художествена

„Кладенецът“ на нашите мисли

Декември мина и замина – за едни в празнична суматоха, за други: с откраднати моменти на спокойствие, в които трескаво изчитах всички книги, които по една или друга причина съм зарязвала през годините недочетени. Всъщност с една причина – не ги харесвах. И ако за нормалния човек недочетената книга не е нещо, което да заслужава дори споменаването, то на мен такива недовършени „задачи“ не ми дават мир, постоянно чоплят гузното ми съзнание и ето – реших да завърша годината, като снема от плещите си поне този товар. Някои от книгите, които дочетох, всъщност харесах много („Един ден в Древен Рим“), други се „нижеха“ бавно и изнервящо („Moby Dick“, „Гроздовете на гнева“), а трети си бяха чиста загуба на времето ми, но по различни причини („Психология на несъзнаваното“, „Невидимата жена: Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс“).

Новата година обаче започнах с книга, която не ми се налага да оставям, за да дочета по-късно. Кладенецът“ на Веселина Седларска е книга, която не подлежи на точно описание и за която простичко мога да кажа, че ми хареса много. Допаднаха ми стилът на писане, историите и препратките, героите. Цялата е в розови листчета, с които съм отбелязала не толкова розови параграфи. Не мога да ви разкажа какъв е точно сюжетът, защото това, което авторката прави, е да черпи от кладенеца на своите мисли и емоции и да ги поднася на читателя по начин, по който той самият да открива себе си в тях. Сигурна съм, че този извор на идеи и вдъхновение съвсем няма да пресъхне скоро, затова с интерес ще очаквам следваща книга на Веселина Седларска.

Живот и ръкопис вървят ръка за ръка в „Кладенецът„. Милкана Пейчева работи с група от хора с интересите си по психология и творческо писане. „Обединени в различността си“ е мотото на този малък, но сплотен екип, в който всеки се явява спасителна лодка за другия. Като преподавател Милкана има задачата да измисли ръкопис, с който да развие писателските и аналитични умения на всеки един член на групата. В реалност се получава нещо много повече.
Изпъстрена с цветни и сиви истории, книгата създава усещане за интимност. Не мога да пресъздам нищо повече по памет, защото книгата е от тези, които оставят само усещане и никакъв конкретен спомен какво си прочел току-що. Но няма страшно – знаеш, че ще я прочетеш отново!

Тъй като този блог е своеобразен читателски дневник на нас, пищещите в него, ще изведа няколко любими моменти, така че да се подсещам за тях, а и да вдъхновя и вас да прочетете „Кладанецът„.

стр. 55: „Бъбренето е онази човешка дейност, през която най-много изтича вашата енергия – казва ни често нашата преподавателка по йога. – Съхранявайте енергията си, не я хабете в бърборене. Бъдете точни и кратки, не спестявайте мнението си, спестявайте излишните думи.“

стр. 75: „Янка живее естествено като дърво. Не търси смисъла на живота, не се безпокои, няма амбиции да се доказва. Тя фотосинтезира и във всеки момент, в който може, танцува.“

стр. 95: „Подарете на децата си достатъчно любов. … И недостатъчната, и предостатъчната родителска любов са отровни, не знам коя повече. Виждала съм деца, недостатъчно обичани, които после се справят. Но не съм виждала предостатъчно обичани деца да се справят добре. …“ и така до страница 99…

стр. 121 – описанието на прабабата, която е „серт колкото три Султани“, буди рано синовете си и сочи „с пръст върха на езика си“, защото „ако тя не им казва какво да правят, ще се търкалят цял ден в леглата и никаква няма да я свършат“.

Пожелавам ви да си доставите удоволствието да прочетете тези цитати в контекста на целия роман, а аз започвам годината малко по-осъзната и удовлетворена от книгата, с която стартирах 2018-а!

Девора

Advertisements
Categories: български, психология, художествена | Вашият коментар

Даровете на Влъхвите

Всяка красива история заслужава своя красива книга, която да разказва не само с думи, но и с вълшебни илюстрации. Чела съм разказа на О’Хенри преди много години, а преди още повече – бях гледала варианта с Мики и Мини Маус. Сега, когато държа тази красива книга в ръцете си, екранизацията на Уолт Дисни ми се струва кощунство, което обаче има своите положителни страни. Разказът на О’Хенри „Даровете на Влъхвите“ идва като красив подарък от издателство Лабиринт точно за празниците! Какво по-подходящо време от това, за да останем за минута сами, в компанията единствено на зашеметяващо красиво издание и един от любимите ни автори!

Форматът на книгата е доста нестандартен и създава усещането, че в ръцете си държиш не просто книга, а вълшебна приказка в корици. Историята обаче не е вълшебна, поне не по онзи начин, по който сме свикнали да възприемаме коледните разкази – магията тук е истинска, каквато можем да срещнем всеки ден, но която някои могат и да подминат. Странно, но спомените ми от първото прочитане на произведението на О’Хенри са доста сълзливи, докато сега оценявам чувството за хумор, с което е поднесена една толкова романтична и трогателна история. Докато преди имах очи само за саможертвата, която предприемат двамата влюбени, то сега оценявам разказа по съвсем друг начин: разчитам мъдрия съвет между редовете, с който авторът ни приканва да бъдем над нещата. Материалните подаръци са нещо прекрасно, именно защото са вдъхновени от най-искрените чувства да доставиш радост на любимо същество, но когато всичко е мрачно (сива котка се разхожда на сивия прозорец в сивия град), най-важното е, че това същество го има и с него ще поделите всичко, което имате – и добро, и лошо.


Огромно признание заслужава авторката на илюстрациите Соня Дановски! Толкова прекрасна атмосфера радва окото на четящия, докато разгръща страниците, а дизайнът на изданието е черешката на тортата! Всеки разтвор съдържа лява страница с текст и графични елементи и дясна страница с красива картина. Просто не мога да се нарадвам на хармонията, с която тази книга е сътворена! Тя е скъпоценност – наравно с косите на Дела и часовника на Джим, но се надявам никога да не я изгубя!

Девора

Categories: Детски, Класика, Разкази, художествена | Вашият коментар

Когато Господ беше заек

Никога досега не съм чела подобна книга! Дори не мога да опиша емоциите, впечатленията, не мога и да преценя дали ми хареса страшно много, или не я разбрах напълно… „Когато Господ беше заек“ на Сара Уинман е от онези книги, които искаш да подадеш на близък, да го накараш да я прочете и после да го попиташ: „Е, ти какво мислиш? Какво разбра? Като мен ли мислиш?“. Докоснах се до един свят, едновременно съвсем реален, но и мистичен, до който в реалността не бих имала достъп, а и не бих искала, защото мрачната нотка е непрекъснат спътник на написаното, макар авторката да не страда от чувство за хумор. Тотално объркване!

Купих книгата, привлечена от красивата корица и анотацията, която обещаваше история за брат и сестра. Между другото, има ли нещо такова, но ми се струва, че историите за братя и сестри винаги са пропити с мрак и някаква обреченост? Като започнеш от Хензел и Гретел и стигнеш до The mill on the Floss от Джорж Елиът. И зачетох…

Не мога да ви опиша колко пълнокръвна е книгата в това да представи човешките емоции на своите герои, да обрисува характери и да чертае съдби, боравейки не толкова с детайлно описание, колкото с чувства. Все едно авторката натиска бутончета в душата ви, за които не сте подозирали, и макар ситуацията в книгата да е различна, вие припознавате емоцията като своя, помните я, изпитвали сте я…

Единственият човек, който живее в сянката на другите и за когото всъщност не разбираме почти нищо, е главната героиня, от чието име авторката разказва: за родителите, за брат си, за най-близката приятелка от детството, за най-верните приятели, за случайни познати и непознати хора. И като пиша „почти нищо“, искам да кажа, че Ели е като огледало за случващото се около нея, а в огледалото виждаме образа обърнат, един вид – пречупен през нейната призма. Знаем всичко и нищо за това малко момиче, което ще се превърне в жена, но ще продължи да гледа на света по същия начин, както когато Господ беше заек.

Нямам какво друго да ви споделя. За мен много неща останаха недоразбрани, а ако съдя по оценките в Goodreads, които са или минимални, или максимални, тази книга наистина е за по-специална аудитория и дали вие спадате или не към нея, ще разберете, само ако я прочетете.

Девора

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

Цигулка за Господ

Гледах корицата като хипнотизиран. Съвършена. Наистина съвършена. Такава корица подхожда на шедьовър, казах си. Нямаше за кога да отлагам тази среща с Виктор Пасков. Новото издание на „Сиела“, появило се точно 30 години след излизането на романа, прилича повече на музикален инструмент, отколкото на книга. И музиката звънти в ушите при всяка прочетена страница…

„Балада за Георг Хених“ е едва 200 страници. Чете се на един дъх, след което дълго въздишаш. Пред красотата на текста, пред майсторството на един истински виртуозен писател, пред дълбочината на човешката история и пред триизмерното и автентично описание на грозната действителност. Бях изчел много възторжени отзиви и силни думи за тази книга. В общи линии, мненията, на които попаднах, нямат нюанси – изразяват крайна възхита и преклонение пред таланта на Виктор Пасков. Сега разбирам защо.

 

Историята на престарелия майстор на цигулки Георг Хених, който изживява последните си дни във вмирисано софийско мазе, е поставена като кандилце в иначе мрачната и потискаща обстановка на една западнала столична улица от времето на късния социализъм. Стряскащи контрасти се редуват пред очите на неподготвения читател. Някогашен музикант в Царския оркестър и прочут лютиер, дал занаят на много свои ученици, Георг Хених прилича повече на полусянка, полусветец, спомен от едно насилствено изличено минало. С морал, ценности и философия, принадлежащи на това минало и напълно несъвместими с жестокото настояще. А настоящето боде очите от всеки ред – претъпкани стари жилищни кооперации, миризливи коридори, пияни и свадливи съседи, скандали, побоища, бедност, бедност, бедност… Ако някъде сте чували, че бедността не е порок, Виктор Пасков ще ви убеди в противното. Бедността е съсипваща, разкапваща. Не оставя място за нищо друго освен задоволяване на основни физиологични нужди. И стъпква в краката си всеки порив към нещо възвишено. Един музикант и неговото семейство изникват от катакомбите на тази потресаваща бедност, за да свържат съдбата си с тази на Георг Хених. Музикантът ще остави инструмента си, за да прави бюфет, а Георг Хених ще обърне гръб на всичко тленно, за да създаде последния си шедьовър – цигулка за Господ. Колко тъжна ирония има в тази ситуация само…

„Ти имаш талант. От теб може да излезе нещо. Но запомни добре: те не се интересуват какво носиш в себе си! Талантът ти не струва пукната пара за тях! Те искат да видят..

– Какво?

– Бюфет!“

Ценностите са подменени, бедността е опустошила душите. Притежанието на бюфет е обзело мисълта на музиканта, на жена му, на съседите му. Да създадеш бюфет е себедоказване, това е съвременното себеутвърждение, което ще издигне личността в очите на най-близките, на съседите, на всички. Колкото по-груба и гротескова е действителността със своите герои, толкова по-силно контрастира образът на човека на изкуството. Достигнал предела на живота си, с отмаляло тяло и треперещи пръсти, старият лютиер вдъхновява с безмерната си човечност, с вярата си, с непоклатимата воля да остане докрай верен на своето изкуство. Прозаичното за миг отстъпва на свръхестественото – Хених вижда сенките от отвъдното, разбира Господ, говори с дървото. И всичко е толкова реално, толкова реално…

За мен бе изненада да разбера, че Георг Хених е реално съществувала личност. В края на книгата са публикувани факсимилиета от две негови писма – същите, които отварят и затварят повествованието. Така или иначе е трудно да разбере човек къде свършва истината и започва фикцията в тази забележителна повест. Има ли изобщо фикция? Убеждавам се за кой ли път, че за да напишеш изключителна книга, трябва да познаваш изключителна личност. Никоя фикция не може да бъде толкова въздействаща, колкото личността, вдъхновила автора й. Блажени Виктор Пасков, щастлив си бил да познаваш подобен човек!

Затваряйки последната страница, се улових, че продължавам да чувам музиката. Продължавам да виждам цигулката, измайсторена за Господ. Прокарвах пръсти по корицата и сякаш самата книга бе последното творение на Георг Хених, неговия дар към Всевишния, неговата цигулка като никоя друга. Шедьовър, който дълго ще помня.

Георги Грънчаров

Categories: български, художествена | Вашият коментар

Малката билкарница в Монмартър

До мен е книгата, от която все още може да се усети полъх на лавандула, а пред мен, иска ми се да е така, е цялото лято. Уви, от него остана само спомен, но пък винаги можем да се връщаме към красивите и романтични летни спомени с книгите, нашите машини на времето. „Малката билкарница в Монмартър“ е първата издадена книга на Донатела Рицати и разказва за любовта: загубената, съживяващата и за тази, която получаваме във всяка минутка от живота си, но рядко я оценяваме. Типично за дебютен роман на човек, който има още какво да учи като автор, книгата прелива от въображението на авторката – получава се забавна еклектика, която оставя някои сюжетни линии с неразкрит потенциал.

Главната героиня, Виола, е загубила желание за живот след смъртта на съпруга си. От нея е отнето най-голямото й щастие и тя трябва да пребори себе си, да забрави спомените, за да продължи напред. Разбира се, има кой да й помогне в това: приятели и нов любим, който дълго ще трябва да се доказва пред неуверената италианка. Драматизмът около героинята се разкрива във взаимоотношенията й с останалите герои: от майката и бащата, през новите и старите приятели, та до потенциалната нова любов в живота й. Наистина – понякога съдбата си прави шеги с нас, като „изтръсква“ цял чувал със случки и емоции върху главите ни, но при Виола съдбата, или по-скоро авторското перо, което се е развихрило, не остава героинята дори с една константа в живота й. Изобилието от случки, случайности и съдбовни срещи уж би трябвало да обогати сюжета, но му придава една наивност и го прави предсказуем: разбира се, че момичето, което краде чантата на Виола, ще се окаже внучката на любопитната баба; разбира се, че любимият ще се появява в най-подходящия момент да подхване припадащата или изпаднала в беда красива жена; разбира се, че се досетих каква е семейната драма и каква ще е развръзката; разбира се, че всичко останало се нарежда така, че новият живот да започне и продължи гладко и всеопрощаващо. Тук идва и моето недоволство от книгата. Има моменти, които са ужасно нагласени. Другата голяма слабост за мен е отплесването с ирисово лечение – ама нали бяхме в билкарничка, как така изведнъж започнахме да приемаме пациенти в склада и да бъркаме домашни сапуни и мехлеми? Съвсем други бяха очакванията ми какво ще се крие между страниците на книгата, може би ми се искаше да прочета отново нещо като „Крайбрежната чайна“ на Ванеса Грийн. Но тук авторката е с италианска кръв и вероятно е характерно за тях това необуздано раздаване на емоции и влечение към експресивни реакции.

За финал не мога да кажа, че книгата е лоша, защото в нея личи старание (макар за мен да е престараване) читателят да получи едно приятно, любопитно и романтично четиво. Не е от книгите, които бих препрочела отново, дори много да ми се изживява някаква любовна история на хартия, но не е и книга, която не заслужава внимание и няма да спечели своята аудитория. Всъщност за много хора минусите, които са отблъснали мен като читател, ще бъдат плюсове, защото ще могат да получат нова информация, вдъхновение и идеи. Стилът на писане на авторката също не е за пренебрегване, тъй като романът се чете леко и приятно за отрицателно време.

Девора

Categories: Любовни, художествена | Вашият коментар

Любовта е „целувка на дама“

За мое голямо удоволствие, бях една от първите, които получиха и се радваха на стартовата кутия за романтична литература – Gembox. Повече за идеята и съдържанието на розовото пакетче може да прочетете в личния ми блог –  The Happy Beehive.  Тук, в Библиотеката, ще си говорим само за книгата, която пристигна с кутията, а именно – „Любовта е ‘целувка на дама'“ от Елизабета Флумери и Габриела Джакомети.

Първо да изясня, че „целувка на дама“ всъшност са вид слепени сладки. Вече трябва да ви е ясно, че освен романтична, книгата ще е и кулинарна, замесена с много рецепти и чувствени гастрономични изживявания. През последните години любовен роман с кулинарна нотка е печеливша и често експлоатирана комбинация. За съжаление – повече често, откокло – не, с посредствени резултати. Много хора си мислят, че романтичната литература е лека, лежерна и посредствена. Тя обаче може да е въздействаща, красива и разтърсваща. Макар и приятна за четене, точно тази книга не спада към втората категория. Сюжетът е предсказуем и изпълнен от първата до последната страница с клишета, героите са неправдоподобни и „съшити“ набързо. Не знам дали това, че книгата има две авторки, не е и причината за слабия литературен резултат, НО пък се е получил роман, подходящ за тези дълги горещи летни часове, които искате да прекарате със сладка напитка в едната ръка и нещо разсейващо за четене в другата.

Маргерита е красива млада жена, която се е оказала в неподходящ и нещастен брак, отдалечил я от дома и мечтите й. Една сутрин съдбата я подтиква към кардинални решения и я връща обратно в родния Рокафита в Тоскана, за да разгърне пред героинята съвсем нова страница от нейния живот. Тя трябва да преживее раздялата с инфантилния си съпруг, да приеме пороците на баща си и да му помогне, да се изправи пред тайната на най-добрия си приятел и да се отдаде на изкушението на атлетичния Никола с шоколадовите очи.

Съпругът на Маргерита е най-смешният и недостоверен образ в книгата, прилича повече на анимационен герой, а не на герой от роман. Главните герои пък са млади, красиви, способни, талантливи, харесвани – съвременни принц и принцеса. Бих простила на авторките липсата на въображение, но сценарият тип Пепеляшка откровено ме дразни. Образ на мъж, в който се набляга на това, че е богат, преуспял, мускулест, властен, лично мен ме отблъсква, защото е изтъкан от клишета и e лишен от достоверност, която позволява човек да има някоя и друга слабост. Да беше еротичен роман, да се плъзгаме по повърхността волно и безгрижно, но дори това не е. И другите герои са също толкова безлични, колкото и главните.

Защо обаче твърдя, че книгата беше приятна за четене и не напълно изгубено време? Защото я четох, все едно съм отделила 50 минути да изгледам някой захаросан филм, а понякога имаме нужда точно от това – малко сладникаво разсейване, което да ни забавлява. Да не забравя също така и кулинарната част – тя също има своите пропуски: Маргерита, която няма самочувствието на готвач, се оказва нещо много повече – не само, че може да готви всевъзможни основни ястия и да приготвя пищни вечери с въображение, но и е представена като ненадмината сладкарка, която декорира торти с фондан във формата на Барби. Ако човек се интересува от кулинария, му е ясно, че обикновено влечението е или към гозбите, или към сладкарството. Комбинирането на двете и изпълнението им като професионалист не е по силите дори на шеф готвачи от световна величина. Mаргерита обаче е свръх човек. Тя прави с еднакъв успех предястие с раци и торта-футболно игрище. Подозирам, че някоя от авторките се е вдъхновила от каталога в местната сладкарница и се е намерил кой да й подскаже каква е техниката за оцветяване и поставяне на фондан. И отново: въпреки че образът не е създаден в дълбочина, текстът предлага добри и апетитни кулинарни идеи. В края на книгата дори са отпечатани някои от рецептите, споменати в менютата на Маргерита. Пробвайте си и вие късмета, току виж ви се наложи да готвите за някой благороден „замразен продукт“, който има нужда именно от вашата любов, за да се затопли отвътре.

Девора

Categories: Любовни, Чиклит, художествена | Вашият коментар

„Гам“ и философските тези на младия Ремарк

През последните години наблюдавам с любопитство как красивите корици започнаха осезаемо да се налагат в продукцията на българските издатели. Променящият се читател – а той наистина се променя – вероятно изисква това. Отношението към корицата  показва отношение към автора, към произведението, а и към читателя. Последният все по-често е склонен да санкционира „компромисната“ корица, направена надве-натри, особено когато такава илюстрира някое велико художествено произведение. Обратното, качествената корица може да накара много хора да си вземат книгата дори само заради внезапния порив, появил се у тях при вида на естетически издържан книжен продукт.

Нямам съмнение, че вторият случай важи в голяма степен за „Гам“ – единствения роман на моя любим Ерих Мария Ремарк, който не бях чел досега. Казвам в голяма, а не в пълна степен, защото името Ремарк само по себе си също е достатъчна причина да грабнеш всичко, изпречило се на пътя ти и носещо почерка на този автор. „Сиела“ са свършили отлична работа с това издание, а корицата на Дамян Дамянов е естетическа наслада. Любопитството ми е твърде голямо – за първи път след студентските ми години да разгърна роман на Ремарк, за който нямам и бегла представа. Всъщност „Гам“ е написана през 1924 г., няколко години след дебютния „Мансардата на бляновете“. Ръкописът обаче остава неиздаден чак до 1998 г., когато се появява в Германия. На следващата година излиза и у нас, но вероятно в толкова малък тираж, че днес дори по антикварните книжарници трудно може да се намери.

В „Гам“ виждаме един напълно непознат млад Ремарк. Онези от вас, които са чели „Мансардата на бляновете“, бързо ще направят паралел, макар тук „бленуването“ да е отстъпило на по-задълбочени философски разсъждения. Тези разсъждения си проправят път сред екзотични сцени, в които енигматичната млада дама на име Гам търси себе си, като привлича и отблъсква един след друг различни мъже. Казвам „екзотични сцени“ не като намек за горещи любовни истории, а като декор на повествованието – Ремарк и Гам ни водят в Египет и Аржентина, в Индия и Югоизточна Азия, в Париж и Китай. И сцените, в които описва колоритния живот, глъчката и автентичните картини от тези места, са доста по-плътни, пулсиращи и впечатляващи от самите герои на романа.

Ремарк ги въвежда един след друг без никакви детайли, без представяне – всички онези мъже, които по-скоро рано, отколкото късно, влизат в орбитата на Гам, тя просто ги привлича със своята гравитация. Нищо не разбираме за тях освен няколкото сцени, диалозите – по-скоро театрални, отколкото истински, тук-там малко повече загатваща информация, но дотам. Самата Гам е още по-голяма загадка. Без никакви детайли за миналото й, за общественото й положение, с оскъдно описание на външния й вид основно чрез облеклото й, проследяваме непрестанното странстване на кораб или със самолет, с влак или в нечий автомобил, из екзотичните места, споменати по-горе. Мъжете се появяват един след друг в живота на Гам, появяват и изчезват, след като са дали своя принос за драматичната нишка на романа и са се включили в разсъжденията, изпълващи страниците. Разбира се, най-често разсъждава Гам, нейно е това любопитно определение за живота:

„Животът е като домакиня с голям ханш, която вари сладко за зимата, пълни безброй буркани и ги херметизира – ние всички идваме от едно и също дърво – и ето ни в нашите стъклени къщурки, можем да се виждаме, но никога не се достигаме един друг – едните са направени на пюре, другите са с извадени костилки и нарязани, а третите просто са натъпкани сурови – те се чувстват най-онеправдани“.

С дългите философски разсъждения и изпълнените с недомлъвки диалози, романът повече прилича на театрален сценарий. Неволно се сещам за Айн Ранд и нейната (също ранна) пиеса „Идеал“, в центъра на която отново е една загадъчна жена, която подлага на тест няколко типажа мъже, а в нейния образ Ранд начева собствената си философия, избистрена чак в по-късните й романи.

Макар да остава неиздаден толкова дълго време, романът „Гам“ полага някои от идеите, появяващи се в по-късни творби на Ремарк. Но не бих казал, че това отсъствие е лишило читателите от ценна творба, самороден диамант или друго някакво съкровище. Романът не успява да предложи нито впечатляващ сюжет, нито силни и пълнокръвни герои. Немският издател го нарича „роман на тезите“ – сполучливо определение, защото освен тези, трудно можем да открием нещо друго в „Гам“. Зад сполучливата корица на българското издание не стои творба от ранга на „На Западния фронт нищо ново“ или „Трима другари“, но от друга страна държим в ръце липсващото, почти непознато до момента парче от романовото наследство на един голям писател.  В кореспонденцията си с Марлене Дитрих през 30-те години Ремарк понякога споменава Гам. Може би нейния образ е проектирал върху актрисата, с която го свързва една голяма любов. Дамян Дамянов е уловил тази енигма. Загледайте се отново в корицата. Разпознавате ли тези очи?

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Любовни, художествена | Вашият коментар

Йозеф Рот и затъването в блатото на национализма

На няколко поредни панаира на книгата в НДК съм хвърлял поглед върху книгите на Йозеф Рот, подредени в обособено за Black Flamingo кътче, обикновено на щанда на изд. „Парадокс“. Досега обаче така и не съм се решавал да посегна към някоя от тях. Е, тази пролет посегнах и грабнах „Мрежата на паяка“, за да открия няколко дни по-късно на какво съкровище съм се натъкнал!

Книга от едва 130 страници успя да ме остави в истинско удивление от феноменалния стил и майсторство на един писател, който с лекота рисува реалистичен портрет на германското общество във водовъртежа на 20-те години на ХХ век.

Историята на завърналия се от Първата световна война лейтенант Теодор Лозе е показателна за онзи кипеж, родил националсоциализма от поствоенната мътилка. Още с първите няколко страници, в които се срещаме с младия лейтенант, Йозеф Рот прави силна заявка за своя талант, иронично-присмехулен в опита си да покаже кривото огледало на тогавашната действителност:

„Майка му беше болнава, сестрите бяха прижълтели, те старееха и не можеха да простят на Теодор, че не беше изпълнил своя дълг като лейтенант да бъде два пъти споменат във военните рапорти като загинал герой. Един мъртъв син би бил винаги гордост за семейството. Един лейтенант без оръжие и жертва на революцията беше в тежест на жените. Теодор живееше със своите роднини като стар дядо, когото биха уважавали, ако беше мъртъв, но подценяваха, защото продължаваше да живее“.

Осъзнаващ дискомфорта от липсата на военната дисциплина, Теодор е объркан в цивилния живот и лесно попада в полезрението на тайна организация – една от многото, функциониращи по това време в Берлин. Изведнъж усещането за значимост се появява отново. Той получава мисии, забулени в секретност, слухът му започва да се ориентира сред новата терминология и хвърчащите обвинения между националисти и социалисти, в собствените си очи Теодор се издига… Удивителна е трансформацията на един млад човек, вкаран в калъпа на милитаризма и след това изваден оттам непотребен, който трябва отново да намери своето място в едно променено общество. В търсенето на смисъл и цел Теодор се превръща в оръдие на сенчести структури, прикрити зад кухи понятия като патриотизъм, отечество, дълг. И прекрасно илюстрира възхода на националсоциализма, покълнал от обезверените маси, търсещи враг, когото да обвинят за цялата си несретност.

Йозеф Рот проследява развитието на Теодор на фона на майсторски развити картини на едно разделено общество, разтърсвано от сблъсъците между партийни структури, изпаднало в безизходица, мизерия и в тотален крах на държавността. Почти като в транс, като заклинание звучи диаболичното описание на онази Германия. Не мога да цитирам всичко, текстът е просто съвършен в своята цялост, препрочитах го отново и отново, но ще извадя все пак няколко неща, за да илюстрирам:

„…болест се валяше в къщите на бедните, в прашните дворове, разполагаше се в мрачните стаи, проникваше през кожата; парите изтичаха през пръстите на богатите, тяхна беше силата; страхът от гладните подхранваше тяхната жестокост; …. гробарите стачкуваха; металурзите стачкуваха; пред хранителните продукти зад стъклените витрини се протягаха тънки вратове, примигваха очи, изскочили от орбитите си; безсилни юмруци се свиваха в разкъсаните джобове.

В парламентите говореха повърхностни хора. Министри се оставяха на произвола на своите служители и бяха техни пленници. Прокурори се обучаваха в щурмовашки групи. Съдии разтурваха събрания. Пътуващи националистични оратори продаваха отекващи фрази….

… Офицерите точеха саби. Гимназистите стреляха, студентите стреляха, полицаите стреляха. Малките момчета стреляха. Това беше цяла една стреляща нация“.

Неминуемо се замислих за Ремарк и „Черният обелиск“, за Смирненски и неговите дрипави герои, за Милен Русков и „Чамкория“, също разказващ за мрачното време на 20-те години. Йозеф Рот е съвременник, видял е с очите си този хаос и думите му звучат като пророчество за неизбежното пропадане в бездната на диктатурата. И предупреждение за нас, сто години по-късно – да откриваме симптомите, да разпознаваме истинските послания под фалша на лозунгите, да се пазим от обезверените, търсещи идентичност в измамната прегръдка на ксенофобията и омразата.

Публикувано от Георги

 

Categories: Политическа, художествена | Вашият коментар

„Ябълка за онзи, който е разказал“

Много дълго време книгата на Нарине Абгарян „Три ябълки паднаха от небето“ привличаше вниманието ми с красивата си корица, но попадна при мен в момент, в който изненадата от това да откриеш себе си и емоциите си в книга, се превърна в своеобразен вид лечение на душата. Не мога да намеря думи да опиша това, което тази безспорно талантлива авторка е сътворила! Мисля си обаче, че трябва да си преживял някои неща, за да можеш да усетиш всички нюанси на богатата палитра, с която Нарине борави.

Няма сюжет, който да преразкажа – „Три ябълки паднаха от небето“ е историята на всеки от нас и на всеки преди нас, а и на тези, които ще бъдат! Съдържанието е толкова богато – като сюжет, като изказ, като детайл, че е невъзможно да бъде предадено. Ако трябва да ви запозная с някаква конкретика, а предвид, че пиша ревю за книга – налага се – то в трите части на книгата ще бъдете потопени в живота на селото Маран, където възрастни хора и старци продължават да живеят своя простичък, но изпълнен с емоция и чудеса живот. Написаното от Абгарян съдържа мистичен елемент, който ми напомня за Исабел Алиенде – поднесен със същото майсторство на перото, той не стои като кръпка към историите, а ги обогатява и им дава живот, сякаш точно така се случили нещата! Съдбите на героите са разгледани в контекста на семейната и обществена среда и всичко е толкова топло, но и натоварено с прекалено силна емоция. Да поплачете на тази книга е съвсем възможно, дори в реда на нещата. Нарине Абгарян вещо заплита трагедията с неизбежността на битието, загубата на любимите хора и тяхното вечно присъствие като спомен, съвест, радост и толкова силна болка, че винаги я оставяме настрана, понеже не можем да я преживеем. Не знам как по-точно да ви опиша случващото се на страниците… За мен беше вълшебно изживяване и то не само заради факта, че това безспорно е едно прекрасно литературно произведение, но и заради пречистващите сълзи и вярата, че в случващото се има някакъв предварително закодиран смисъл, който ще разберем някога, по-натам.

Скоро прочетох коментар на една жена във фейсбук по повод книгата – тя я е купила за майка си, но се оказало лош избор за подарък, тъй като я е разстроила и не я е дочела. Искам да споделя две неща по този повод. Първото е: никога не подарявайте книга, която не сте чели, за да сте сигурни, че няма да причините подобни инциденти. Второ: въпреки шарената си корица и красиви думи в анотацията, „Три ябълки паднаха от небето“ ще донесе топлина и светлина само там, където разбирането за щастие върви с осъзнаването и пълното приемане на най-голямата болка. Ако сте преживели загуба, ако разбирате каква непосилна емоция е разкаянието да не позволите на мъжа си да обуе новите си удобни обувки, за да изчака празнка след два дни, а той да почине след няколко часа; ако разбирате самотата и знаете, че тя понякога отстъпва място на радостта, без да пита; ако ви се е искало да умрете, но сте намерили сили да продължите напред – дори по инерция, дори против волята си. Книгата на Абгарян обобщава всички тези чувства и житейски ситуации, а авторката ги поднася на читателя с достойнство, като сладко-горчив дар от съдбата.

Девора

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

Мебет, любимецът божи

Тази книга достигна до мен в момент, в който четенето на книги започваше да отстъпва на заден план пред други задачи. Постоя известно време на рафта с изчакващи заглавия, погледах я известно време – с това загадъчно име, с тази причудлива корица – и любопитството, което вече ме глождеше нетърпимо, надделя.

„Мебет“ на Александър Григоренко е от онези книги, които те поглъщат мигновено. Без да усетиш, попадаш в приказка, в някаква старинна притча, запокитен далеч на Север, в тайгата, където сурови, напълно непознати и непонятни за нас хора живеят живот, за който трудно можем да намерим думи. „Разумът на европееца пропада, загива в преданията на Тайгата. Той не може дасъществува в пространство без осветени с кръв граници, във време, което не е подчинява на дисциплината на цифрите“, пише самият Григоренко за своя роман.

Именно в тайгата срещаме Мебет, любимеца божи. Силен, храбър, своенравен, Мебет от Велевия род не признава друга воля освен своята собствена, движи се по свои закони, присмива се на традициите и порядките. Този северен свръхчовек – защото именно проекция на Ницшевия Übermensch откриваме в неговия образ – до такава степен се радва на благосклонността на боговете и съдбата, че дразни околните със своята щастлива звезда. Трудно е да бъдеш Мебет, дори да си от неговата кръв. Синът му Хадко се различава от прочутия си баща. Храбър е, да, но предпочита да спазва обществени порядки, за които баща му е глух и сляп. Неговият път го отвежда към поредица от действия, които ще предизвикат Мебет да извърши още по-дръзки неща, да тества границите на своята божественост, да поведе дори война – сам срещу цял род.

Страниците летят една след друга, увличащи с реалистичните картини на далечния Север, където мъжете ловуват, взимат жени за съпруги и воюват по определени правила. Григоренко пише, сякаш разказва родова история, полузабравено сказание за предците си. Целият реализъм изведнъж се изпарява в средата на книгата и без предупреждение попадаме в света на магията, на митовете, изградили фолклора на тези непознати народи. Прекрачваме между средната, долната и горната земя, срещаме боговете им, виждаме приумиците на тези богове, хитростите, с които си служат. Божият любимец Мебет достига предела на живота си, за да осъзнае, че не му се напуска още Средната земя, че има защо да живее, има на кого да е полезен. И е готов да премине всички препятствия по Пътеката на Гръмотевиците, за да се върне обратно в света на живите. Изключително интересни са представите на северните хора за отвъдното, за духовете, за божиите дела, а Григоренко успява да ги претвори в ярка проза, която по удивителен начин съшива реалното и магическото в обща история. Не е ли всяко народно сказание по тази схема, на ръба между истината и фантазията и честичко прескачащо този ръб? Може би, но в книгата на Григоренко тази схема очарова по неповторим начин, като нещо ново, невиждано досега, разположено отвъд границите на „европейския човек“ и неговите възприятия. В добавка, поставянето в този контекст на мита за свръхчовека, който винаги ме е привличал, в каквато и интерпретация да го срещна, прави тези двеста страници истинско удоволствие.

Неминуемо е да се запитате, потъвайки в този разказ, кой е Александър Григоренко, откъде този автентичен, просветен поглед към тайните на Севера? Ще цитирам издателя и преводач на романа Емилия Маслароваза опита й да достигне до автора:

„Веднага след като прочетох „Мебет“, реших, че искам на всяка цена тази книга да стигне и до вас. И започна едно безкрайно издирване на самия автор и на авторските му права. Трябваше да пиша на около десетина души, докато открия имейла на Григоренко, но и на него отговори не той, а жена му, която ми обясни, че всъщност мъжът й почти през цялото време живеел в къща в непроходимата гора, в самото сърце на тайгата, където интернет имало на пресекулки. Накрая имах щастието да се свържа и със самия Григоренко“.

Да, нещо подобно може би очаквах и аз. Трябва да си част от магията на Севера, за да напишеш подобна книга.

Публикувано от Георги

Categories: Приключенски, духовна, художествена | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: