художествена

Мебет, любимецът божи

Тази книга достигна до мен в момент, в който четенето на книги започваше да отстъпва на заден план пред други задачи. Постоя известно време на рафта с изчакващи заглавия, погледах я известно време – с това загадъчно име, с тази причудлива корица – и любопитството, което вече ме глождеше нетърпимо, надделя.

„Мебет“ на Александър Григоренко е от онези книги, които те поглъщат мигновено. Без да усетиш, попадаш в приказка, в някаква старинна притча, запокитен далеч на Север, в тайгата, където сурови, напълно непознати и непонятни за нас хора живеят живот, за който трудно можем да намерим думи. „Разумът на европееца пропада, загива в преданията на Тайгата. Той не може дасъществува в пространство без осветени с кръв граници, във време, което не е подчинява на дисциплината на цифрите“, пише самият Григоренко за своя роман.

Именно в тайгата срещаме Мебет, любимеца божи. Силен, храбър, своенравен, Мебет от Велевия род не признава друга воля освен своята собствена, движи се по свои закони, присмива се на традициите и порядките. Този северен свръхчовек – защото именно проекция на Ницшевия Übermensch откриваме в неговия образ – до такава степен се радва на благосклонността на боговете и съдбата, че дразни околните със своята щастлива звезда. Трудно е да бъдеш Мебет, дори да си от неговата кръв. Синът му Хадко се различава от прочутия си баща. Храбър е, да, но предпочита да спазва обществени порядки, за които баща му е глух и сляп. Неговият път го отвежда към поредица от действия, които ще предизвикат Мебет да извърши още по-дръзки неща, да тества границите на своята божественост, да поведе дори война – сам срещу цял род.

Страниците летят една след друга, увличащи с реалистичните картини на далечния Север, където мъжете ловуват, взимат жени за съпруги и воюват по определени правила. Григоренко пише, сякаш разказва родова история, полузабравено сказание за предците си. Целият реализъм изведнъж се изпарява в средата на книгата и без предупреждение попадаме в света на магията, на митовете, изградили фолклора на тези непознати народи. Прекрачваме между средната, долната и горната земя, срещаме боговете им, виждаме приумиците на тези богове, хитростите, с които си служат. Божият любимец Мебет достига предела на живота си, за да осъзнае, че не му се напуска още Средната земя, че има защо да живее, има на кого да е полезен. И е готов да премине всички препятствия по Пътеката на Гръмотевиците, за да се върне обратно в света на живите. Изключително интересни са представите на северните хора за отвъдното, за духовете, за божиите дела, а Григоренко успява да ги претвори в ярка проза, която по удивителен начин съшива реалното и магическото в обща история. Не е ли всяко народно сказание по тази схема, на ръба между истината и фантазията и честичко прескачащо този ръб? Може би, но в книгата на Григоренко тази схема очарова по неповторим начин, като нещо ново, невиждано досега, разположено отвъд границите на „европейския човек“ и неговите възприятия. В добавка, поставянето в този контекст на мита за свръхчовека, който винаги ме е привличал, в каквато и интерпретация да го срещна, прави тези двеста страници истинско удоволствие.

Неминуемо е да се запитате, потъвайки в този разказ, кой е Александър Григоренко, откъде този автентичен, просветен поглед към тайните на Севера? Ще цитирам издателя и преводач на романа Емилия Маслароваза опита й да достигне до автора:

„Веднага след като прочетох „Мебет“, реших, че искам на всяка цена тази книга да стигне и до вас. И започна едно безкрайно издирване на самия автор и на авторските му права. Трябваше да пиша на около десетина души, докато открия имейла на Григоренко, но и на него отговори не той, а жена му, която ми обясни, че всъщност мъжът й почти през цялото време живеел в къща в непроходимата гора, в самото сърце на тайгата, където интернет имало на пресекулки. Накрая имах щастието да се свържа и със самия Григоренко“.

Да, нещо подобно може би очаквах и аз. Трябва да си част от магията на Севера, за да напишеш подобна книга.

Публикувано от Георги

Categories: Приключенски, духовна, художествена | Вашият коментар

„Тайното писание“ вади скелети от гардероба

Първата ми среща със Себастиан Бари бе неочаквано вълнуваща. „Далече и отвъд“, за която ви разказах преди време, дълбоко се отпечата в съзнанието ми с изумителния стил на ирландския Ремарк. Истински словесен монумент на загиналите в Първата световна война ирландски момчета, книгата разкрива великолепните качества на един талантлив писател, който умело води читателите си в салоните на собствените си шедьоври. Ето защо новината за излизането на „Тайното писание“ с логото на издателство „Лабиринт“ и корица на Живко Петров предизвика очаквано вълнение. Впрочем, излизането на книгата съвпадна и с момента, в който за четене просто не ми остава никакво време. Дори се колебаех дали да не оставя за по-натам. До момента, в който не прелистих няколко страници… Капанът щракна веднага и очарователният стил на Себастиан Бари си каза думата. Книгата завладя съзнанието ми изцяло и не ме пусна до самия край.

Любимата на Бари Ирландия отново е в центъра и на този роман. Нейната история, толкова сложна за страничния наблюдател, си проправя път към сърцето на читателя през личната съдба на близо стогодишната старица Роузан, изживяваща последните си дни в рушаща се психиатрична болница; и доктор Грийн – лекуващия лекар на Роузан, в чиито ръце е по-нататъшната съдба на възрастната пациентка. Прекарала десетилетия в тази стая, Роузан е запазила разсъдъка си и е решена да разкаже за своята ужасяваща участ в ръкопис, който крие от чуждите очи. Дните на болницата са преброени. Предстои преместване на пациентите, а доктор Грийн трябва да реши кого да настани в новата сграда и кого да пусне „на свобода“. Роузан се оказва специален случай. Общуването с нея провокира повече въпроси, отколкото дава отговори. Колкото повече научава за нея, толкова по-нерешителен става психиатърът.

Междувременно ръкописът на Роузан ни връща в една Ирландия, в която има твърде много минало. Изплуват скелети от прашните гардероби. Сблъскваме се с бруталността на една епоха, изпълнена с междуособици, гражданска война и клокочещо напрежение между религиите – все неща, оставящи дълбоки белези. Тези белези са безпощадни към младата Роузан, най-красивото момиче в Слайгоу, чиято съдба е шокираща илюстрация на несправедливостите, властващи по онова време. Виждаме как един обещаващ млад живот е похабен, унижен и стъпкан от човешки страсти, маскирани като благоприличие и религиозен морал. Разбираме колко безскрупулни могат да бъдат хората, притежаващи абсолютна власт и как абсолютната власт ражда жестокост, прикрита под фалшивата фасада на религията.

Постепенно загадките около „лудостта“ на Роузан се разкриват, елегантно „разопаковани“ с характерния омагьосващ стил на Бари, който пише виртуозно, с любов, тъга и съпричастност към своите герои. Личните дневници на Роузан и на доктор Грийн, приближават опасно двамата персонажа към финал, колкото „кинаджийски“ и нереален, толкова и привлекателен със своята приказност.

„Тайното писание“ наистина се чете на един дъх и оставя усещане за стойностна проза, умело преплела две човешки съдби в голямата картина на цяла една епоха. А Себастиан Бари определено се нарежда сред писателите, чиито произведения бих чакал с нетърпение. Впрочем, по романа има и екранизация, която обезателно трябва да изгледам. Книга като тази сякаш е писана, за да бъде филмирана.

Публикувано от Георги

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

Андрей Платонов и „Чевенгур“ на края на историята

Не беше лесно да прочета тази книга. Отдавна исках да го направя, но все нещо ме спираше. Когато най-сетне се залових с нея, бях впечатлен от чудатия сюжет, с който започваше. Ако „сюжет“ въобще е подходяща дума в случая. Струваше ми се, че нещо вълнуващо предстои да се случи, а това е само въведение. Но страниците се прелистваха, а недоумението ми нарастваше с всяка следваща. Спирах, зарязвах я, дори изминаха месец-два, в които почти бях забравил за нея. И после пак я подхванах… Какво ме накара да продължа ли? Гениалното, което проблясва сред налудничавите халюцинации, бутафорната сатира, трескавия език, фантасмагоричните герои… Гениалното, заради което си струва да устоиш на порива да захвърлиш тази книга, която трудно се преглъща и драска по гърлото.

„Чевенгур“ на Андрей Платонов е на практика неописуема книга. Книга като никоя друга. Бях чел мнения за нея, преди да започна – антиутопия, брилянтна сатира на болшевизма, и прочие, и прочие… Впечатли ме, че минава половин век, преди да бъде публикувана в Съветския съюз. Завършена през 1929 г., тя е отхвърлена от всички издателства. „… но при неоспоримите достойнства на Вашата работа, аз все пак не мисля, че ще я отпечатат и издадат“, пише Максим Горки на Платонов. И се оказва прав. „Чевенгур“ става част от „задържаната“ литература, заедно с „Доктор Живаго“ на Пастернак, „Живот и съдба“ на Гросман, „Ние“ на Замятин, които „избухват“ едва в периода на „перестройката“, заедно със свободата, която започва да клокочи в Съветска Русия.

Чета и си мисля – каква дързост, каква налудничава смелост трябва да е притежавал Андрей Платонов, за да си помисли, че подобна книга може да се появи в империята на Сталин! С целия си неизбродим талант той рисува изключителна гротеска на всичко скъпо за съветската пропаганда. „Чевенгур“ със замах скъсва плакатите на установените митове и показва през криво огледало руското селячество – оскотяло, полуживо и люшкащо се на вятъра в абсолютна мизерия; болшевишката революция – пародия на самата себе си; и не на последно място комунизма – не като възвшена идея, каквато управляващите поднасят на масите, а като мистично физическо усещане и състояние, съзерцание.

Сюжетът е странен и се точи мъчително, затормозен от халюцинациите, в които се превръщат описанията на Платонов. Героите му са неописуеми гротески – революционер, пришил в шапката си портрет на Роза Люксембург; обременен от наследствена обреченост млад комунист; карикатурните водачи на захвърленото в степите градче Чевенгур и още неколцина груби, полуумни болшевики. Общо дванадесет на брой – апостолско число, което едва ли е случайно. И сред цялата непонятност Платонов е безпощаден в разсъжденията си, които подписват присъдата на цялата книга. Понеже съм безсилен да структурирам мисълта си в истинско ревю, ще ви поднеса няколко от тях натюр.

За революцията:

„В душата си той обичаше незнанието повече от културата. Невежеството е чиста нива, където може да се отгледа растението на всякакво знание, но културата е вече тревясала нива, където растенията са изсмукали солите от почвата и където вече нищо няма да израсте. Затова Дванов беше доволен, че в Русия революцията оплеви до шушка онези редки обрасли места, където имаше култура, а народът, какъвто си беше, такъв си остана, като чисто поле – не нива, а празно плодородно място“.

За властта:

„Живея си и си мисля: нима човек за човека е толкова опасен, че между тях непременно трябва да стои властта? Точно от властта идва и войната… Вървя си аз и си мисля, че войната е нарочно измислена от властта, обикновеният човек не може така…“

За комунистите:

„Ковачът престана да говори, защото се сети, че пред него стои също такъв странен човек, каквито са всички комунисти – уж нормален човек, пък действа срещу простия народ“.

„Новият закон се хареса на Копьонкин и той се заинтересува дали може да се организира съветска власт на открито място – без постройки.

– Може – отвърнаха неговите мислещи събеседници. – Трябва само наблизо да има беднотия, а  някъде по-далече – бяла гвардия“.

За руските села:

„Дванов си спомняше много села и градове и много хора в тях, а Прокофий пътем с паметта на Александър му сочеше, че скръбта в руските села не е мъка, а обичай, че отделеният от бащиното домакинство син никога вече не идва при баща си и не скърби за него, синът и бащата не са били свързани от чувството, а от имуществото; рядко ще се намери някоя странна жена, която да не е задушила през живота си поне едно свое дете, и то съвсем не от бедност, а за да може още да си поживее свободно и да се люби с мъжа си“.

Но ако има нещо, в което геният на Платонов да блести наистина неустоимо, това не е сатирата на бутафорния комунизъм, на революцията и на руския селянин, а шокиращото описание на природата. Не помня някъде да съм срещал подобни сочни природни картини, които въздействат на всички сетива едновременно. Картини, които сякаш са плод на нечий трескав наркотичен сън. Природа, която шества из страниците като господар – над всичко и над всички.

„Дванов усети мирния аромат на село – миризма на изгоряла слама и топло мляко – и от този аромат го заболя коремът; вече не можеше да изяде дори щипка сол. Той се уплаши, че ще вземе да умре в големите топли ръце на селото, да се задуши в дъха на мирните овчи кожуси на хора, които побеждават врага не с ярост, а чрез струпване накуп“.

Властелинът, централният образ в този болен свят, е слънцето. Всемогъщото слънце, под което хората са инертни, безволеви, умиращи като мухи или безмълвно вгледани в себе си. Чакащи нещо или някого. Слънцето е волята, почти религиозно описана от Платонов.

„Мъглите гинеха като сънища под острото зрение на слънцето. И там, където през нощта беше страшно, се простираха осветени и бедни пусти пространства. Земята спеше разголена и мъчителна като майка, от която се е смъкнало одеалото. По степната река, от която блуждаещите хора пиеха вода, като насън още пълзеше мъгла и рибите, очакващи светлината, плуваха с ококорени очи по самата повърхност на водата“.

Само прочетете това изречение. Невероятно е! А сега си го представете:

„Слънцето сияеше над града и степта като единствен цвят сред безплодното небе и с раздразнения натиск на презрялата си сила набиваше в земята светлата жега на своя цъфтеж“.

Като се замисля, при Георги Божинов за първи път срещнах удивителни описания на природата, които ме поразиха. Платонов обаче е на друго ниво. Като с четка на импресионист той създава картини, които излъчват емоции, имат свои чувства, запълват пространството с вибрации:

„Над тях като на онзи свят безплътно се влачеше луната, вече превалила към своя залез. Нейното съществувание беше безполезно – от него не живееха растенията, под луната мълчаливо спеше човекът. Слънчевата светлина, която озаряваше отдалече нощната сестра на Земята, съдържаше в себе си мътното, горещо и жово вещество, но тази светлина достигаше до луната вече прецедена през мъртвата дължина на пространството, всичко мътно и живо се разсейваше от нея по пътя и оставаше само истинска мъртва светлина“.

Завършвам книгата със смесица от емоции, които не ми дават мира. Колко прочита са необходими, за да обхванеш всички посоки на тази книга, да разлистиш всичките й пластове и да уловиш скритите в нея послания, закодираната символика, религиозните препратки, замаскираните остриета на безпощадна критика и огорчение от действителността на революцията. Това ли е тя, това ли е обещаният комунизъм, пита Платонов чрез своите герои. И си отговаря:

„Тук, Фьодор Фьодорович, не се намира комунизъм, тук живеят хора, не можем ги курдиса, докато сами не се подредят. Аз по-рано мислех, че революцията е локомотив, а сега виждам, че не е“.

И за финал едно пророчество, което се осъществява отново и отново:

„Историята е тъжна, защото е време и знае, че ще я забравят“

Публикувано от Георги

Categories: Антиутопия, народопсихология, художествена | Вашият коментар

„Сол при солта“ възражда една непозната трагедия

В края на 2016 г. едно обещание ме караше да очаквам с нетърпение новата година – обещанието скоро да видим на български език обявената за най-добра книга в категория „Young adult fiction“ на Goodreads – „Salt to the sea“на Рута Сепетис. От „Сиела“ се бяха заели със задачата да представят и на българския читател един автор, преведен вече на над 50 езика и достигнал световна известност най-вече заради базираните си на исторически събития художествени произведения.

Началото на годината се проточи, дойде пролетта и тъкмо бях насочил фокуса си към детски книжки, когато се появи корицата на българското издание. Създадена от художника Дамян Дамянов, корицата максимално се доближава до оригинала, илюстрирайки драматизма на романа. „Сол при солта“ на Рута Сепетис те грабва за гърлото още от пръв поглед – в разпененото море, на фона на надвисналите облаци плува спасителен пояс… празен. Няма място за излишни илюзии по отношение на трагедията, която ви очаква зад страниците.

Коя е най-голямата морска трагедия, за която се сещате? Вероятно „Титаник“ изниква в съзнанието на повечето хора. Легендата, в която се е превърнал презокеанският лайнер, вълнува човечеството повече от 100 години. „Титаник“ завлича на дъното на океана близо 1500 души през 1912 година. В самия край на Втората световна война, на 30 януари 1945 г. съветска подводница торпилира немския пътнически кораб „Вилхелм Густлоф“, претъпкан с 10 хиляди евакуиращи се от Източна Прусия германци, огромната част от тях цивилни. В ледените води на Балтийско море загиват близо 9000 души, около 5000 от тях деца. Цифрите звучат шокиращо, нереално, ужасяващо. Но „Вилхелм Густлоф“ никога не се превръща в „Титаник“. Краят на войната е близо, а победителите не ги съдят…

С тази неописуема човешка драма се е заела Рута Сепетис в своя роман. Самата тя дъщеря на емигранти от Литва, избягали в Америка от смъртоносната прегръдка на Сталин, Сепетис вдъхва живот на излючителната драма, разиграла се в Източна Прусия в началото на 1945 г. Милиони хора, спасяващи се кой както може от настъпващите орди на Червената армия, които грабят, убиват, изнасилват и тъпчат с веригите на танковете си всичко по пътя си. Сред тях срещаме героите на този драматичен роман – младата литовска сестра Йоана, изоставила семейството си и родния край; обгърнатия от мистерии Флориан Бек, прусак с твърде много въпросителни около него; бременната млада полякиня Емилия, която ревниво пази своята мрачна тайна; промития от хитлеристка пропаганда младеж Алфред Фрик, живеещ в своите илюзии за величие. Всички те говорят от първо лице и страница след страница изграждат напрегнатата картина на една предстояща трагедия. Този нетрадиционен авторски похват малко накъсва повествованието, но пък дава една много по-широка перспектива, създава живост, многогласност и различна динамика. Накъсването вероятно е умишлено, многогласието също – говорим за преселението на над два милиона души, панически бягащи от Червената армия, читателят трябва да усети тази стихия, за да потъне в нея.

Йоана, Флориан и Емилия са част от случайно събрала се по пътя група, която си помага, за да оцелее. В нея има и второстепенни герои, на които Сепетис не е дала думата, но някои от тях са очарователни. Като възрастния обущар, когото всички наричат „Поета на обувките“. Той винаги гледа хората в краката и по обувките им успява да научи за тях много повече, отколкото от думите им. Великолепен образ, който се превърна в личния ми фаворит от целия роман. Не така стоят нещата с младия националсоциалист Алфред Фрик – от опита на авторката да му вмени всички негативи на хитлеризма е пострадала неговата автентичност и той просто играе ролята на лошия, без обаче да изглежда реален.

Събирателната точка на всички тези разнородни образи, както сигурно се досещате, е „Вилхелм Густлоф“. Корабът, който се отправя на своето финално пътуване, за да отнесе на дъното хиляди хора в един забравен трагичен епизод на войната. Сепетис е сравнително щадяща в описанието на подобна задушаваща с мащаба си трагедия. Атаката от торпедата идва ненадейно, потъването е бързо, смъртта на хилядите е просто статистика. Но има моменти, от които кръвта се смразява – картината на замръзналите в поясите си дечица, осеяли с телцата си развълнуваното море трудно може да се изличи от съзнанието.

„Сол при солта“, сигурен съм, ще развълнува дълбоко младите читатели, докосващи се за пръв път до това слабо познато събитие. И ще ги накара да се заровят в гугъл, да потърсят повече информация – за „Вилхелм Густлоф“, за най-мащабната в историята операция по преселение на хора – операция „Ханибал“, за „славната“ Червена армия, плячкосала и изнасилила цяла Източна Европа в края на Втората световна война, за Кехлибарената стая (защото Сепетис е сложила и щипка загадъчен елемент в историята). Неща, които няма да открият в учебниците, но които са важни, за да осмислим настоящето, а и бъдещето на Европа. И да си отговорим на някои въпроси.

За трагедията с „Вилхелм Густлоф“ пише доста живописно и нобеловият лауреат Гюнтер Грас в книгата си „Рачешката“, ревю за която можете да прочетете в блога. А на мен остава надеждата скоро на български език да видим и „Between Shades Of Gray“, първата книга на Рута Сепетис, която разказва за трагедията на прибалтийските народи, „присъединени“ към Съветския съюз през 1941 г. „Сиела“, вие сте!

Публикувано от Георги


Книгата вероятно ще ви хареса, ако сте фенове на:

Антъни Доер – Светлината, която не виждаме

Маркъс Зюсак – Крадецът на книги

 

Categories: Военни, Драма, художествена | Вашият коментар

Най-доброто мече в цял свят

Историите за Мечо Пух и неговите приятели от Голямата гора са от онези, които живеят вечно. Те са универсални и колкото и поколения да се сменят, най-доброто мече в целия свят продължава да радва големи и малки читатели. 90 години след излизането на „Мечо Пух“ от А. А. Милн Голямата гора е все така привлекателно място за любителите на простички житейски мъдрости и за онези, които вярват в приятелите и в доброто. Преди време ви разказахме за продължението на оригиналната история, написано от Дейвид Бенедиктъс със заглавие „Завръщане в Голямата гора“. В него художникът Макс Бърджес беше сътворил страхотни илюстрации в стила на Ъ. Х. Шепард, обезсмъртил образа на Пух и неговите приятели преди близо век. Ето че е време и за второто официално продължение на историята, отново с логото на изд. „Егмонт“ „Най-доброто мече в целия свят“.

Книгата е дело на четирима автори – Пол Брайт, Брайън Сибли, Джийн Уилис и Кейт Сондърс, и се състои от четири различни истории за всеки сезон от годината. Мястото, разбира се, е добре познатата на всички Голяма гора, а героите са същите – вечно тъжното магаренце Йори, плашливото животинче Прасчо, многознайкото Бухала, игривите Кенга и Ру, забързания Зайо, подскачащия Тигър и, разбира се, добрият стар Пух. Четенето на всяка от историите е като истинска терапия – зачиташ се и изключваш от забързаното ежедневие, намаляваш оборотите до минимум и се потапяш в прекрасния свят на Голямата гора. Там понякога дебне дракон сред есенните листа, а първият сняг може да доведе неканен и необичаен гостенин… напимер пингвин. Там понякога пролетта кара дори Йори да се усмихне, заблуждавайки всички, че има друго магаре в гората. А най-забавно е, когато всички заедно, с огромен ентусиазъм тръгнат на приключение в търсене на нещо абсурдно. Не си мислете, че Голямата гора е източник само на щастливи емоции и глъчка. Там може да има неща, които плашат… е, поне малки животинчета като Прасчо. И непознати неща, които озадачават. Мда, пак Прасчо. Но винаги се появява решение на всяка ситуация, а за капак – и гърненце с мед. Или две. Или няколко. А когато нещо непознато и неразрешимо развълнува нашите приятели, идва Кристофър Робин, който с обич разкрива загадките пред своите любимци. Да, всяка история си има своя Кристофър Робин. А аз се замислих как някога виждах себе си в образа на Йори – интровертен, малко тъжен може би… Сега… Сега ситуацията е различна. Вече съм Кристофър Робин.

Знаете ли, чудесно е да бъдеш Кристофър Робин за някого!

Благодарности на „Егмонт“, които отключиха красиви емоции с това издание.

Публикувано от Георги

Categories: Детски, Приказки, художествена | Вашият коментар

„Татарската пустиня“ и вечното очакване на врага

Наистина се надявам да не пропуснете тази книга. Било то поради хитови заглавия, които греят от всяка витрина, или просто защото издателското резюме на гърба не обещава вълнуващ и изпълнен с обрати сюжет. Корицата ще помогне за това. Изчистена, стилна, прекрасна. Името на Дино Будзати – излишно е да коментирам.

„Татарската пустиня“ е поредното силно заглавие във все още малката колекция на младото издателство „Лист“. Книга, в която се влюбих от пръв поглед. В корицата, в шрифта, в начина, по който хлътнах по стъпките на автора, в редакторския послепис.

Като стана дума, прочетете думите на редактора, преди да започнете книгата. После ще ги прочетете отново, сигурен съм. Ще ви е полезно в опита да си обясните през какво точно сте минали току-що. Ако трябва да резюмирам сюжета на „Татарската пустиня“, бих казал точно две изречения: „Млад офицер е изпратен на служба в изолирана крепост, където никой не иска да отиде. Въпреки това той не иска да си тръгне оттам„. Лесно ще се досетите за това още в началото на книгата. Сюжетът обаче далеч не е всичко. Вълнуващото в книгата на Дино Будзати е онова чувство на обреченост, изкристализирало в доброволно отшелничество, което може да завладее един млад мъж по стечение на обстоятелствата. Можете да наречете „Татарската пустиня“ антивоенен роман и ще сте прави. Донякъде. Почти страховито Будзати пресъздава духа на военщината, на вездесъщия устав, излъскан до фанатизъм сред студените стени на Крепостта. Но срещу войната ли наистина е насочена тази алегория?

„Навярно всичко се роди в редакцията на „Кориере дела сера“, разказва Будзати в свое интервю. „От 1933 до 1939 година тук всяка нощ вършех тежка и еднообразна работа. Минаваха дни, месеци, години и аз се питах дали и занапред животът ми ще продължи все така, дали надеждите, младежките мечти полека-лека ще атрофират, дали ще дойде очакваният голям случай, или не. А край себе си виждах хора – някои млади като мен, други по-възрастни – носени от същата мудна река, и се питах дали и аз един ден ще се озова в положението на моите колеги с побелели коси, вече пред пенсиониране – мрачни, незабележими труженици, обречени да оставят след себе си само блед спомен“.

Ужасът от еднообразието в прозаичната работа кара писателя да сътвори своята „Татарска пустиня“. Това е неговата Крепост, от която трудно можеш да се измъкнеш, ако позволиш да те обсеби. Ако превърнеш рутината в ритъм на сърцето си. Като си помисля, актуалността на тази книга е изключителна в днешния свят, където хиляди хора си задават същите въпроси, затворени в стените на своите офисни кутийки.

В неумолима спирала съдбата на лейтенант Дрого, предвидима до голяма степен, ще го доведе до логичния край. Изчистени са всички детайли, които могат да размият картината – врагът е неназован, пустинята също. Така и не разбираме срещу кого е денонощният пост, който обитателите на Крепостта възприемат толкова сериозно. Почти с насмешка приемаме ежедневните ритуали, трескавото „Нащрек!“, което си подвикват войниците всяка нощ на крепостните стени, устременото взиране в далечината в търсене на някакво движение, на някакъв враг. И мнимата увереност, че един ден той непременно ще дойде. Всички са като участници в спектакъл, струва ни се, че всеки момент някой ще щракне с пръсти и войниците ще прихнат да се смеят. Но нищо такова не се случва. Играта на войници се играе със смъртоносна сериозност до самия край.

Брилянтен е Будзати в „Татарската пустиня“. Ще ви стресне, карайки ви да се замислите дали и вие не сте на служба в своята Крепост, дали и вие не играете твърде сериозна игра на войници. И кого всъщност чакате да се появи от далечината на пустинята?

Публикувано от Георги

Categories: Военни, художествена | Вашият коментар

„Цветя от лед и пепел“ рисуват картина в Париж

Сигурно няма човек, който да назове точна бройка на произведенията, посветени на омагьосващия Париж и на неговия символ, Айфеловата кула, било то литературни, музикални, театрални или визуални. За мен е загадка как тази масивна кула от желязо, която на живо изглежда прашна, застрашителна и неприветлива, може да бъде символ на романтиката. Париж – да, но не и Айфеловата кула. Това обаче не ми попречи да се насладя на „Цветя от лед и пепел“ на Беатрис Колин, а тук кулата на Айфел е главно действащо лице, тъй като с всеки издигнат метър от нея се случват какви ли не промени и в живота на главните герои.

Книгата на Колин звучи и изглежда романтична. Въпреки това в нея нея няма да откриете захаросан и предвидим сюжет. Най-голямото богатство на романа е изключително приятното поднасяне на подробна, но увлекателна информация за Париж, за живота и културата в Западна Европа в края на XIX век. Например, когато героите отиват на разходка в парка с колелета, авторката намира как да ни запознае с еволюцията на това превозно средство, без да звучи неадекватно или натрапено, а изборът на тоалети за Алис, че дори и на проститутките, които се споменават в книгата, правят картината по-жива, а героите – „пълнокръвни“, както се твърди и в анотацията на романа.

ken shotwell

Любовната история на Емил и Катрин до някаква степен ми напомня на класическите любовни истории от любими авторки като Бронте и Остин по отношение на това главните герои да са отделени един от друг и въпреки това връзката им да се задълбочава по неведомите пътища на силните и необясними чувства. Не откривам други прилики, но и тази ми е достатъчна, защото авторката е представила главните действащи лица реалистично, изграждайки образите им предимно върху слабостите на техните характери. Емил е талантлив, но до голяма степен неуверен в личния си живот, което го кара да действа на моменти импулсивно или деструктивно. Катрин е интелигентна и чувствителна, но с хиляди задръжки и емоционални окови. В нея се борят разбирането, че авторитетът и обществените порядки са над всичко, срещу интуицията да следва своята по-свободолюбива природа и да наруши всички правила. Когато тези две личности се срещат, всеки усеща привличането, но и всеки се дръпва назад, така че после да се хвърли със засилка презглава в една може би обречена любовна история.

Бих дала много висока оценка на книгата, ако не беше краят. Той съвсем не е лош сам по себе си, но можеше да бъде разказан по-подробно, тъй като в сегашния му вид нарушава ритъма на книгата и дори до някаква степен накърнява тази пълнокръвност на героите, за която стана вече въпрос. Като изключим това и още няколко малки детайла в сюжета или при някои от второстепенните герои, мога да кажа, че „Цветя от лед и пепел“ ми допадна, беше приятно да ѝ се посветя и останах доволна от прочетеното. Даже може би бих я прочела отново!

Девора

Вижте Париж през моите очи в личния ми блог The Happy Beehive:
Изненадващо: Париж!
Париж е най-красив, когато вали…

Намерете още ревюта на книги за Париж в Библиотеката тук

Разгледайте и Прованс с Питър Мейл и неговите книги, чиито ревюта ще откриете тук под буквата П

 

Categories: Любовни, Места, художествена | Вашият коментар

„Онова лято“ и онова много преди него

onova_lyatoНяма как да не започна с това, че българското издание на „Онова лято“ на Лорън Уилиг е поднесено на читателя в изключително красиво книжно тяло, което е удоволствие за окото. Всичките ми опити да се вдъхновя от книга, която чета на електронен четец, винаги ме водят до извода, че нищо не може да се сравни с усещането да разлистваш страниците, да вдъхваш аромата и да потъваш в историята, сгушена удобно между хартиените корици. Разбира се, това не е достатъчно само по себе си, за да изпиташ истинско удоволствие от една книга. Трябва много повече, а „Онова лято“ е достатъчно приятно четиво, така че да спечели своето място на нощното ви шкафче.

Това е поредната книга, в която сюжетът се разгръща в две паралелни истории – една от миналото и една в настоящето. Макар вече да изпитвам известно недоволство от работещата схема „мистерия в рода по майчина линия, разгадана от дъщерята/ внучката“, Уилиг е успяла да постигне баланс и да разказва в ритъм, който е интригуващ. Като във всички книги с паралелни истории досега, и тук намирам съвременната за много по-слаба от тази, разказваща за Имоджен и нейния любим Гавин Торн. Явно миналото винаги ще е по-вълнуващо заради всички тези въображаеми детайли, с които можем да украсим емоциите и взаимоотношенията на тези, които са съществували преди нас. Един вид – гледаме назад с романтични очила и донякъде наивно.

Лорън Уилиг не само гледа, но и пише: Имоджен е младо момиче, което вярва в своята щастлива звезда, която обаче се оказва не от магическа материя, а от евтин станиол. Длъжна да понесе последиците от своя избор, тя остава като затворена в златна клетка птичка, която може само да наблюдава, но не и да контролира събитията в собствения си живот. Интересен, макар и не толкова развит, е персонажът на нейния съпруг – много точно описан изкусен манипулатор, на когото нищо не убягва от погледа, а в същото време изглежда хрисим и добронамерен. Той е от тези мъже, които успяват да постигнат всичко, което желаят, благодарение на своята проницателност и лицемерие, като не остава нищо да наруши самообладанието му. Харесвам подобен тъмен персонаж в книгата – изглежда напълно достоверен! За него пречка като младия и импулсивен Гавин е лесно предизвикателство, а когато една жена е обречена да обича този, който не е изкусен в интригите, а живее с чисто сърце, често сама попада в капана на обречената любов.

Джулия, която през 2009-та ще започне да разплита историята на Имоджен и Гавин, ще трябва да изживее своите собствени предизвикателства, поставени на пътя ѝ от съдбата. Любовната история тук е лишена от естествените препятствия, с които са се сблъсквали по-старите влюбени, заради това драматизмът в тези взаимоотношения идва от несъвършените характери на героите. Като се замисля: в днешно време пред любовта и обвързването няма никакви пречки, следователно е трудно да се пишат велики романтични истории за чадата на XXI век. Защо тогава авторите се опитват?

Оценката ми за книгата е хубава, макар да я ощетявам от пълното отличие заради паралелния сюжет и поради някои неубедителни моменти в историята (на места Джулия и Никълъс много лесно се досещаха за детайли, които няма как да бъдат толкова очевидни). Очаквам следващата книга на Уилиг да ми донесе още по-голямо удоволствие, а когато прочета и нея, ще гледам бързо да споделя впечатления и емоции!

Девора

Categories: Драма, Любовни, художествена | Вашият коментар

Бакман. Още малко от същото.

Той пак е тук. Феноменът Бакман. След като хиляди българи попълниха библиотеките си с мега успешните „Човек на име Уве“ и „Баба праща поздрави и се извинява“, след като стотици български жени припознаха по нещо от себе си в  житейската драма на своенравната Брит-Мари от романа „Брит-Мари беше тук“, в началото на тази година Бакман отново е из витрините на книжарниците. Не, не, не изпадайте в еуфория още, става въпрос за нещо малко. Нещо като за едно следобедно кафе време, което да ни сгрее, докато чакаме пролетта, а с нея и новия му, вече истински роман.

vseki_den_pytyatВ очакване на пролетта всеки ден става все по-дълъг. Буквално. А с него и „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“, както разбираме от заглавието на кратката новела с корица в добре познатия ни стил на художника Дамян Дамянов. Вероятно сте прочели романите на Бакман. И сте забелязали неговия фокус към възрастните персонажи. Сприхавият, но добър Уве; бабата, която праща поздрави; дори попрехвърлилата първата младост Брит-Мари са изградени като образи с много емпатия. Сякаш самият автор е влязъл в обувките на всеки от тях, чувствайки се съвсем комфортно – учудващо умение за млад писател като Фредрик Бакман, роден през 80-те (!).

А забелязали ли сте, че около тези герои винаги се навъртат и някакви деца? Е, същата схема имаме и тук, в тази трогателна история за залеза на живота. Или както пише самият Бакман: „Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче“. Излишно е да се опитвам да съм деликатен в ревюто си – не мога и не бих могъл да намеря такива красиви думи и да ги подредя в красиви изречения, както е направил авторът. Коварна болест е причината един старец бавно да губи спомените си и постепенно да стеснява хоризонта на съзнанието си. Спомени и картини от миналото често се озовават на погрешно място и объркват настоящето. Твърде тежка съдба за човек на точните науки, какъвто е въпросният старец. Разказът се движи напред-назад по същия привидно хаотичен начин, умишлено симулирайки обърканата картина в главата на възрастния човек. „Площадът пак се е смалил през нощта“ – така нарича той загубата на спомените си.

Със свито сърце прелистваме страница след страница от тази кратка история, за да видим една истински красива обич между един дядо и неговия внук, вълнуваща скица на едно семейство, която Бакман само щрихова пред нас, но така красиво, така красиво… Как може да ти липсва някой, който все още е тук, колко болезнено е умът да си тръгне преди тялото – жестока тема, истински жестока, но изпод перото на този виртуоз достигаща до нас почти терапевтично. Защото историята за Ноа и неговия дядо ни кара да ценим всеки миг с близките си хора, да се замисляме над взаимоотношенията си с тях, да погледнем живота си отстрани и да не чакаме, за да кажем на някого какво означава за нас. Да прегръщаме, да даваме обич. Да ценим и да създаваме спомени. И това ако не е Бакман, а? Точно това е. Дори в тези по-малко от 60 страници…

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Скандинавска, художествена | Вашият коментар

Градът на зверовете

gradyt_na_zweroweteПоставила съм си за цел да прочета всичко на Исабел Алиенде, което по един или друг начин ми се е „изплъзнало“ през годините. Тя е една от любимите ми авторки и мнението ми за творчеството ѝ е доста високо – за мен Алиенде е майстор! Имала съм и едно разочарование, но каква пък беше изненадата ми, когато прочетох „Градът на зверовете“ и разпознах по-скоро детска книга, отколкото четиво за почитател на Исабел. Мисля, че няколко пъти проверявах дали наистина книгата е на този автор и всеки път констатирах – да, пише „Исабел Алиенде“. Ако нямаше този „печат“ за авторство, никога не бих предположила, че това е писано от жената, под чието перо са се родили толкова вълнуващи книги с толкова различен и неподражаем стил! Историята е предвидима и наивна, сюжетът се развива като някакъв литературен преразказ и просто не е ТЯ! Ако оставим всичко това настрана обаче, „Градът на зверовете“ е страхотно предложение за капризните тийнейджъри, които имат нужда от подходящата книга, която да задържи вниманието им и да ги спечели в редиците на четящите!

Действието се развива по бреговете на река Амазонка, където 15-годишният Александър попада заедно със своята баба като част от група на National Geographic с цел събиране на доказателства за съществуването на странни създания. Още в началото на книгата хора от групата започват да измират като мухи и се чудех, ако темпото се поддържа, докога ще има герои, които да осигурят някакво действие в книгата. Всичко се обръща, когато Алекс и неговата нова приятелка, 12-годишната Надя, се оказват в центъра на събитията и се забъркват в магическия свят на индианците. Двете деца се изправят срещу много предизвикателства, но успяват да се справят с тях, благодарение на съобразителността си, на куража си и не на последно място – на своите тотеми. Ще научат по трудния начин, че за да вземеш, трябва да дадеш, а също така и това, че понякога се доверяваме на неподходящите хора.

G. Miranda

G. Miranda

Книгата ще спечели подрастващата аудитория най-вече с живописното описание на живота по Амазонка, както и с динамичното си действие, в което доброто и злото непрекъснато се борят за надмощие. Исабел Алиенде не е пожалила труда си в описанието на джунглата и на съкровищата, които крие, макар и да не го прави на нивото, което очаквах. Въпреки това децата ще усетят пясъците под мътните води, ще се запознаят с животните и растенията, които са опасни или пък не толкова страшни, ще разберат как се оцелява в джунглата (на книга) и ще изживеят всички интересни събития по начин, който ще ги направи по-отворени към различното и нетипичното.

Препоръчвам книгата на подрастващите, особено момчетата, които в тийнейджърските си години имат нужда да виждат себе си като герои, или на тези, които се чудят с каква книга да ги „зарибят“ към четенето. На по-капризния читател книгата ще се стори „плоска“, а пък за почитателите на Алиенде си е направо малко сътресение, но „Градът на зверовете“ не е лоша книга, стига да попадне в правилните ръце. И с магиите е така. ;)

Девора

Categories: Приключенски, тийн, художествена | Вашият коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: