Градът на зверовете

gradyt_na_zweroweteПоставила съм си за цел да прочета всичко на Исабел Алиенде, което по един или друг начин ми се е „изплъзнало“ през годините. Тя е една от любимите ми авторки и мнението ми за творчеството ѝ е доста високо – за мен Алиенде е майстор! Имала съм и едно разочарование, но каква пък беше изненадата ми, когато прочетох „Градът на зверовете“ и разпознах по-скоро детска книга, отколкото четиво за почитател на Исабел. Мисля, че няколко пъти проверявах дали наистина книгата е на този автор и всеки път констатирах – да, пише „Исабел Алиенде“. Ако нямаше този „печат“ за авторство, никога не бих предположила, че това е писано от жената, под чието перо са се родили толкова вълнуващи книги с толкова различен и неподражаем стил! Историята е предвидима и наивна, сюжетът се развива като някакъв литературен преразказ и просто не е ТЯ! Ако оставим всичко това настрана обаче, „Градът на зверовете“ е страхотно предложение за капризните тийнейджъри, които имат нужда от подходящата книга, която да задържи вниманието им и да ги спечели в редиците на четящите!

Действието се развива по бреговете на река Амазонка, където 15-годишният Александър попада заедно със своята баба като част от група на National Geographic с цел събиране на доказателства за съществуването на странни създания. Още в началото на книгата хора от групата започват да измират като мухи и се чудех, ако темпото се поддържа, докога ще има герои, които да осигурят някакво действие в книгата. Всичко се обръща, когато Алекс и неговата нова приятелка, 12-годишната Надя, се оказват в центъра на събитията и се забъркват в магическия свят на индианците. Двете деца се изправят срещу много предизвикателства, но успяват да се справят с тях, благодарение на съобразителността си, на куража си и не на последно място – на своите тотеми. Ще научат по трудния начин, че за да вземеш, трябва да дадеш, а също така и това, че понякога се доверяваме на неподходящите хора.

G. Miranda

G. Miranda

Книгата ще спечели подрастващата аудитория най-вече с живописното описание на живота по Амазонка, както и с динамичното си действие, в което доброто и злото непрекъснато се борят за надмощие. Исабел Алиенде не е пожалила труда си в описанието на джунглата и на съкровищата, които крие, макар и да не го прави на нивото, което очаквах. Въпреки това децата ще усетят пясъците под мътните води, ще се запознаят с животните и растенията, които са опасни или пък не толкова страшни, ще разберат как се оцелява в джунглата (на книга) и ще изживеят всички интересни събития по начин, който ще ги направи по-отворени към различното и нетипичното.

Препоръчвам книгата на подрастващите, особено момчетата, които в тийнейджърските си години имат нужда да виждат себе си като герои, или на тези, които се чудят с каква книга да ги „зарибят“ към четенето. На по-капризния читател книгата ще се стори „плоска“, а пък за почитателите на Алиенде си е направо малко сътресение, но „Градът на зверовете“ не е лоша книга, стига да попадне в правилните ръце. И с магиите е така. ;)

Девора

Categories: Приключенски, тийн, художествена | Вашият коментар

„Но да умреш, когато се пробужда…“

„Но да умреш, когато се пробужда

земята от отровната си плесен…“

Н. Вапцаров

Попаднах на тази книга на Коледния панаир на книгата в НДК. Както винаги по това време, на щанда на изд. Атлантис КЛ човек успява да намери по нещо интересно от съвременната немска проза. Заглавието не го бях чувал, нито пък виждал по книжарниците дотогава. Това издателство има странния недостатък да остава незабележимо за широката аудитория, въпреки съвсем нелошите си книги.

razstrel-naproletОригиналното заглавие на немски е „Im Frühling sterben„. Буквално „Да умреш през пролетта“. Не знам по каква причина българският издател е избрал доста по-безпощадното „Разстрел напролет“. Вероятно заглавието, а и отчайващо непривлекателната корица са допринесли за непопулярността на книгата, а всъщност иззад кориците дебне съвсем приличен разказ за две човешки съдби в последните дни на Втората световна война.

Валтер и Фите са приятели, отраснали са на село и привикнали със селскостопанския труд. В ранната пролет на 1945 г. войната е достигнала до тях, във вътрешността на Германия, най-вече с разрушенията от бомбардировките и потоците прииждащи от Изток бежанци. Все още са твърде невръстни, за да бъдат призовани на фронта. Това обаче се променя със затягането на примката – американците са вече на Одер, а руснаците напредват към Берлин. Мобилизирани набързо във Вафен СС, двамата приятели са пратени в Унгария, където ще се сблъскат с хаоса и кошмара от надвисналия апокалипсис.

Ралф Ротман създава изключително реалистична картина на този апокалипсис, в който светът се сгромолясва в пожарищата и разрушенията на войната, а зловещият мирис на смъртта се усеща навсякъде. Това са оголени, жестоки картини на безнадеждност, на страх, на примирение с предстоящото унищожение. Лозунгите и високопарните думи са забравени, никой не си прави илюзии, но театърът продължава, вече под заплахата на бесилката – по много дървета висят тела на хора, обвинени в предателство, малодушие, дезертьорство. Залезът на Третия райх, тягостният и кървав миг преди Stunde Null – капитулацията, е разкрил най-животинските, най-първобитните инстинкти у хората. Животът е изгубил всякаква стойност освен за онези, които стискат здраво своя собствен и мислят поединично за спасението си.

Оригиналната корица

Оригиналната корица

В тази зловеща обстановка Фите прави опит да избяга, но е заловен и обвинен в измяна. Излишно е да го крия, а и заглавието вече казва достатъчно за съдбата му. Изстрелът ще дойде от най-добрия му приятел, а страниците, посветени на разстрела, са най-силните в целия роман – смразяваща кръвта картина на абсолютния ужас, баналност и безсмисленост на една смърт, разказани с почти медицинска безпристрастност.

Въпреки „спойлъра“ в казаното по-горе, в заглавието и дори в редакторското резюме на задната корица, книгата би представлявала интерес за всеки, който иска да надникне в заключителните дни на войната и да види достоверния образ на тоталното унищожение, което тя води след себе си. Без да блести с нещо изключително, „Разстрел напролет“ е автентично свидетелство за апокалипсиса, представен чрез съдбата на двама младежи. И въпреки металния вкус, който оставя в устата след прочитането й, книгата не е твърде песимистична. Краят й е и ново начало. Животът продължава, смъртта е взела своето и светът се връща към тривиалните взаимоотношения между хората.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, художествена | Вашият коментар

Да готвиш за Пикасо и да бягаш от мафията

da_gotvish_za_pikasoВсичко започва много обещаващо! Минавам бързо през първа глава, където млада госпожица (или поне така предполагам) се качва на гангстерска яхта, но бързо забравям за нея, когато от следващата глава се връщам назад в миналото, където Ондин готви своите планове за бягство и нов живот. На „сцената“ тържествено се появява Пикасо и книгата започва да тече плавно и приятно, като спокоен, но дълбок воден разказ. Паралелните истории не ми пречат, някак вече свикнах, че това е актуалното, което трябва да приема в съвременната литература. И историите за майките с тайни и любопитните дъщери. Определено е някаква тенденция! Тази книга не прави изключение. За съжаление обаче, авторката Камий Обре се е опитала да сложи толкова много подправки в манджата, които са се утаили на дъното и започват да се усещат, чак когато си преполовил книгата. Към края вече не знаеш люто ли е, сладко ли е и изобщо било ли е за ядене това пищно угощение!

Един безспорен плюс на „Да готвиш за Пикасо“ е прекрасното представяне на известния художник. За разлика от плачевния портрет на Вивалди, за който си говорихме в „Цигуларят от Венеция„, тук имаме един пълнокръвен образ, с всичките му странности и особености, който подкупва, но и отблъсква. Читателят приема и разбира героя в цялата му многоликост и този персонаж остава докрай цветен и вълнуващ.

picasso_knigaОндин е другата героиня, която впечатлява и интригува. Само ако можеше историята да е фокусирана единствено върху нейния живот, би било прекрасно! Макар че, дори тази сюжетна линия не е лишена от груба намеса от страна на авторката, която не намира живота на френското момиче, което емигрира в Щатите, за достатъчно вълнуващ, дори след срещата с Пикасо. Намесват се гангстери, патетични раздели, абсурдни ситуации, които насищат книгата не с драматизъм, а с изкуствено съшити пасажи. Какво разочарование!

Що се отнася до паралелната история, която разказва за кратък период от живота на внучката на ОндинСелин – подгответе се покрай нея да се запознаете с главен герой с прототип Гордън Рамзи, който авторката е успяла да „смъкне“ от екрана, но не е съумяла да доразвие. Как може по такъв начин да пречупи Гилби Халиуел и да го превърне в откровена смешка, за мен е необяснимо. За разлика от силния и константен (в своята импулсивност) образ на Пикасо, Обре тук представя един герой и го изкълчва до неузнаваемост.

Любов и кулинария в книгата има… оскъдно. Като изключим тефтера и описанията на Ондин за обедите на Пикасо, които, разбира се, в един момент преминават в рисувателни сесии и яденето минава на заден план. За сметка на това има гангстери, богаташи и мафия, които изтощават историята и я превръщат в ужасно евтино криминале. Не стига това, ами в желанието си авторката да удължи книгата, праща Селин на удивително безумни „тайни“ мисии, в които героинята е позиционирана гротескно. Поредната слабост на авторката идва с намесата на една гледачка, но това е разбираемо – като си се омотал в собствената ти история, със сигурност ти трябва помощ свише, за да се измъкнеш. Чудно как духът на баба Ондин не слезе от небесата да проговори и да сподели има ли я, или я няма рисунката на Пикасо, която той ѝ е подарил в знак на благодарност за позирането.

Страшно много съжалявам, че ревюто ми е толкова негативно, защото половината от книгата наистина е приятно четиво. Да не говорим, че е красиво издание и можеше да е толкова по-добра! Предполагам, че с Жак Пепен и Ерика Бауърмайстер ако не за храна, поне за книги имаме съвършено различен вкус. Макар че, доколкото помня, Бауърмайстер има две предложения, които са доста по-добри от това тук, така че погледнете и тях:

Училище за вкусове и аромати“ – Ерика Бауърмайстер

Изкуството да готвиш желания“ – Ерика Бауърмайстер

Девора

Categories: Драма, Криминални, Любовни, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Истински истории от Третото българско царство

Вероятно всички са слушали или чели историите за крал Артур и рицарите на кръглата маса, за Наполеон или за краля-слънце, за египетската императрица Клеопатра. В България също имаме истории, легенди и предания за владетелите от първата и втората българска държава. Но дотам. Третото българско царство е бяло петно за подрастващите. Сякаш князе и царе у нас не е имало след Освобождението.

istinski-istorii-02-blog

Ето защо с голямо удивление посрещнах новината за книгата на проф. Цветанка Кьосева, озаглавена „Истински истории от Третото българско царство“. Изданието е прекрасно – твърди корици, картина на децата на Фердинанд от художника Никола Михайлов и тонове илюстрации вътре, повечето от които цветни, включително още няколко разкошни платна на легендарния художник.

Книгата е с подзаглавие „За деца от 9 до 99 години“ и наистина, макар стилът й да е съобразен с детската аудитория, вътре могат да се открият много любопитни и слабо познати детайли от живота на царската династия, които ще се сторят интересни и на порасналите читатели.

istinski-istorii-05-blog

Проф. Кьосева е подредила съдържанието хронологично, но и по теми, за да отговори на любопитните въпроси: какво ядат царете, коя е първата царска сватба у нас, първият бал, с какво е известна тъжната княгиня Мария Луиза, къде учат децата на царя, какво представлява дворецът и много други. Добавени са случки и събития от живота на дворцовите обитатели, които допълват образите им по интересен и достъпен за децата начин. Освен за живота на княз Александър Батенберг и царете Фердинанд и Борис Трети, книгата разказва ценни подробности за по-малко популярните членове на царското семейство – княгините Надежда и Евдокия, царица Елеонора, принц Кирил… Някои от нещата, които прочетох, научавам за пръв път – като например каква е съдбата на единствената корона, украсявала главата на българска царица след Освобождението. Изключителните илюстрации, които украсяват това очарователно издание, са също толкова въздействащи, колкото и тематичното многообразие и увлекателния стил на проф. Кьосева. Част от тях са от личните архиви на обществениците Тошо Пейков и Любомир Юруков и не са много популярни. Липсва каквото и да било политизиране и залитане в спорни въпроси, каквито винаги съпътстват текстовете за Кобургите.

istinski-istorii-07-blog

„Истински истории от Третото българско царство“ действително е първата по рода си книга по темата за българските владетели след Освобождението, която е създадена за подобна аудитория. Иска ми се да вярвам, че това ще е само началото на едно по-сериозно осмисляне на епохата 1878 – 1944 г. и разглеждането й като исторически период, за който трябва да знаят всички възрастови групи.

Чест прави на изд. „Изток-Запад“ публикуването на подобна книга. Поздравления!

Георги

Categories: Детски, Исторически, български | Вашият коментар

„Ние, удавниците“ в търсене на спокоен пристан

Още когато погледнеш корицата на тази книга, вече знаеш, че е нещо специално. Водовъртежът, нарисуван на нея, започва да те увлича. Той, впрочем, те чака и вътре, между страниците – веднъж попаднеш ли сред него, няма спиране до последния ред.

nie-udavnicite„Ние, удавниците“. Прекарах близо три дни в пълна изолация и отдаденост на тази книга с нейните над 800 страници. Карстен Йенсен е сътворил нещо изключително. Датчанинът, роден в малкото островно градче Марстал, е направил истински художествен монумент на родното си място. Хипнотизиращ роман, в който вълна след вълна те заливат, докато морето не стане част от теб, докато не станеш един от тях, удавниците, изгубени сред световния океан.

„Ние, удавниците“ e трибют към няколко поколения моряци, превърнали името Марстал в нарицателно за тази особена професия. Романът проследява близо век от историята на града от средата на XIX век до края на Втората световна война през личните истории на различни герои. Животът на всеки от тях, разбира се, неминуемо е свързан с морето. Какво кара мъжете на Марстал да тръгнат по море, сякаш са закърмени с него още от люлката? За какво е този неумолим копнеж по безбрежните океани? Може ли тази връзка да бъде унищожена?

„В живота на моряка идва момент, мислех си, когато той вече не се чувства у дома си на сушата и тогава се отдава на Тихия океан, където окото никъде не среща земя, където небето и морето се оглеждат едно в друго, докато горе и долу загубят значението си, където Млечният път прилича на морска пяна, където земното кълбо цепи като лодка развълнуваните води, а самото слънце е като мъничка точица подводно сияние сред небесния океан“.

Сред подобни магнетични описания ви предстои да плувате, веднъж попаднете ли във водовъртежа на тази книга. Йенсен разказва като истински хроникьор, с удивителен стил, от различни гледни точки. Понякога е част от неназованото множество, жителите на Марстал, моряците от корабите; друг път е в обувките на един или друг герой, създавайки широкомащабна картина на един град, посветил се на мореплаването и обрекъл своите жители на скиталчество.

„В Марстал всички улици бяха главни. Всички водеха до Световния океан. Китай беше в задния ни двор. През дворовете на схлупените си къщурки виждахме бреговете на Мароко.“

Особени са героите на Йенсен. Сурови, издръжливи, навъсени, неустрашими мъже, програмирани сякаш от обща матрица – да търсят широките простори на океана, далеч от сушата, далеч от семействата, далеч от презрените професии на ровещите земята. Някои прекарват целия си живот в непрестанно скиталчество. Докато морето ги погълне или докато нещо в тях – някакъв друг копнеж може би – ги накара да зареждат всичко и да избягат.

„Ние не плаваме, защото има море. Плаваме, защото има пристанище. Не към далечните цели тръгваме първо. Първо търсим убежище“.

Но в този роман не само копнежът по морето е стихия. Огледалният образ виждаме в лицето на жените на Марстал – осъдени да бъдат вечно чакащи, да бъдат глава на семейството, да оплакват изчезналите си мъже без гроб и без кръст… Могат ли те да обърнат съдбата си, да се изправят срещу морето, което ги разделя от съпрузите им? Една жена ще опита да направи именно това. Виждаме я в образа на Клара Фрийс – майка, вдовица и неподозирано силна личност, която ще си постави за цел да отмъсти на морето, да извади моряка от марсталския мъж.

Безкрайно любопитно е, че макар действието да се развива в един период от близо век, повечето герои под една или друга форма остават неподвластни на времето, преминават от една епоха в друга. Ще видим едни ботуши, обиколили няколко пъти цялото земно кълбо, да си проправят път през годините наред с името на легендарния си собственик; ще проследим какво се случва с една смалена глава и с тайните, които крие тя. Ще преживеем три войни заедно с жените и мъжете на Марстал – войни, които ще поставят пред изпитание неустрашимия дух на островните хора. Ще видим как водовъртежът на събитията завърта всички – едни ще изкара на гребена на вълната, докато други ще завлече дълбоко в морските недра.

Не си спомням откога не съм чел нещо толкова завладяващо. „Ние, удавниците“ е истинско съкровище, което ще разпали копнеж по морето дори и в най-задрямалата душа. Аплодисменти за ИК „Жанет 45“, както и на Мария Змийчарова за страхотния превод! Винаги е прекрасен полъх да прочетеш нещо такова.

Публикувано от Георги

 

Categories: Места, Приключенски, Скандинавска | Вашият коментар

Made in Italy / Food and Stories – дълбоко в италианското манджаре

made_in_italyПолучих тази дебела и тежка книга като подарък от Жоро, който, както многократно отбелязваше, особено когато забележеше, че не напредвам с четенето, я беше „домъкнал“ чак от Милано! Признавам, че първият ми сблъсък с нея ме стресна – това не е типичната кулинарна книга с красиви фотографии на накипрени сладкиши и ястия, а дебел том, събрал в себе си рецепти, история, семейни спомени и – да – снимки на недотам приятни за гледане хранителни запаси (като цял мозък например). Както обаче знаем, красотата в кухнята никога не опира само до това ястието и продуктите за приготвянето му да изглеждат като подбирани по каталог, напротив! Красотата е в споделянето и точно това е и градивната основа на италианската кухня, за която Джорджо Локатели разказва толкова напоително.

Друго признание би било и фактът, че аз въздишам не по италианската, а по френската кухня. Идеята за варено тесто ме отвращава, едвам се научих да преглъщам спагети, но само ако са удавени в сос, а това да ям супа с плуващи парченца паста в нея ми се струва като гастрономичен кошмар. Виж, пицата и тирамисуто са друго нещо – едното хрупкаво запечено, а другото – сочно и свежо! Да, така си мислех преди, до тези рецепти се свеждаха основните ми познания, но ето, че двама Джорджовци ми показаха пълната картина от италианско разнообразие в кухнята и вече имам по-грамотен, ако не по-гладен поглед над нещата.

Обобщено книгата може да бъде разглеждана като кулинарна, но тя е и мемоар, тя е и история на храната в Италия, често представена по провинции. В „Made in Italy“ има от всичко по много: като на богата трапеза. Преди всичко Джорджо разказва за опита си като готвач, като представя ястия, подобни или идентични на тези, които можете да вкусите в собствения му ресторант в ЛондонLocanda. Макар да твори далече от родината си, авторът е убеден, че по-хубаво от италианското няма! Говори с огромна страст за всички продукти, които се отглеждат/ развъждат или произвеждат на родната му земя и няма случай, в който да признае, че трюфел или сирене е по-добро във Франция, отколкото в Италия. Книгата е пропита от носталгично чувство, тъй като Локатели често вмъква истории и спомени със своите баба и дядо, родители и роднини. Полезните съвети изобилстват и наставленията на автора са поднесени със смигване като „когато купувате изкуствените плодове и зеленчуци, някой някъде си кара новото ферари“. Въобще всичко в стила на автора е толкова италианско, а понякога ми звучи и толкова балканско, че границите между нашите народи леко ми се размиват. Разбира се – различия има много! Но това, което откривам като близост в темперамента, е предпоставка написаното да звучи близко и на българската аудитория (макар че самата книга още не е издадена на български език).

Антипасти

Ризото

Започваме с антипасти! Те могат да бъддат разнообразни и засищащи, така че дори да не стигнете до основното, но ако са поднесени в подходящите порции, имате шанс. Главата обогатява общата култура на читателя, като разказва подробно за продуктите, използвани в рецептите. Ще ви е интересно да разберете повече за балсамико оцета, за подправките (свежи и сухи), за аншоато, каперсите, артишока и още много типични за италианската кухня класики. Всеки продукт има свое каре, което включва историята му, може би лична история и преди всичко – как е най-добре да бъде избиран и използван. В това отношение книгата е истинско съкровище!

Риба

Риба

Месо

Месо

С напредване на главите ще се уверите, че не всички рецепти са изпълними в домашни условия. Локатели се е опитал да смекчи това, но доколко един професионален готвач може да слезе на нивото на обикновената домакиня, която няма да направи разлика между Грана Падано и Пармиджано? А тази домакиня, която не използва в кухнята си италиански продукти с гарантирано качество за произход? В много от случаите рецептите са слабостта на книгата, освен ако не сте истински гастроном с нужния за тази цел портфейл. Въпреки това обаче, те също носят своята полезна информация за това как се приготвя едно или друго нещо, а за любителите – и това стига.

Паста

Паста

Супата на италианците също не е точно това, на което ние (и явно англичаните) сме свикнали, но на нея са посветени малко страници. Любимата ми глава е тази за ризотото. В нея има прекрасни идеи, а самото ястие е огледано от всички страни и представено толкова подробно и с такава любов, че ви иде да сложите тигана на печката и дори да си направите свой собствен бульон! Все пак не е толкова трудно.

Най-обширна, разбира се, е частта за пастата. Излишни обяснения, не винаги придружени със снимков материал, описват различните видове паста, както и в кой регион на Италия са най-популярни и каква е разликата в приготвянето им. Няма да ви е скучно обаче при рецептите, особено ако сте любител. Следващата категория – риба – е написана изкусително. Дояде ми се риба, при това нещо по-различно, а аз никак не съм по морската храна! Казвам това и е достатъчно да си направите изводите. Главата с месото е леко скучновата, може би защото италианците предпочитат по-простичкото ядене, а последната глава – тази на десертите – ми доказа, че като изключим любимия на цял свят сладкиш с кафе, маскарпоне и бишкоти, италианците нямат с какво толкова да се похвалят в тази област. Дори самият автор признава, че обилното хранене на трапезата не предразполага към тежки десерти, затова в повечето домакинства плодът или сирената вършат тази лека задача.

Сладко

Сладко

Оценката ми за книгата е висока, най-вече заради това, че е изключително информативна. Ако я сравнявам с друга книга, посветена на италианската кухня, която съм представяла в този блог („Храната – италианското щастие„), тази разпалва много повече кулинарното любопитство на читателя и дори се чете по-лесно и бързо. Със сигурност ще изпробвам някои от рецептите, а указанията на Джорджо за винегрет, бульони и ризото ще влязат в семейната съкровищница от рецепти.

Ако сте запалени по изкуството на добрата кухня, не подминавайте тази книга при посещенията ви в чужбина. Пък дори да трябва да я мъкнете от Милано… ;)

Девора

Categories: Биография, Мемоари, кулинарно | Вашият коментар

„Един американец в Париж“ – музика с история

edin_amerikanecОбожавам музикалните книги на ЕМАС – винаги толкова красиви издания, които радват не само с детайлните си цветни илюстрации, в които можеш да се загубиш за дълго време, изследвайки едно или друго кътче от страницата, но и с възможността да се докоснеш до класическо музикално произведение не само чрез разказа, но и благодарение на диска, който върви в комплект с книжката. За мен това са детски книги, които носят познание и могат да обогатят живота и на доста по-възрастни хора. Това са книги-бижута и децата трябва много да са слушали и да са били извънредно добри, за да получат една такава като подарък. Подходящи са не само за бъдещите музиканти, които запълват часовете след училище с упражнения по пиано и цигулка, но и за тези малки мечтатели, които просто обичат да се радват на красивото.

Един американец в Париж“ е симфонична поема от Джордж Гершуин. Както авторката и илюстратор на книжката Дорис Айзенбургер споделя в самото начало, илюстрираният разказ е по-скоро плод на нейното въображение, отколкото на картина, измислена от композитора. Въпреки това в начинанието ѝ помага и краткият разказ на Диймс Тейлър, който през 1928 г. представя разказ по музиката на Гершуин. Тези двама интерпретатори са се справили чудесно, защото музика, текст и картина вървят ръка за ръка, за да ни покажат един пълен с емоции и възхищение ден на един очарован американец в Париж.

americano_paris

Още с първия разтвор, на който историята започва, Айзенбургер е сътворила свят от цветове и форми, на който трябва да отделите повече време. Не се спирайте само на фигурата с доволна усмивка в центъра на събитията – плъзнете поглед в другия край, където се вижда стар френски трамвай, а по-близо гарата е изпълнена с посрещачи и влюбени хора. Дамите са предимно в небесно синьо, усмихнати и щастливи. Една маха възбудено на свой приятел на перона, а друга решително е стиснала дългата си огърлица от перли. Единствено възрастната жена в десния край на картината има тъжно изражение, тъй като явно не намира нещо в елегантната си чантичка. Дали това „нещо“ не е в ехидно подсмихващия се мустакат мъж зад нея? Да, Париж е красив, но като всеки голям град, той също има своите опасни персонажи.

Всеки разтвор на книгата предразполага към такова „изследване“ на илюстрациите. Отпуснете се, пуснете си диска и се наслаждавайте да търсите малките закачки в картинките, които допринасят за това да усетите духа на този красив град. Полюбувайте се на разтвора на страници 22-23, който представя Айфеловата кула, обляна в златна светлина, нарисувана по-красива, отколкото е на живо (поне по мое мнение).

Книжката наистина носи силен заряд и представя Париж по възможно най-красивия начин, затова мисля, че ще е чудесно допълнение към куфара на всеки малък пътешественик, който се впуска да изследва Европа. А сега, за разкош, нека се насладим и на музиката на Джордж Гершуин:

 

Девора

Вижте още от поредицата:

Categories: Детски | Вашият коментар

Майната им на хилядата динара

Изчел съм доста книги, посветени на ужасяващите войни в бивша Югославия през 90-те години на ХХ век в опит да проумея причините, довели до избухване на барутния погреб. Нито една не ми е дала задоволителен отговор, макар повечето от тях да го търсят и обясняват по свой собствен начин.

Затова е любопитно, че най-голямо просветление получих от една книга, която няма и не е имала подобна претенция – да търси отговори, да анализира и обобщава, да посочва виновни. Една книга, в която авторът, хърватин,  не заема страна, героите не са катеогиризирани на добри и лоши, а над всичко тегне някаква причудлива, но всъщност толкова прозаична съдбовност.

mainata-imБорис Дежулович е хърватски писател и журналист, чийто роман „Майната им на хилядата долара“ не го направи герой нито за своите, нито за другите. С рядко срещана (що се касае до прозата, посветена на юговойните) сатира, той ни връща към конфликта в Босна, в една изключително странна и объркана ситуация. Шестима босненски войници мюсюлмани в униформи на хървати срещат шестима хървати от специалните части, предрешени като босненци. И двете групи са изпратени на тайна мисия в тила на врага и се състоят от възможно най-шарената сбирщина абсолютни келеши, за които можете да се сетите.

Представихте ли си го? Шестима босненци мюсюлмани в униформи на хървати срещу шестима хървати католици в униформи на босненци. Малко объркано, нали? И ако това не е идеалната метафора за цялата тази война!

Патовата ситуация, в която изпада тази извънрено необичайна дузина, се развива в рамките на само един ден. Един ден, който преминава основно в псувни и не особено интелектуални разговори между войниците, които вероятно пресъздават обичайното военновременно ежедневие за враждуващите от всички страни на фронта. Наред с цветистите псувни, Дежулович ни връща към моменти от миналото на всеки от героите – моменти, в които тривиалното и съдбовното стъпват в собствените си следи. Сцените от съзряването на хлапетиите от Благайевац, толкова автентично натуралистични, изпълнени с нагон, с онзи фрапантно бутафорен турбофолк кич на разпадащата се Югославия, ни открехва за миг съзнанието на мъжете, стискащи калашници един срещу друг. И в това съзнание не личи религията, не личи верското разделение, не се вижда фанатична омраза, надъхвана от Франьовци и Алиевци.

Виждат се… други неща. Едрите гърди на легендарната Кьорава Жужа например. Обвити в тайнственост истории за местната попфолк певица Соня Амазона. Моменти на триумф и падение във футболни срещи от селското първенство. Едно или друго решение, което ще определи цялата съдба на някого…

Едва ли Дежулович е обрал овациите на онези свои сънародници, които смятат, че за войната трябва да се пише от „национално отговорна позиция“. Със своя сатиричен роман той не бърка в незарасналата рана – просто прокарва пръст по коричката й, за да провокира не болка, а някаква друга реакция.

Интересен и смел експеримент, даващ ценен поглед към „балканската психопатология“, какъвто сполучлив термин е използван в издателското резюме. Впрочем, заслужава си да отбележа и друго – книгата идва на български език във впечатляващо, изпипано с професионализъм издание, чудесно художествено оформление и страхотен превод. Неща, които рядко виждаме в такова безкомпромисно съчетание. Поздравления на изд. „Ерго“.

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Военни | Вашият коментар

Къде ми е петнистото мишле

petnistoto_mishleПродължаваме да се грижим за пъстрата библиотека на най-малките! Днес ще ви представим още една книжка на Феридун Орал, който заплита героите от куп популярни детски приказки в общото усилие да се намери петнистото мишле на едно коте! Малкото писанче е много привързано към своята играчка, точно както всяко малко детенце, а когато нея я няма, дори малките котета се превръшат в смели детективи и се впускат в дълги и забавни издирвания на любимото плюшче за гушкане! Авторът (и илюстратор) разгръща своята собствена история върху добре познати на малкия читател приказки, но „Къде ми е петнистото мишле“ може да бъде използвана и като въведение към тези приказки за най-най-малките, които още ни ги познават. 

И така, котето отива на гости на своите баба и дядо, където загубва петнистото си мишле. Търси го при вещицата от „Хензел и Гретел“, търси го при хитрата лисица и глупавата врана, търси го при Седемте джуджета от „Снежанка“, при Чудния свирач, при Червената шапчица, дори при Пинокио, а накрая го намира на съвсем неочаквано място – при един истински герой в неговия живот, който е по-хубав, добър и грижовен дори от най-добрите и мили герои, в която и да било приказка!

Представям си колко интересно би било за малкия читател да бъде слушател на тази книжка и с любопитство да пита четящия кои са тези герои, които все не знаят къде се е дянало това непослушно мишле! Тогава възрастният вади една друга книжка и започва нова история: „Имало едно време…“, а на следващата вечер, със следващата страница, идва отново някой нов герой, представен от малкото търсещо котенце.

Девора

Categories: Детски, Приказки | Вашият коментар

„Писма от Дядо Коледа“ на Дж. Р. Р. Толкин

Светът познава Дж. Р. Р. Толкин преди всичко като автор на величествения епос „Властелинът на пръстените“, на „Хобит“ и на преданията от Средната земя. Далеч по-малко са онези, които са наясно с неговия гений като лингвист, познавач на староисландски и създател на няколко езика. А още по-малко пък са читателите, докоснали се до интимния свят на Толкин, в семейното му гнездо, където – освен строг и консервативен съпруг, виждаме любящ баща и неуморен разказвач на истории. Част от тези истории професорът пише под формата на писма от името на Дядо Коледа.

 pisma-ot-diado-koleda„Всяка Коледа, обикновено в последния момент, Толкин описвал най-новите събития на Северния полюс с треперливия почерк на Дядо Коледа, подобните на руни букви на Полярния мечок или равното писмо на Илберет. После добавял рисунки, написвал адреса на плика (като слагал печати от рода на „Чрез куриер гном. Спешно!“ и рисувал и изрязвал изключително реалистични марки от Северния полюс“, пише неговият биограф Хъмфри Карпентър.

И ето че този декември на българския книжен пазар се появиха в прекрасно издание „Писма от Дядо Коледа“. Разлиствам ги и си мисля – не знам какъв труд кипи на Северния полюс в дните преди Коледа, но едно е сигурно – в офиса на „Колибри“ като в работилничката на добрия старец са изпипали истинско книжно бижу. Твърди корици, гланцирани страници и преди всичко оригиналните илюстрации на Толкин, както и фотокопия на самите писма. Книгата е истинско пиршество за очите и умовете на читателя!

Писмата на Толкин… така де, на Дядо Коледа, ни показват един любящ баща с невероятна фантазия и усърдие в целта си да създаде максимално автентична представа за добрия Николас на децата си. Написани с характерен почерк и изпъстрени с коментарите на Полярния мечок (винаги с купища грешки) или личния му секретар Илберет, тези писма трогват с разнообразието от причудливи истории и голямото внимание и време, което авторът е посветил на тях. Самите истории се въртят преди всичко около пакостите на Полярния мечок, който обикновено чупи по невнимание я нещо ценно, я самия Северен полюс, или пък заспива във ваната и наводнява цялата къща. Често има и драматични нападения от гоблини, които винаги биват отблъснати (отново с активното участие на Полярния мечок). Понякога си личи, че затрупаният с работа професор е намерил време за писмата в последния момент и се извинява, че не е успял да напише по-дълго писмо или да нарисува повече илюстрации. Но лесно можем да си представим какво впечатление са предизвиквали тези необичайни писма у децата, които на свой ред пишели до Дядо Коледа писма и поръчки за подаръци.

tolkien-02

Толкин пише своите писма от Дядо Коледа чак до 1943 г., когато едно по едно децата вече са излезли от възрастта, в която Коледа означава трепетно очакване на добрия старец. И макар в тях да няма нищо от фантастичния свят на Средната земя и по-късните произведения на оксфордския професор, досегът с тях обогатява още повече образа на този невероятен литературен гений. Прекрасно четиво за Коледа!

Публикувано от Георги

Categories: Детски, Коледа, Фентъзи | има 1 коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: