Uncategorized

Забранени истории от Северна Корея – Светулката проговаря

За горчивата реалност на живота под комунизъм в Северна Корея за първи път научих подробности с книгата на Барбара Демик „Химн на смъртта. Истинският живот в Северна Корея“. Останах втрещен и ужасен. Записал съм си един цитат от нея, извадка от учебник по математика за първи клас: „Трима войници от корейската народна армия убиват тридесет американски войници. По колко американски войници са убити от всеки от тях, ако те са убили равен брой вражески войници?“. Мило, нали? За западния човек е трудно да си представи мащабите на терора и пропагандата, обзела всяка сферта от живота там. Ние просто следим информационните агенции, които през неравни интервали от време съобщават ту за нов тест на ядрено оръжие на полуострова, ту за някоя ракета,  прелетяла в посока Япония. Сякаш в тази част на света Студената война продължава и дори заплашва, че ще излезе всеки момент от „студената“ си фаза.

Но подобни „информационни поводи“ пробуждат и любопитството на западния човек към този тип „екзотика“, която някои са оставили зад гърба си, а други въобще не са изживявали. Какъв е животът в Северна Корея? Какво означава абсолютен контрол? Как хората приемат всичко това? Приемат ли го или има и някаква форма на съпротива? Книгата на Банди „Забранени истории от Северна Корея“ дава интересни отговори на тези въпроси. Банди не е истинско име, а псевдоним (означава „Светулка“). Авторът, все още живеещ в комунистическия „рай“ на Корейския полуостров, представя седем разказа – действителни истории, поднесени в художествен вид от трето лице. Истории, които ни промъкват в забуленото от потайности ежедневие на тази непозната за нас страна. В тях има от всичко – и смазващата тотална държава, просмукала се във всеки фрагмент от живота; и бедността, надничаща изпод фалшивата фасада на светлия комунистически строй; и сляпото подчинение, и съпротивата под формата на борба за ценности, за свобода, за нормалност.

Разказите са доста въздействащи – за пръв път до нас достигат подобни откровения. Виждаме хора в дилема, в забележителен дисонанс със заобикалящия ги свят. Хора, на които са забранени елементарни права – на придвижване, на прехрана, на последно сбогом с близките си. Виждаме как диктатурата се налага над човешката природа и как дори в такива мракобесни условия човешката природа показва резистентност – индивидуална, често плаха, обречена, но ярка в своята обреченост. Наблюдаваме и с какво усърдие машината на бруталния режим се задейства, за да смаже, да изкорени всяко инакомислие, всяко прегрешение, без оглед на това колко човешки животи ще съсипе.

Текстът, преведен от английски език, издиша на места, губи се малко от оригиналното внушение, което двукратният превод е осакатил до някаква степен, но посланието на Банди е достатъчно силно. Свобода. Въпреки всичко – свобода.

Публикувано от Георги

Advertisements
Categories: Драма, Разкази, Uncategorized | 3 Коментари

Сбогом, 2014! И благодарим за книгите…

Joro column 3Ето ни и в последните часове на 2014-а. Година, която спокойно мога да нарека благодатна от книжна гледна точка. По всички други критерии оценката далеч не би била толкова добра, като се има предвид, че изпращаме година на войни, агресия, противопоставяне и негативизъм в световен мащаб. И все пак, егоистично погледнато, докато бъркам чашата с чай, загърнат в домашния си халат и заобиколен от тежки томчета, разпръснати навсякъде около мен, не мога да не се върна назад във времето за една бегла равносметка.

В началото на 2014 си поставих смело „предизвикателство“ в Goodreads, което така и не успях да изпълня. Това далеч не ме трогна, дори напротив. Замислих се, че животът далеч не е само четене на книги и паметта ми услужливо ми напомни за доста приятни моменти от изминалата година. В книжен план също не мога да се оплача.

И през 2014 издателствата се надпреварваха да предложат на българския читател интересни и популярни заглавия, световни бестселъри и какво ли още не. Малко от хитовите книги успяха да привлекат вниманието ми. Моите фаворити от издаденото през изминалата година са други и повечето вероятно няма да откриете в подобни книжни класации.

books farewell

Не бях си и помислял, че ще видя нещо „ново“ от любимия Ремарк, но „Сиела“ ме изненадаха доста приятно с краткия сборник разкази „Врагът“. Тънкото книжле се появи като вестител на една знакова годишнина – 100 години от началото на Първата световна война, формирала цялата антивоенна философия на Ремарк. Разказите са силни, както може да се очаква от такъв гигант.

Едно от най-ярко запаметилите се в съзнанието ми книги е „Мелничарят, който виеше срещу луната“ на Арто Паасилина. Чудесен скандинавски хумор, оригинална история и изречения, които определено си заслужават отбелязването.

Сравнително малко книги на български автори прочетох тази година и това си го отбелязвам като личен пропуск. Като се замисля, през 2013 г. излязоха доста повече неща, които силно ме впечатлиха. Тази година Александър Шпатов издаде доста приятните кратки софийски разкази „#НаЖивоОтСофия“, които очаквано станаха хит. Изненада бе дебютната книга на Станислава Ивкова„Бряг“. Сигурно сте видели няколкото билборда из София, които я рекламираха. Надявам се да не сте се ограничили само с тях, а да сте обърнали внимание и на книгата, защото е доста любопитна и ме остави с чудесни впечатления.

Страстта ми към историческите четива също бе утолена с няколко добри неща. Изд. „Милениум“ пуснаха „Другата история на България. 157 модерни апокрифа“ на публициста Тома Биков – чудесен сборник с предимно неизвестни на широката публика, но крайно любопитни факти за редица исторически личности от близкото (и не толкова близко) минало. „Изток-Запад“ пък успяха да изкарат на пазара поредното си бижу – втора книга от „Светът за българския воин“, посветена на Балканските войни 1912 – 1913. Излишно е да казвам, че бях в еуфория!

Като почитател на биографичните книги особено много се зарадвах на мемоарите на Симеон Втори. Книгата се превърна в събитие, което отново извади на масата политическите страсти в дебати „за“ или „против“ личността на царя. В по-голямата си част подобни дебати водиха хора, които изобщо не бяха чели мемоарите, а те са впечатляващи! Като споменах биографии, определено през тази година ми липсваха прекрасните рок биографии на изд. „Махалото“ и си пожелавам през новата 2015 да ни зарадват с нещо ново от тях.

В самия край на годината пък направих истинско лично откритие с безумно добрата приключенско-кулинарно-пиратска книга „Канела и барут“ на Илай Браун, която изд. „Smart books“ пусна точно преди Коледа. 500 страници чисто удоволствие от четенето!

 Разбира се, съвсем не се ограничих само с новоиздадени книги и през изминалите месеци попълних някои пропуски в литературния си багаж, сред най-значимите от които са великолепната „Възвишение“ на Милен Русков, „Изворът“ на Айн Ранд и ирландската гледна точка към Първата световна война в романа „Далече и отвъд.

Приключвам годината с огромна купчина книги, които чакат реда си около мен. Но не бързам, нито си поставям цели за изпълнение, бройки за прочитане, списъци и др. Всичко около нас е една надпревара, животът е лудешко препускане – не и в книгите. В тях търся „откачане“ от действителността (по Вонегът), тихо пристанище и време за нормалност. Това си пожелавам и за новата година – да съхраня усещането за книгите като лично преживяване, изискващо отдаденост, време и любов.

С пожелание за нови срещи с магията на хубавата книга и през 2015!

Георги

Categories: Uncategorized | Етикети: | 2 Коментари

Това ли е „Книгата, която ме вдъхновява“?

В разгара на отминалото лято „Библиотеката“ с много ентусиазъм подкрепи като медиен партньор инициативата „Книгата, която ме вдъхновява“, организирана от JobTiger. В продължение на 12 седмици любителите на книгите и четенето имаха възможност да номинират и съответно да гласуват за най-вдъхновяващите книги според тях.

DSC_0170

През изминалите 3 месеца в конкурса бяха предложени над 550 заглавия от различен жанр, епоха, стил. Близо 100 от тях бяха на български автори. Наред с Иван Вазов, Йордан Йовков, Димитър Димов, Димитър Талев и ред други класици, читателите номинираха и много съвременни български автори. И тук се появи онази пукнатина в концепцията, която нито ние, нито организаторите вероятно сме си представяли, че ще се пропука.

На 1 ноември, Денят на народните будители, в Столична библиотека се състоя финалната церемония по обявяването на  30-те най-вдъхновяващите книги. Забележете финалистите:

  1. „Животът може да е чудо” – Ивинела Самуилова
  2. „Къде отиваш, пътнико?” -Ивинела Самуилова
  3. „Непоискано добро” – Клуб Светлини сред сенките-Колектив
  4. „Аурелион – вечният баланс” – Светлини сред сенките – Колектив
  5. „Пчелата – любов извън времето и пространството” – Оура Лов

От така подредената класация, съставена изцяло с доброволното гласуване на интернет аудиторията, аз разбирам, че Ивинела Самуилова, богослов и ПР от Севлиево, е много по-вдъхновяваща за българина от Антоан дьо Сент-Екзюпери, военен летец и писател от Лион, Франция, автор на „Малкият принц“, класиран на 12-то място. „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър пък е на 22-а позиция.

„Животът може да е чудо“, но няма нищо чудно в това класиране. Спокойно, това не са най-вдъхновяващите книги за българина! Става дума за очевиден недостатък на концепцията, успешно експлоатиран от недобросъвестни хора, страдащи от тежки личностни дефицити. Винаги съм смятал, че хората, които пишат книги за самопомощ, мистицизъм, себепопипване чрез себепочесване, аюрведични чайчета, светлини сред сенките и прочее преливащо добро, имат значително повече проблеми с психиката от собствените си читатели.

Наистина ми стана криво за целия труд на организаторите, които положиха немалко усилия да популяризират една добра идея, свързана с четенето и книгите. Представям си как им е избила пот на челата, докато са обявявали „победителите“. Яд ме е. В същото време съжалявам Ивинела Самуилова, пчелите и цялото това непоискано добро, което блести в ТОП 5 на класацията. Хора, подобни жалки трикчета говорят единствено за жестоки, жестоки комплекси! Халал да ви е… Поне някъде сте в някакъв ТОП.

В цялата бутафория, в която индивиди и „колективи“ опорочиха иначе чудесната инициатива на JobTiger, нещо ми липсва много осезаемо. Липсва ми Наталия Кобилкина. Единствената причина според мен е, че огромната и мощна армия от нейни воини-почитатели просто не е разбрала за провежданото гласуване. Иначе нейната последна книга би се заковала недостижимо на челна позиция, в това съм сигурен.

Общества като нашето, изпаднали в социална аномия, позволяват на подобни „пророци“ и гении на мисълта да шестват на крилете на славата, експлоатиращи елементарни човешки страхове и недостатъци или казващи на всеослушание тривиални прозрения. Много от тях осребряват моментната си слава, печатайки като бесни купища bullshit, който книжарите слагат на видно място по витрините – хитово е, продава се. И така. Ако случайно и вие, които четете този текст, имате проблеми и тъкмо сте се запътили към книжарницата, за да направите живота си чудо чрез покупката на някакво книжле, бийте си един шамар първо и се стегнете – само вие можете да внесете ред в живота си.

Георги Грънчаров

Categories: Uncategorized | Етикети: | 6 Коментари

Да изживееш този град (по Шпатов)

Минералната вода до Халите – просяците, които се мият, правят гаргара и се секнат, докато чичковци наливат вода в бутилки от безалкохолно и ги подреждат във вехти платнени торби. Подлезът на Централна гара, където подметките залепват по плочките (не искаш да знаеш защо!), докато очите обхождат разхърляните наоколо мръсни салфетки. Трамвай 22 след Женския пазар – опитваш се да прецениш дали миризмата на лук е по-силна от торбата на дебелата циганка или от устата й; задължително е да си стигал и до последната спирка в Красна поляна, където циганчета слушат на високоговорител кючеци по седалките… Поне веднъж да си бил проклинан от гледачка, на която си отказал да ти гледа на ръка.

10297776_10203323194856267_1510979444642266512_n

Да потърсиш разписанието на автобуса на спирката и да видиш, че не се чете заради залепен стикер „Вековенъ Левски“. Табелка „Ватман“ в трамвая, задължително с изчегъртано „В“, което се чете като „Б“. Да те вали сняг през хармониката на автобус 76.

Рано сутрин

да се подхлъзнеш на

ВЪТРЕШНОСТИ

 от пъпеш,

които някой от съседния вход е метнал през балкона си на пътеката.

1512779_10202451100774460_2053994271_nДа си заспивал със силиконови тапи в ушите, след като си звънял два пъти на 112 да се оплачеш от оглушителната музика, дънеща в 2 през нощта от долните етажи, но не си дочакал реакция. Поне веднъж да си слушал цигански скандал, опитвайки се да преброиш на пръсти колко човешки гласа могат да вият едновременно (жалко, че нямаш толкова пръсти). Да се събудиш в три сутринта от звуците на счупено стъкло и да осъзнаеш, че някой от съседния вход е решил да си чисти мазето и изхвърля кофи със стари бутилки в контейнера – да го напсуваш и въпреки това той да продължи… В неделя в 7 сутринта да започнеш деня си със звуците от настъпване на празни пластмасови бутилки, които клошар методично пакетира в каруцата си.

Да ти свирнат с клаксона и да те напсуват, докато спираш на пешеходна пътека пред майка с дете. Да те заяде контрольор, защото дупките в билетчето ти не се били отпечатали добре. Да чакаш час на опашка в Паричния салон на СУ и лелката да излезе в почивка точно преди да ти дойде редът. Да оплискаш новия си панталон на плочка-пръскачка по random тротоар.

Да те изпревари отдясно

беемве

тунинговано

… на газ.

Боядисаният в „патинирано зелено“ покрив на Ректората. „Автентично“ ремонтираният Царски дворец в центъра. Заблатените разкопки на древна Сердика пред ЦУМ, в които крякат жаби. Свидетелите на Йехова на изхода от метрото.

Да се влюбиш… Как, по дяволите, да се влюбиш в този град?

* Текстът е написан като своеобразен отговор на откриващия разказ в чудесния сборник „#НАЖИВOОТСОФИЯ“ на Александър Шпатов и представлява добронамерен опит да се покаже София,  погледната от друг ъгъл. Вярвам, че колкото и да не ви се иска, ще припознаете доста от описаните ситуации.

Георги Грънчаров

Categories: Uncategorized | 3 Коментари

Три интересни факта за „Книгата, която ме вдъхновява“

В разгара на лятото започна една много интересна и приятна инициатива, чийто медиен партньор е „Библиотеката“ – „Книгата, която ме вдъхновява“. С идването на есента сме все по-близо и до финала на конкурса. На 1 ноември, Деня на народните будители, ще разберем кои са 30-те най-вдъхновяващи книги за  българския читател.

unnamed

Въпреки че още не са известни всички заглавия, нито знаем как ще бъде подредена финалната класация, вече можем да споделим няколко интересни факта, които забелязахме по време на конкурса.

  • Българинът чете!

Хората харесват както класиката, така и новите автори. Намират вдъхновение във всяка книга. Повечето казват, че трябва да се чете, независимо какво. Всяка книга обогатява, вдъхновява и носи своето послание.

  • Българският читател чете български автори.

Оказа се, че има много млади български автори, които пишат и издават своите книги. Освен това си имат и верни фенове. Нашите млади автори срещат истинска подкрепа в лицето на читателите, а те от своя страна са успели да открият вдъхновението именно в техните произведения.

  • Няма добри или лоши книги.

Напоследък се появяват спорове и спорещи общества относно това коя литература е качествена – сериозната или ненатоварващата. Оказа се, че човек преминава през различни етапи в живота си и във всеки от тях има желание да чете нещо различно. Дори и днес да зачетем книга, да ни се стори, че не е за нас и да я оставим, след няколко месеца или години, когато настъпи моментът, именно в нея можем да открием вдъхновението или истината за живота, които сме търсили години наред.

Има едно неписано правило. То гласи, че в живота си човек има 10 книги, които му носят вдъхновение и припознава в тях себе си. Но, за да открие точно своите 10, трябва да прочете поне 1000.

Ако и вие искате да се включите в конкурса „Книгата, която ме вдъхновява“, все още можете да номинирате своето заглавие или да гласувате. Направете го, за да препоръчате своята любима книга на много хора. Може би някой има нужда да прочете точно тази книга, за да открие любовта към четенето и дълго търсеното решение на даден проблем.

Източник: Jobtiger

Categories: Uncategorized | Етикети: , | Вашият коментар

Коя е книгата, която те вдъхновява?

Къде търсите вдъхновение – в хората, изкуството, живота или може би в… книгите? Ако и вашият отговор е последният, то не бихте подминали безучастно това, за което предстои да ви разкажем.

knigataМиналата седмица JobTiger стартира проекта „Книгата, която ме вдъхновява“, насочен към всички любители на книгите, а ние от „Библиотеката“ сме медиен партньор на инициативата. Ако и вие сте част от онези хора, които не заспиват вечер без да са прочели поне страница от любимата си книга и знаят, че истинското богатство не е скрито другаде, а между страниците на книгите, то не бихте пропуснали да се включите в магията на „Книгата, която ме вдъхновява“!

В рамките на 10 седмици ще се търсят 30-те най-вдъхновяващи книги на нашето време. Това ще се случва на онлайн платформа, специално изградена за проекта. Именно тук всеки ще може да номинира и да разкаже за книгата, която го е вдъхновила, или книгите, ако са повече от една. Всяка седмица ще се излъчва седмичен топ 3, на база на гласовете на читателите за всяко заглавие. А финалът ще се проведе на 1-ви ноември, Денят на народните будители.

Със сигурност вече поне няколко заглавия кръжат в съзнанието ви, нали?

Е, споделете ги, помогнете на повече хора да се влюбят в книгите и да открият тяхната магия!

Можете да гласувате за книгите, които са ви вдъхновили и непременно искате да споделите, на сайта на проекта.

Categories: Uncategorized | Етикети: | Вашият коментар

Какво означава да си Рицар на книгата?

joro-column-3Повод да започна този текст е… всъщност, логичното би било да кажа Международният ден на книгата и авторското право – ден, който всички любители на книгите отбелязваме навсякъде по света с различни инициативи или просто като отделим време за това свещенодействие, четенето. Но конкретният повод беше публикуването на номинациите за тазгодишното издание на издателските награди „Рицар на книгата“. Разгледах с любопитство. С още по-голямо любопитство категорията „Интернет базирани медии“, където очаквах познати имена, познати онлайн местенца на хора с истинско отношение към книгите. Вместо това ме посрещнаха литературно-рекламна агенция и автор в информационен сайт, който има общо 1 (една) публикация, посветена на книгите, в последните си 30 статии. Замислих се.

Преди две години бях удостоен с наградата „Рицар на книгата“ в същата категория заради блога, който четете в момента (и в който също толкова важна роля има съпругата ми Девора). Възприех наградата не само като признание за усилията, които полагаме да превърнем нашето онлайн местенце в наистина уютно кътче за четящите хора, но и като протегната ръка на издателите към блогърите. Помислих си, че все повече хора са осъзнали променената действителност – че не е достатъчно просто да препечатваш прессъобщения или да копи/пействаш резюметата от задната корица на книгата; че личното отношение е добавената стойност във всеки текст; че читателите се доверяват много повече на споделеното мнение от реален човек, отколкото на препечатан ПР материал.

Естествено, че си го помислих! Ежедневно чета такива блогове, а броят им нарасна значително в последните няколко години. Списват ги хора, за които четенето е начин на живот. Хора, които предпочитат книгите пред вестниците и рядко гледат телевизия. Хора, които искат да разкажат на света за книгата, която ги е впечатлила – за да може тя да впечатли и други, да разтърси някой друг. Хора, които го правят не като служебен ангажимент, не с цел печалба, а заради простичката идея и страстта от четенето. Блогъри. Рицари.

ricar-na-knigata-3

Какво означава „рицар„? С какво свързвате думата „рицар„? Може би въпросът ми е към организаторите на литературните награди. Веднага се сещам за Дон Кихот. Рицарят-идеалист, вярващ в остарели химери, сражаващ се с вятърни мелници… Малко налудничав, да. Налудничаво за някои изглежда и четенето на книга в градския транспорт или оставянето на книга на публично място, за да я вземе друг. Но това е рицарят. Ирелевантът. Нима нямаме нужда от него?

Точно затова ми стана някак криво, като прочетох номинациите тази година. Очаквах да намеря сред тях някои от рицарите, които чета ежедневно. Блогърите, с които си сверявам часовника за новите и интересни заглавия в света на книгите. Хората, които крадат от личното си време, за да напишат поредното ревю. Хората, които ми влияят понякога, макар често да не сме на едно мнение.

Миналата година наградата отиде при човек, чиито заслуги са безспорни и който стои зад екип от хора, които до голяма степен се вписват в представата ми за „рицарство„. И дори в малка България тези хора не са единствени. Има и други рицари, има! Само че не ги видях в номинациите…

Затова и въпросът ми е такъв. Какво е „Рицар на книгата“? Каква е дефиницията на организаторите, на българските издатели за понятието „рицар на книгата„? Кой от номинираните тази година се доближава поне малко до Дон Кихот?

Довечера ще видим и победителят. Само че аз нямам фаворит тази година. Просто размишлявам.

Георги Грънчаров

Categories: Uncategorized | Етикети: | Вашият коментар

Владетелките

WladetelkiteЕдна от любимите теории на повечето жени е тази, че именно те, а не мъжете, въртят света. Много примери могат да бъдат извадени, много имена могат да бъдат споменати и много истории разказани, така че, независимо от пола ви, да бъдете убедени в истинността на едно такова твърдение. Факт е, че поговорката „Зад всеки успял мъж се крие по една успяла жена“ е станала толкова често употребявана, че ще е много по-трудно да я оборите, отколкото да я докажете.

Ако и вие харесвате феминистичния поглед над света или пък просто се възхищавате на изящността, която са притежавали много от владетелките в човешката история, ето една книга, която ще ви разкаже малко повече за тях, за начина им на управление, а освен това ще ви запознае и с реплики на бижута, приблизително датирани от времето на тези невероятни жени. Всичко това – в красива книжна опаковка под името „Владетелките. Бижута и талисмани„.

В книгата ще откриете историите, както и любопитни факти за 20 велики жени, повечето от които по някакъв начин са свързани със собствената ни история. Някои са загадъчни, други са истински манипулатори, а трети са станали известни заради славата си на безмилостни тирани. Започваме с Олимпия, майка на Александър Велики, минаваме през светици, които може да видите нарисувани в храмовете, през дъщерите на цар Самуил и Иван Александър, за да стигнем до Сююмбике, Хюма Хатун, Хюррем Султан и дори кървавата графиня Ержбет Батори.

Книгата дава един лек и бърз прочит на историите на тези дами или поне това, с което са запомнени в историята. Към биографичните отметки и любопитните факти, ще може да разгледате и различни накити и да прочетете повече за скъпоценните камъни, използвани за направата им. На места може да сравните оригиналните находки с реплики, изработени от SSG, а почти на всяка страница има по едно бижу, което разказва своя собствена история.

Прочетете книгата, за да разберете повече за владетелките, за техните силни и слаби страни, както и за бижутата и талисманите, които са намерили място сред красивите страници на „Владетелките. Бижута и талисмани„.

Девора

Categories: Uncategorized | Вашият коментар

Иванка Могилска за „Внезапни улици“: Тази история би могла да се случи.

В средата на декември на българския пазар се появи вторият роман на Иванка Могилска„Внезапни улици“, който моментално се превърна в една от любимите книги на нашия екип. И не само – романът притежава всички необходими достойнства, за да се нареди сред най-доброто от съвременната българска литература. Невероятните образи и послания на „Внезапни улици“ продължават да разпалват въображението ни и силно се надяваме повече хора да прочетат и усетят неговата магия.

След подробното ревю на романа, публикувано в „Библиотеката“, в първите дни на януари потърсихме авторката, за да споделим с нея бушуващите емоции от прочетеното и да си поговорим за „Внезапни улици“. Неизбежно е – след последната прочетена страница просто ти се иска да говориш с някого за това. А какъв по-добър събеседник от самата Иванка Могилска?

ivanka mogilskaРоманът ти е изключително пластичен – понякога е трудно да разбереш кое е истина и кое – творческа фантазия. Има реални имена, населени места, улавям дори и автобиографични елементи. Като писател как преценяваш „правилната доза“ – къде да свърши реалното, за да започне фантазията, и обратното?

Не я преценявам. Тази история би могла да се случи. Наистина. Хората често се чудят „какво би било, ако…”. Ние градим измислените си лични истории върху съвсем реални факти, места, свързваме ги с реални хора. Но те все пак си остават измислица. Трима от главните герои в романа правят същото – притиснати от обстоятелствата си измислят друг живот, в който се чувстват по-добре. Или се надяват да е така. По някакъв начин аз съм направила същото – измислила съм цялата тази история, за да си обясня някои неща. Например случайността – какво е тя, какво място заема в живота ни, не ни ли е по-лесно да назоваваме случайност закономерните последици от нашите собствени действия; начина, по който политическите събития се отразяват на личния ни живот; отказа да приемем реалността; усещането, че трябва да има нещо отвъд ежедневието, за което си струва да се бори човек.

Защо Макс Райнхард? Вдъхновение ли е за теб реално съществувалият режисьор?

Всички герои се появиха в главата ми с имената си. С Макс се получи същото. От самото начало та досега, когато си го представям, не мога да го нарека по никакъв друг начин. Фамилията Райнхард, както се разказва и в романа, дойде заради Джанго Райнхард.

Истината е обаче, че темата за Макс Райнхард – режисьорът – беше една от любимите ми от лекциите по история на режисурата. Книгата „Сценограф при Макс Райнхард” на Ернст Щерн също ме беше впечатлила доста и подозирам, че и това е допринесло за избора на името на главния герой във „Внезапни улици”.

Ако Маргарита бе на мястото на Макс, дали би избрала неговия път? Или може би щеше да завърши града край морето?

Съмнявам се, че Маргарита, поставена при същите обстоятелства, би завършила града край морето. Но кой знае, кой знае. За това бихме могли само да гадаем. Ако аз бях на негово място обаче, щях да го завърша. Мисля, че надеждата би ме крепила до последно. А даже и поне още малко след това.

Кои от героите имат реални прототипи и кои са напълно измислени? Мислиш ли, че някой от прототипите би разпознал себе си в романа?

Всички герои без Вернан, Габриела и Александра имат прототипи. Почти не съм използвала  случки от живота на реалните хора, които стоят зад Макс, Матилда, Маргарита, Роман, скитниците. По-скоро съм взела начин на поведение, малки привички, външност. (Образът на Осип например е събирателен. В него съм комбинирала характерни черти, начин на мислене и поведение на двама души, за да създам героя, който ми е необходим.) Докато пишех, героите ми се разхождаха по внезапните улици в телата на съвсем реални хора. Аз просто се забавлявах, задавайки си въпроса: „какво би било, ако…”

Да, има хора, които биха се разпознали, четейки романа. Това не ме притеснява, защото съм подходила към героите си с цялата любов и внимание, на които съм способна.

Измисленият град край морето е едно от най-красивите неща в романа. Четем и за някои от улиците му – фрагменти от Париж, Будапеща, дори Пиран. Как ти хрумна идеята за него?

Идеята за този град се роди преди 5 – 6 години. По това време все още бях пътувала малко, а исках да обикалям света. Градовете винаги ме зареждат с истории, с енергия, карат ме да мисля, поднасят ми неочаквани изненади. За мен улиците не са просто улици, а срещи, истории, места. Исках да споделя всичко това. Така се роди идеята за града.

Когато започнах да правя първоначалните проучвания за романа (преди около 4 – 5 години), се свързах с Анастас Янакиев. Един от нашите най-добри сценографи. Разказах му първоначалната си идея. Бях подготвила и страшно много въпроси, свързани с работата на сценографа. Но първо, и основно, исках да знам възможно ли е всичко да тръгне наобратно и един сценограф да инициира снимането на филм. Оказа се възможно. И Анастас Янакиев ми подари мястото, на което е искал да направи декор, но по една или друга причина, желанието му не се е осъществило. Така моят град се сдоби с място още преди да има съвсем ясна история, с която да го свързвам.

Когато историята вече беше почти оформена, доцент Любомир Христов ми разказа за постоянните декори, в които се снимат филми и се допускат туристи. След допълнитено четене и проучване преработих всичко още веднъж и основната история доби този си вид, в който е издадена в книгата.

Би ли направила нещо специално за „Библиотеката“ – да ни разкриеш още някоя улица от този град, която по една или друга причина не си споменала в романа? 

В една от версиите на романа Макс и Матилда са много млади – първа година студенти и през лятото живеят в различни градове. И понеже си липсват, измислят начин да се чувстват заедно. Всеки ден – в точно определен час – двамата напускат домовете си и вървят по точно определен маршрут. Стигат до една кафемашина – всеки в своя си град, взимат си кафе и сядат да го изпият на близката пейка. Някъде имаше и вметка, че вероятно всички хора, които виждаме по улиците и си говорят сами, всъщност разговорят с любимия си човек. Просто той не е до тях в  момента.

В по-късните версии този епизод отпадна, но като видя някой човек да си говори сам, все се сещам за него.

Четеш ли други съвременни български автори? Какво е мнението ти за родната литература към момента? 

Да, разбира се. Чета съвременна българска литература – и поезия, и проза. Искам да знам какво се случва. Някои книги ми харесват, други – не толква. Трети ме оставят любопитна към метамофрозата, която преживява даденият автор в момента, и ме карат с нетърпение да очаквам следващата му книга. Към момента най-важното е, че хората отново започват да търсят книги на български автори. Дълго време основното мнение беше, че съвременните български писатели пишат претенциозно, отвлечено, неразбираемо и превзето. То още не е отшумяло, но виждам промяна. Смятам, че с времето това предубеждение ще изчезне. Появяват се интересни книги, които си заслужава да бъдат прочетени. А какво по-хубаво от това? Надявам се, че те ще намерят начин да стигнат до своите читатели. Знам, че това вече не зависи само от автора, но и от издателите, рекламата, печата, критиците (доколкото ги има), книжните блогъри. И все пак – вярвам, че ако една книга е хубава, рано или късно ще стигне до хората.

Не мога да правя генерални обобщения за състоянието на родната ни литература към момента. Непосилно ми е да изчитам всичко, което излиза и се коментира. Не искам да анагажирам никого с личното си, читателско, мнение. За мен има нови български книги, които непременно, задължително трябва да бъдат прочетени. Това е най-важното.

Това може да звучи изтъркано, но все пак ми е любопитно… А сега накъде? Пишеш поезия и проза, работиш ли по нещо в момента и какво може да очакваме в близко бъдеще от теб?

Писането на романа беше интересно, но изтощително занимание. Спазвах всекидневна, желязна дисциплина в продължение на месеци, за да успея да направя необходимите проучвания, да напиша, оформя и редактирам книгата. Затова сега наваксвам с четене, гледане на филми и постановки и пътувания. Пиша стихове и приказки. Градски приказки. Искам да добавя още няколко към тези, които написах преди четири години за арт акцията на Албена Баева – UM2010 или „Приказки по телефона” и да се получи красиво илюстрирана книга за малки и големи, които обичат града и не се страхуват да следват своя път. Имам идея за нов роман, но засега съм я оставила да си живее и оформя. Не бързам. Какво точно ще се получи от всичко това, ще покаже времето. Засега най-важното за мен, признавам си, е как хората откликват на „Внезапни улици”. Всеки отзив ме вълнува. Все още не съм осъзнала напълно, че книгата вече има собствен живот.

–––––

„Внезапни улици“ си има и своя интернет страница, в която можете откъси, интервюта и отзиви за романа.

Интервюто взе Георги Грънчаров

Categories: Uncategorized | Етикети: | Вашият коментар

Запознайте се с Billy – библиотеката на един четящ Жоро

Joro column 3Четат ли младите хора днес? „Поколението F“ чете, в това съм сигурен. Младите жени четат много. А младите мъже? Ако да, то как изглежда тяхната библиотека? Дали като хаоса в гардероба им или пък  библиотеката е в джоба им и има дисплей? Ако търсите отговор на тези въпроси тук, няма да ги намерите. Защото просто не знам. Или най-малкото не бих си позволил да генерализирам. Мога да кажа за себе си, че чета всеки ден, а моята библиотека е най-любимото ми ъгълче от вкъщи. На нея са посветени и следващите редове.

Неделя е и прозорецът бълва слънце право в очите ми. Събуждам се, протягам се и осъзнавам, че това е моят ден и че няма сила на света, която да ме извади от леглото. Без да бързам се пресягам към библиотеката и грабвам започнатата книга. Неделя е и преди чашата с кафе, преди ободряващото нападение над хладилника, е време за свещенодействие с книга в ръка….

Всъщност нямам библиотека в общоизвестното значение на думата – стена от рафтове в хола или секция, отрупана с книги, каквито има в повечето домове. Книгите ми са разпръснати на няколко места вкъщи, а все още голяма част от тях са в дома на родителите ми, поради вечната липса на пространство. Но имам едно ъгълче, което съм запазил само за себе си – една обикновена малка библиотека Billy, която купих преди година от IKEA и разположих непосредствено до спалнята. Така че винаги, когато поискам, да посегна към поредната хубава книга. И понеже изведнъж се видях с пет рафта изключително и само за мен, реших да дам воля на естета у себе си и да оставя своя почерк в подредбата. Моята естетика вероятно изглежда напълно еклектично на външното око. В случая обаче с пълна сила важи егоистичното самоуспокоение „Нали на мен си ми харесва!“ и това е, което има значение.

za blogaНай-долу, почти на нивото на очите (при легнало положение, разбира се), е най-лишеният от книги рафт. Наричам го „тоталитарния„, защото е събрал символика, свързана с безкрайното ми любопитство към случилите се и неслучили се революции срещу комунизма в Източна Европа. Един малък Альоша се е притаил в левия ъгъл на фона на албум със снимки от Унгарското въстание 1956 г. До тях е символът на съветската армия, провлачил веригите си чак до Берлин – един миниатюрен модел на танк Т-34. В другия край са купчина списания, повечето от които L’ Éuropeo – купувам си ги доста избирателно – само онези, които са свързани с Втората световна война, тоталитаризма, Стената, Прехода и т.н. Сдържам се да не омажа всичко с розова боя като Давид Черни, но така или иначе последователите на чеха са много у нас, няма смисъл да се бутам в мейнстрийма.

Една дъска по-нагоре е личното ми пространство за съвременна българска литература. Най-изчистеният и подреден рафт, където компания си правят иначе вероятно несъвместимите характери на Захари Карабашлиев, Алек Попов, Михаил Вешим, Васил Георгиев, Анжел Вагенщайн, Георги Господинов и др. Най-отпред ги охраняват две черни лимузини – „Чайка“ и „Волга„, без особена връзка с тематиката. Просто си падам по винтидж автомобилите на Източния блок. Снимката на Девора е задължителна и тук – докато съзерцавам с удоволствие любимите си книги, в погледа ми попада и снимка на любимата жена (мисля, че ако прочете това, ще си спечеля бонус точки, хаха!).

My library 1

Погледът се издига към рая на музикалните биографии. Това са и книгите, които чета с най-голямо удоволствие и за които трябва да посветя отделна статия. Повечето заглавия на любимото изд. „Махалото“ са тук – биографиите на Кърт Кобейн, Джим Морисън и Джими Хендрикс, мемоарите на Леми и Рудолф Шенкер… Безумно яките откровения на Ози Озбърн и Кийт Ричардс си правят компания с писмата на Джон Ленън, биографиите на Фреди Меркюри и Мик Джагър, тук е дори стихосбирката на Димитър Воев. Книгите за музиканти са ми слабост, това е като да се ровиш на тавана на 60-те или 70-те. Автомобилният винтидж тук е щрихован с един Volkswagen „Samba“, хипарската емблема на 60-те.

Следва т. нар. „Чакалня„. Винаги чета по най-малко три книги наведнъж, а броят на кротко очакващите да бъдат прочетени е дори по-голям. Те си имат собствено място в библиотеката ми. То е като чакалнята на гара – винаги едни си тръгват, а други идват на тяхно място. Мащабен модел на български самолет от 30-те години стои „на стража“ до тях, а за фон им служи колаж от сватбената фотосесия в двореца „Врана“. В един  далечен контекст малко се връзва със самолета, но това е друга история.

My library 3

Високо, високо, както подобава, е и малката ми авиационна колекция. Мемоарите на български летци от Въздушните на Негово Величество войски, асове на Луфтвафе, монографии и енциклопедии на българската авиация съжителстват с няколко авиомодела. От най-горния рафт гледа и една снимка на Димитър Списаревски – българската „жива торпила„, загинал в битката за небето над София през 1943 г. Военни пилоти и рок звезди – изглежда това са героите, които ме вдъхновяват, колкото и странно да е като комбинация.

Макар и не препълнена, библиотеката Billy допринася за уюта в стаята и не случайно е любимото ми кътче от дома. А тук са само малка част от книгите, които са оставили следа в съзнанието ми. По други библиотеки и рафтове са пръснати и романите на Толкин, и забележителният Ремарк, „рицарят на Колима“ Варлам Шаламов, книгите ми по комуникации, детско-юношеските четива… Стотици съкровища! Един ден може би ще ги събера на едно място и това ще е вече не любимото кътче, а любимата стена от книги. Защото го заслужават – всички тези верни приятели, превърнали се в частички от мен и формирали светогледа ми бавно и усърдно, година след година.

Георги Грънчаров

Categories: Uncategorized | Етикети: | 4 Коментари

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: