Чиклит

Любовта е „целувка на дама“

За мое голямо удоволствие, бях една от първите, които получиха и се радваха на стартовата кутия за романтична литература – Gembox. Повече за идеята и съдържанието на розовото пакетче може да прочетете в личния ми блог –  The Happy Beehive.  Тук, в Библиотеката, ще си говорим само за книгата, която пристигна с кутията, а именно – „Любовта е ‘целувка на дама'“ от Елизабета Флумери и Габриела Джакомети.

Първо да изясня, че „целувка на дама“ всъшност са вид слепени сладки. Вече трябва да ви е ясно, че освен романтична, книгата ще е и кулинарна, замесена с много рецепти и чувствени гастрономични изживявания. През последните години любовен роман с кулинарна нотка е печеливша и често експлоатирана комбинация. За съжаление – повече често, откокло – не, с посредствени резултати. Много хора си мислят, че романтичната литература е лека, лежерна и посредствена. Тя обаче може да е въздействаща, красива и разтърсваща. Макар и приятна за четене, точно тази книга не спада към втората категория. Сюжетът е предсказуем и изпълнен от първата до последната страница с клишета, героите са неправдоподобни и „съшити“ набързо. Не знам дали това, че книгата има две авторки, не е и причината за слабия литературен резултат, НО пък се е получил роман, подходящ за тези дълги горещи летни часове, които искате да прекарате със сладка напитка в едната ръка и нещо разсейващо за четене в другата.

Маргерита е красива млада жена, която се е оказала в неподходящ и нещастен брак, отдалечил я от дома и мечтите й. Една сутрин съдбата я подтиква към кардинални решения и я връща обратно в родния Рокафита в Тоскана, за да разгърне пред героинята съвсем нова страница от нейния живот. Тя трябва да преживее раздялата с инфантилния си съпруг, да приеме пороците на баща си и да му помогне, да се изправи пред тайната на най-добрия си приятел и да се отдаде на изкушението на атлетичния Никола с шоколадовите очи.

Съпругът на Маргерита е най-смешният и недостоверен образ в книгата, прилича повече на анимационен герой, а не на герой от роман. Главните герои пък са млади, красиви, способни, талантливи, харесвани – съвременни принц и принцеса. Бих простила на авторките липсата на въображение, но сценарият тип Пепеляшка откровено ме дразни. Образ на мъж, в който се набляга на това, че е богат, преуспял, мускулест, властен, лично мен ме отблъсква, защото е изтъкан от клишета и e лишен от достоверност, която позволява човек да има някоя и друга слабост. Да беше еротичен роман, да се плъзгаме по повърхността волно и безгрижно, но дори това не е. И другите герои са също толкова безлични, колкото и главните.

Защо обаче твърдя, че книгата беше приятна за четене и не напълно изгубено време? Защото я четох, все едно съм отделила 50 минути да изгледам някой захаросан филм, а понякога имаме нужда точно от това – малко сладникаво разсейване, което да ни забавлява. Да не забравя също така и кулинарната част – тя също има своите пропуски: Маргерита, която няма самочувствието на готвач, се оказва нещо много повече – не само, че може да готви всевъзможни основни ястия и да приготвя пищни вечери с въображение, но и е представена като ненадмината сладкарка, която декорира торти с фондан във формата на Барби. Ако човек се интересува от кулинария, му е ясно, че обикновено влечението е или към гозбите, или към сладкарството. Комбинирането на двете и изпълнението им като професионалист не е по силите дори на шеф готвачи от световна величина. Mаргерита обаче е свръх човек. Тя прави с еднакъв успех предястие с раци и торта-футболно игрище. Подозирам, че някоя от авторките се е вдъхновила от каталога в местната сладкарница и се е намерил кой да й подскаже каква е техниката за оцветяване и поставяне на фондан. И отново: въпреки че образът не е създаден в дълбочина, текстът предлага добри и апетитни кулинарни идеи. В края на книгата дори са отпечатани някои от рецептите, споменати в менютата на Маргерита. Пробвайте си и вие късмета, току виж ви се наложи да готвите за някой благороден „замразен продукт“, който има нужда именно от вашата любов, за да се затопли отвътре.

Девора

Advertisements
Categories: Любовни, Чиклит, художествена | Вашият коментар

„Да оцелееш като родител“ – майко мила, има и такава книга!

Българинът, както знаем, разбира най-много от две неща – футбол и политика. И в двете е почти еднакво зле, доказва го има-няма през две години. Докато българката, и в това няма никакво съмнение, е най-веща по темата „деца“. Информационната епоха направи тази „вещина“ особено показна и с нея вече не са запознати само съседките от блока и кварталната детска площадка, а не знам си колко стотин хиляди потребителки в БГ мама, стотици фейсбук приятели и хиляди себеподобни в тематични групи из социалните мрежи. Така да се каже, да разбираш от деца стана вайръл.

Не се изисква много – изпльокваш едно дете и вече си Халеси, Мадър ъв Драгънс, Богородица Троеручица, Мария Магдалена, Екатерина Медичи и Майката на всички неща, единствено притежаваща Непоклатимото Познание. Изказваш се по всяка тема като последна инстанция и имаш всички необходими (предимно онлайн) инструменти да дисеминираш това Познание повсеместно.

И тук идва въпросът как го правиш. Правиш ли го въобще добре? В смисъл на интересно, полезно, забавно. Или се ограничаваш до евъргрийн шаблони от типа „ние с бебка като си вадихме международен паспорт…“ и „а пък ние вкъщи вече сами си търсим гърнето-о-о…“. В какофонията от подобни евъргрийни има две женици, които се открояват много рЕзко на общия фон. Вероятно сте ги чели. Става въпрос за Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова, създатели на сайта „Майко мила“ и основни мастърмайндове (ка’и честно, как звучи това в мн. ч.!) на книгата „Да оцелееш като родител“, събрала 41 истории за родителството и последствията от него.

Едва ли бих припарил до книга с подобно заглавие преди време, но и при мъжете трака един биологичен часовник, който с времето прави доста плашещи мисли да изглеждат съвсем поносими, дори привлекателни. Така от чисто любопитство бях попрелистил „Ръководство за оцеляване на младия татко“, а изправен пред непосредствената перспектива на оцеляването, съвсем доброволно посегнах и към книгата на „Майко мила“.

Вижте сега… Смях се много. Ама много. Признавам си, далеч не бях подготвен за някои детайли, а сега, като се замисля, спокойно бих могъл да не ги чета и с удоволствие бих изтрил някои от тях от паметта си, но „Да оцелееш като родител“ крие страшни попадения. Историите на Елисавета и Красимира са… как да кажа… чудиш се да се смееш или да плачеш. Как се качват 60 килограма по време на бременност, как се уведомява бащата по фейсбук, за кого бият хормоните, как се опикава жаба вместо тест за бременност (добре ме чухте!)… имам чувството, че когато не се смеех, просто гледах оцъклено и се пулех на страниците. Нормални (вероятно) житейски истории, но написани с толкова хумор, при това от хора, които знаят какво правят. В смисъл, личи им. Работили в медии, в рекламни агенции… не са случайни тези неща.

Същото обаче не може да се каже за всички автори, чиито текстове кротко се кипрят в сборника. Някои хора просто не пишат толкова добре. Други прекаляват с опита за оригиналничене и това пресолява манджата. Има и текстове, които – без да са лоши, напротив – малко стряскат. Историята за корупционната схема с осиновяването на дете, от която губиш вяра в бъдещето на тая държава, небрежно стои между силно хумористични изблици. Някъде по средата се появява и статия, в която из цели 4 страници някакво майче обяснява как не кърми по собствено желание и как хората я гледали лошо заради това, натяквайки колко били лоши тези хора (причината ЗАЩО все пак не кърми така и не става ясна). Има статии, които те приковават към земята с хладнокръвното описание на бруталната българска действителност – за родителите на деца в неравностойно положение и за това колко път има да извървим, докато се наречем нормална държава. Има и такива, които блестят от полезност – материали на експерти, лекари и акушерки – за ваксините, за рисковете от вегетарианска диета на детето (да, има и такива патологични случаи на родители!). Но цялото това разнообразие – стилово, тематично, емоционално – създава малко разнопосочни реакции. Ни е рак, ни е риба. Хилиш се на една статия, преглъщаш болезнено на следващата, отегчаваш се до смърт малко по-натам. Личи си, когато четеш статия на Елисавета или Красимира, и когато авторът е друг. Не знам доколко този формат е оптимален, но лично аз бих предпочел малко консистентност на прочетеното – ако ще се смеем, да се смеем, ако ще преглъщаме… Но пък от друга страна, може би някои от сериозните и по-болезнени теми никога нямаше да стигнат до по-широка аудитория, ако не бяха внимателно „пробутани“ измежду вървежните хумористични истории.

Като цяло, палци горе за това упражнение, което, сигурен съм, ще намери хиляди доволни читатели. А Елисавета и Красимира може да решат да спретнат и още някоя книга, този пък не в ансамбъл, а в дует. Много са добри и много им се получава, ще ги чета с интерес и в бъдеще!

А като казах бъдеще… време е да проверя на практика „оцеляването“ като родител. С това ревю казвам чао на волните и безгрижни дни като неангажиран с памперси блогър и се посвещавам на малката си дъщеричка поне докато не се науча да съчетавам нещата. Сбогом, книги за Третия райх, добре дошъл, заеко Питър!

Публикувано от Георги

Categories: Бебета, Детски, Драма, Хумор, Чиклит, български | Вашият коментар

Празната къща

PilherСпомням си приятното усещане от първата книга на Розамунде Пилхер, която прочетох. Макар и предвидима, тя ме спечели със спокойния сюжет, с топлината и уюта, с които изобилстваха страниците. Тогава беше зима а аз четях „Зимно слънцестоене„. Това лято дойде ред и на „Празната къща“. Общото между двете книги е обединяващият център на сюжета – къщата, домът. Както в предишната книга, така и тук, е застъпен проблемът с отговорното майчино поведение. Друга обща характеристика е отсъствието на „лоши“ герои – всеки сам бори собствените си демони, които обаче са сведени до минимум, когато говорим за героите на Пилхер.

Общото обаче свършва тук и за съжаление „Празната къща“ отстъпва по всичко пред другата литературна творба на авторката. Не само страниците са прекалено малко, но и сюжетът се развива толкова скоростно, че цялата книга ми прилича по-скоро на чернова за роман, отколкото на каквото и да било друго. Една бясна надпревара се вихри по страниците на „Празната къща„, като за 160 страници трябва да се запознаем с историята на главната героиня Вирджиния, която всъщност има много какво да разкаже за себе си. Преживяла любовна драма като дете, тя се жени за обещаващ млад мъж, който не я обича. Следват години на нещастен брачен живот и две деца. Всичко това е вметнато между другото, макар да заслужава по-обстойно обяснение. Загадка остават толкова много неща, за които авторката можеше да ни разкаже, така че наистина да потънем в историята, но това разочарование не е нищо, в сравнение с разказа за голямата любов на Вирджиния. „Това ли беше?“ казах си аз, след като разбрах какво се е случило в миналото между главната героиня и нейния идеализиран обожател. Хубавото е, че в настоящето те успяват да изградят все пак някакви по-реалистични и любопитни за разглеждане отношения.

Розамунде наистина оставя къщата празна, героите – незавършени, историята – повърхностно разказана. Бих ви насърчила да прочетете тази книга, когато имате нужда от малко почивка или ви се иска да изгледате някой филм, но знаете какъв – ето точно тук може да се възползвате от бързината, с която Пилхер е написала своята книга, защото ще я „глътнете“ за отрицателно време – колкото бихте отделили и на една романтична комедия. В крайна сметка всички имаме нужда да разтоварваме от време на време с неща, които да са по-лежерни и неангажиращи, затова няма да ви откажа съвсем от „Празната къща“. Още повече, че ако сте на 18 и сте нещастно влюбени, оптимизмът и щастливият край със сигурност ще допринесат за по-доброто ви настроение! ;)

Девора

Categories: Любовни, Чиклит, художествена | Вашият коментар

Обещанието на океана

OOДокато другите се възползват от последните летни дни, за да си откраднат още няколко мига морско настроение, някои от нас вече са се прибрали по домовете и какво друго им остава, освен да четат, така че да забавят отминаващото лято поне още малко. „Обещанието на океана“ на Франсоаз Бурден носи печата на нещо френско и следователно – предварително прието като качествено. „Френска книга – значи ще има сълзи“ казах аз, преди да разтворя страниците, правейки тази констатация по-скоро заради тежкото европейско кино, отколкото заради нещо друго, обаче се оказах безмилостно измамена в съжденията си. Не, книгата не е тежка. Дори напротив – лека, любовна и леко хлапашка.

Макар историята на главната героиня да предразполага към по-драматичен сюжет (годеникът ѝ е починал преди години при инцидент в морето, на погребението му Мае разбира, че я е мамел, а през последните години се грижи за болния си баща и ръководи проблемния семеен бизнес съвсем сама), всъщност единствените емоции, които долавяме, са неудовлетворение и жажда за нова любов. На сцената изгрява звездата на бъдещия любим на Мае, но взаимоотношенията им са като на ученици в седми клас. В общи линии сърдене и мусене в продължение на 250 страници, зад което обаче прозира взаимна загриженост и според авторката – дори любов. На мен обаче ми беше трудно да приема както тази, така и другата любовна развръзка, засягаща приятелката на МаеАрмел.

Всички тези лични наблюдения доказват едно единствено нещо – не ги разбирам аз тези французи и това си е! Хладният английски темперамент ми импонира далеч повече, отколкото повърхностното флиртаджийство, но аз съм си аз, а вие сте съвсем друга история. Ако искате да изживеете мимолетен флирт с някое четиво, това ще е един от вариантите, така че препоръчвам книгата на тези, които имат нужда да разтоварят с нещо, което да ги разсее от ежедневието. Най-големият плюс е, че Бурден е описала делниците в риболовната компания, която Мае ръководи, по начин, който ще остави впечатление у читателите. Може би любовта към морето е по-силна от любовта към хората, знае ли човек?

Девора

Categories: Любовни, Чиклит, художествена | Вашият коментар

Повече целувки, отколкото боровинки

borovinkiСкоро прочетох книгата на Мери Симсис „Боровинков пай и солени целувки“ поради простата причина, че не мога да устоя на подобно заглавие. Макар лятото да е далече, аз мисля да започна да ви подсказвам малко по малки какви четива ще отиват на горещата ви почивка край морето и този ваканционен сезон, така че нека започнем именно с това заглавие – лежерно, любовно и вкусно (може би).

Историята е за Елън, която дори не осъзнава, че води живот, който не е за нея. Това е до момента, в който не попада в родното място на баба си, градчето Бийкън, и не открива накуп коя е, кого обича и какво я изпълва с желание да се радва на живота. Самата Елън е леко дразнещ персонаж, тъй като е от тези жени, които се държат по детински глупаво и само крайни обстоятелства могат да ги принудят да вземат окончателно решение. От много време ми е интересно как персонажи, които в истинския живот биха били определяни като посредствени хора, успяват да вълнуват въображението на автори и сценаристи. Тази чуденка обаче едва ли ще открие задоволителен отговор, затова по-добре да се спра за малко на другата дама в книгата, която макар и починала, има по-силно и по-вълнуващо присъствие от Елън: баба Рут. Оказва се, че възрастната жена е прикрила част от живота си от своето семейство и сега нейната внучка сглобява картинката на миналото, като едновременно с това гради своето собствено бъдеще.

За съжаление храната не е подобаващо представена, освен чрез слюноотделящото описание на едни понички и на боровинковите кифлички по рецепта на Рут. Незнайно как обаче, Елън преминава от една крайност в друга: от жена, която си брои калориите и следи за маслеността на прясното мляко, до собственичка на пекарна, в която да предлага кроасани с боровинки. Липсваха ми изкусителни описания на десерти и основни ястия, а ми бяха в повече любовните драматургии като в шести клас и именно поради тази причина препоръчвам книгата за плажа (когато му дойде времето), защото допринася за по-романтичната нагласа и докато четете за солените целувки, които си разменят главните герои, ще имате възможността да ги изживеете и самите вие. ;)

Девора

Categories: Любовни, Чиклит | Вашият коментар

Една безрадостна сватбена история

MСватбите предизвикват много емоции и то не само у младоженците. Никой обаче не е казал, че трябва да са положителни. Когато решиш да пишеш книга и залагаш именно на душевните сътресения на главните герои, няма да е лошо да си припомниш, че покрай едно такова събитие винаги се случва и нещо забавно. Не съм автор, но ако бях, щях да посветя книгата си и на веселата, и на тъжната страна на луната, в случая – на сватбата. Елин Хилдебранд има свое виждане за нещата и когато прочетох „С обич, М“ установих, че вместо да ме е зареди с приятни емоции, книгата по-скоро ми се стори скучна, а героите – необичайно самовглъбени и пълни с комплекси.

Историята се върти около сватбата на Джена и Стюарт, които през по-голямата част от книгата сякаш седят настрана от всички емоционални сътресения на техните роднини и приятели. Накрая обаче им е отредено от авторката да преживеят едно сълзливо скарване (каква сватба ще да е това, ако бъдещите съпрузи не се сдъвчат точно в навечерието ѝ?!), последвано от още по-сълзливо сдобряване. Проблемите на останалите герои пък в по-голяма степен са причинени от дневника на покойната майка на Джена. В него Бет подробно описва как трябва да протече сватбата на дъщеря ѝ, тъй като знае, че няма да може да бъде до нея в този толкова важен момент. И ако това е изглеждало като добра идея, върху която да се изгради роман, в един момент читателят започва силно да симпатизира на „лошите“ герои, според които подобно вмешателство е по-скоро неприемливо, отколкото мило и сантиментално. Моментът, в който в дневника започнаха да се изреждат и конкретни предмети, които булката трябвало да си поиска от гостите, защото майка ѝ ги използвала и не можела да си представи живота си без тях, определям като чисто авторско безсилие или по-скоро: нездравословно отвличане от идеята и дълбаене там, където кладенецът на вдъхновение вече е пресъхнал.

Но да се върна на героите – всички до един са нещастни, неуверени и нерешителни: Марго, която е вкисната жена на средна възраст, което не ѝ пречи да се държи като хлапачка; бащата на Марго и Джена, който много съмнително се присеща, че не може да прежали покойната си съпруга и то след няколко години брак с настоящата; майката на Стюарт, която не изпитва никаква наслада от сватбата на сина си, защото е обсебена да се доказва пред бившата съпруга на мъжа си… Като цяло всички образи се сливат в един мрънкащ, нещастен, дълбаещ в миналото, чернещ настоящето индивид, който иска да бъде щастлив, но това щастие все някъде му бяга. Героите говорят с един глас, нито един няма свое собствено присъствие, няма харизма. Ситуациите са предвидими, развръзките са банални, но най-неприятното е, че книгата е едно безкрайно мрънкане, където чувството за хумор изобщо не може да си проправи път до редовете. За мен  „С обич, М“ е пример за това как една добра идея може да бъде съсипана, когато е в неправилни ръце.

Тъй като оценката ми е прекален субективна, приканвам ви да не ѝ се доверявате изцяло. Все пак авторката присъства в класациите на „Ню Йорк Таймс“ за най-продавани книги. Би трябвало да има защо. За себе си не съм сигурна, че ще ѝ дам друг шанс да се докаже, но ако вие имате различно мнение по въпроса – споделете. :)

Публикувано от Девора

Книгата бе предоставена на Библиотеката от издателство ЕРА

Categories: Любовни, Чиклит | Вашият коментар

Жената на моя какво?

JenataПолучих книгата на Никола Баро за рождения си ден. Беше подарък, избран точно заради заглавието – „Жената на моя живот“ –  и нямаше как да не ми стане мило, а и любопитно, какво ли ще открия на страниците ѝ. Помислих си, че 126 страници не са особено много, за да опишеш жената, която си обичал цял живот, но реших, че подобно предизвикателство най-вероятно е било по силите на автора, щом си е намерил издател. Оставих я известно време да „отлежи“, докато получа вдъхновение да я прочета, но когато това се случи, останах потресена.

Не си спомням скоро да съм чела книга, която да ме разочарова толкова много, а – повярвайте ми – очакванията ми не бяха високи. В общи линии цялата история се развива в 24 часа, през които един не особено интелигентен тип се опитва да намери красивата блондинка, която му е подметнала телефонния си номер в едно заведение. Тя, разбира се, е жената на неговия живот – дамата с червен чадър, която е един размит, лишен от всякаква колоритност образ. Цялата книга е като сценарий на епизод в някоя американска комедия, в която главният герой не съумява да запази номера на своята току-що родена от пръв поглед любов. В случая – някакво птиче се „изаква“ върху последната цифра, мастилото се размазва и на човека са му нужни няколко часа, за да набере 10 номера, след което започва да преследва грешни следи, докато накрая, напълно обезверен, не среща девойката точно 24 часа, след като са се видели за първи път.

Едва ли някога жената на нечий живот е била представяна толкова повърхностно: блондинка с черна рокля по тялото, с изпъкващи „гълъбчета“ и „верижка с изящни топчета от злато и стъкло“… Изабел е просто едно име, облечено в красива опаковка, но ако сте се надявали да разберете какво толкова ѝ е специалното и изобщо – има ли интереси, с какво се занимава, какво обича, защо си мята номера на разни хора в заведенията – няма как да разберете –  авторът запазва мълчание по тези въпроси. Би могло да се допусне, че това нямаше да е чак толкова страшно, ако самото действие беше по-вълнуващо, загадъчно и интригуващо, но единственото по-глупаво от цялата история е самият главен герой.

Хубавата новина е, че за рождения си ден получих и друга книга, която в момента оправя горчивия вкус в устатата ми след тази, така че нямам търпение скоро да ви споделя за нея.

Публикувано от Девора

Categories: Чиклит | 4 Коментари

Да бъдеш номер 4, но не в училище!

Сигурно много от вас знаят какво е да си номер 4 – все пак всички сме минали през училище. Обаче никой не знае какво е да си четвъртото по ред извънземно, което ще бъде убито в името на световното господство на лошите извънземни. Само Джон Смит е наясно, но вместо да си спасява кожата, решава, че иска да живее обикновен живот на нашата мила и гостоприемна планета Земя.
Мооого неразумен ход :)

Джон е извънземно от планетата Лориен (представете си Лориен на Дж. Р. Р. Толкин, царството на елфите), която е била нападната и превзета от враждебни извънземни, които в крайна сметка я превръщат в развалина. В деня на нападението две ракети са изстреляни в космоса, като целта е пътниците да се завърнат на Лориен и да върнат планетата към живот. На едната ракета пътува малкият Джон (всъщност това е най-новото му име, тъй като тази информация редовно се сменя) и неговият наставник – Анри. След тях обаче пристигат и злите извънземни, които почват да убиват лориенците един след друг. Проблемът е, че не могат да им видят сметката в произволен ред, а трябва да следват заклинание, което позволява лориенските деца да бъдат убити в конкретна последователност. Знаете вече нашият герой кой номер е… Хубавото е, че докато лошите са в преследване на малчуганите, лориенчетата успяват да поотраснат и да развият някое и друго умение – като да тичат бързо като вампири; да правят нещата, до които се докоснат, невидими; да упражняват телекинеза и други разни благинки.

Трима вече са убити, ред е на номер 4. Той обаче е доволен от обикновения си живот, за първи път има истински приятел и за първи път се влюбва. Решава да поеме риска и да не бяга, което обаче е първата от поредица грешки, които ще му струват много.

Книгата е невероятна смесица от всичко, което сте чели някога – древногръцка митология, фантастика, крими, тийнейджърски роман… В нея освен чуждоземни раси, има чудовища, химери, паранормални явления, а човешката раса е представена като най-посредствената – добре че дошли похотливите лориенци и оплодили няколко земни жителки, та да се появят умни „хибриди“ като Айнщайн и Леонардо например. Лудница! :)

Някъде четох, че книгата ще се хареса на почитателите на „Здрач“ и това не е съвсем лишено от логика (и тук имаме супер силен, могъщ, красив, сексапилен, etc., etc. герой, който се влюбва в най-необикновената девойка в училището), но като цяло ми се струва, че почитатели на „Аз съм номер 4“ ще бъдат повече момчета, които харесват „тупаницата“, грубите закачки и битките без граници, както във времето, така и във въображението. Поради тази причина, ако под ръка ви се намира някой бесен тийнейджър, който не посяга към литература, било училищна, или не, можете да се пробвате именно с това четиво.

Книгата е прекалено пищна – в нея има сигурно 100 препратки към историите на други романи, но може би точно тези заемки я правят увлекателна и четивна. Останалите, които предпочитат да прочетат книгата, а не да я използват като стръв, ще се върнат към първите любовни трепети и мога да ви уверя – нашите по нищо не се различават от тези на извънземните. Само където не предизвикват свръхестествени явления като син лъч светлина, който излиза от дясната ви ръка, но със сигурност ще преживеете и без него. ;)

п.п. Забравих да кажа, че се появява и страхотна суперсилна шестнайсетгодишна лориенка, чието развитие като героиня ще проследим в следващите книги от поредицата, надявам се :) В нея ми е надеждата за Лориен :)

Публикувано от Девора

Екранизации:

 

Categories: Криминални, Любовни, Фентъзи, Чиклит | 2 Коментари

„Какво общо има любовта?“ според Луси Бродбент

Като малка имах ясна представа какво ме чака в живота – бях планирала колко пъти ще се омъжвам и развеждам и с какво точно се предполага да допринесе всеки един от съпрузите ми. Така например трябваше първо да се омъжа за готвач, за да се науча да готвя. Е, вече мога да готвя (това го казвам с известни уговорки, но все пак няма да ви оставя да умрете от глад), така че нуждата от церемонии и брачни обети отпада ;) Изабела обаче има други цели, поне що се отнася до бъдещия й съпруг – тя не иска никакво друго качество от него, освен да й осигури бездънна торбичка, от която да вади ли вади зелени банкноти…


Бела е „материалистка със съвест”, както я описва един от героите в книгата. Тя заминава за Щатите с единствената цел да си намери съпруг с колкото се може повече пари, който да й предложи целия лукс на земята. Личи, че авторката се е притеснявала героинята й да не бъде почернена в очите на читателките, затова малко по малко се запознаваме с трагичната история на Изабела, която на 13 губи и двамата си родители, след което е отгледана в цял куп приемни семейства. Целият цинизъм, който тя използва като защита срещу останалия свят, е последица точно от това подмятане от къща в къща.

Докато сексапилната англичанка с дълги крака, руса коса и големи гърди се чуди кой богаташ да свали, като се пробва с всеки, включително с работодателя си, за чиито деца се грижи, ние виждаме нейната особа и в друга светлина – като грижовна и майчински настроена жена, като отритнато и пренебрегнато дете, като човек, който има нужда от внимание и любов. През цялото време авторката се опитва да ни убеди, че Бела е станала такава особнячка заради миналото си, но аз все се питах как така  това момиче реши, че точно богатият мъж е ключът към щастието, а не себереализацията и опазването на околната среда например. Радвам се, че Луси Бродбент отговори на този мой въпрос и в крайна сметка изпрати Изабела да си печели сама парите и да стане един по-примерен и романтичен човек, какъвто всъщност винаги се е криел някъде дълбоко под голямото й деколте. Неуверена в себе си до момента, в който някой друг не й показва колко ценнен човек е всъщност, Бела е момиче като всяка една от нас. За всички ни е известно, че брак без любов, но соллидно подплатен с пари, е възможен, докато обратното е обречено на провал. Все си повтарям поговорката, че „когато бедността почука на врата, любовта скача през прозореца“. Какво ще се случи в живота на Бела, как точно ще я промени и дали всички събития няма да се окажат поредица от фатални грешки, оставям на вас да разберете.

Страхувам се, че за вманиачените материалистки героинята ще се окаже не достатъчно безнравствена и безпътна, за да отговори на техните очаквания. Но това не е наръчникът „Как да си хвана милионер” и всеки, който посегне към тази книга, ще очаква голяма доза хумор, самоирония и справедливост. И ще ги получи.

п.п. Преводът е екстра – написан с творчески замах и звучи така, сякаш оригиналът е писан от българка.

Книгата беше любезно предоставена от издателство Colibri на Библиотеката!

Публикувано от Девора

Ако статията ти харесва, виж още:

„Шоколадов рай“

 

Categories: Любовни, Чиклит | Вашият коментар

Без шоколад, но в „Шоколадов рай“

“Шоколадов рай”  е книга, която искам да видя на филм. И се надявам сценаристите да бъдат така добри да запазят бисерите с описанията, които дава авторката, или поне да ги пресъздадат достатъчно достоверно, така че да се запази заразителното й чувство за хумор и ирония.

За какво става въпрос тук? На принципа на “Сексът и градът”, отново имаме четири готини мадами – явно това е печеливша комбинация. Действието обаче не се развива в “града, който никога не спи”, а в Лондон, в квартал, в който се намира сладкарницата “Шоколадов рай”. Или поне повечето неща се случват в орбитата на това заведение, което привлича като магнит нашите четири приятелки. Всяка една от тях е шемет по своему, всяка има страхотни проблеми на главата и всяка от тях ги разрешава с много приказки и още повече шоколад. Това е много, много опасно и за читателите, тъй като доста често се сблъсквате с подробно описание на бонбони и шоколадови торти и ако не сте с непоколебима воля и издръжлив инат, няма как да не набивате сладкиши, докато четете. На мен обаче ми беше забранено – това е грях, който ще тежи на плещите на Жоро, поне докато не ми се реваншира с торта “Фантазия” от „Неделя“ или не ме заведе на романтична вечеря, която да е само от сладки и пастички! Ех, мечти, мечти…

Но да се върнем на книгата. Това, което мога да кажа с огромна доза увереност, е, че е много забавна – не е непредвидима, но ще ви разсмее и със ситуациите, в които изпадат тези шоколадови маниачки, и с шеговития тон на авторката. Чудесна е за отмора, чудесна е за излизане от депресивни състояния (нека ми бъде простено това сравнение с лечебните способности на творчеството на Удхаус, но макар и да говорим за два ралзични жанра, за две различни измерения направо, никой не е казал, че само той може да спасява хората от отчаянието и самоубийствените мисли).

И това е всичко, което ще ви споделя, защото каквото и повече да кажа, ще разваля очароваието на динамичното действие. Прочетете “Щоколадов рай” и се забавлявайте, излекувайте се от лошото настроение или просто се разсейте от солените вълни край плажа.

Публикувано от Девора


Categories: Чиклит, Uncategorized | има 1 коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: