художествена

Когато Господ беше заек

Никога досега не съм чела подобна книга! Дори не мога да опиша емоциите, впечатленията, не мога и да преценя дали ми хареса страшно много, или не я разбрах напълно… „Когато Господ беше заек“ на Сара Уинман е от онези книги, които искаш да подадеш на близък, да го накараш да я прочете и после да го попиташ: „Е, ти какво мислиш? Какво разбра? Като мен ли мислиш?“. Докоснах се до един свят, едновременно съвсем реален, но и мистичен, до който в реалността не бих имала достъп, а и не бих искала, защото мрачната нотка е непрекъснат спътник на написаното, макар авторката да не страда от чувство за хумор. Тотално объркване!

Купих книгата, привлечена от красивата корица и анотацията, която обещаваше история за брат и сестра. Между другото, има ли нещо такова, но ми се струва, че историите за братя и сестри винаги са пропити с мрак и някаква обреченост? Като започнеш от Хензел и Гретел и стигнеш до The mill on the Floss от Джорж Елиът. И зачетох…

Не мога да ви опиша колко пълнокръвна е книгата в това да представи човешките емоции на своите герои, да обрисува характери и да чертае съдби, боравейки не толкова с детайлно описание, колкото с чувства. Все едно авторката натиска бутончета в душата ви, за които не сте подозирали, и макар ситуацията в книгата да е различна, вие припознавате емоцията като своя, помните я, изпитвали сте я…

Единственият човек, който живее в сянката на другите и за когото всъщност не разбираме почти нищо, е главната героиня, от чието име авторката разказва: за родителите, за брат си, за най-близката приятелка от детството, за най-верните приятели, за случайни познати и непознати хора. И като пиша „почти нищо“, искам да кажа, че Ели е като огледало за случващото се около нея, а в огледалото виждаме образа обърнат, един вид – пречупен през нейната призма. Знаем всичко и нищо за това малко момиче, което ще се превърне в жена, но ще продължи да гледа на света по същия начин, както когато Господ беше заек.

Нямам какво друго да ви споделя. За мен много неща останаха недоразбрани, а ако съдя по оценките в Goodreads, които са или минимални, или максимални, тази книга наистина е за по-специална аудитория и дали вие спадате или не към нея, ще разберете, само ако я прочетете.

Девора

Advertisements
Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

Цигулка за Господ

Гледах корицата като хипнотизиран. Съвършена. Наистина съвършена. Такава корица подхожда на шедьовър, казах си. Нямаше за кога да отлагам тази среща с Виктор Пасков. Новото издание на „Сиела“, появило се точно 30 години след излизането на романа, прилича повече на музикален инструмент, отколкото на книга. И музиката звънти в ушите при всяка прочетена страница…

„Балада за Георг Хених“ е едва 200 страници. Чете се на един дъх, след което дълго въздишаш. Пред красотата на текста, пред майсторството на един истински виртуозен писател, пред дълбочината на човешката история и пред триизмерното и автентично описание на грозната действителност. Бях изчел много възторжени отзиви и силни думи за тази книга. В общи линии, мненията, на които попаднах, нямат нюанси – изразяват крайна възхита и преклонение пред таланта на Виктор Пасков. Сега разбирам защо.

 

Историята на престарелия майстор на цигулки Георг Хених, който изживява последните си дни във вмирисано софийско мазе, е поставена като кандилце в иначе мрачната и потискаща обстановка на една западнала столична улица от времето на късния социализъм. Стряскащи контрасти се редуват пред очите на неподготвения читател. Някогашен музикант в Царския оркестър и прочут лютиер, дал занаят на много свои ученици, Георг Хених прилича повече на полусянка, полусветец, спомен от едно насилствено изличено минало. С морал, ценности и философия, принадлежащи на това минало и напълно несъвместими с жестокото настояще. А настоящето боде очите от всеки ред – претъпкани стари жилищни кооперации, миризливи коридори, пияни и свадливи съседи, скандали, побоища, бедност, бедност, бедност… Ако някъде сте чували, че бедността не е порок, Виктор Пасков ще ви убеди в противното. Бедността е съсипваща, разкапваща. Не оставя място за нищо друго освен задоволяване на основни физиологични нужди. И стъпква в краката си всеки порив към нещо възвишено. Един музикант и неговото семейство изникват от катакомбите на тази потресаваща бедност, за да свържат съдбата си с тази на Георг Хених. Музикантът ще остави инструмента си, за да прави бюфет, а Георг Хених ще обърне гръб на всичко тленно, за да създаде последния си шедьовър – цигулка за Господ. Колко тъжна ирония има в тази ситуация само…

„Ти имаш талант. От теб може да излезе нещо. Но запомни добре: те не се интересуват какво носиш в себе си! Талантът ти не струва пукната пара за тях! Те искат да видят..

– Какво?

– Бюфет!“

Ценностите са подменени, бедността е опустошила душите. Притежанието на бюфет е обзело мисълта на музиканта, на жена му, на съседите му. Да създадеш бюфет е себедоказване, това е съвременното себеутвърждение, което ще издигне личността в очите на най-близките, на съседите, на всички. Колкото по-груба и гротескова е действителността със своите герои, толкова по-силно контрастира образът на човека на изкуството. Достигнал предела на живота си, с отмаляло тяло и треперещи пръсти, старият лютиер вдъхновява с безмерната си човечност, с вярата си, с непоклатимата воля да остане докрай верен на своето изкуство. Прозаичното за миг отстъпва на свръхестественото – Хених вижда сенките от отвъдното, разбира Господ, говори с дървото. И всичко е толкова реално, толкова реално…

За мен бе изненада да разбера, че Георг Хених е реално съществувала личност. В края на книгата са публикувани факсимилиета от две негови писма – същите, които отварят и затварят повествованието. Така или иначе е трудно да разбере човек къде свършва истината и започва фикцията в тази забележителна повест. Има ли изобщо фикция? Убеждавам се за кой ли път, че за да напишеш изключителна книга, трябва да познаваш изключителна личност. Никоя фикция не може да бъде толкова въздействаща, колкото личността, вдъхновила автора й. Блажени Виктор Пасков, щастлив си бил да познаваш подобен човек!

Затваряйки последната страница, се улових, че продължавам да чувам музиката. Продължавам да виждам цигулката, измайсторена за Господ. Прокарвах пръсти по корицата и сякаш самата книга бе последното творение на Георг Хених, неговия дар към Всевишния, неговата цигулка като никоя друга. Шедьовър, който дълго ще помня.

Георги Грънчаров

Categories: български, художествена | Вашият коментар

Малката билкарница в Монмартър

До мен е книгата, от която все още може да се усети полъх на лавандула, а пред мен, иска ми се да е така, е цялото лято. Уви, от него остана само спомен, но пък винаги можем да се връщаме към красивите и романтични летни спомени с книгите, нашите машини на времето. „Малката билкарница в Монмартър“ е първата издадена книга на Донатела Рицати и разказва за любовта: загубената, съживяващата и за тази, която получаваме във всяка минутка от живота си, но рядко я оценяваме. Типично за дебютен роман на човек, който има още какво да учи като автор, книгата прелива от въображението на авторката – получава се забавна еклектика, която оставя някои сюжетни линии с неразкрит потенциал.

Главната героиня, Виола, е загубила желание за живот след смъртта на съпруга си. От нея е отнето най-голямото й щастие и тя трябва да пребори себе си, да забрави спомените, за да продължи напред. Разбира се, има кой да й помогне в това: приятели и нов любим, който дълго ще трябва да се доказва пред неуверената италианка. Драматизмът около героинята се разкрива във взаимоотношенията й с останалите герои: от майката и бащата, през новите и старите приятели, та до потенциалната нова любов в живота й. Наистина – понякога съдбата си прави шеги с нас, като „изтръсква“ цял чувал със случки и емоции върху главите ни, но при Виола съдбата, или по-скоро авторското перо, което се е развихрило, не остава героинята дори с една константа в живота й. Изобилието от случки, случайности и съдбовни срещи уж би трябвало да обогати сюжета, но му придава една наивност и го прави предсказуем: разбира се, че момичето, което краде чантата на Виола, ще се окаже внучката на любопитната баба; разбира се, че любимият ще се появява в най-подходящия момент да подхване припадащата или изпаднала в беда красива жена; разбира се, че се досетих каква е семейната драма и каква ще е развръзката; разбира се, че всичко останало се нарежда така, че новият живот да започне и продължи гладко и всеопрощаващо. Тук идва и моето недоволство от книгата. Има моменти, които са ужасно нагласени. Другата голяма слабост за мен е отплесването с ирисово лечение – ама нали бяхме в билкарничка, как така изведнъж започнахме да приемаме пациенти в склада и да бъркаме домашни сапуни и мехлеми? Съвсем други бяха очакванията ми какво ще се крие между страниците на книгата, може би ми се искаше да прочета отново нещо като „Крайбрежната чайна“ на Ванеса Грийн. Но тук авторката е с италианска кръв и вероятно е характерно за тях това необуздано раздаване на емоции и влечение към експресивни реакции.

За финал не мога да кажа, че книгата е лоша, защото в нея личи старание (макар за мен да е престараване) читателят да получи едно приятно, любопитно и романтично четиво. Не е от книгите, които бих препрочела отново, дори много да ми се изживява някаква любовна история на хартия, но не е и книга, която не заслужава внимание и няма да спечели своята аудитория. Всъщност за много хора минусите, които са отблъснали мен като читател, ще бъдат плюсове, защото ще могат да получат нова информация, вдъхновение и идеи. Стилът на писане на авторката също не е за пренебрегване, тъй като романът се чете леко и приятно за отрицателно време.

Девора

Categories: Любовни, художествена | Вашият коментар

Любовта е „целувка на дама“

За мое голямо удоволствие, бях една от първите, които получиха и се радваха на стартовата кутия за романтична литература – Gembox. Повече за идеята и съдържанието на розовото пакетче може да прочетете в личния ми блог –  The Happy Beehive.  Тук, в Библиотеката, ще си говорим само за книгата, която пристигна с кутията, а именно – „Любовта е ‘целувка на дама'“ от Елизабета Флумери и Габриела Джакомети.

Първо да изясня, че „целувка на дама“ всъшност са вид слепени сладки. Вече трябва да ви е ясно, че освен романтична, книгата ще е и кулинарна, замесена с много рецепти и чувствени гастрономични изживявания. През последните години любовен роман с кулинарна нотка е печеливша и често експлоатирана комбинация. За съжаление – повече често, откокло – не, с посредствени резултати. Много хора си мислят, че романтичната литература е лека, лежерна и посредствена. Тя обаче може да е въздействаща, красива и разтърсваща. Макар и приятна за четене, точно тази книга не спада към втората категория. Сюжетът е предсказуем и изпълнен от първата до последната страница с клишета, героите са неправдоподобни и „съшити“ набързо. Не знам дали това, че книгата има две авторки, не е и причината за слабия литературен резултат, НО пък се е получил роман, подходящ за тези дълги горещи летни часове, които искате да прекарате със сладка напитка в едната ръка и нещо разсейващо за четене в другата.

Маргерита е красива млада жена, която се е оказала в неподходящ и нещастен брак, отдалечил я от дома и мечтите й. Една сутрин съдбата я подтиква към кардинални решения и я връща обратно в родния Рокафита в Тоскана, за да разгърне пред героинята съвсем нова страница от нейния живот. Тя трябва да преживее раздялата с инфантилния си съпруг, да приеме пороците на баща си и да му помогне, да се изправи пред тайната на най-добрия си приятел и да се отдаде на изкушението на атлетичния Никола с шоколадовите очи.

Съпругът на Маргерита е най-смешният и недостоверен образ в книгата, прилича повече на анимационен герой, а не на герой от роман. Главните герои пък са млади, красиви, способни, талантливи, харесвани – съвременни принц и принцеса. Бих простила на авторките липсата на въображение, но сценарият тип Пепеляшка откровено ме дразни. Образ на мъж, в който се набляга на това, че е богат, преуспял, мускулест, властен, лично мен ме отблъсква, защото е изтъкан от клишета и e лишен от достоверност, която позволява човек да има някоя и друга слабост. Да беше еротичен роман, да се плъзгаме по повърхността волно и безгрижно, но дори това не е. И другите герои са също толкова безлични, колкото и главните.

Защо обаче твърдя, че книгата беше приятна за четене и не напълно изгубено време? Защото я четох, все едно съм отделила 50 минути да изгледам някой захаросан филм, а понякога имаме нужда точно от това – малко сладникаво разсейване, което да ни забавлява. Да не забравя също така и кулинарната част – тя също има своите пропуски: Маргерита, която няма самочувствието на готвач, се оказва нещо много повече – не само, че може да готви всевъзможни основни ястия и да приготвя пищни вечери с въображение, но и е представена като ненадмината сладкарка, която декорира торти с фондан във формата на Барби. Ако човек се интересува от кулинария, му е ясно, че обикновено влечението е или към гозбите, или към сладкарството. Комбинирането на двете и изпълнението им като професионалист не е по силите дори на шеф готвачи от световна величина. Mаргерита обаче е свръх човек. Тя прави с еднакъв успех предястие с раци и торта-футболно игрище. Подозирам, че някоя от авторките се е вдъхновила от каталога в местната сладкарница и се е намерил кой да й подскаже каква е техниката за оцветяване и поставяне на фондан. И отново: въпреки че образът не е създаден в дълбочина, текстът предлага добри и апетитни кулинарни идеи. В края на книгата дори са отпечатани някои от рецептите, споменати в менютата на Маргерита. Пробвайте си и вие късмета, току виж ви се наложи да готвите за някой благороден „замразен продукт“, който има нужда именно от вашата любов, за да се затопли отвътре.

Девора

Categories: Любовни, Чиклит, художествена | Вашият коментар

„Гам“ и философските тези на младия Ремарк

През последните години наблюдавам с любопитство как красивите корици започнаха осезаемо да се налагат в продукцията на българските издатели. Променящият се читател – а той наистина се променя – вероятно изисква това. Отношението към корицата  показва отношение към автора, към произведението, а и към читателя. Последният все по-често е склонен да санкционира „компромисната“ корица, направена надве-натри, особено когато такава илюстрира някое велико художествено произведение. Обратното, качествената корица може да накара много хора да си вземат книгата дори само заради внезапния порив, появил се у тях при вида на естетически издържан книжен продукт.

Нямам съмнение, че вторият случай важи в голяма степен за „Гам“ – единствения роман на моя любим Ерих Мария Ремарк, който не бях чел досега. Казвам в голяма, а не в пълна степен, защото името Ремарк само по себе си също е достатъчна причина да грабнеш всичко, изпречило се на пътя ти и носещо почерка на този автор. „Сиела“ са свършили отлична работа с това издание, а корицата на Дамян Дамянов е естетическа наслада. Любопитството ми е твърде голямо – за първи път след студентските ми години да разгърна роман на Ремарк, за който нямам и бегла представа. Всъщност „Гам“ е написана през 1924 г., няколко години след дебютния „Мансардата на бляновете“. Ръкописът обаче остава неиздаден чак до 1998 г., когато се появява в Германия. На следващата година излиза и у нас, но вероятно в толкова малък тираж, че днес дори по антикварните книжарници трудно може да се намери.

В „Гам“ виждаме един напълно непознат млад Ремарк. Онези от вас, които са чели „Мансардата на бляновете“, бързо ще направят паралел, макар тук „бленуването“ да е отстъпило на по-задълбочени философски разсъждения. Тези разсъждения си проправят път сред екзотични сцени, в които енигматичната млада дама на име Гам търси себе си, като привлича и отблъсква един след друг различни мъже. Казвам „екзотични сцени“ не като намек за горещи любовни истории, а като декор на повествованието – Ремарк и Гам ни водят в Египет и Аржентина, в Индия и Югоизточна Азия, в Париж и Китай. И сцените, в които описва колоритния живот, глъчката и автентичните картини от тези места, са доста по-плътни, пулсиращи и впечатляващи от самите герои на романа.

Ремарк ги въвежда един след друг без никакви детайли, без представяне – всички онези мъже, които по-скоро рано, отколкото късно, влизат в орбитата на Гам, тя просто ги привлича със своята гравитация. Нищо не разбираме за тях освен няколкото сцени, диалозите – по-скоро театрални, отколкото истински, тук-там малко повече загатваща информация, но дотам. Самата Гам е още по-голяма загадка. Без никакви детайли за миналото й, за общественото й положение, с оскъдно описание на външния й вид основно чрез облеклото й, проследяваме непрестанното странстване на кораб или със самолет, с влак или в нечий автомобил, из екзотичните места, споменати по-горе. Мъжете се появяват един след друг в живота на Гам, появяват и изчезват, след като са дали своя принос за драматичната нишка на романа и са се включили в разсъжденията, изпълващи страниците. Разбира се, най-често разсъждава Гам, нейно е това любопитно определение за живота:

„Животът е като домакиня с голям ханш, която вари сладко за зимата, пълни безброй буркани и ги херметизира – ние всички идваме от едно и също дърво – и ето ни в нашите стъклени къщурки, можем да се виждаме, но никога не се достигаме един друг – едните са направени на пюре, другите са с извадени костилки и нарязани, а третите просто са натъпкани сурови – те се чувстват най-онеправдани“.

С дългите философски разсъждения и изпълнените с недомлъвки диалози, романът повече прилича на театрален сценарий. Неволно се сещам за Айн Ранд и нейната (също ранна) пиеса „Идеал“, в центъра на която отново е една загадъчна жена, която подлага на тест няколко типажа мъже, а в нейния образ Ранд начева собствената си философия, избистрена чак в по-късните й романи.

Макар да остава неиздаден толкова дълго време, романът „Гам“ полага някои от идеите, появяващи се в по-късни творби на Ремарк. Но не бих казал, че това отсъствие е лишило читателите от ценна творба, самороден диамант или друго някакво съкровище. Романът не успява да предложи нито впечатляващ сюжет, нито силни и пълнокръвни герои. Немският издател го нарича „роман на тезите“ – сполучливо определение, защото освен тези, трудно можем да открием нещо друго в „Гам“. Зад сполучливата корица на българското издание не стои творба от ранга на „На Западния фронт нищо ново“ или „Трима другари“, но от друга страна държим в ръце липсващото, почти непознато до момента парче от романовото наследство на един голям писател.  В кореспонденцията си с Марлене Дитрих през 30-те години Ремарк понякога споменава Гам. Може би нейния образ е проектирал върху актрисата, с която го свързва една голяма любов. Дамян Дамянов е уловил тази енигма. Загледайте се отново в корицата. Разпознавате ли тези очи?

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Любовни, художествена | Вашият коментар

Йозеф Рот и затъването в блатото на национализма

На няколко поредни панаира на книгата в НДК съм хвърлял поглед върху книгите на Йозеф Рот, подредени в обособено за Black Flamingo кътче, обикновено на щанда на изд. „Парадокс“. Досега обаче така и не съм се решавал да посегна към някоя от тях. Е, тази пролет посегнах и грабнах „Мрежата на паяка“, за да открия няколко дни по-късно на какво съкровище съм се натъкнал!

Книга от едва 130 страници успя да ме остави в истинско удивление от феноменалния стил и майсторство на един писател, който с лекота рисува реалистичен портрет на германското общество във водовъртежа на 20-те години на ХХ век.

Историята на завърналия се от Първата световна война лейтенант Теодор Лозе е показателна за онзи кипеж, родил националсоциализма от поствоенната мътилка. Още с първите няколко страници, в които се срещаме с младия лейтенант, Йозеф Рот прави силна заявка за своя талант, иронично-присмехулен в опита си да покаже кривото огледало на тогавашната действителност:

„Майка му беше болнава, сестрите бяха прижълтели, те старееха и не можеха да простят на Теодор, че не беше изпълнил своя дълг като лейтенант да бъде два пъти споменат във военните рапорти като загинал герой. Един мъртъв син би бил винаги гордост за семейството. Един лейтенант без оръжие и жертва на революцията беше в тежест на жените. Теодор живееше със своите роднини като стар дядо, когото биха уважавали, ако беше мъртъв, но подценяваха, защото продължаваше да живее“.

Осъзнаващ дискомфорта от липсата на военната дисциплина, Теодор е объркан в цивилния живот и лесно попада в полезрението на тайна организация – една от многото, функциониращи по това време в Берлин. Изведнъж усещането за значимост се появява отново. Той получава мисии, забулени в секретност, слухът му започва да се ориентира сред новата терминология и хвърчащите обвинения между националисти и социалисти, в собствените си очи Теодор се издига… Удивителна е трансформацията на един млад човек, вкаран в калъпа на милитаризма и след това изваден оттам непотребен, който трябва отново да намери своето място в едно променено общество. В търсенето на смисъл и цел Теодор се превръща в оръдие на сенчести структури, прикрити зад кухи понятия като патриотизъм, отечество, дълг. И прекрасно илюстрира възхода на националсоциализма, покълнал от обезверените маси, търсещи враг, когото да обвинят за цялата си несретност.

Йозеф Рот проследява развитието на Теодор на фона на майсторски развити картини на едно разделено общество, разтърсвано от сблъсъците между партийни структури, изпаднало в безизходица, мизерия и в тотален крах на държавността. Почти като в транс, като заклинание звучи диаболичното описание на онази Германия. Не мога да цитирам всичко, текстът е просто съвършен в своята цялост, препрочитах го отново и отново, но ще извадя все пак няколко неща, за да илюстрирам:

„…болест се валяше в къщите на бедните, в прашните дворове, разполагаше се в мрачните стаи, проникваше през кожата; парите изтичаха през пръстите на богатите, тяхна беше силата; страхът от гладните подхранваше тяхната жестокост; …. гробарите стачкуваха; металурзите стачкуваха; пред хранителните продукти зад стъклените витрини се протягаха тънки вратове, примигваха очи, изскочили от орбитите си; безсилни юмруци се свиваха в разкъсаните джобове.

В парламентите говореха повърхностни хора. Министри се оставяха на произвола на своите служители и бяха техни пленници. Прокурори се обучаваха в щурмовашки групи. Съдии разтурваха събрания. Пътуващи националистични оратори продаваха отекващи фрази….

… Офицерите точеха саби. Гимназистите стреляха, студентите стреляха, полицаите стреляха. Малките момчета стреляха. Това беше цяла една стреляща нация“.

Неминуемо се замислих за Ремарк и „Черният обелиск“, за Смирненски и неговите дрипави герои, за Милен Русков и „Чамкория“, също разказващ за мрачното време на 20-те години. Йозеф Рот е съвременник, видял е с очите си този хаос и думите му звучат като пророчество за неизбежното пропадане в бездната на диктатурата. И предупреждение за нас, сто години по-късно – да откриваме симптомите, да разпознаваме истинските послания под фалша на лозунгите, да се пазим от обезверените, търсещи идентичност в измамната прегръдка на ксенофобията и омразата.

Публикувано от Георги

 

Categories: Политическа, художествена | Вашият коментар

„Ябълка за онзи, който е разказал“

Много дълго време книгата на Нарине Абгарян „Три ябълки паднаха от небето“ привличаше вниманието ми с красивата си корица, но попадна при мен в момент, в който изненадата от това да откриеш себе си и емоциите си в книга, се превърна в своеобразен вид лечение на душата. Не мога да намеря думи да опиша това, което тази безспорно талантлива авторка е сътворила! Мисля си обаче, че трябва да си преживял някои неща, за да можеш да усетиш всички нюанси на богатата палитра, с която Нарине борави.

Няма сюжет, който да преразкажа – „Три ябълки паднаха от небето“ е историята на всеки от нас и на всеки преди нас, а и на тези, които ще бъдат! Съдържанието е толкова богато – като сюжет, като изказ, като детайл, че е невъзможно да бъде предадено. Ако трябва да ви запозная с някаква конкретика, а предвид, че пиша ревю за книга – налага се – то в трите части на книгата ще бъдете потопени в живота на селото Маран, където възрастни хора и старци продължават да живеят своя простичък, но изпълнен с емоция и чудеса живот. Написаното от Абгарян съдържа мистичен елемент, който ми напомня за Исабел Алиенде – поднесен със същото майсторство на перото, той не стои като кръпка към историите, а ги обогатява и им дава живот, сякаш точно така се случили нещата! Съдбите на героите са разгледани в контекста на семейната и обществена среда и всичко е толкова топло, но и натоварено с прекалено силна емоция. Да поплачете на тази книга е съвсем възможно, дори в реда на нещата. Нарине Абгарян вещо заплита трагедията с неизбежността на битието, загубата на любимите хора и тяхното вечно присъствие като спомен, съвест, радост и толкова силна болка, че винаги я оставяме настрана, понеже не можем да я преживеем. Не знам как по-точно да ви опиша случващото се на страниците… За мен беше вълшебно изживяване и то не само заради факта, че това безспорно е едно прекрасно литературно произведение, но и заради пречистващите сълзи и вярата, че в случващото се има някакъв предварително закодиран смисъл, който ще разберем някога, по-натам.

Скоро прочетох коментар на една жена във фейсбук по повод книгата – тя я е купила за майка си, но се оказало лош избор за подарък, тъй като я е разстроила и не я е дочела. Искам да споделя две неща по този повод. Първото е: никога не подарявайте книга, която не сте чели, за да сте сигурни, че няма да причините подобни инциденти. Второ: въпреки шарената си корица и красиви думи в анотацията, „Три ябълки паднаха от небето“ ще донесе топлина и светлина само там, където разбирането за щастие върви с осъзнаването и пълното приемане на най-голямата болка. Ако сте преживели загуба, ако разбирате каква непосилна емоция е разкаянието да не позволите на мъжа си да обуе новите си удобни обувки, за да изчака празнка след два дни, а той да почине след няколко часа; ако разбирате самотата и знаете, че тя понякога отстъпва място на радостта, без да пита; ако ви се е искало да умрете, но сте намерили сили да продължите напред – дори по инерция, дори против волята си. Книгата на Абгарян обобщава всички тези чувства и житейски ситуации, а авторката ги поднася на читателя с достойнство, като сладко-горчив дар от съдбата.

Девора

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

Мебет, любимецът божи

Тази книга достигна до мен в момент, в който четенето на книги започваше да отстъпва на заден план пред други задачи. Постоя известно време на рафта с изчакващи заглавия, погледах я известно време – с това загадъчно име, с тази причудлива корица – и любопитството, което вече ме глождеше нетърпимо, надделя.

„Мебет“ на Александър Григоренко е от онези книги, които те поглъщат мигновено. Без да усетиш, попадаш в приказка, в някаква старинна притча, запокитен далеч на Север, в тайгата, където сурови, напълно непознати и непонятни за нас хора живеят живот, за който трудно можем да намерим думи. „Разумът на европееца пропада, загива в преданията на Тайгата. Той не може дасъществува в пространство без осветени с кръв граници, във време, което не е подчинява на дисциплината на цифрите“, пише самият Григоренко за своя роман.

Именно в тайгата срещаме Мебет, любимеца божи. Силен, храбър, своенравен, Мебет от Велевия род не признава друга воля освен своята собствена, движи се по свои закони, присмива се на традициите и порядките. Този северен свръхчовек – защото именно проекция на Ницшевия Übermensch откриваме в неговия образ – до такава степен се радва на благосклонността на боговете и съдбата, че дразни околните със своята щастлива звезда. Трудно е да бъдеш Мебет, дори да си от неговата кръв. Синът му Хадко се различава от прочутия си баща. Храбър е, да, но предпочита да спазва обществени порядки, за които баща му е глух и сляп. Неговият път го отвежда към поредица от действия, които ще предизвикат Мебет да извърши още по-дръзки неща, да тества границите на своята божественост, да поведе дори война – сам срещу цял род.

Страниците летят една след друга, увличащи с реалистичните картини на далечния Север, където мъжете ловуват, взимат жени за съпруги и воюват по определени правила. Григоренко пише, сякаш разказва родова история, полузабравено сказание за предците си. Целият реализъм изведнъж се изпарява в средата на книгата и без предупреждение попадаме в света на магията, на митовете, изградили фолклора на тези непознати народи. Прекрачваме между средната, долната и горната земя, срещаме боговете им, виждаме приумиците на тези богове, хитростите, с които си служат. Божият любимец Мебет достига предела на живота си, за да осъзнае, че не му се напуска още Средната земя, че има защо да живее, има на кого да е полезен. И е готов да премине всички препятствия по Пътеката на Гръмотевиците, за да се върне обратно в света на живите. Изключително интересни са представите на северните хора за отвъдното, за духовете, за божиите дела, а Григоренко успява да ги претвори в ярка проза, която по удивителен начин съшива реалното и магическото в обща история. Не е ли всяко народно сказание по тази схема, на ръба между истината и фантазията и честичко прескачащо този ръб? Може би, но в книгата на Григоренко тази схема очарова по неповторим начин, като нещо ново, невиждано досега, разположено отвъд границите на „европейския човек“ и неговите възприятия. В добавка, поставянето в този контекст на мита за свръхчовека, който винаги ме е привличал, в каквато и интерпретация да го срещна, прави тези двеста страници истинско удоволствие.

Неминуемо е да се запитате, потъвайки в този разказ, кой е Александър Григоренко, откъде този автентичен, просветен поглед към тайните на Севера? Ще цитирам издателя и преводач на романа Емилия Маслароваза опита й да достигне до автора:

„Веднага след като прочетох „Мебет“, реших, че искам на всяка цена тази книга да стигне и до вас. И започна едно безкрайно издирване на самия автор и на авторските му права. Трябваше да пиша на около десетина души, докато открия имейла на Григоренко, но и на него отговори не той, а жена му, която ми обясни, че всъщност мъжът й почти през цялото време живеел в къща в непроходимата гора, в самото сърце на тайгата, където интернет имало на пресекулки. Накрая имах щастието да се свържа и със самия Григоренко“.

Да, нещо подобно може би очаквах и аз. Трябва да си част от магията на Севера, за да напишеш подобна книга.

Публикувано от Георги

Categories: Приключенски, духовна, художествена | Вашият коментар

„Тайното писание“ вади скелети от гардероба

Първата ми среща със Себастиан Бари бе неочаквано вълнуваща. „Далече и отвъд“, за която ви разказах преди време, дълбоко се отпечата в съзнанието ми с изумителния стил на ирландския Ремарк. Истински словесен монумент на загиналите в Първата световна война ирландски момчета, книгата разкрива великолепните качества на един талантлив писател, който умело води читателите си в салоните на собствените си шедьоври. Ето защо новината за излизането на „Тайното писание“ с логото на издателство „Лабиринт“ и корица на Живко Петров предизвика очаквано вълнение. Впрочем, излизането на книгата съвпадна и с момента, в който за четене просто не ми остава никакво време. Дори се колебаех дали да не оставя за по-натам. До момента, в който не прелистих няколко страници… Капанът щракна веднага и очарователният стил на Себастиан Бари си каза думата. Книгата завладя съзнанието ми изцяло и не ме пусна до самия край.

secret scripture

Любимата на Бари Ирландия отново е в центъра и на този роман. Нейната история, толкова сложна за страничния наблюдател, си проправя път към сърцето на читателя през личната съдба на близо стогодишната старица Роузан, изживяваща последните си дни в рушаща се психиатрична болница; и доктор Грийн – лекуващия лекар на Роузан, в чиито ръце е по-нататъшната съдба на възрастната пациентка. Прекарала десетилетия в тази стая, Роузан е запазила разсъдъка си и е решена да разкаже за своята ужасяваща участ в ръкопис, който крие от чуждите очи. Дните на болницата са преброени. Предстои преместване на пациентите, а доктор Грийн трябва да реши кого да настани в новата сграда и кого да пусне „на свобода“. Роузан се оказва специален случай. Общуването с нея провокира повече въпроси, отколкото дава отговори. Колкото повече научава за нея, толкова по-нерешителен става психиатърът.

Междувременно ръкописът на Роузан ни връща в една Ирландия, в която има твърде много минало. Изплуват скелети от прашните гардероби. Сблъскваме се с бруталността на една епоха, изпълнена с междуособици, гражданска война и клокочещо напрежение между религиите – все неща, оставящи дълбоки белези. Тези белези са безпощадни към младата Роузан, най-красивото момиче в Слайгоу, чиято съдба е шокираща илюстрация на несправедливостите, властващи по онова време. Виждаме как един обещаващ млад живот е похабен, унижен и стъпкан от човешки страсти, маскирани като благоприличие и религиозен морал. Разбираме колко безскрупулни могат да бъдат хората, притежаващи абсолютна власт и как абсолютната власт ражда жестокост, прикрита под фалшивата фасада на религията.

Постепенно загадките около „лудостта“ на Роузан се разкриват, елегантно „разопаковани“ с характерния омагьосващ стил на Бари, който пише виртуозно, с любов, тъга и съпричастност към своите герои. Личните дневници на Роузан и на доктор Грийн, приближават опасно двамата персонажа към финал, колкото „кинаджийски“ и нереален, толкова и привлекателен със своята приказност.

„Тайното писание“ наистина се чете на един дъх и оставя усещане за стойностна проза, умело преплела две човешки съдби в голямата картина на цяла една епоха. А Себастиан Бари определено се нарежда сред писателите, чиито произведения бих чакал с нетърпение. Впрочем, по романа има и екранизация, която обезателно трябва да изгледам. Книга като тази сякаш е писана, за да бъде филмирана.

Публикувано от Георги

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

Андрей Платонов и „Чевенгур“ на края на историята

Не беше лесно да прочета тази книга. Отдавна исках да го направя, но все нещо ме спираше. Когато най-сетне се залових с нея, бях впечатлен от чудатия сюжет, с който започваше. Ако „сюжет“ въобще е подходяща дума в случая. Струваше ми се, че нещо вълнуващо предстои да се случи, а това е само въведение. Но страниците се прелистваха, а недоумението ми нарастваше с всяка следваща. Спирах, зарязвах я, дори изминаха месец-два, в които почти бях забравил за нея. И после пак я подхванах… Какво ме накара да продължа ли? Гениалното, което проблясва сред налудничавите халюцинации, бутафорната сатира, трескавия език, фантасмагоричните герои… Гениалното, заради което си струва да устоиш на порива да захвърлиш тази книга, която трудно се преглъща и драска по гърлото.

„Чевенгур“ на Андрей Платонов е на практика неописуема книга. Книга като никоя друга. Бях чел мнения за нея, преди да започна – антиутопия, брилянтна сатира на болшевизма, и прочие, и прочие… Впечатли ме, че минава половин век, преди да бъде публикувана в Съветския съюз. Завършена през 1929 г., тя е отхвърлена от всички издателства. „… но при неоспоримите достойнства на Вашата работа, аз все пак не мисля, че ще я отпечатат и издадат“, пише Максим Горки на Платонов. И се оказва прав. „Чевенгур“ става част от „задържаната“ литература, заедно с „Доктор Живаго“ на Пастернак, „Живот и съдба“ на Гросман, „Ние“ на Замятин, които „избухват“ едва в периода на „перестройката“, заедно със свободата, която започва да клокочи в Съветска Русия.

Чета и си мисля – каква дързост, каква налудничава смелост трябва да е притежавал Андрей Платонов, за да си помисли, че подобна книга може да се появи в империята на Сталин! С целия си неизбродим талант той рисува изключителна гротеска на всичко скъпо за съветската пропаганда. „Чевенгур“ със замах скъсва плакатите на установените митове и показва през криво огледало руското селячество – оскотяло, полуживо и люшкащо се на вятъра в абсолютна мизерия; болшевишката революция – пародия на самата себе си; и не на последно място комунизма – не като възвшена идея, каквато управляващите поднасят на масите, а като мистично физическо усещане и състояние, съзерцание.

Сюжетът е странен и се точи мъчително, затормозен от халюцинациите, в които се превръщат описанията на Платонов. Героите му са неописуеми гротески – революционер, пришил в шапката си портрет на Роза Люксембург; обременен от наследствена обреченост млад комунист; карикатурните водачи на захвърленото в степите градче Чевенгур и още неколцина груби, полуумни болшевики. Общо дванадесет на брой – апостолско число, което едва ли е случайно. И сред цялата непонятност Платонов е безпощаден в разсъжденията си, които подписват присъдата на цялата книга. Понеже съм безсилен да структурирам мисълта си в истинско ревю, ще ви поднеса няколко от тях натюр.

За революцията:

„В душата си той обичаше незнанието повече от културата. Невежеството е чиста нива, където може да се отгледа растението на всякакво знание, но културата е вече тревясала нива, където растенията са изсмукали солите от почвата и където вече нищо няма да израсте. Затова Дванов беше доволен, че в Русия революцията оплеви до шушка онези редки обрасли места, където имаше култура, а народът, какъвто си беше, такъв си остана, като чисто поле – не нива, а празно плодородно място“.

За властта:

„Живея си и си мисля: нима човек за човека е толкова опасен, че между тях непременно трябва да стои властта? Точно от властта идва и войната… Вървя си аз и си мисля, че войната е нарочно измислена от властта, обикновеният човек не може така…“

За комунистите:

„Ковачът престана да говори, защото се сети, че пред него стои също такъв странен човек, каквито са всички комунисти – уж нормален човек, пък действа срещу простия народ“.

„Новият закон се хареса на Копьонкин и той се заинтересува дали може да се организира съветска власт на открито място – без постройки.

– Може – отвърнаха неговите мислещи събеседници. – Трябва само наблизо да има беднотия, а  някъде по-далече – бяла гвардия“.

За руските села:

„Дванов си спомняше много села и градове и много хора в тях, а Прокофий пътем с паметта на Александър му сочеше, че скръбта в руските села не е мъка, а обичай, че отделеният от бащиното домакинство син никога вече не идва при баща си и не скърби за него, синът и бащата не са били свързани от чувството, а от имуществото; рядко ще се намери някоя странна жена, която да не е задушила през живота си поне едно свое дете, и то съвсем не от бедност, а за да може още да си поживее свободно и да се люби с мъжа си“.

Но ако има нещо, в което геният на Платонов да блести наистина неустоимо, това не е сатирата на бутафорния комунизъм, на революцията и на руския селянин, а шокиращото описание на природата. Не помня някъде да съм срещал подобни сочни природни картини, които въздействат на всички сетива едновременно. Картини, които сякаш са плод на нечий трескав наркотичен сън. Природа, която шества из страниците като господар – над всичко и над всички.

„Дванов усети мирния аромат на село – миризма на изгоряла слама и топло мляко – и от този аромат го заболя коремът; вече не можеше да изяде дори щипка сол. Той се уплаши, че ще вземе да умре в големите топли ръце на селото, да се задуши в дъха на мирните овчи кожуси на хора, които побеждават врага не с ярост, а чрез струпване накуп“.

Властелинът, централният образ в този болен свят, е слънцето. Всемогъщото слънце, под което хората са инертни, безволеви, умиращи като мухи или безмълвно вгледани в себе си. Чакащи нещо или някого. Слънцето е волята, почти религиозно описана от Платонов.

„Мъглите гинеха като сънища под острото зрение на слънцето. И там, където през нощта беше страшно, се простираха осветени и бедни пусти пространства. Земята спеше разголена и мъчителна като майка, от която се е смъкнало одеалото. По степната река, от която блуждаещите хора пиеха вода, като насън още пълзеше мъгла и рибите, очакващи светлината, плуваха с ококорени очи по самата повърхност на водата“.

Само прочетете това изречение. Невероятно е! А сега си го представете:

„Слънцето сияеше над града и степта като единствен цвят сред безплодното небе и с раздразнения натиск на презрялата си сила набиваше в земята светлата жега на своя цъфтеж“.

Като се замисля, при Георги Божинов за първи път срещнах удивителни описания на природата, които ме поразиха. Платонов обаче е на друго ниво. Като с четка на импресионист той създава картини, които излъчват емоции, имат свои чувства, запълват пространството с вибрации:

„Над тях като на онзи свят безплътно се влачеше луната, вече превалила към своя залез. Нейното съществувание беше безполезно – от него не живееха растенията, под луната мълчаливо спеше човекът. Слънчевата светлина, която озаряваше отдалече нощната сестра на Земята, съдържаше в себе си мътното, горещо и жово вещество, но тази светлина достигаше до луната вече прецедена през мъртвата дължина на пространството, всичко мътно и живо се разсейваше от нея по пътя и оставаше само истинска мъртва светлина“.

Завършвам книгата със смесица от емоции, които не ми дават мира. Колко прочита са необходими, за да обхванеш всички посоки на тази книга, да разлистиш всичките й пластове и да уловиш скритите в нея послания, закодираната символика, религиозните препратки, замаскираните остриета на безпощадна критика и огорчение от действителността на революцията. Това ли е тя, това ли е обещаният комунизъм, пита Платонов чрез своите герои. И си отговаря:

„Тук, Фьодор Фьодорович, не се намира комунизъм, тук живеят хора, не можем ги курдиса, докато сами не се подредят. Аз по-рано мислех, че революцията е локомотив, а сега виждам, че не е“.

И за финал едно пророчество, което се осъществява отново и отново:

„Историята е тъжна, защото е време и знае, че ще я забравят“

Публикувано от Георги

Categories: Антиутопия, народопсихология, художествена | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: