художествена

„Сол при солта“ възражда една непозната трагедия

В края на 2016 г. едно обещание ме караше да очаквам с нетърпение новата година – обещанието скоро да видим на български език обявената за най-добра книга в категория „Young adult fiction“ на Goodreads – „Salt to the sea“на Рута Сепетис. От „Сиела“ се бяха заели със задачата да представят и на българския читател един автор, преведен вече на над 50 езика и достигнал световна известност най-вече заради базираните си на исторически събития художествени произведения.

Началото на годината се проточи, дойде пролетта и тъкмо бях насочил фокуса си към детски книжки, когато се появи корицата на българското издание. Създадена от художника Дамян Дамянов, корицата максимално се доближава до оригинала, илюстрирайки драматизма на романа. „Сол при солта“ на Рута Сепетис те грабва за гърлото още от пръв поглед – в разпененото море, на фона на надвисналите облаци плува спасителен пояс… празен. Няма място за излишни илюзии по отношение на трагедията, която ви очаква зад страниците.

Коя е най-голямата морска трагедия, за която се сещате? Вероятно „Титаник“ изниква в съзнанието на повечето хора. Легендата, в която се е превърнал презокеанският лайнер, вълнува човечеството повече от 100 години. „Титаник“ завлича на дъното на океана близо 1500 души през 1912 година. В самия край на Втората световна война, на 30 януари 1945 г. съветска подводница торпилира немския пътнически кораб „Вилхелм Густлоф“, претъпкан с 10 хиляди евакуиращи се от Източна Прусия германци, огромната част от тях цивилни. В ледените води на Балтийско море загиват близо 9000 души, около 5000 от тях деца. Цифрите звучат шокиращо, нереално, ужасяващо. Но „Вилхелм Густлоф“ никога не се превръща в „Титаник“. Краят на войната е близо, а победителите не ги съдят…

С тази неописуема човешка драма се е заела Рута Сепетис в своя роман. Самата тя дъщеря на емигранти от Литва, избягали в Америка от смъртоносната прегръдка на Сталин, Сепетис вдъхва живот на излючителната драма, разиграла се в Източна Прусия в началото на 1945 г. Милиони хора, спасяващи се кой както може от настъпващите орди на Червената армия, които грабят, убиват, изнасилват и тъпчат с веригите на танковете си всичко по пътя си. Сред тях срещаме героите на този драматичен роман – младата литовска сестра Йоана, изоставила семейството си и родния край; обгърнатия от мистерии Флориан Бек, прусак с твърде много въпросителни около него; бременната млада полякиня Емилия, която ревниво пази своята мрачна тайна; промития от хитлеристка пропаганда младеж Алфред Фрик, живеещ в своите илюзии за величие. Всички те говорят от първо лице и страница след страница изграждат напрегнатата картина на една предстояща трагедия. Този нетрадиционен авторски похват малко накъсва повествованието, но пък дава една много по-широка перспектива, създава живост, многогласност и различна динамика. Накъсването вероятно е умишлено, многогласието също – говорим за преселението на над два милиона души, панически бягащи от Червената армия, читателят трябва да усети тази стихия, за да потъне в нея.

Йоана, Флориан и Емилия са част от случайно събрала се по пътя група, която си помага, за да оцелее. В нея има и второстепенни герои, на които Сепетис не е дала думата, но някои от тях са очарователни. Като възрастния обущар, когото всички наричат „Поета на обувките“. Той винаги гледа хората в краката и по обувките им успява да научи за тях много повече, отколкото от думите им. Великолепен образ, който се превърна в личния ми фаворит от целия роман. Не така стоят нещата с младия националсоциалист Алфред Фрик – от опита на авторката да му вмени всички негативи на хитлеризма е пострадала неговата автентичност и той просто играе ролята на лошия, без обаче да изглежда реален.

Събирателната точка на всички тези разнородни образи, както сигурно се досещате, е „Вилхелм Густлоф“. Корабът, който се отправя на своето финално пътуване, за да отнесе на дъното хиляди хора в един забравен трагичен епизод на войната. Сепетис е сравнително щадяща в описанието на подобна задушаваща с мащаба си трагедия. Атаката от торпедата идва ненадейно, потъването е бързо, смъртта на хилядите е просто статистика. Но има моменти, от които кръвта се смразява – картината на замръзналите в поясите си дечица, осеяли с телцата си развълнуваното море трудно може да се изличи от съзнанието.

„Сол при солта“, сигурен съм, ще развълнува дълбоко младите читатели, докосващи се за пръв път до това слабо познато събитие. И ще ги накара да се заровят в гугъл, да потърсят повече информация – за „Вилхелм Густлоф“, за най-мащабната в историята операция по преселение на хора – операция „Ханибал“, за „славната“ Червена армия, плячкосала и изнасилила цяла Източна Европа в края на Втората световна война, за Кехлибарената стая (защото Сепетис е сложила и щипка загадъчен елемент в историята). Неща, които няма да открият в учебниците, но които са важни, за да осмислим настоящето, а и бъдещето на Европа. И да си отговорим на някои въпроси.

За трагедията с „Вилхелм Густлоф“ пише доста живописно и нобеловият лауреат Гюнтер Грас в книгата си „Рачешката“, ревю за която можете да прочетете в блога. А на мен остава надеждата скоро на български език да видим и „Between Shades Of Gray“, първата книга на Рута Сепетис, която разказва за трагедията на прибалтийските народи, „присъединени“ към Съветския съюз през 1941 г. „Сиела“, вие сте!

Публикувано от Георги


Книгата вероятно ще ви хареса, ако сте фенове на:

Антъни Доер – Светлината, която не виждаме

Маркъс Зюсак – Крадецът на книги

 

Categories: Военни, Драма, художествена | Вашият коментар

Най-доброто мече в цял свят

Историите за Мечо Пух и неговите приятели от Голямата гора са от онези, които живеят вечно. Те са универсални и колкото и поколения да се сменят, най-доброто мече в целия свят продължава да радва големи и малки читатели. 90 години след излизането на „Мечо Пух“ от А. А. Милн Голямата гора е все така привлекателно място за любителите на простички житейски мъдрости и за онези, които вярват в приятелите и в доброто. Преди време ви разказахме за продължението на оригиналната история, написано от Дейвид Бенедиктъс със заглавие „Завръщане в Голямата гора“. В него художникът Макс Бърджес беше сътворил страхотни илюстрации в стила на Ъ. Х. Шепард, обезсмъртил образа на Пух и неговите приятели преди близо век. Ето че е време и за второто официално продължение на историята, отново с логото на изд. „Егмонт“ „Най-доброто мече в целия свят“.

Книгата е дело на четирима автори – Пол Брайт, Брайън Сибли, Джийн Уилис и Кейт Сондърс, и се състои от четири различни истории за всеки сезон от годината. Мястото, разбира се, е добре познатата на всички Голяма гора, а героите са същите – вечно тъжното магаренце Йори, плашливото животинче Прасчо, многознайкото Бухала, игривите Кенга и Ру, забързания Зайо, подскачащия Тигър и, разбира се, добрият стар Пух. Четенето на всяка от историите е като истинска терапия – зачиташ се и изключваш от забързаното ежедневие, намаляваш оборотите до минимум и се потапяш в прекрасния свят на Голямата гора. Там понякога дебне дракон сред есенните листа, а първият сняг може да доведе неканен и необичаен гостенин… напимер пингвин. Там понякога пролетта кара дори Йори да се усмихне, заблуждавайки всички, че има друго магаре в гората. А най-забавно е, когато всички заедно, с огромен ентусиазъм тръгнат на приключение в търсене на нещо абсурдно. Не си мислете, че Голямата гора е източник само на щастливи емоции и глъчка. Там може да има неща, които плашат… е, поне малки животинчета като Прасчо. И непознати неща, които озадачават. Мда, пак Прасчо. Но винаги се появява решение на всяка ситуация, а за капак – и гърненце с мед. Или две. Или няколко. А когато нещо непознато и неразрешимо развълнува нашите приятели, идва Кристофър Робин, който с обич разкрива загадките пред своите любимци. Да, всяка история си има своя Кристофър Робин. А аз се замислих как някога виждах себе си в образа на Йори – интровертен, малко тъжен може би… Сега… Сега ситуацията е различна. Вече съм Кристофър Робин.

Знаете ли, чудесно е да бъдеш Кристофър Робин за някого!

Благодарности на „Егмонт“, които отключиха красиви емоции с това издание.

Публикувано от Георги

Categories: Детски, Приказки, художествена | Вашият коментар

„Татарската пустиня“ и вечното очакване на врага

Наистина се надявам да не пропуснете тази книга. Било то поради хитови заглавия, които греят от всяка витрина, или просто защото издателското резюме на гърба не обещава вълнуващ и изпълнен с обрати сюжет. Корицата ще помогне за това. Изчистена, стилна, прекрасна. Името на Дино Будзати – излишно е да коментирам.

„Татарската пустиня“ е поредното силно заглавие във все още малката колекция на младото издателство „Лист“. Книга, в която се влюбих от пръв поглед. В корицата, в шрифта, в начина, по който хлътнах по стъпките на автора, в редакторския послепис.

Като стана дума, прочетете думите на редактора, преди да започнете книгата. После ще ги прочетете отново, сигурен съм. Ще ви е полезно в опита да си обясните през какво точно сте минали току-що. Ако трябва да резюмирам сюжета на „Татарската пустиня“, бих казал точно две изречения: „Млад офицер е изпратен на служба в изолирана крепост, където никой не иска да отиде. Въпреки това той не иска да си тръгне оттам„. Лесно ще се досетите за това още в началото на книгата. Сюжетът обаче далеч не е всичко. Вълнуващото в книгата на Дино Будзати е онова чувство на обреченост, изкристализирало в доброволно отшелничество, което може да завладее един млад мъж по стечение на обстоятелствата. Можете да наречете „Татарската пустиня“ антивоенен роман и ще сте прави. Донякъде. Почти страховито Будзати пресъздава духа на военщината, на вездесъщия устав, излъскан до фанатизъм сред студените стени на Крепостта. Но срещу войната ли наистина е насочена тази алегория?

„Навярно всичко се роди в редакцията на „Кориере дела сера“, разказва Будзати в свое интервю. „От 1933 до 1939 година тук всяка нощ вършех тежка и еднообразна работа. Минаваха дни, месеци, години и аз се питах дали и занапред животът ми ще продължи все така, дали надеждите, младежките мечти полека-лека ще атрофират, дали ще дойде очакваният голям случай, или не. А край себе си виждах хора – някои млади като мен, други по-възрастни – носени от същата мудна река, и се питах дали и аз един ден ще се озова в положението на моите колеги с побелели коси, вече пред пенсиониране – мрачни, незабележими труженици, обречени да оставят след себе си само блед спомен“.

Ужасът от еднообразието в прозаичната работа кара писателя да сътвори своята „Татарска пустиня“. Това е неговата Крепост, от която трудно можеш да се измъкнеш, ако позволиш да те обсеби. Ако превърнеш рутината в ритъм на сърцето си. Като си помисля, актуалността на тази книга е изключителна в днешния свят, където хиляди хора си задават същите въпроси, затворени в стените на своите офисни кутийки.

В неумолима спирала съдбата на лейтенант Дрого, предвидима до голяма степен, ще го доведе до логичния край. Изчистени са всички детайли, които могат да размият картината – врагът е неназован, пустинята също. Така и не разбираме срещу кого е денонощният пост, който обитателите на Крепостта възприемат толкова сериозно. Почти с насмешка приемаме ежедневните ритуали, трескавото „Нащрек!“, което си подвикват войниците всяка нощ на крепостните стени, устременото взиране в далечината в търсене на някакво движение, на някакъв враг. И мнимата увереност, че един ден той непременно ще дойде. Всички са като участници в спектакъл, струва ни се, че всеки момент някой ще щракне с пръсти и войниците ще прихнат да се смеят. Но нищо такова не се случва. Играта на войници се играе със смъртоносна сериозност до самия край.

Брилянтен е Будзати в „Татарската пустиня“. Ще ви стресне, карайки ви да се замислите дали и вие не сте на служба в своята Крепост, дали и вие не играете твърде сериозна игра на войници. И кого всъщност чакате да се появи от далечината на пустинята?

Публикувано от Георги

Categories: Военни, художествена | Вашият коментар

„Цветя от лед и пепел“ рисуват картина в Париж

Сигурно няма човек, който да назове точна бройка на произведенията, посветени на омагьосващия Париж и на неговия символ, Айфеловата кула, било то литературни, музикални, театрални или визуални. За мен е загадка как тази масивна кула от желязо, която на живо изглежда прашна, застрашителна и неприветлива, може да бъде символ на романтиката. Париж – да, но не и Айфеловата кула. Това обаче не ми попречи да се насладя на „Цветя от лед и пепел“ на Беатрис Колин, а тук кулата на Айфел е главно действащо лице, тъй като с всеки издигнат метър от нея се случват какви ли не промени и в живота на главните герои.

Книгата на Колин звучи и изглежда романтична. Въпреки това в нея нея няма да откриете захаросан и предвидим сюжет. Най-голямото богатство на романа е изключително приятното поднасяне на подробна, но увлекателна информация за Париж, за живота и културата в Западна Европа в края на XIX век. Например, когато героите отиват на разходка в парка с колелета, авторката намира как да ни запознае с еволюцията на това превозно средство, без да звучи неадекватно или натрапено, а изборът на тоалети за Алис, че дори и на проститутките, които се споменават в книгата, правят картината по-жива, а героите – „пълнокръвни“, както се твърди и в анотацията на романа.

ken shotwell

Любовната история на Емил и Катрин до някаква степен ми напомня на класическите любовни истории от любими авторки като Бронте и Остин по отношение на това главните герои да са отделени един от друг и въпреки това връзката им да се задълбочава по неведомите пътища на силните и необясними чувства. Не откривам други прилики, но и тази ми е достатъчна, защото авторката е представила главните действащи лица реалистично, изграждайки образите им предимно върху слабостите на техните характери. Емил е талантлив, но до голяма степен неуверен в личния си живот, което го кара да действа на моменти импулсивно или деструктивно. Катрин е интелигентна и чувствителна, но с хиляди задръжки и емоционални окови. В нея се борят разбирането, че авторитетът и обществените порядки са над всичко, срещу интуицията да следва своята по-свободолюбива природа и да наруши всички правила. Когато тези две личности се срещат, всеки усеща привличането, но и всеки се дръпва назад, така че после да се хвърли със засилка презглава в една може би обречена любовна история.

Бих дала много висока оценка на книгата, ако не беше краят. Той съвсем не е лош сам по себе си, но можеше да бъде разказан по-подробно, тъй като в сегашния му вид нарушава ритъма на книгата и дори до някаква степен накърнява тази пълнокръвност на героите, за която стана вече въпрос. Като изключим това и още няколко малки детайла в сюжета или при някои от второстепенните герои, мога да кажа, че „Цветя от лед и пепел“ ми допадна, беше приятно да ѝ се посветя и останах доволна от прочетеното. Даже може би бих я прочела отново!

Девора

Вижте Париж през моите очи в личния ми блог The Happy Beehive:
Изненадващо: Париж!
Париж е най-красив, когато вали…

Намерете още ревюта на книги за Париж в Библиотеката тук

Разгледайте и Прованс с Питър Мейл и неговите книги, чиито ревюта ще откриете тук под буквата П

 

Categories: Любовни, Места, художествена | Вашият коментар

„Онова лято“ и онова много преди него

onova_lyatoНяма как да не започна с това, че българското издание на „Онова лято“ на Лорън Уилиг е поднесено на читателя в изключително красиво книжно тяло, което е удоволствие за окото. Всичките ми опити да се вдъхновя от книга, която чета на електронен четец, винаги ме водят до извода, че нищо не може да се сравни с усещането да разлистваш страниците, да вдъхваш аромата и да потъваш в историята, сгушена удобно между хартиените корици. Разбира се, това не е достатъчно само по себе си, за да изпиташ истинско удоволствие от една книга. Трябва много повече, а „Онова лято“ е достатъчно приятно четиво, така че да спечели своето място на нощното ви шкафче.

Това е поредната книга, в която сюжетът се разгръща в две паралелни истории – една от миналото и една в настоящето. Макар вече да изпитвам известно недоволство от работещата схема „мистерия в рода по майчина линия, разгадана от дъщерята/ внучката“, Уилиг е успяла да постигне баланс и да разказва в ритъм, който е интригуващ. Като във всички книги с паралелни истории досега, и тук намирам съвременната за много по-слаба от тази, разказваща за Имоджен и нейния любим Гавин Торн. Явно миналото винаги ще е по-вълнуващо заради всички тези въображаеми детайли, с които можем да украсим емоциите и взаимоотношенията на тези, които са съществували преди нас. Един вид – гледаме назад с романтични очила и донякъде наивно.

Лорън Уилиг не само гледа, но и пише: Имоджен е младо момиче, което вярва в своята щастлива звезда, която обаче се оказва не от магическа материя, а от евтин станиол. Длъжна да понесе последиците от своя избор, тя остава като затворена в златна клетка птичка, която може само да наблюдава, но не и да контролира събитията в собствения си живот. Интересен, макар и не толкова развит, е персонажът на нейния съпруг – много точно описан изкусен манипулатор, на когото нищо не убягва от погледа, а в същото време изглежда хрисим и добронамерен. Той е от тези мъже, които успяват да постигнат всичко, което желаят, благодарение на своята проницателност и лицемерие, като не остава нищо да наруши самообладанието му. Харесвам подобен тъмен персонаж в книгата – изглежда напълно достоверен! За него пречка като младия и импулсивен Гавин е лесно предизвикателство, а когато една жена е обречена да обича този, който не е изкусен в интригите, а живее с чисто сърце, често сама попада в капана на обречената любов.

Джулия, която през 2009-та ще започне да разплита историята на Имоджен и Гавин, ще трябва да изживее своите собствени предизвикателства, поставени на пътя ѝ от съдбата. Любовната история тук е лишена от естествените препятствия, с които са се сблъсквали по-старите влюбени, заради това драматизмът в тези взаимоотношения идва от несъвършените характери на героите. Като се замисля: в днешно време пред любовта и обвързването няма никакви пречки, следователно е трудно да се пишат велики романтични истории за чадата на XXI век. Защо тогава авторите се опитват?

Оценката ми за книгата е хубава, макар да я ощетявам от пълното отличие заради паралелния сюжет и поради някои неубедителни моменти в историята (на места Джулия и Никълъс много лесно се досещаха за детайли, които няма как да бъдат толкова очевидни). Очаквам следващата книга на Уилиг да ми донесе още по-голямо удоволствие, а когато прочета и нея, ще гледам бързо да споделя впечатления и емоции!

Девора

Categories: Драма, Любовни, художествена | Вашият коментар

Бакман. Още малко от същото.

Той пак е тук. Феноменът Бакман. След като хиляди българи попълниха библиотеките си с мега успешните „Човек на име Уве“ и „Баба праща поздрави и се извинява“, след като стотици български жени припознаха по нещо от себе си в  житейската драма на своенравната Брит-Мари от романа „Брит-Мари беше тук“, в началото на тази година Бакман отново е из витрините на книжарниците. Не, не, не изпадайте в еуфория още, става въпрос за нещо малко. Нещо като за едно следобедно кафе време, което да ни сгрее, докато чакаме пролетта, а с нея и новия му, вече истински роман.

vseki_den_pytyatВ очакване на пролетта всеки ден става все по-дълъг. Буквално. А с него и „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“, както разбираме от заглавието на кратката новела с корица в добре познатия ни стил на художника Дамян Дамянов. Вероятно сте прочели романите на Бакман. И сте забелязали неговия фокус към възрастните персонажи. Сприхавият, но добър Уве; бабата, която праща поздрави; дори попрехвърлилата първата младост Брит-Мари са изградени като образи с много емпатия. Сякаш самият автор е влязъл в обувките на всеки от тях, чувствайки се съвсем комфортно – учудващо умение за млад писател като Фредрик Бакман, роден през 80-те (!).

А забелязали ли сте, че около тези герои винаги се навъртат и някакви деца? Е, същата схема имаме и тук, в тази трогателна история за залеза на живота. Или както пише самият Бакман: „Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче“. Излишно е да се опитвам да съм деликатен в ревюто си – не мога и не бих могъл да намеря такива красиви думи и да ги подредя в красиви изречения, както е направил авторът. Коварна болест е причината един старец бавно да губи спомените си и постепенно да стеснява хоризонта на съзнанието си. Спомени и картини от миналото често се озовават на погрешно място и объркват настоящето. Твърде тежка съдба за човек на точните науки, какъвто е въпросният старец. Разказът се движи напред-назад по същия привидно хаотичен начин, умишлено симулирайки обърканата картина в главата на възрастния човек. „Площадът пак се е смалил през нощта“ – така нарича той загубата на спомените си.

Със свито сърце прелистваме страница след страница от тази кратка история, за да видим една истински красива обич между един дядо и неговия внук, вълнуваща скица на едно семейство, която Бакман само щрихова пред нас, но така красиво, така красиво… Как може да ти липсва някой, който все още е тук, колко болезнено е умът да си тръгне преди тялото – жестока тема, истински жестока, но изпод перото на този виртуоз достигаща до нас почти терапевтично. Защото историята за Ноа и неговия дядо ни кара да ценим всеки миг с близките си хора, да се замисляме над взаимоотношенията си с тях, да погледнем живота си отстрани и да не чакаме, за да кажем на някого какво означава за нас. Да прегръщаме, да даваме обич. Да ценим и да създаваме спомени. И това ако не е Бакман, а? Точно това е. Дори в тези по-малко от 60 страници…

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Скандинавска, художествена | Вашият коментар

Градът на зверовете

gradyt_na_zweroweteПоставила съм си за цел да прочета всичко на Исабел Алиенде, което по един или друг начин ми се е „изплъзнало“ през годините. Тя е една от любимите ми авторки и мнението ми за творчеството ѝ е доста високо – за мен Алиенде е майстор! Имала съм и едно разочарование, но каква пък беше изненадата ми, когато прочетох „Градът на зверовете“ и разпознах по-скоро детска книга, отколкото четиво за почитател на Исабел. Мисля, че няколко пъти проверявах дали наистина книгата е на този автор и всеки път констатирах – да, пише „Исабел Алиенде“. Ако нямаше този „печат“ за авторство, никога не бих предположила, че това е писано от жената, под чието перо са се родили толкова вълнуващи книги с толкова различен и неподражаем стил! Историята е предвидима и наивна, сюжетът се развива като някакъв литературен преразказ и просто не е ТЯ! Ако оставим всичко това настрана обаче, „Градът на зверовете“ е страхотно предложение за капризните тийнейджъри, които имат нужда от подходящата книга, която да задържи вниманието им и да ги спечели в редиците на четящите!

Действието се развива по бреговете на река Амазонка, където 15-годишният Александър попада заедно със своята баба като част от група на National Geographic с цел събиране на доказателства за съществуването на странни създания. Още в началото на книгата хора от групата започват да измират като мухи и се чудех, ако темпото се поддържа, докога ще има герои, които да осигурят някакво действие в книгата. Всичко се обръща, когато Алекс и неговата нова приятелка, 12-годишната Надя, се оказват в центъра на събитията и се забъркват в магическия свят на индианците. Двете деца се изправят срещу много предизвикателства, но успяват да се справят с тях, благодарение на съобразителността си, на куража си и не на последно място – на своите тотеми. Ще научат по трудния начин, че за да вземеш, трябва да дадеш, а също така и това, че понякога се доверяваме на неподходящите хора.

G. Miranda

G. Miranda

Книгата ще спечели подрастващата аудитория най-вече с живописното описание на живота по Амазонка, както и с динамичното си действие, в което доброто и злото непрекъснато се борят за надмощие. Исабел Алиенде не е пожалила труда си в описанието на джунглата и на съкровищата, които крие, макар и да не го прави на нивото, което очаквах. Въпреки това децата ще усетят пясъците под мътните води, ще се запознаят с животните и растенията, които са опасни или пък не толкова страшни, ще разберат как се оцелява в джунглата (на книга) и ще изживеят всички интересни събития по начин, който ще ги направи по-отворени към различното и нетипичното.

Препоръчвам книгата на подрастващите, особено момчетата, които в тийнейджърските си години имат нужда да виждат себе си като герои, или на тези, които се чудят с каква книга да ги „зарибят“ към четенето. На по-капризния читател книгата ще се стори „плоска“, а пък за почитателите на Алиенде си е направо малко сътресение, но „Градът на зверовете“ не е лоша книга, стига да попадне в правилните ръце. И с магиите е така. ;)

Девора

Categories: Приключенски, тийн, художествена | Вашият коментар

„Но да умреш, когато се пробужда…“

„Но да умреш, когато се пробужда

земята от отровната си плесен…“

Н. Вапцаров

Попаднах на тази книга на Коледния панаир на книгата в НДК. Както винаги по това време, на щанда на изд. Атлантис КЛ човек успява да намери по нещо интересно от съвременната немска проза. Заглавието не го бях чувал, нито пък виждал по книжарниците дотогава. Това издателство има странния недостатък да остава незабележимо за широката аудитория, въпреки съвсем нелошите си книги.

razstrel-naproletОригиналното заглавие на немски е „Im Frühling sterben„. Буквално „Да умреш през пролетта“. Не знам по каква причина българският издател е избрал доста по-безпощадното „Разстрел напролет“. Вероятно заглавието, а и отчайващо непривлекателната корица са допринесли за непопулярността на книгата, а всъщност иззад кориците дебне съвсем приличен разказ за две човешки съдби в последните дни на Втората световна война.

Валтер и Фите са приятели, отраснали са на село и привикнали със селскостопанския труд. В ранната пролет на 1945 г. войната е достигнала до тях, във вътрешността на Германия, най-вече с разрушенията от бомбардировките и потоците прииждащи от Изток бежанци. Все още са твърде невръстни, за да бъдат призовани на фронта. Това обаче се променя със затягането на примката – американците са вече на Одер, а руснаците напредват към Берлин. Мобилизирани набързо във Вафен СС, двамата приятели са пратени в Унгария, където ще се сблъскат с хаоса и кошмара от надвисналия апокалипсис.

Ралф Ротман създава изключително реалистична картина на този апокалипсис, в който светът се сгромолясва в пожарищата и разрушенията на войната, а зловещият мирис на смъртта се усеща навсякъде. Това са оголени, жестоки картини на безнадеждност, на страх, на примирение с предстоящото унищожение. Лозунгите и високопарните думи са забравени, никой не си прави илюзии, но театърът продължава, вече под заплахата на бесилката – по много дървета висят тела на хора, обвинени в предателство, малодушие, дезертьорство. Залезът на Третия райх, тягостният и кървав миг преди Stunde Null – капитулацията, е разкрил най-животинските, най-първобитните инстинкти у хората. Животът е изгубил всякаква стойност освен за онези, които стискат здраво своя собствен и мислят поединично за спасението си.

Оригиналната корица

Оригиналната корица

В тази зловеща обстановка Фите прави опит да избяга, но е заловен и обвинен в измяна. Излишно е да го крия, а и заглавието вече казва достатъчно за съдбата му. Изстрелът ще дойде от най-добрия му приятел, а страниците, посветени на разстрела, са най-силните в целия роман – смразяваща кръвта картина на абсолютния ужас, баналност и безсмисленост на една смърт, разказани с почти медицинска безпристрастност.

Въпреки „спойлъра“ в казаното по-горе, в заглавието и дори в редакторското резюме на задната корица, книгата би представлявала интерес за всеки, който иска да надникне в заключителните дни на войната и да види достоверния образ на тоталното унищожение, което тя води след себе си. Без да блести с нещо изключително, „Разстрел напролет“ е автентично свидетелство за апокалипсиса, представен чрез съдбата на двама младежи. И въпреки металния вкус, който оставя в устата след прочитането й, книгата не е твърде песимистична. Краят й е и ново начало. Животът продължава, смъртта е взела своето и светът се връща към тривиалните взаимоотношения между хората.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, художествена | Вашият коментар

Да готвиш за Пикасо и да бягаш от мафията

da_gotvish_za_pikasoВсичко започва много обещаващо! Минавам бързо през първа глава, където млада госпожица (или поне така предполагам) се качва на гангстерска яхта, но бързо забравям за нея, когато от следващата глава се връщам назад в миналото, където Ондин готви своите планове за бягство и нов живот. На „сцената“ тържествено се появява Пикасо и книгата започва да тече плавно и приятно, като спокоен, но дълбок воден разказ. Паралелните истории не ми пречат, някак вече свикнах, че това е актуалното, което трябва да приема в съвременната литература. И историите за майките с тайни и любопитните дъщери. Определено е някаква тенденция! Тази книга не прави изключение. За съжаление обаче, авторката Камий Обре се е опитала да сложи толкова много подправки в манджата, които са се утаили на дъното и започват да се усещат, чак когато си преполовил книгата. Към края вече не знаеш люто ли е, сладко ли е и изобщо било ли е за ядене това пищно угощение!

Един безспорен плюс на „Да готвиш за Пикасо“ е прекрасното представяне на известния художник. За разлика от плачевния портрет на Вивалди, за който си говорихме в „Цигуларят от Венеция„, тук имаме един пълнокръвен образ, с всичките му странности и особености, който подкупва, но и отблъсква. Читателят приема и разбира героя в цялата му многоликост и този персонаж остава докрай цветен и вълнуващ.

picasso_knigaОндин е другата героиня, която впечатлява и интригува. Само ако можеше историята да е фокусирана единствено върху нейния живот, би било прекрасно! Макар че, дори тази сюжетна линия не е лишена от груба намеса от страна на авторката, която не намира живота на френското момиче, което емигрира в Щатите, за достатъчно вълнуващ, дори след срещата с Пикасо. Намесват се гангстери, патетични раздели, абсурдни ситуации, които насищат книгата не с драматизъм, а с изкуствено съшити пасажи. Какво разочарование!

Що се отнася до паралелната история, която разказва за кратък период от живота на внучката на ОндинСелин – подгответе се покрай нея да се запознаете с главен герой с прототип Гордън Рамзи, който авторката е успяла да „смъкне“ от екрана, но не е съумяла да доразвие. Как може по такъв начин да пречупи Гилби Халиуел и да го превърне в откровена смешка, за мен е необяснимо. За разлика от силния и константен (в своята импулсивност) образ на Пикасо, Обре тук представя един герой и го изкълчва до неузнаваемост.

Любов и кулинария в книгата има… оскъдно. Като изключим тефтера и описанията на Ондин за обедите на Пикасо, които, разбира се, в един момент преминават в рисувателни сесии и яденето минава на заден план. За сметка на това има гангстери, богаташи и мафия, които изтощават историята и я превръщат в ужасно евтино криминале. Не стига това, ами в желанието си авторката да удължи книгата, праща Селин на удивително безумни „тайни“ мисии, в които героинята е позиционирана гротескно. Поредната слабост на авторката идва с намесата на една гледачка, но това е разбираемо – като си се омотал в собствената ти история, със сигурност ти трябва помощ свише, за да се измъкнеш. Чудно как духът на баба Ондин не слезе от небесата да проговори и да сподели има ли я, или я няма рисунката на Пикасо, която той ѝ е подарил в знак на благодарност за позирането.

Страшно много съжалявам, че ревюто ми е толкова негативно, защото половината от книгата наистина е приятно четиво. Да не говорим, че е красиво издание и можеше да е толкова по-добра! Предполагам, че с Жак Пепен и Ерика Бауърмайстер ако не за храна, поне за книги имаме съвършено различен вкус. Макар че, доколкото помня, Бауърмайстер има две предложения, които са доста по-добри от това тук, така че погледнете и тях:

Училище за вкусове и аромати“ – Ерика Бауърмайстер

Изкуството да готвиш желания“ – Ерика Бауърмайстер

Девора

Categories: Драма, Криминални, Любовни, кулинарно, художествена | Вашият коментар

„Цигуларят от Венеция“ – дневникът на една венецианка

cigularqtЛюбовните романи! Или ги „консумираш“ с удоволствие, или изпитваш върла неприязън към похабената хартия за печат. Има и един особен вид хора, които нямат нищо против някой любовен роман веднъж-два пъти в годината, но имат и по-високи от средните изисквания към сюжета и към стила на автора. Мисля да се причисля към тях, защото не си падам нито по евтините авантюри на чиклита, нито по пълното въздържание от по-лека литература. „Цигуларят от Венеция“ е класически любовен роман и като такъв, няма да ви впечатли с дълбочина, нито с уменията на авторката Алиса Паломбо, но пък е от тези книги, за които мога да кажа: „Ами защо пък не?“.

Написан като разказ на младата Адриана за невъзможната ѝ любов с известния композитор Антонио Вивалди, романът звучи като дневник на непокорна тийнейджърка, отколкото като изпипано литературно произведение. Имам много критики към него, но в същото време не съжалявам, че прочетох книгата. Чудех се как да я опиша, защото не е лоша. Не е лоша, но е слаба. Най-силната сюжетна линия, която би трябвало да е любовната история на Адриана и Вивалди, е толкова посредствено представена – все едно някой да рецитира с патос най-баналните думи, за които може да се сети. Вместо да плени читателя, тази любов го отегчава. В останалата си част книгата е значително по-добра и си мисля, че ако Паломбо беше написала роман, който просто да разказва историята на една свободолюбива венецианка от XVIII век, щеше само да спечели. Самият образ на Вивалди е недоразвит, блед и изключително неправдоподобен и „осакатен“. Говорим за човек на изкуството, за музикант, който е носил в себе си толкова силен заряд, че е разбираемо един автор да срещне затруднения в описанието му. Въпреки това вярвам, че има и такива автори, които биха се справили с подобно предизвикателство.

venezia_1_happybeehivecom

Ако оставим критиката настрана, „Цигуларят от Венеция“ ще ви донесе приятни емоции, тъй като историята не е пропита с излишен драматизъм и всичко в нея тече плавно. Наистина хвърля светлина върху обичаите и привичките на венецианското общество от това време, което е интересно и романтично. Проследяването на живота на Адриана – от момиче, което ходи тайно на уроци по цигулка и се влюбва в учителя си, до майка на три деца от много по-възрастен от нея мъж – всъщност е любопитно и показва на читателя как понякога можем да намерим пристан от съкрушителните си емоции в ежедневие, което не е това, за което сме мечтали, но стига да му дадем шанс, може да има и своята щастлива страна.

С намигване ще споделя на тези от вас, които са в края на своето юношество, че понякога голямата любов, която си мислите, че изживявате, може да поразбърка по доста неприятен начин живота ви. За мен съдбата на Адриана, макар и литературна измислица, всъщност е много често срещана и в реалния живот. И то не само при девойки на 18, а и при доста по-големи (тук вече повдигам вежди многозначително). Ако махнем Вивалди от картинката, тази венецианка все пак щеше да има и свободата си, щеше да реализира мечтите си и в последствие щеше и да открие любовта. Но нали затова сме млади – за да страдаме и да вярваме, че любовното опиянение е единственото важно нещо на този свят!

Наздраве за романтиците, които ще посегнат към тази книга и ще открият точно това, което им трябва!

Девора

Categories: Драма, Любовни, Места, художествена | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: