскачащия Тигър и, разбира се, добрият стар Пух. Четенето на всяка от историите е като истинска терапия – зачиташ се и изключваш от забързаното ежедневие, намаляваш оборотите до минимум и се потапяш в прекрасния свят на Голямата гора. Там понякога дебне дракон сред есенните листа, а първият сняг може да доведе неканен и необичаен гостенин… напимер пингвин. Там понякога пролетта кара дори Йори да се усмихне, заблуждавайки всички, че има друго магаре в гората. А най-забавно е, когато всички заедно, с огромен ентусиазъм тръгнат на приключение в търсене на нещо абсурдно. Не си мислете, че Голямата гора е източник само на щастливи емоции и глъчка. Там може да има неща, които плашат… е, поне малки животинчета като Прасчо. И непознати неща, които озадачават. Мда, пак Прасчо. Но винаги се появява решение на всяка ситуация, а за капак – и гърненце с мед. Или две. Или няколко. А когато нещо непознато и неразрешимо развълнува нашите приятели, идва Кристофър Робин, който с обич разкрива загадките пред своите любимци. Да, всяка история си има своя Кристофър Робин. А аз се замислих как някога виждах себе си в образа на Йори – интровертен, малко тъжен може би… Сега… Сега ситуацията е различна. Вече съм Кристофър Робин.

Знаете ли, чудесно е да бъдеш Кристофър Робин за някого!

Благодарности на „Егмонт“, които отключиха красиви емоции с това издание.

Публикувано от Георги

Categories: Детски, Приказки, художествена | Вашият коментар

„Татарската пустиня“ и вечното очакване на врага

Наистина се надявам да не пропуснете тази книга. Било то поради хитови заглавия, които греят от всяка витрина, или просто защото издателското резюме на гърба не обещава вълнуващ и изпълнен с обрати сюжет. Корицата ще помогне за това. Изчистена, стилна, прекрасна. Името на Дино Будзати – излишно е да коментирам.

„Татарската пустиня“ е поредното силно заглавие във все още малката колекция на младото издателство „Лист“. Книга, в която се влюбих от пръв поглед. В корицата, в шрифта, в начина, по който хлътнах по стъпките на автора, в редакторския послепис.

Като стана дума, прочетете думите на редактора, преди да започнете книгата. После ще ги прочетете отново, сигурен съм. Ще ви е полезно в опита да си обясните през какво точно сте минали току-що. Ако трябва да резюмирам сюжета на „Татарската пустиня“, бих казал точно две изречения: „Млад офицер е изпратен на служба в изолирана крепост, където никой не иска да отиде. Въпреки това той не иска да си тръгне оттам„. Лесно ще се досетите за това още в началото на книгата. Сюжетът обаче далеч не е всичко. Вълнуващото в книгата на Дино Будзати е онова чувство на обреченост, изкристализирало в доброволно отшелничество, което може да завладее един млад мъж по стечение на обстоятелствата. Можете да наречете „Татарската пустиня“ антивоенен роман и ще сте прави. Донякъде. Почти страховито Будзати пресъздава духа на военщината, на вездесъщия устав, излъскан до фанатизъм сред студените стени на Крепостта. Но срещу войната ли наистина е насочена тази алегория?

„Навярно всичко се роди в редакцията на „Кориере дела сера“, разказва Будзати в свое интервю. „От 1933 до 1939 година тук всяка нощ вършех тежка и еднообразна работа. Минаваха дни, месеци, години и аз се питах дали и занапред животът ми ще продължи все така, дали надеждите, младежките мечти полека-лека ще атрофират, дали ще дойде очакваният голям случай, или не. А край себе си виждах хора – някои млади като мен, други по-възрастни – носени от същата мудна река, и се питах дали и аз един ден ще се озова в положението на моите колеги с побелели коси, вече пред пенсиониране – мрачни, незабележими труженици, обречени да оставят след себе си само блед спомен“.

Ужасът от еднообразието в прозаичната работа кара писателя да сътвори своята „Татарска пустиня“. Това е неговата Крепост, от която трудно можеш да се измъкнеш, ако позволиш да те обсеби. Ако превърнеш рутината в ритъм на сърцето си. Като си помисля, актуалността на тази книга е изключителна в днешния свят, където хиляди хора си задават същите въпроси, затворени в стените на своите офисни кутийки.

В неумолима спирала съдбата на лейтенант Дрого, предвидима до голяма степен, ще го доведе до логичния край. Изчистени са всички детайли, които могат да размият картината – врагът е неназован, пустинята също. Така и не разбираме срещу кого е денонощният пост, който обитателите на Крепостта възприемат толкова сериозно. Почти с насмешка приемаме ежедневните ритуали, трескавото „Нащрек!“, което си подвикват войниците всяка нощ на крепостните стени, устременото взиране в далечината в търсене на някакво движение, на някакъв враг. И мнимата увереност, че един ден той непременно ще дойде. Всички са като участници в спектакъл, струва ни се, че всеки момент някой ще щракне с пръсти и войниците ще прихнат да се смеят. Но нищо такова не се случва. Играта на войници се играе със смъртоносна сериозност до самия край.

Брилянтен е Будзати в „Татарската пустиня“. Ще ви стресне, карайки ви да се замислите дали и вие не сте на служба в своята Крепост, дали и вие не играете твърде сериозна игра на войници. И кого всъщност чакате да се появи от далечината на пустинята?

Публикувано от Георги

Categories: Военни, художествена | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: