Хумор

„Да оцелееш като родител“ – майко мила, има и такава книга!

Българинът, както знаем, разбира най-много от две неща – футбол и политика. И в двете е почти еднакво зле, доказва го има-няма през две години. Докато българката, и в това няма никакво съмнение, е най-веща по темата „деца“. Информационната епоха направи тази „вещина“ особено показна и с нея вече не са запознати само съседките от блока и кварталната детска площадка, а не знам си колко стотин хиляди потребителки в БГ мама, стотици фейсбук приятели и хиляди себеподобни в тематични групи из социалните мрежи. Така да се каже, да разбираш от деца стана вайръл.

Не се изисква много – изпльокваш едно дете и вече си Халеси, Мадър ъв Драгънс, Богородица Троеручица, Мария Магдалена, Екатерина Медичи и Майката на всички неща, единствено притежаваща Непоклатимото Познание. Изказваш се по всяка тема като последна инстанция и имаш всички необходими (предимно онлайн) инструменти да дисеминираш това Познание повсеместно.

И тук идва въпросът как го правиш. Правиш ли го въобще добре? В смисъл на интересно, полезно, забавно. Или се ограничаваш до евъргрийн шаблони от типа „ние с бебка като си вадихме международен паспорт…“ и „а пък ние вкъщи вече сами си търсим гърнето-о-о…“. В какофонията от подобни евъргрийни има две женици, които се открояват много рЕзко на общия фон. Вероятно сте ги чели. Става въпрос за Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова, създатели на сайта „Майко мила“ и основни мастърмайндове (ка’и честно, как звучи това в мн. ч.!) на книгата „Да оцелееш като родител“, събрала 41 истории за родителството и последствията от него.

Едва ли бих припарил до книга с подобно заглавие преди време, но и при мъжете трака един биологичен часовник, който с времето прави доста плашещи мисли да изглеждат съвсем поносими, дори привлекателни. Така от чисто любопитство бях попрелистил „Ръководство за оцеляване на младия татко“, а изправен пред непосредствената перспектива на оцеляването, съвсем доброволно посегнах и към книгата на „Майко мила“.

Вижте сега… Смях се много. Ама много. Признавам си, далеч не бях подготвен за някои детайли, а сега, като се замисля, спокойно бих могъл да не ги чета и с удоволствие бих изтрил някои от тях от паметта си, но „Да оцелееш като родител“ крие страшни попадения. Историите на Елисавета и Красимира са… как да кажа… чудиш се да се смееш или да плачеш. Как се качват 60 килограма по време на бременност, как се уведомява бащата по фейсбук, за кого бият хормоните, как се опикава жаба вместо тест за бременност (добре ме чухте!)… имам чувството, че когато не се смеех, просто гледах оцъклено и се пулех на страниците. Нормални (вероятно) житейски истории, но написани с толкова хумор, при това от хора, които знаят какво правят. В смисъл, личи им. Работили в медии, в рекламни агенции… не са случайни тези неща.

Същото обаче не може да се каже за всички автори, чиито текстове кротко се кипрят в сборника. Някои хора просто не пишат толкова добре. Други прекаляват с опита за оригиналничене и това пресолява манджата. Има и текстове, които – без да са лоши, напротив – малко стряскат. Историята за корупционната схема с осиновяването на дете, от която губиш вяра в бъдещето на тая държава, небрежно стои между силно хумористични изблици. Някъде по средата се появява и статия, в която из цели 4 страници някакво майче обяснява как не кърми по собствено желание и как хората я гледали лошо заради това, натяквайки колко били лоши тези хора (причината ЗАЩО все пак не кърми така и не става ясна). Има статии, които те приковават към земята с хладнокръвното описание на бруталната българска действителност – за родителите на деца в неравностойно положение и за това колко път има да извървим, докато се наречем нормална държава. Има и такива, които блестят от полезност – материали на експерти, лекари и акушерки – за ваксините, за рисковете от вегетарианска диета на детето (да, има и такива патологични случаи на родители!). Но цялото това разнообразие – стилово, тематично, емоционално – създава малко разнопосочни реакции. Ни е рак, ни е риба. Хилиш се на една статия, преглъщаш болезнено на следващата, отегчаваш се до смърт малко по-натам. Личи си, когато четеш статия на Елисавета или Красимира, и когато авторът е друг. Не знам доколко този формат е оптимален, но лично аз бих предпочел малко консистентност на прочетеното – ако ще се смеем, да се смеем, ако ще преглъщаме… Но пък от друга страна, може би някои от сериозните и по-болезнени теми никога нямаше да стигнат до по-широка аудитория, ако не бяха внимателно „пробутани“ измежду вървежните хумористични истории.

Като цяло, палци горе за това упражнение, което, сигурен съм, ще намери хиляди доволни читатели. А Елисавета и Красимира може да решат да спретнат и още някоя книга, този пък не в ансамбъл, а в дует. Много са добри и много им се получава, ще ги чета с интерес и в бъдеще!

А като казах бъдеще… време е да проверя на практика „оцеляването“ като родител. С това ревю казвам чао на волните и безгрижни дни като неангажиран с памперси блогър и се посвещавам на малката си дъщеричка поне докато не се науча да съчетавам нещата. Сбогом, книги за Третия райх, добре дошъл, заеко Питър!

Публикувано от Георги

Categories: Бебета, Детски, Драма, Хумор, Чиклит, български | Вашият коментар

Брит-Мари беше тук. И пак ще намине.

Още в момента, когато Брит-Мари свали брачната си халка и потегли с малката си кола към неизвестното в края на „Баба праща поздрави и се извинява“, беше ясно, че това не е последният път, в който ще чуем за дамата с… тежък характер. В „Брит-Мари беше тук“ шведският блогър и писател Фредрик Бакман, прочул се по цял свят с шедьовъра „Човек на име Уве“, е приготвил нова порция от онова, което умее най-добре – да трогва читателя до дъното на сърцето му.

Brit-Mari-beshe-tukЕто я и нея. 63-годишна жена, току-що загърбила 40-годишен брак, пасивно-агресивна по думите на много хора, с непоносимост към футбола и влюбена в препаратите за почистване и содата бикарбонат.  Срещаме Брит-Мари там, където я оставихме в края на предишната книга. Или, да кажем, малко след това – седи в малкия офис на Агенцията по заетостта и попълва данните си във формуляра. Последно е работила през 1978 г. Оттогава е сянка на съпруга си – с грижа за дома, за ризите му, за децата му, за правилната подредба на приборите в шкафа. До момента, в който решава, че не може да се прави на сляпа за похожденията му, за чуждия парфюм, който лъха от ризите му, когато ги слага в пералнята. И тогава, на 63-годишна възраст, животът й започва отначало.

Началото е в Борг, измислено градче, в което хората са като нахапани ябълки – всеки пази белезите от житейски несгоди, трагедии и загуби. Затънтена провинция, в която всичко е закрито и затворено, а което не е – чака да бъде. Градче, в което единственият магазин е и автосервиз, пицария, медицински център и какво ли още не.

Именно в Борг Брит-Мари ще се окаже на километри от зоната си на комфорт, ще види толкова мръсни прозорци и футболни фланелки, че свят ще й се завие; ще бъде улучена от футболна топка по главата, а бялата й кола ще се сдобие със синя врата. Но и ще срещне истински приятели, ще се почувства важна за някого, ще забележат, че я има. Ще чуе „Благодаря“ и ще си припомни отдавна забравени чувства. Ще храни плъх със „Сникерс“ в чиния, а когато е объркана или ядосана – а това се случва твърде често – ще прави онова, което винаги е правила – ще чисти, подрежда и ръси с бикарбонат навсякъде около себе си. Защото, какво би станало иначе? „Залезът на боговете“… Ами да!

Няма да си кривя душата – Фредрик Бакман е написал прекрасна книга! Прекрасна, прекрасна… От онези, които те карат да се усмихваш на всяко изречение. Или да преглъщаш трудно на по-емоционалните моменти. Невероятен разказвач, който с три романа вече има изграден личен стил, разпознаваем, затрогващ и същевременно толкова хумористичен. С попадения, които препрочиташ, подчертаваш си, отбелязваш си и искаш да запомниш. Или да прочетеш на човека до теб.

Като това:

„Чудесно е да делиш диван с някого, който има познания по география, ако обичаш да решаваш кръстословици. И всъщност никак не е лесно да намериш такъв човек. Не за всекиго любовта е фойерверки. Любовта може да бъде и столици с пет букви, както и капачки на токове, които знаеш кога точно ще се износят“.

Или това:

„Защото животът е нещо повече от обувките, които носим. Повече от личностите, които сме. Животът е взаимност. Частиците от нас, които са в някого другиго. Спомените, стените, шкафовете и чекмеджетата с отделения за прибори, в които знаем къде се намира всичко. Цял живот напасване, целящо перфектна организация и аеродинамично съществуване на двама души. Общ живот, включващ всичко обикновено. Хоросан и камъни, дистанционни и кръстословици, ризи и бикарбонат, шкафове за баня и машинки за бръснене в третото чекмедже“.

„Брит-Мари беше тук“ е роман с толкова запомнящи се послания, че е трудно човек да изброи всичко. Всеки ще си вземе своето – роман за новото начало, за принципите, за дълга и себеотрицанието, за нуждата да бъдеш значим за някого; за самотата и волята да обърнеш мача. Трогателна книга, която ще накара много читатели да пролеят по някоя сълза, но и да се посмеят от сърце със своенравната Брит-Мари. Бакман знае много добре коя струна точно в кой момент да подръпне и владее емоциите на своите читатели през цялото време. Стъпка в ляво – и се засмиваш. Стъпка в дясно – и в гърлото засяда буца.

Не харесвам думата „сърцевед“, но Бакман наистина е такъв. И „Брит-Мари беше тук“ спечели симпатиите ми… почти до последната страница, където финалът – след умишлено напрежение до последния момент – ме ядоса с решението на автора да остави широко отворена вратата за следваща книга. Очаквах избора на Брит-Мари с такова любопитство, залагах ту на една, ту на друга развръзка, а накрая… пф… Отворен финал.

Разбира се, недоволството ми от края на книгата съвсем не е толкова голямо, че да ми развали цялостното усещане. А то е за един наистина великолепен роман! С героиня, която ще ви преведе през различни емоционални състояния. И която – както по всичко личи – отново ще видим в някоя нова история, излязла изпод перото на Бакман.

Публикувано от Георги

Categories: Скандинавска, Хумор, художествена | Вашият коментар

Убиеца Андерш и неговите приятели

Няма как да не завиди човек на Юнас Юнасон и да не си каже „Ей, тия шведи, значи…“. Особено ако прочете задната корица на последната му книга (всъщност, на която и да е негова книга) и отбележи следния биографичен факт: „работи двайсет години като журналист, медиен консултант и телевизионен продуцент, преди да промени коренно живота си – напуска Швеция, установява се в малко градче край езерото Лугано в Швейцария и след три години издава първия си роман…“. Звучи доста примамливо тази „коренна промяна“ и съм убеден, че хиляди са тези, които биха си пожелали подобен завой в живота.

Не са чак толкова обаче онези, които наистина могат да се похвалят с резултата от коренната промяна в живота на Юнасон. Първата му книга, „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ обра овациите на читатели от цял свят (и дори беше несполучливо, по мое мнение, филмирана). Наследникът й – „Неграмотното момиче, което можеше да смята“, на практика надгради този успех и макар не всички читателски мнения да бяха твърде положителни, около името на шведа определено се зашумя доста. Само си спомнете какъв хит бяха двете книги сред читателите във фейсбук групата „Какво четеш…“ у нас преди година-две.

Ubieca AndershС такива бестселъри зад гърба си, най-логичното нещо пред Юнасон бе да продължи в същата посока, донесла му до момента толкова успехи. И той наистина продължава. През 2015 г. в Швеция излиза „Убиеца Андерш и неговите приятели (и някои и друг неприятел)“, а тази пролет книгата е вече на български език, благодарение на изд. „Колибри“.

Както подсказва и заглавието, Юнасон остава верен на стила си и в третия си роман. Тук имаме един истински убиец, който след няколко излежани присъди решава да се опита да не убива повече поради твърде безрадостната перспектива да прекара живота си в затвора. Съдбата му го среща с един обикновен, отегчен и с нищо неотличаващ се рецепционист на име Пер Першон. А когато се намесва и свещеничката Йохана (точно така, в женски род!), изгонена от църквата и в доста мърляв вид, то причудливата компания започва да се оформя. И тримата имат зъб на заобикалящия ги свят. Не всички обаче са достатъчно пресметливи, за да измислят достатъчно находчив начин за препитание. Йохана обаче е. Тя набързо скалъпва умерено добър „бизнес план“, като решава да се възползва от уменията на Убиеца Андерш да чупи кокалите на хората и бързо превръща тези умения в стандартна услуга. Така Убиеца Андерш и двамата му нови „приятели“ започват да припечелват доста на гърба на престъпния свят, в който всеки има зъб всекиму и достатъчно причини да поиска счупването на нечий крак или ръка.

Този бизнес план обаче си има и недостатъци и когато един ден просто се проваля с гръм и трясък, е време за нов такъв. Тук отново се намесва Йохана, при това с божията помощ. Като казах Бог, той присъства твърде, твърде често в книгата и е обект на такива шеги и подигравки, че по-религиозните читатели вероятно биха го сметнали за кощунство. Факт е обаче – Юнасон е толкова беззлобен в хумора си, че повечето биха му го простили.

Та вторият план включва църква, създадена от Убиеца Андерш, който междувременно е открил Исус и благородната сила на даряването. Покрай това – и силата на причастието с достатъчно количество вино, което пък го печели завинаги на страната на религията.

Тримата преживяват доста перипетии, с които иначе едва ли биха се похвалили обикновен рецепционист, повярвал в бога престъпник и изгонен викарий. Перипетии, които ще кръстосат пътищата им с някои тъмни субекти, сенчести фигури със странни прякори и реални опасности за живота си. В крайна сметка – няма да изненадам никого – всичко приключва добре. Защото това е Юнасон и неговият хумор – безкрайно незлоблив, мек и изпълнен с великодушие и симпатии към героите си.

Толкова по сюжета. Сега малко впечатления. Като цяло мисля, че форматът, който шведът затвърждава с третия си роман, е изчерпал възможностите си и „Убиеца Андерш…“ е доказателство за това. Книгата повтаря изцяло схемата на предишните две, без да надгражда или да показва нещо качествено ново. За мен наистина смешните моменти бяха рядко срещани, а доста пъти книгата просто ми доскучаваше. И докато при „Неграмотното момиченце…“ имаше известна доза непредвидимост, тук това не се е получило. Сюжетът уморено върви към логичен финал без да носи каквато и да било интрига. Единствено гъбаркането с религията и невероятната мизантропия, която споделят главните герои, ми подействаха като мехлем за излъганите очаквания.

Ако четете за първи път Юнас Юнасон, то „Убиеца Андерш…“ ще ви се понрави с типичния за шведа хумор и радваща сатира на религията, които поднася. Ако обаче сте чели предишните му неща, то едва ли нещо тук ще ви изненада. Допълнително недоумение и лош привкус ми остави корицата на българското издание, която трудно мога да преглътна като любител на книгите с твърдото убеждение, че визуалната симпатия е първото нещо, което би трябвало да грабне читателя. Корицата е просто тъжен опит на някой дизайнер да интерпретира буквално заглавието. Толкова по темата.

Публикувано от Георги

Categories: Скандинавска, Хумор, художествена | има 1 коментар

В историята ни винаги има едно „Ами ако…“

Понякога, разсъждавайки за родната действителност, си мисля, че пред абсурда ѝ бледнее всеки опит за сатира и че да се опитваш да я иронизираш е мисия невъзможна – самата тя, в чист вид, е ирония на себе си. Ако си писател, блогър или журналист и си решил да коментираш този наш Абсурдистан, време няма да ти стигне за друго. Ако си художник или карикатурист, нямаш шанс – това е запазена територия за гениалния Христо Комарницки. А пък да си Иво Сиромахов някак… не е готино. Тогава какво, какво трябва да направиш, ако си решил да се противопоставяш на заобикалящата ни тегавина с хумор? Нещо алтернативно. Алтернативна история например. Ами ако…

Hristo RayanovАми точно това прави младият журналист, сценарист и творец Христо Раянов. В сборника с хумористични хипотези „Ами ако? България на три морета“ той се впуска в размисли за това какво би станало, ако… някое от знаковите събития в нашата история не се беше случило… или пък наистина се беше случила някоя от фантасмагориите, в които упорито вярваме… Или пък ако бяха българи една или друга известна личност.

Ако България на три морета се беше запазила, ако българите бяха най-древният народ, ако го нямаше Османското робство/владичество/присъствие (*намиг*), ако българският начин на живот беше обсебил света, ако „Хари Потър“ беше написан от български възрожденски автор…

Книжката е малка, чете се доста бързо, а историите преливат неусетно една в друга. И във всяка една авторът е уловил някой нашенски комплекс, неосъществено въжделение, особеност на родната действителност, на българската народопсихология (или както самият той се е изразил – „народопсихопатия“). От пръв поглед си личат две неща – богатата обща култура на автора с явна страст към историята, и запалеността му по футбола. Историческите и футболни препратки са на практика безчет. А и от какво се палим ние, българите, и разбираме най-много, ако не от политика, история и футбол. И това е доста иронизирано в книгата, впрочем.

В едно интервю с автора, което прочетох между другото, той споменава, че е писал за забавление тези хумористични хипотези. Дори си ги е запазвал в папка „Fun“ на компютъра. Ако мога да отбележа недостатък на книгата, той е именно в това – историите изглеждат малко като чернови, като писани за забавление, но без да са доизгладени, изпипани и замислени като едно цяло. Освен това всяка от тях следва една и съща рамка – въведение, хумористична част „ами ако…“, и заключение с отворен финал от типа „Нищо не пречи да си помечтаем“, което създава усещане за повтаряемост. А иначе от историите говори един човек с много идеи, с фантазия и правдоподобна оценка за неравностите в българския „бит и душевност“ и ми се иска да видя тези идеи осъществени по-мащабно. Което може и да се случи в близко време, кой знае.

По-горе споменах Христо Комарницки съвсем не случайно. Забележителният карикатурист има роля и в книгата, негови илюстрации украсяват както корицата, така и самото издание. И други авторитетни имена можем да видим на задната корица – мнения на Боян Биолчев и Стефан Цанев, които добре да уловили духа на „Ами ако? България на три морета“.

„Победа на въображението“ е нарекъл Стефан Цанев шеговитите хипотези на Христо Раянов в предговора към книгата. И наистина, само с въображение можеш да намериш своето място в налудничавата действителност у нас – въображение и криво огледало, което да прави грозното и глупавото смешно и така да ги обезсилва поне малко.

Публикувано от Георги

Categories: Хумор, български | Вашият коментар

Моето семейство и други животни

Джералд Даръл, дами и господа! „Поборник за правата на дребните грозници“ (по неговите думи) и лечител на всякакви депресии с изключително увлекателния си и животоутвърждаващ стил, Даръл винаги е добра идея за четене.

След като тръгнах доста хаотично с творчеството му, изчитайки с нескрита наслада „Птици, зверове и роднини“ и „Филе от Камбала“, крайно време беше да стигна и до първата книга от трилогията за Корфу, за да разбера как започва всичко. Става дума, разбира се, за „Моето семейство и други животни“, може би една от най-обичаните книги в цял свят. Пред когото и да съм споменавал това заглавие, реакцията винаги е била идентична – възглас на горещо одобрение и носталгия от четената преди години книга. През февруари тази година „Колибри“ зарадваха читателите си с ново издание на класиката и това стана повод и за мен да се запозная с най-популярното произведение на британеца.

moeto semeistvoТа, все пак… как започва всичко? Един ден многолюдното английско семейство на невръстния 10-годишен Джери решава, че климатът в добрата стара Англия не понася на здравето им. Решението идва изневиделица и петимата се озовават на гръцкия остров Корфу, където прекарват пет безгрижни, славни години. Време, което малкият природолюбител посвещава на страстта си към заобикалящия го свят и изследване на богатата фауна на острова. Компания му правят колоритните членове на неговото семейство – вечно угрижената за външния си вид сестра Марго, двамата му по-големи братя Лари – млад и увлечен в писането бохем, и Лесли с манията си по огнестрелните оръжия. Разбира се, своеобразен стожер на семейството е майката на цялото това „воинство“, а не бива да забравяме и грижовния грък Спиро, както и доктор Теодор Стефанидис. Мисля, че това прави компанията пълна, а всеки един от изброените допринася по своему за невероятно комичните истории, които не липсват в книгата.

Всъщност една от отличителните черти в творчеството на Даръл е, че наличието на конкретен сюжет съвсем не е задължително. Повествованието просто се носи от само себе си, гладко и безметежно, увличайки читателя в едно почти терапевтично изживяване. Цели страници са посветени на наблюдението на едно или друго насекомо, на дебненето на морска костенурка или отглеждането на сврака. И нито за секунда не може да ти стане скучно. Няма как и да е другояче при всички забавни истории, с които Даръл щедро ни прави съпричастни и в които семейството му има активна роля.

Докато четете увлекателните описания на този идиличен островен живот, има реална опасност да ви обхване известна завист към тези хора, прекарващи времето си в абсолютна безтегловност на красивия гръцки остров. Някои конкретни епизоди особено силно допринасят за това. В един от тях на семейството се налага да смени вилата си с по-голяма, защото Лари е поканил няколко дузини приятели да му погостуват на Корфу. В друг пък семейството се отдава на нощно плуване във фосфоресциращите води на Йонийско море сред морските костенурки… Признавам си, обзе ме пъклена завист – все пак пет дни в седмицата прекарвам в офис, ще ме разберете някак…

Но в това е и магията на книгите – да откриваш и опознаваш светове, без да се помръднеш от креслото си. А Джералд Даръл е перфектният разказвач, който ще направи това усещане съвсем истинско. И ще ви развесели искрено.

Макар „Птици, зверове и роднини“ за мен да си остава фаворит, „Моето семейство и други животни“ е задължително четиво за всеки, който иска да разпусне с нещо ободряващо и позитивно.

Публикувано от Георги

Categories: Места, Научнопопулярна, Хумор | 3 Коментари

Съвършената вечеря е реалност

Syvyrshenata_vecheryaНовата година започна с традиционните угощения не само на трапезите вкъщи, при роднини и при приятели, но и на масата заедно с Джон Бакстър, който обикаля Франция в „търсене на изгубените ѝ вкусове“. Една приятна и интересна книга, която няма да разпали желанието ви да се хванете за тигана, а ще погъделичка апетита ви за още и още страници, изпълнени с подробни обяснения, любопитни препратки в историята и литературата и забравени, но пищни угощения, продукти и техники в кулинарията.

По рождение – австралиец, по възпитание – англичанин и по любов – французин, Джон Бакстър е приятен разказвач на истории, било то за храна или за приключения. Идеята му да се впусне в издирване на тези забравени вкусове, които за него са част от пищната френска вечеря, го сблъсква с любопитни персонажи и събития, които пречупени през перото му стават още по-живописни и богати. Несъмнено автор със завидна обща култура, Бакстър ще бъде ваш учител не само по отношение на това какво е сервирано в чинията ви във всяка една от главите на книгата, но и ще ви запознае с историята на ястието, както и с това кои литературни гении са го увековечили в творбите си.

Книгата е разделена на глави, които започват с едно и също словосъчетание, след което просто се променя дадената съставка: „Първо се сдобий с…„. И така, винаги нещо ново е най-важното, есенцията на цялата вечеря, парченцето, без което пъзелът няма да е завършен. Търсенето, освен с много информация, е поднесено и с прилично и дозирано чувство за хумор. Това, което най-много харесах в книгата, и заради което я препоръчвам на всичките си познати, които се интересуват малко или много от храната като източник на нови изживявания, се крие в огромния обем от нови и любопитни факти, които авторът ви представя с лекота. Заслужава си да се запознаете със „съвършената вечеря“ и нейната история, защото при всяко препрочитане на книгата ще откривате нещо ново и вдъхновяващо.

Ако пък решите да сготвите някоя от рецептите във финалното меню, то вие сте истински смелчаци. Аз, подражавайки на истинските готвачи, успях да се заситя дори само от „приготовленията“ за този тържествен повод. И ако трябва да приемем цитата на Сент-Екзюпери за безусловна истина, че „съвършенство се постига не когато няма какво повече да добавиш, а когато няма какво да махнеш“ (цитиран два пъти в книгата), то значи Дж. Бакстър е сътворил не само „съвършената вечеря“, но и „съвършената книга“, защото не бих спестила абсолютно нищо от нея!

Девора

Categories: Мемоари, Хумор, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Бабата, която праща поздрави и спасява животи

Спомняте ли си за истерията по „Човек на име Уве“? Спомняте си, разбира се, защото съвсем не беше отдавна. А спомняте ли си защо беше истерия? Не, не защото всички говореха за книгата, споделяха свои снимки с нея и питаха за мнение. Не и защото всички блогъри се надпреварваха да пишат ревюта за нея. Всички тези неща са по-скоро следствие от причината. А тя е, че „Човек на име Уве“ е адски добра книга. И авторът й Фредрик Бакман е наистина невероятен разказвач!

Baba prashta pozdraviОгромният успех, който пожъна дебютният му роман и в България, със сигурност е надминал очакванията на всички, затова от „Сиела“ не закъсняха да издадат на български език и новата книга на Бакман. Озаглавена интригуващо „Баба праща поздрави и се извинява“, книгата имаше нелеката задача да се пребори за място в сърцата на читателите по начина, по който го направи изключителният Уве.

Тъкмо съм дочел финалните страници. Преди последната глава имах нужда да направя пауза, защото това, което очаквах през цялото време, наистина започна да ме залива – гърлото ме стегна и усещах как книгата започва да ме размеква твърде много. Няколко минути по-късно вече затварях последната страница, след като изгълтах 2/3 от книгата за един следобед.

Нещата не потръгнаха така обаче в началото… В началото Бакман ни среща със седемгодишната Елса и нейната баба. Двете са много особена комбина. Баба е страшно луда, но луда по един изключителен начин – може би всяко дете би си мечтало да има толкова луда баба. Тя пуши, заяжда се с всички, нервира съседите си, излиза от банята с отворен халат, понякога дори стреля по хората с пушка за пейнтбол. За съжаление, още преди да научите кой знае колко повече за нея, баба умира някъде около 50-та страница за голямо разочарование на читателя. Хей, преди да ме нападнете за спойлъра, ще ви кажа, че тепърва предстои да научите много, много неща за баба и това прави книгата толкова интригуваща.

Едно от нещата, които правят взаимоотношенията между баба и Елса толкова специални, е приказният свят, за който баба разказва на внучката си постоянно. Страната-На-Почти-Будните е въображаема вселена, населена с всевъзможни приказни герои. Е, не съвсем въображаема, както Елса ще научи едва след смъртта на своята баба, когато ще трябва да изпълни специална мисия и да раздаде писма от името на баба си до обитателите на жилищния блок. Това се превръща в особено приключение, а Елса постепенно разбира, че героите в Страната-На-Почти-Будните са нейните съседи. И както във всяко приключение, както във всяка приказна история, тук също има смели рицари, златни ангели, но и чудовища, сенки, прокрадващи се в мрака. Едно голямо куче ще се превърне във верен приятел на малката Елса, а едно мнимо „чудовище“ се се окаже истински рицар.

Първата част на книгата се оказа твърде приказна за моя вкус, въпреки наистина добрите лафове на бабата. Бакман често прелива повествованието в приказка от измисленото кралство и в един момент малко се загубих сред всички тези герои. Лека-полека обаче действителността все повече започва да взима превес, а там намираме истинския Бакман – неговите герои са хора като всеки от нас; хора с проблеми, с болезнено минало; хора, водещи битки с мрака в душите си и опитващи се да намерят себе си. Дете със синдром; шофьор на такси с несподелена голяма любов; психоложка с тежка история и още по-тежко пиянство; жена-педант, лъгана от мъжа си… Семейството на Елса също е твърде, твърде сложно и сякаш в това е силата на този писател – да показва своите герои в цялата им пъстрота от несъвършенства и да изважда най-доброто от тях, отприщвайки неподозирани процеси. Катализатор на всички тези процеси, разбира се, е малката Елса. Едно твърде различно хлапе. Но, както казва баба й, именно различните имат суперсилата да променят света.

„Баба праща поздрави и се извинява“ ще ви трогне със своята човечност и със силните си послания. Ще ви накара да се замислите с любов за собствените си близки, за собствената си баба, да откриете суперсила в тях и да се усмихнете вътрешно. Това е книга за семейството. За мен лично „Човек на име Уве“ е по-силна и по-въздействаща, но тук пък степента на усложненост придава особено усещане. Във всеки случай добротата, човешките взаимоотношения и скритите способности, които Бакман изважда във фокуса на своите послания, ще оставят своите следи у всеки читател. Защото има книги, които просто са предназначени да откриват доброто у хората и да го умножават. Като книгите на Бакман. Като „Да убиеш присмехулник“. Като поредицата за Хари Потър, цитирана тук почти на всяка страница… Това е и най-ценното в литературата въобще.

А, да – и не забравяйте – ако имате усещането, че сте различни, не се променяйте. Само различните са способни да променят света.

Публикувано от Георги

Categories: Приключенски, Скандинавска, Хумор | Вашият коментар

Всичко красиво започва в Париж

NNДокато ровех в забравени дрехи и стари спомени из гардеробни отделения и чекмеджета на скринове, се сетих, че не съм ви разказвала за книгата на Джанис Маклауд „Нека да ти нарисувам“. Ако вече сте прочели историята на Джанис, знаете, че всичко започва от идеята ѝ да подреди шкафовете си с бельо, което води до редица съдбоносни решения и изцяло нов живот… в Париж!

Е, моите гардероби не успяха да ми разкрият нищо ново, а Париж си остава само спомен, но за сметка на това винаги мога да въведа разнообразие в мислите си с някоя приятна и интересна книга. „Нека да ти нарисувам“ е автобиографична и разказва за периода от живота на Маклауд, когато решава да изостави сигурната си работа и да се захване с нещо абстрактно, а защо не и да открие любовта на живота си. Струва ми се подходяща и вдъхновяваща, затова ви предлагам да се присъедините към мен в този свят, описан с картини и нарисуван с думи.

4bf38cc95798b1cac7d9ee371a17930c

Като читатели сигурно често сте поглъщали биографии на успели хора, които ви вдъхновяват, или пък сте прекарвали по някоя и друга минута в разглеждане на статия за някой творец точно като вас, който обаче е проявил смелост и е променил живота си, създавайки собствен бизнес. Може би сте попадали на представяния в Etsy – платформа, която ви насърчава да разтворите крилата на креативността си и да полетите на тях. Лично аз съм срещала много любопитни примери, но идеята на Джанис Маклауд ми се стори толкова фантастична и лишена от шансове за успех, че ми беше нужно подробно обяснение как точно са се случили нещата, за да повярвам, че са се случили въобще.

Ето я и Джанис – млада, успяла и нещастна. Постигнала множество успехи, тя е готова за нови предизвикателства и колкото по-приятни и лежерни, толкова по-добре! Пътуване до Европа – разбира се! Ново начало – абсолютно да! План как да направи така, че да е осигурена финансово по време на своето странстване и търсене на смисъла в живота – задължително!

Това е втората книга, прочетена от мен, която разказва за личния успех на автора, като не се спестяват важните детайли, които иначе биват забулени в мъгла от многословие и нищо-казване. Предишната беше „Пътят към Бургундия„, но дори Рей Уокър не е толкова подробен в описанията си, както е Джанис Маклауд. Тя не само ще ви сподели как е стигнала до решението си, как е оптимизирала разходите си, така че да спести сумата, необходима ѝ за живот за една година, без да работи, но дори ще ви изброи тактиките в 100 стъпки в края на книгата! „Ето така се прави!„, казвах си аз, докато четях и много ми се искаше това четиво да беше попаднало в ръцете ми по-рано.

janice-wedding-2-credit-david-bacherНека да ти нарисувам“ не е безинтересно изброяване на планове и стратегии, напротив. Както за повечето хора, така и за авторката успехът се свързва не само с кариерата, но и с намирането на точния човек, на допълващата половинка. Ето защо Джанис ни прекарва през най-романтичния момент от живота си, когато се среща с бъдещия си съпруг, но не спестява и иронични закачки към отминалите връзки, които сякаш винаги са взимали от нея повече, отколкото е била в състояние да даде, без дори да го осъзнава.

Книгата е весел и приятен наръчник по живеене за тези хора, които са оставили мечтите и творческите си възможности на заден план, но изпитват желание да се върнат към тях и да направляват съдбата си. Написана е с леко небрежен тон към миналото и предизвикателствата, както може да си позволи само човек, който е стигнал до крайната си цел успешно.

Последно ще споделя, че изданието е с най-приятните на допир корици, но ако последва втори тираж, би било чудесно всички илюстрации в книгата да са пълноцветни. Защо ми се иска това да е така, какво ли място имат някакви рисунки в книга за възрастни и каква е лудата, но гениална идея на авторката, оставям да разберете сами, докато разлиствате страниците на „Нека да ти нарисувам„.

Девора 

Categories: Любовни, Мемоари, Хумор, художествена | Вашият коментар

Балкански хумор и пуцанье в Поскокова драга

ChudotoДобра доза терапевтичен балкански хумор струи от тази книга. Напомня филм на Кустурица, в който героите преживяват разни перипетии, но накрая винаги има хепиенд. Напомня и на книгите на един наш, български хуморист – Михаил Вешим. Също така лека и неангажираща, но все пак някак по-колоритна, подобаващо на автор от бивша Югославия.

Става дума за „Чудото от Поскокова драга“ на хърватина Анте Томич. Животът в затънтената и забравена от бога долина Поскокова драга тече както и преди сто години. Не са останали много жители на това диво място. На практика единствените му постоянни обитатели са вечно сприхавият, агресивен, тежко въоръжен и крайно необщителен Йозо Поскок и неговите синове – също подобаващо въоръжени и напълно лишени от сносни комуникативни умения. Съпругата на Йозо и майка на сюрията млади (и вече не толкова млади) момци се е споминала неотдавна, оставяйки мъжете в лепкава мизерия и мръсотия. Животът й с чепатия Поскок никак не е бил от леките.

Мълком му сипваше чорба в чинията и му оправяше яката на ризата, лягаха си без думи в брачното ложе и ставаха, без да си кажат „добро утро“ един на друг. Даже и онази работа я вършеха в пълна тишина. И тъй над трийсет години. Сякаш беше дала обет на Богородица, Зора мълча чак дорде не настъпи смъртният й час, тогава погледна за последен път своя спътник в живота и едва чуто прошепна: „Лайно такова“.

Без женско присъствие оскотяването в Поскокова достига дъното. Единствената храна в дома са ежедневните вариации с качамак, които забърква Йозо – качамак с какао, качамак с ванилия, качамак с горчица… Докато един ден попът от съседното село не дава еретичната идея, че е редно някой от младежите все пак да си намери жена. Така се заплита една история, в която на преден план изплува почти забравена 15-годишна любов между сервитьорката Ловорка и най-големия поскок Крешимир. И тъй като все пак действието се развива на Балканите, необходимата щипка турбо екшън добавя един излъган жених, имащ преимуществото да е и началник на полицията. В зрелищните перипетии се забъркват ветерани от войните в бивша Югославия, двама инспектори от електрото, две приятелки с много познания за огнестрелните оръжия, както и цялата банда братя „поскоци“ – на всеки от когото му предстои да израстне по своему и да тегли чертата на досегашния живот.

Оригинална, макар и доста предвидима, но пък изпълнена със свеж и добронамерен хумор книга, в която по интересен начин е представен един до болка изтъркан мотив – отмирането на стария, патриархалния свят, през личната история на едно лудо, лудо семейство. Книга, в която всичко е силно абсолютизирано, погледнато през криво огледало, но пък така забавно за разтуха в горещите следобеди. Ще се хареса на всеки, който се е смял със сълзи на филми като „Черна котка, бял котарак“, „Животът е чудо“, „Ягода в супермаркета“, „Ивкова Слава“, „Зона Замфирова“ и много други почти терапевтични балкански продукции.

Георги

Categories: Балкански, Хумор | Вашият коментар

Унищожи този дневник

WreckТази публикация чака страшно дълго време, за да бъде написана, но тъй като не става въпрос за книга, която да прочетеш и да представиш, дадох си време, много време, което пак не ми стигна. Затова ще ви разкажа за „Унищожи този дневник“, преди да съм завършила попълването му. За тези, които не са чували името Кери Смит и не знаят какво стои зад нейните книги, нека обясня: тя не пише, а създава. Книгата не е художествена литература, нито литература въобще. Когато вземете изданието, имате в ръцете си нещо като лексикон или наръчник със задачи, но от забавен тип. Разбира се – тези особености правят „Унищожи този дневник“ подходящ предимно за млада аудитория от ученици, но в името на блога и на това да ви представяме всякакви интересни неща, се захванах и аз с нея, макар тийн годините вече да са ми далечен спомен. А може би не само заради това. ;)

Когато получих изданието, с него вървеше и съвет да разгледам в YouTube клипчета на хора, които са попълвали дневника. Тъй като книгата е предимно от бели и черни страници с различни предизвикателства, повечето от които наистина водят до унищожаване (ако не на цялата книга, то поне на съответната страница), има доста видеа, които показват именно това: млади хора, предимно момчета, ритат, бутат, заливат, късат и мажат по страниците на книжлето, но не защото ги е обсебила някаква мания за разрушаване, а защото така е посочено в указанията! И наистина – „сдъвчи тази страница„, „полей страницата с кафе„, „мини с разтвора през мръсна повърхност„, „залепи умрели буболечки“ и „направи мацаница с подръчни материали“ са част от странните условия, които трябва да изпълните, за да завършите успешно приключението. Докато повечето хора приемат заръките буквално, има и една голяма, даже по-голяма част от читателите, която е разбрала посланието на Смит в началото: „Указанията подлежат на тълкуване“ и превръщат разрухата в изкуство. Изгледах един куп видеоклипове на момичета с шарен маникюр, които разлистват страница след страница на попълнените си от начало до край дневници, и бях изненадана от това колко творчески може да се подходи към задачи, които изискват от теб да развалиш цялостния вид на нещо. „Надупчи тази страница с молив“ се е превърнала в синьо небе с ярки жълти звезди. „Остави отпечатъци от пръстите си“ пък е красива рисунка на дете с балони, които се носят във въздуха. Замислям се, че „унищожи“ не е най-точният превод за английската дума „wreck“. Поне не в контекста на тази книга. В този случай „Wreck this journal“ разшифровам като „промени му фасона“, а не като „заличи го от лицето на земята“. И наистина – един куп ентусиасти са превърнали малките книжки в дебели и шарени книги със спомени – толкова красиви и лични, че никой не би помислил да ги изхвърли!

Ето едно такова видео:

Какво обаче направих аз със своя дневник? Ако ми беше попаднал преди 12-13 години, най-вероятно щеше да прилича точно на екземплярите, покрити изцяло в картинки, лепенки и крилати мисли. Тези дни обаче са отминали и ми беше трудно да си ги припомня. Изненадах се колко отпускащо може да бъде воденето на един дневник, който наистина те кара да излезеш извън зоната на комфорта и да правиш откровени глупости. Като например да пуснеш една страница от него заедно с прането. Което и направих. На бърза програма и въпреки малкото време, което прекара с две тениски, накрая единственият спомен за нея бяха малки книжни власинки по плата. Пих вода от фуния, която направих от една страница. Рисувах с лепило, което си купих специално от една книжарница, защото не знаех, че имало и лепила, с които се рисува, но се оказа, че не само ги има, ами са в различни цветове и на всичкото отгоре – с брокатени частици. Лепих статии, които харесвам, както и късметчета от кафе, дори рисувах. Всичко това обаче се проточи с месеци, защото е трудно да бъдеш отново дете, което действа импулсивно и си губи времето с хартийки и моливи. Въпреки това обаче, мисля да довърша дневник и то всяка една от задачите, дори тази, която изисква да го разведа в парка като домашен любимец. Но все пак може би ще е добре да се случи по тъмно и в компания с близки приятели, за да остане само споменът за нещо безумно, но пък адски смешно, а и за да не създавам впечатление у случайните минувачи, че съм по-луда, отколкото всъщност съм.

Твърдя смело, че „Унищожи този дневник“ може да се попълва и от по-възрастни хора, които обаче не се притесняват за няколко минути в седмицата да правят детски щуротии и дори да им доставят удоволствие. Даже смятам, че дневникът може да се използва и като вид терапия срещу стрес, стига да умеете да се абстрахирате и да не обръщате внимание на по-консервативните хора, които в най-добрия случай ще приемат странностите ви с усмивка или повдигане на рамене. Също така да приемете, че няма прекалено откачена или прекалено трудна задача – вашият подход и тълкуване са ключови за това как ще приемете предизвикателствата. За всеки случай най-добре да се захванете с книгата-дневник, ако не сте минали 20-годишна възраст и най-вече, ако имате изключително силен творчески заряд, защото тогава стават чудеса!

Девора

Categories: Хумор, тийн | Вашият коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: