Кристиян Пичолини: Има живот след омразата

Преди няколко месеца се натъкнах на тази книга в столичен Старбъкс. С голяма червена лента върху нея, на която пишеше „This book is free! Go ahead, take it!“. Разлистих я и на задната страна на корицата видях надпис : „Поздравления! Току-що откри безплатно копие на моята книга, Romantic Violence: Memoirs of an American Skinhead! Има сто споделени и проследими бройки от нея, пътуващи по цялото земно кълбо. Тъй като обичам да пътувам и да изследвам красотата на различните култури, реших да оставям копие от моите мемоари на различни места, така че другите да научат историята ми и да разберат същите важни уроци, които аз имах късмета да науча по време на дългия си път от омразата към надеждата„. С химикал най-горе видях видях изписан номера на моето копие – 042.

Измъкнах се от Старбъкс с книгата под ръка, без дори да осъзная напълно, че само преди час, два, ден може би, Кристиян Пичолини бе седял вероятно на същата маса в кафето и бе оставил книгата там. Самият той също едва ли е предполагал, че копието ще попадне в книжен блогър, чиято кръв кипва само при мисълта за ОЩЕ ЕДНА книга, особено когато звучи обещаващо като тази.

Е, не я прочетох веднага. Събитията ме завъртяха във водовъртежа си, но наскоро видях, че Romantic Violence ме чака на рафта с непрочетени заглавия и бързо се заех да поправя пропуска си.

Лесно е да потънеш в историята на Кристиян. Син на емигранти от Италия, които започват свой бизнес в Новия свят и посвещават на работата цялото си време, той изживява детството си, лишен от така нужните родителски грижи и внимание. Това донякъде се компенсира от живота в задружната общност от емигранти, от близостта на любящите баба и дядо… До момента, в който родителите не се преместват в по-богат квартал, където разликата между Кристиян и връстниците му започва да създава проблеми. Средата, в която се чувства различен от себеподобните си, както и постоянното отсъствие на родителите, се оказват определящи за неговото подхлъзване по спиралата на омразата. Веднъж набелязан от местния лидер на расистко движение, затъването в блатото на омразата е въпрос на време. Инструментите за превръщането на един младеж в расист са привлекателни – музика, изпълнена с недвусмислени послания; текстове, посочващи яростно кои са враговете; събрания, на които усещането за общност създава примамливо чувство за принадлежност. Отхвърлен и самотен като хлапе, изведнъж Кристиян се озовава в група, част от нещо голямо. Има цел, има мисия – да се бори за спасението на бялата раса, да защитава трудещите се от цветнокожите, които искат да вземат работата им, хляба им.

Виждаме удивителната трансформация, която започва да променя набралия смелост младеж. Пътят му бързо го извежда до лидерски позиции в екстремистките среди – сега вече той не е просто последовател, той е лидер. Агитира, пали искрата у себеподобните си, организира митинги, разпространява литература, музика. Сам създава своя скинхед група и започва да изнася концерти. Сдобива се с оръжие. Бързо става известен на полицията, преследват го… Изолира се от семейството си, алиенизира се. Схемата е много последователна, едното следва другото. Обичайно е така.

Всъщност продължението на тази схема за много от скинхед последователите включва стрелба, затвор или смърт. Кристиян на няколко пъти е близо до тази развръзка, но за негов късмет успява да се осъзнае, преди да се станало твърде късно. Причината, по-скоро катализаторът за тази промяна, е може би предвидима, най-старата  на света. Любовта. Любовта и последиците от нея. Семейството и отговорностите. Когато имаш кого да обичаш, когато в ръцете си държиш дете, твоята плът и кръв, когато си незаменим за някого толкова малък и беззащитен, омразата няма място в живота ти.

Греховете обаче трябва да бъдат изкупени. Разбираме тази горчива истина в самия край на книгата. Разбираме, че за делата ни, за собствените ни грешки, понякога плащат хора, които обичаме. И тогава болката е много по-голяма, отколкото ако ние самите бяхме попаднали под ударите на съдбата. Кристиян разкрива душата си докрай и е толкова истински в своята откровеност, че разказът му успява да достигне до сърцето. В последните страници на Romantic Violence усещаш едновременно болката и покрусата от загубата, но и свежия полъх на облекчението от новия живот. Живот след омразата…

Порази ме тази книга. Накара ме да потърся повече за Кристиян Пичолини. Разрових за него в нета и намерих профила му в Инстаграм. Последвах го. Видях снимки от различни места по света и копия на книгата, които оставя къде ли не. Видях и снимки от София. Беше впечатлен от мирното съжителство на православна и католическа църква, джамия и синагога само на метри една от друга в сърцето на столицата. Намерих и публикации в интернет за скорошното му гостуване в България. Идвал е със съдействието на Американското посолство и е изнасял лекции в София, Враца и Монтана. Реших да се свържа с Кристиян и да му разкажа, че книгата му, оставена в Старбъкс, е в мен. Отговори ми веднага. Беше приятно изненадан от факта, че книгата му е попаднала в блогър, който пише ревюта.

„Когато посетих България наскоро, за да говоря пред публика, разбрах че много млади хора започват да се подхлъзват в посока на ултранационалистически разбирания. Това е провокирано от страх и изолация от онези, които те твърдят, че мразят: бежанци, емигранти и др. На тях бих искал да кажа – бил съм на ваше място и знам колко примамливо е да вярваш, че вършиш нещо достойно, като спасяваш нацията или расата си. Но бих казал, че страхът е в голяма степен неоснователен, а героизмът всъщност е слабост. Хората мразят и упражняват насилие срещу онова, което не разбират. Те мразят и заради болката, която чувстват в живота си и която искат да предадат на други, да обвинят други за нея. На тях искам да кажа – търсете в себе си корена на този страх и на тези проблеми, вместо да обвинявате другите за тях. Не се подлъгвайте от хора, които използват реториката на страха, за да изкарат на преден план собствените си егоистични намерения и да ви използват като пионки, за да осъществят користните си цели. Аз успях да приема човеколюбието, когато започнах да общувам с хората, които мислех, че мразя. Истината е, че дотогава просто не ги познавах. Знаех само пропагандата и конспиративните теории, с които бях захранван. Когато започнах да получавам съчувствие от онези, които мразех, и то когато най-малко заслужавах такова, това ми позволи да ги припозная като хора и да осъзная, че имаме нужда един от друг, за да съществуваме заедно и да правим света по-добро място. Припознайте емпатията, свързвайте се един с друг. Само това е начинът да елиминирате омразата“.

Кристиян сподели, че в момента работи върху унгарското издание на Romantic Violence. Имал е контакти с български издатели, но до момента няма договор. А би било прекрасно да видим тази книга на български език. Защото историята на Кристиян може да се случи на всяко място по света. И днес, когато национализмът и речта на омразата са навсякъде около нас, тази книга може да спаси човешки животи. Човешки съдби. Стига да стигне до повече хора. Заслужава  го!

Затварям последната страница, слагам отново червената лента с пояснението „Тази книга е безплатна. Вземи я!“ и ще я оставя някъде, където друг може да прочете за трансформацията на един екстремист. И да открие, че има живот след омразата…

Публикувано от Георги

Advertisements
Categories: Биография, Мемоари | Вашият коментар

Йозеф Рот и затъването в блатото на национализма

На няколко поредни панаира на книгата в НДК съм хвърлял поглед върху книгите на Йозеф Рот, подредени в обособено за Black Flamingo кътче, обикновено на щанда на изд. „Парадокс“. Досега обаче така и не съм се решавал да посегна към някоя от тях. Е, тази пролет посегнах и грабнах „Мрежата на паяка“, за да открия няколко дни по-късно на какво съкровище съм се натъкнал!

Книга от едва 130 страници успя да ме остави в истинско удивление от феноменалния стил и майсторство на един писател, който с лекота рисува реалистичен портрет на германското общество във водовъртежа на 20-те години на ХХ век.

Историята на завърналия се от Първата световна война лейтенант Теодор Лозе е показателна за онзи кипеж, родил националсоциализма от поствоенната мътилка. Още с първите няколко страници, в които се срещаме с младия лейтенант, Йозеф Рот прави силна заявка за своя талант, иронично-присмехулен в опита си да покаже кривото огледало на тогавашната действителност:

„Майка му беше болнава, сестрите бяха прижълтели, те старееха и не можеха да простят на Теодор, че не беше изпълнил своя дълг като лейтенант да бъде два пъти споменат във военните рапорти като загинал герой. Един мъртъв син би бил винаги гордост за семейството. Един лейтенант без оръжие и жертва на революцията беше в тежест на жените. Теодор живееше със своите роднини като стар дядо, когото биха уважавали, ако беше мъртъв, но подценяваха, защото продължаваше да живее“.

Осъзнаващ дискомфорта от липсата на военната дисциплина, Теодор е объркан в цивилния живот и лесно попада в полезрението на тайна организация – една от многото, функциониращи по това време в Берлин. Изведнъж усещането за значимост се появява отново. Той получава мисии, забулени в секретност, слухът му започва да се ориентира сред новата терминология и хвърчащите обвинения между националисти и социалисти, в собствените си очи Теодор се издига… Удивителна е трансформацията на един млад човек, вкаран в калъпа на милитаризма и след това изваден оттам непотребен, който трябва отново да намери своето място в едно променено общество. В търсенето на смисъл и цел Теодор се превръща в оръдие на сенчести структури, прикрити зад кухи понятия като патриотизъм, отечество, дълг. И прекрасно илюстрира възхода на националсоциализма, покълнал от обезверените маси, търсещи враг, когото да обвинят за цялата си несретност.

Йозеф Рот проследява развитието на Теодор на фона на майсторски развити картини на едно разделено общество, разтърсвано от сблъсъците между партийни структури, изпаднало в безизходица, мизерия и в тотален крах на държавността. Почти като в транс, като заклинание звучи диаболичното описание на онази Германия. Не мога да цитирам всичко, текстът е просто съвършен в своята цялост, препрочитах го отново и отново, но ще извадя все пак няколко неща, за да илюстрирам:

„…болест се валяше в къщите на бедните, в прашните дворове, разполагаше се в мрачните стаи, проникваше през кожата; парите изтичаха през пръстите на богатите, тяхна беше силата; страхът от гладните подхранваше тяхната жестокост; …. гробарите стачкуваха; металурзите стачкуваха; пред хранителните продукти зад стъклените витрини се протягаха тънки вратове, примигваха очи, изскочили от орбитите си; безсилни юмруци се свиваха в разкъсаните джобове.

В парламентите говореха повърхностни хора. Министри се оставяха на произвола на своите служители и бяха техни пленници. Прокурори се обучаваха в щурмовашки групи. Съдии разтурваха събрания. Пътуващи националистични оратори продаваха отекващи фрази….

… Офицерите точеха саби. Гимназистите стреляха, студентите стреляха, полицаите стреляха. Малките момчета стреляха. Това беше цяла една стреляща нация“.

Неминуемо се замислих за Ремарк и „Черният обелиск“, за Смирненски и неговите дрипави герои, за Милен Русков и „Чамкория“, също разказващ за мрачното време на 20-те години. Йозеф Рот е съвременник, видял е с очите си този хаос и думите му звучат като пророчество за неизбежното пропадане в бездната на диктатурата. И предупреждение за нас, сто години по-късно – да откриваме симптомите, да разпознаваме истинските послания под фалша на лозунгите, да се пазим от обезверените, търсещи идентичност в измамната прегръдка на ксенофобията и омразата.

Публикувано от Георги

 

Categories: Политическа, художествена | Вашият коментар

„Ябълка за онзи, който е разказал“

Много дълго време книгата на Нарине Абгарян „Три ябълки паднаха от небето“ привличаше вниманието ми с красивата си корица, но попадна при мен в момент, в който изненадата от това да откриеш себе си и емоциите си в книга, се превърна в своеобразен вид лечение на душата. Не мога да намеря думи да опиша това, което тази безспорно талантлива авторка е сътворила! Мисля си обаче, че трябва да си преживял някои неща, за да можеш да усетиш всички нюанси на богатата палитра, с която Нарине борави.

Няма сюжет, който да преразкажа – „Три ябълки паднаха от небето“ е историята на всеки от нас и на всеки преди нас, а и на тези, които ще бъдат! Съдържанието е толкова богато – като сюжет, като изказ, като детайл, че е невъзможно да бъде предадено. Ако трябва да ви запозная с някаква конкретика, а предвид, че пиша ревю за книга – налага се – то в трите части на книгата ще бъдете потопени в живота на селото Маран, където възрастни хора и старци продължават да живеят своя простичък, но изпълнен с емоция и чудеса живот. Написаното от Абгарян съдържа мистичен елемент, който ми напомня за Исабел Алиенде – поднесен със същото майсторство на перото, той не стои като кръпка към историите, а ги обогатява и им дава живот, сякаш точно така се случили нещата! Съдбите на героите са разгледани в контекста на семейната и обществена среда и всичко е толкова топло, но и натоварено с прекалено силна емоция. Да поплачете на тази книга е съвсем възможно, дори в реда на нещата. Нарине Абгарян вещо заплита трагедията с неизбежността на битието, загубата на любимите хора и тяхното вечно присъствие като спомен, съвест, радост и толкова силна болка, че винаги я оставяме настрана, понеже не можем да я преживеем. Не знам как по-точно да ви опиша случващото се на страниците… За мен беше вълшебно изживяване и то не само заради факта, че това безспорно е едно прекрасно литературно произведение, но и заради пречистващите сълзи и вярата, че в случващото се има някакъв предварително закодиран смисъл, който ще разберем някога, по-натам.

Скоро прочетох коментар на една жена във фейсбук по повод книгата – тя я е купила за майка си, но се оказало лош избор за подарък, тъй като я е разстроила и не я е дочела. Искам да споделя две неща по този повод. Първото е: никога не подарявайте книга, която не сте чели, за да сте сигурни, че няма да причините подобни инциденти. Второ: въпреки шарената си корица и красиви думи в анотацията, „Три ябълки паднаха от небето“ ще донесе топлина и светлина само там, където разбирането за щастие върви с осъзнаването и пълното приемане на най-голямата болка. Ако сте преживели загуба, ако разбирате каква непосилна емоция е разкаянието да не позволите на мъжа си да обуе новите си удобни обувки, за да изчака празнка след два дни, а той да почине след няколко часа; ако разбирате самотата и знаете, че тя понякога отстъпва място на радостта, без да пита; ако ви се е искало да умрете, но сте намерили сили да продължите напред – дори по инерция, дори против волята си. Книгата на Абгарян обобщава всички тези чувства и житейски ситуации, а авторката ги поднася на читателя с достойнство, като сладко-горчив дар от съдбата.

Девора

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

Мебет, любимецът божи

Тази книга достигна до мен в момент, в който четенето на книги започваше да отстъпва на заден план пред други задачи. Постоя известно време на рафта с изчакващи заглавия, погледах я известно време – с това загадъчно име, с тази причудлива корица – и любопитството, което вече ме глождеше нетърпимо, надделя.

„Мебет“ на Александър Григоренко е от онези книги, които те поглъщат мигновено. Без да усетиш, попадаш в приказка, в някаква старинна притча, запокитен далеч на Север, в тайгата, където сурови, напълно непознати и непонятни за нас хора живеят живот, за който трудно можем да намерим думи. „Разумът на европееца пропада, загива в преданията на Тайгата. Той не може дасъществува в пространство без осветени с кръв граници, във време, което не е подчинява на дисциплината на цифрите“, пише самият Григоренко за своя роман.

Именно в тайгата срещаме Мебет, любимеца божи. Силен, храбър, своенравен, Мебет от Велевия род не признава друга воля освен своята собствена, движи се по свои закони, присмива се на традициите и порядките. Този северен свръхчовек – защото именно проекция на Ницшевия Übermensch откриваме в неговия образ – до такава степен се радва на благосклонността на боговете и съдбата, че дразни околните със своята щастлива звезда. Трудно е да бъдеш Мебет, дори да си от неговата кръв. Синът му Хадко се различава от прочутия си баща. Храбър е, да, но предпочита да спазва обществени порядки, за които баща му е глух и сляп. Неговият път го отвежда към поредица от действия, които ще предизвикат Мебет да извърши още по-дръзки неща, да тества границите на своята божественост, да поведе дори война – сам срещу цял род.

Страниците летят една след друга, увличащи с реалистичните картини на далечния Север, където мъжете ловуват, взимат жени за съпруги и воюват по определени правила. Григоренко пише, сякаш разказва родова история, полузабравено сказание за предците си. Целият реализъм изведнъж се изпарява в средата на книгата и без предупреждение попадаме в света на магията, на митовете, изградили фолклора на тези непознати народи. Прекрачваме между средната, долната и горната земя, срещаме боговете им, виждаме приумиците на тези богове, хитростите, с които си служат. Божият любимец Мебет достига предела на живота си, за да осъзнае, че не му се напуска още Средната земя, че има защо да живее, има на кого да е полезен. И е готов да премине всички препятствия по Пътеката на Гръмотевиците, за да се върне обратно в света на живите. Изключително интересни са представите на северните хора за отвъдното, за духовете, за божиите дела, а Григоренко успява да ги претвори в ярка проза, която по удивителен начин съшива реалното и магическото в обща история. Не е ли всяко народно сказание по тази схема, на ръба между истината и фантазията и честичко прескачащо този ръб? Може би, но в книгата на Григоренко тази схема очарова по неповторим начин, като нещо ново, невиждано досега, разположено отвъд границите на „европейския човек“ и неговите възприятия. В добавка, поставянето в този контекст на мита за свръхчовека, който винаги ме е привличал, в каквато и интерпретация да го срещна, прави тези двеста страници истинско удоволствие.

Неминуемо е да се запитате, потъвайки в този разказ, кой е Александър Григоренко, откъде този автентичен, просветен поглед към тайните на Севера? Ще цитирам издателя и преводач на романа Емилия Маслароваза опита й да достигне до автора:

„Веднага след като прочетох „Мебет“, реших, че искам на всяка цена тази книга да стигне и до вас. И започна едно безкрайно издирване на самия автор и на авторските му права. Трябваше да пиша на около десетина души, докато открия имейла на Григоренко, но и на него отговори не той, а жена му, която ми обясни, че всъщност мъжът й почти през цялото време живеел в къща в непроходимата гора, в самото сърце на тайгата, където интернет имало на пресекулки. Накрая имах щастието да се свържа и със самия Григоренко“.

Да, нещо подобно може би очаквах и аз. Трябва да си част от магията на Севера, за да напишеш подобна книга.

Публикувано от Георги

Categories: Приключенски, духовна, художествена | Вашият коментар

Из тая земя и оная земя

Иванка Могилска е сред любимите ми съвременни български автори. Разпознаваем стил, който те кара в леко вцепенение да седиш замислен пред картината, току-що изникнала от прочетеното. Дълго разказвах наляво-надясно за възхитителния й роман „Внезапни улици“, а когато еуфорията премина, зачаках търпеливо следващия й удар. Всичко можех да приема, на всичко бях готов – нов роман, стихове, импресии, всичко. Търпението ми бе възнаградено тази пролет под формата на сборник кратки разкази със заглавие „Тая земя, оная земя“. С корица на Кирил Златков, която към момента ми е абсолютен фаворит сред излезлите тази година заглавия от български автори, малката книжка е истинска находка!

Самите разкази са… са… как да ви кажа… не мога да го кажа по-добре от редактора на книгата, поетесата Мария Донева, която е дала съвършеното определение в резюмето на задната корица: „Тяхната формула е: обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него“.

По време на премиерата Ваня сподели, че разказите са резултат от пътешествията й из Европа през последните няколко години. Лесно ще минете по нейните пътища, прочетете ли книгата. Лесно ще научите къде е оставила част от сърцето си, откъде е почерпила вдъхновение. Представям си тези места – туристите щъкат навсякъде, предпочитат оживените централни улици, забележителностите, снимат непрестанно и сочат нещо с ръце. И си отиват – горди притежатели на гигабайти снимки и няколко сувенира. Онова, което Ваня е взела обаче – каменен фонтан, стари врати с обелена боя, искрящо пране, проснато от някой прозорец, аромати на тютюни от пазарите, статива на художник – идва при нас под формата на истинско творчество, на малки късчета поезия в проза, на моментни снимки, преливащи от емоция.

Доставете си наслада, като четете по малко. Връщайте се и препрочитайте отново. В някои от разказите ме впечатли невероятно ярката и същевременно обикновена картина, сглобена с толкова добре подбрани думи, че неволно се усмихвам. В други – усещането от края, което се разлива постепенно. Както казва Мария Донева, „дълго гледам след него“. От някои лъхва тъга, от онази, за която знаеш, че е навсякъде там, зад прозорците по улиците, в ежедневните ситуации на стотици хора. Но има и такива, в които се усеща безкрайното любопитство на търсещия ум, доброто и чистосърдечно, дори ласкаво отношение към наглед прозаични неща. Трябва да си голям писател, за да направиш обикновеното необикновено само със силата на думите си. Без излишна поза, без лак, без прекомерна детайлност, в която да се загуби идеята.

Ваня е голям писател. Колкото малки са нейните разкази, колкото обикновени са героите й, толкова силно е усещането за голяма литература в „Тая земя, оная земя“. Книга за бавна консумация, разкази за препрочитане отново и отново, внезапни усмивки, а понякога странно вгорчаване под езика – това ви очаква тук. И се оглеждайте, където и да сте. В някой град, може би във вашия, предрешен като турист или случаен минувач, може да срещнете истински голям писател. И да заживеете завинаги в история, започната от вас, но доразвита от неговата фантазия. Може дори написаната история да ви хареса повече от вашата собствена. Може…

Публикувано от Георги

Categories: Разкази, български | Вашият коментар

„Тайното писание“ вади скелети от гардероба

Първата ми среща със Себастиан Бари бе неочаквано вълнуваща. „Далече и отвъд“, за която ви разказах преди време, дълбоко се отпечата в съзнанието ми с изумителния стил на ирландския Ремарк. Истински словесен монумент на загиналите в Първата световна война ирландски момчета, книгата разкрива великолепните качества на един талантлив писател, който умело води читателите си в салоните на собствените си шедьоври. Ето защо новината за излизането на „Тайното писание“ с логото на издателство „Лабиринт“ и корица на Живко Петров предизвика очаквано вълнение. Впрочем, излизането на книгата съвпадна и с момента, в който за четене просто не ми остава никакво време. Дори се колебаех дали да не оставя за по-натам. До момента, в който не прелистих няколко страници… Капанът щракна веднага и очарователният стил на Себастиан Бари си каза думата. Книгата завладя съзнанието ми изцяло и не ме пусна до самия край.

secret scripture

Любимата на Бари Ирландия отново е в центъра и на този роман. Нейната история, толкова сложна за страничния наблюдател, си проправя път към сърцето на читателя през личната съдба на близо стогодишната старица Роузан, изживяваща последните си дни в рушаща се психиатрична болница; и доктор Грийн – лекуващия лекар на Роузан, в чиито ръце е по-нататъшната съдба на възрастната пациентка. Прекарала десетилетия в тази стая, Роузан е запазила разсъдъка си и е решена да разкаже за своята ужасяваща участ в ръкопис, който крие от чуждите очи. Дните на болницата са преброени. Предстои преместване на пациентите, а доктор Грийн трябва да реши кого да настани в новата сграда и кого да пусне „на свобода“. Роузан се оказва специален случай. Общуването с нея провокира повече въпроси, отколкото дава отговори. Колкото повече научава за нея, толкова по-нерешителен става психиатърът.

Междувременно ръкописът на Роузан ни връща в една Ирландия, в която има твърде много минало. Изплуват скелети от прашните гардероби. Сблъскваме се с бруталността на една епоха, изпълнена с междуособици, гражданска война и клокочещо напрежение между религиите – все неща, оставящи дълбоки белези. Тези белези са безпощадни към младата Роузан, най-красивото момиче в Слайгоу, чиято съдба е шокираща илюстрация на несправедливостите, властващи по онова време. Виждаме как един обещаващ млад живот е похабен, унижен и стъпкан от човешки страсти, маскирани като благоприличие и религиозен морал. Разбираме колко безскрупулни могат да бъдат хората, притежаващи абсолютна власт и как абсолютната власт ражда жестокост, прикрита под фалшивата фасада на религията.

Постепенно загадките около „лудостта“ на Роузан се разкриват, елегантно „разопаковани“ с характерния омагьосващ стил на Бари, който пише виртуозно, с любов, тъга и съпричастност към своите герои. Личните дневници на Роузан и на доктор Грийн, приближават опасно двамата персонажа към финал, колкото „кинаджийски“ и нереален, толкова и привлекателен със своята приказност.

„Тайното писание“ наистина се чете на един дъх и оставя усещане за стойностна проза, умело преплела две човешки съдби в голямата картина на цяла една епоха. А Себастиан Бари определено се нарежда сред писателите, чиито произведения бих чакал с нетърпение. Впрочем, по романа има и екранизация, която обезателно трябва да изгледам. Книга като тази сякаш е писана, за да бъде филмирана.

Публикувано от Георги

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

Капка Касабова ни води отвъд Границата

Когато научих за „Граница“ на живеещата в Шотландия Капка Касабова, книгата вече беше на път да излезе на български език. Прочетох анонса и подсвирнах от възхищение. Каква идея, казах си, каква находчива идея! И наистина, днес, когато думата „граница“ отново пролази в ежедневието ни, когато ни заливат репортажи за безкрайни върволици от бежанци, преминаващи една или друга бразда, когато възходът на национализма пропагандира възраждането на телените мрежи като контрапункт на либерална Европа, да напишеш книга за югоизточното ъгълче на Стария континент, където „започва нещо като Европа и свършва друго, което не е съвсем Азия“ (по думите на авторката), звучи като идеалната рецепта за успех. И Капка Касабова го постига, впрочем – за момента във Великобритания, но, сигурен съм скоро и в други държави.

„Граница“ е амбициозен, добре планиран и осъществен проект, който идва в точния момент, за да открехне на точната аудитория завесата към нещо наистина непознато. Нещо, което винаги е било под носа им, но останало като бяло петно в иначе преексплоатираната карта на Европа. През 2013 г., въоръжена с малко пежо и изострено любопитство, Капка Касабова тръгва на своето пътуване от трите страни на една твърде особена граница: „там, където България, Гърция и Турция се приближават и раздалечават, защото това правят границите – приближават се и се раздалечават„. Прекроявана десетки пъти през годините и размествала със себе си хиляди съдби на хора от най-различни етноси и националности, тази граница „изкушава и отблъсква едновременно„.

Пътуването на Касабова започва от Странджа и завършва пак там, а резултатът е една книга, която трудно може да бъде вкарана в някакво жанрово определение. Пътепис на една доскорошна terra incognita, портрет на хората от периферията, репортаж за задния двор на Европа – както и да я наречете, ще е непълно. Водена от любопитството си да отиде на местата, които допреди четвърт век са били забранена зона, ничия земя, разделена от Желязната завеса, авторката забърква интересен микс от наблюдения, размисли, срещи с автентични обитатели, исторически препратки, които украсява с фолклорни и митологични мотиви, навлизайки дори в плаващите пясъци на магическото и свръхестественото. Тази амалгама ме обърка в началото, където причудливи срещи с нестинари и гадатели си правят компания с истории за източногерманци, убити край браздата в опита си да избягат от комунистическия „рай“. Как го преодолях ли? Припомних си, че книгата е писана преди всичко за чуждестранния читател от правилната страна на Желязната завеса, за когото Странджа и комунизмът са горе-долу еднакво мистични и непознати. Приех рецептата по този начин и четенето потръгна доста по-гладко.

В интерес на истината, Капка Касабова е сътворила изключително живописна и емоционална книга. Невероятни образи са хората, които среща по време на своето пътуване – хората от граничните райони в Гърция, Турция и България, а защо не от Марс, Юпитер и Венера – толкова далечно изглежда разстоянието, което ни дели от техния периферен свят. Свят, белязан от зловещата сянка на границата – вече разпаднала се и загубила кръвожадния си облик от времето на Студената война, но нанесла своите щети по съдбите на българи, турци, гърци, помаци – въобще, тракийци, както самата авторка предпочита да ги нарича: „лица с мургав тен, с пожълтели от чай и тютюн зъби, лица, които имат една обща черта: всички те са пропътували дълъг път по коридора на балканската история и са изгубили всичко, което може да бъде изгубено (но не и езика), за да започнат живота си наново тук. И нямам предвид само тук, от тази страна на границата, а тук, в този край на Балканите, където на никого не му се е разминало и където нагледно можеш да видиш – стига да искаш, – че страданието, както и комшулукът, е едно и също навсякъде и че второто е цяр за първото“.

На фона на тези срещи авторката  повдига и една тема, която и до ден днешен сякаш е табу у нас – за многобройните убийства на бегълци по южната ни граница в годините на соц-а. Истинските истории на млади източногерманци оживяват, за да внесат смразяващ полъх в иначе почти по йовковски лъкатушещото повествование. Касабова се среща и с вече възрастен германец, който през 70-те прави опит да премине, но е заловен и измъчван от българските граничари, а после хвърлен в затвора. Разказът му е покъртителен.

Но „Граница“ е и книга за разпада и безпътицата, които обвиват като отровен бурен бъдещето на този твърде наситен с история регион. За безвремието, заменило електрическия ток по оградата от годините на Студената война. За обезлюдените села и градове, в които бродят само старци и призраци от миналото. Книга, от която ще ви загорчи, въпреки седативното въздействие на магиите, легендите и нестинарските препратки, които са тук, за да впечатлят читателя на Запад.

Въпреки находчивата идея и наистина впечатляващата палитра от образи, с които Капка Касабова ни среща, книгата някак не успя да ме развълнува дълбоко. Неминуемо направих паралел със „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков – Странджа, нестинарите, но и друго… Онзи преднамерен писателски подход, почти академичен –  писане по рецепта, с точно дозиране на конкретните съставки. Тук малко магия, там малко комунизъм (зад Желязната завеса винаги е секси), лични истории на забравени от бога хора, селска автентика, етническа и верска пъстрота – един добър жонгльор с думите може да сътвори чудеса от тези родни сюжети. Чудеса! Ние сме опърпано родопско одеало, от което стърчат разноцветни нишки и умелият писател, придърпвайки оттук оттам по някоя, може да събере в ръката си впечатляващо снопче и да го усуче така, че да заприлича на модела, вече създаден в главата му.

Книги като „Граница“ на Капка Касабова и „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков ме накараха да се замисля, че България е прекрасно място… за писатели-емигранти. Резерват на истории, тихо разпадащ се под тежестта на своето многопластово минало и лоботомиран от липсата на каквато и да било конструктивна визия за бъдещето.  Щедра на сюжети, заредени с „Уау“-ефекти и обещаващи петзвездни ревюта в Goodreads на английски език. Книги, които – въпреки че третират нашето, родното – са предназначени за външна употреба. Не че не са добри, напротив – и двете са по успешни рецепти, и двете са дело на талантливи автори, и двете ще завоюват сърцата на безброй читатели. Но под „сърцеведската“ повърхност шестото ми чувство не открива нещо важно, което ми пречи да ги наредя в алеята на литературната слава. Не мога да назова какво е точно… Просто не го откривам.

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Места, Пътеписи | Вашият коментар

Войната не е с лице на жена

„Всичко, което ни е известно за войната, го знаем от „мъжкия глас“. Ние сме в плен на „мъжките представи и на „мъжките“ усещания за войната. На „мъжките“ думи“. Жените мълчат“.

Колко книги сте прочели за войната? А колко от тях са написани от жени? Горните думи са размисли от дневника на Светлана Алексиевич, който тя си води в периода 1978 – 1985 г., докато работи върху книгата си „Войната не е с лице на жена“. И действително, свикнали сме да говорим за войната като мъжко занимание. Мъжете са воювали, страдали са, побеждавали са или са губили, умирали са. А жените? Пред перспективата да напише просто поредната книга за войната, Алексиевич избира да даде думата на жените, преживели Втората световна война. И мълчали десетилетия след това. Резултатът е покъртителен разказ от първо лице на десетки съветски жени – санитарки, снайперистки, танкистки, автоматчици, партизанки. Разказ, от който ще ви се прииска да си скубете косите, да си дерете лицето и да си повтаряте, че това не може да е истина. Войната натюр – такава, каквато само една жена може да я разкаже.

„Селото от моето детство беше женско. Мъжки гласове не помня. Така и е останало в мен – за войната разказват жените. Плачат. Пеят, сякаш плачат“, пише Алексиевич. И започва да издирва тези жени, въоръжена с магнетофон и страшно много кураж. Из целия Съветски съюз. Слуша, записва, плаче. Страда… Прочетете само 50-ина страници от книгата и ще си дадете сметка за огромното бреме, което сама си възлага тази забележителна авторка. Това е неописуемо! На хартия! А какво е на живо – бедна ми е фантазията да си го представя.

„Да, те плачат много. Реват. След като си тръгна, гълтат хапчета за сърце. Викат „Бърза помощ“. Но все едно молят: „Ти идвай. Непременно идвай. Толкова дълго сме мълчали. Четиридесет години сме мълчали…“

Първоначално не успях да разбера това твърдение. Защо за мълчали? Защо проговарят след толкова десетилетия? Алексиевич се спира и на това, дава отговор и на този въпрос. И в него е великата драма на тези жени, невъобразимото. Докато са воювали на фронта, за войниците са били „сестрички“, закриляни са, пазени са. Веднъж завърнали се от войната, те се сблъскват с друга действителност – мъжете странят от „фронтовачките“, а жените ги обвиняват, че на фронта са мърсували с техните мъже. И те се затварят в своята неизказана мъка. Крият медалите. Опитват се да забравят смъртта, труповете, писъците. Невъзможно.

„Кой ще тръгне да воюва след такива книги? Вие унижавате жената с примитивен натурализъм. Жената-героиня. Развенчавате я. Правите я обикновена жена. Самка. А те са ни светици“. Това твърди цензорът, когато отхвърля пасаж след пасаж от книгата на Алексиевич. И наистина, „Войната не е с лице на жена“ няма нищо общо с героичните описания на подвизи или драматизма на сраженията, които сме свикнали да четем. Тук ужасът е твърде, твърде много. Смъртта е толкова масова, толкова помитаща, че гърлото пресъхва. Болката се усеща от всяка страница. Но не само… Удивителното в разказите на всички тези жени е огромният ентусиазъм, с който отиват на война. Без изключение. Правят невъзможното, за да ги пуснат на фронта, в месомелачката, където мъжете, обръгнали на ужаси, оцеляват по няколко месеца. Почти деца, на тях им се налага да пораснат твърде бързо.

„На деветнайсетгодишна възраст имах медал „За храброст“. На деветнайсетгодишна възраст побелях. На деветнайсетгодишна възраст в последния бой простреляха и двата ми бели дроба, вторият куршум мина между два прешлена. Краката ми се парализираха“.

Но врагът в лицето на немците не е единственият кошмар, който изживяват съветските хора. Алексиевич споменава теми, които и досега са табу в посткомунистическа Русия – за военнопленниците, които – вместо да се завърнат вкъщи – директно са изпратени на лагер в Сибир, заради това, че са позволили да попаднат в плен; за изнасилванията над германските жени при настъплението в Европа – макар и епизодично, това също е споменато.

„Войната не е с лице на жена“ без съмнение е най-шокиращата книга, която някога съм чел за войната. А съм прочел доста. Нищо не може да се сравнява по реализъм с автентичните изповеди на тези жени, изказани след десетилетия мълчание. Десетки истории, в които смъртта, ужасът и омразата се срещат с любовта, гордостта и волята. Без фанфари, без лозунги. Кръв, кал, тиня, вътрешности и викове, отрязани крайници и изпепелени семейства. Толкова много болка… Неописуемо е.

В изданието на „Парадокс“ „Войната не е с лице на жена“ е поместена заедно със следващата книга на Светлана Алексиевич – „Последните свидетели“. Създадена две години по-късно, тя повтаря схемата с изповедите от първо лице, но този път думата имат онези, които по време на войната са били деца. Техните спомени са много различни. В повечето случаи те не са активни участници, а най-вече жертви. И свидетели на неща, които надминават най-ужасяващите ни кошмари. В техните спомени са се запечатали такива моменти – когато ги разстрелват, а те оцеляват по някакво чудо; когато изгарят цялото село; убиват семейството пред очите им; косите на мъртвата майка и пелените на убитото бебе горят… Когато немците отвличат вагони с деца в Германия и източват кръвта им, защото вярват, че е особено ценна за ранените на фронта. Иде ти да виеш – да виеш от ужас и безсилие, от изумление пред безграничната жестокост.

Ако трябва да прочетете само една книга, за да си обясните войната, то не бих намерил по-добро предложение от този сборник. Твърде вероятно е да не ви понесе. Може би ще ви разплаче и няма да успеете да продължите. Но успеете ли, ще ви преведе през такъв личен холокост, че ушите ви дълго време ще звънтят от преживяното.

След такава първа среща със Светлана Алексиевич не ми остава нищо друго, освен да прочета и другите произведения от цикъла „Гласовете на утопията“. „Време секънд хенд“ вече я има и на български, а в скоро време, надявам се, „Цинковите момчета“ и „Чернобилска молитва“ също ще видим и по нашите книжарници, благодарение на изд. „Парадокс“. За които са и големите аплодисменти, че откриха за българската публика автор от такава величина!

Публикувано от Георги

 

 

Categories: Военни, Интервю, Мемоари | Вашият коментар

Андрей Платонов и „Чевенгур“ на края на историята

Не беше лесно да прочета тази книга. Отдавна исках да го направя, но все нещо ме спираше. Когато най-сетне се залових с нея, бях впечатлен от чудатия сюжет, с който започваше. Ако „сюжет“ въобще е подходяща дума в случая. Струваше ми се, че нещо вълнуващо предстои да се случи, а това е само въведение. Но страниците се прелистваха, а недоумението ми нарастваше с всяка следваща. Спирах, зарязвах я, дори изминаха месец-два, в които почти бях забравил за нея. И после пак я подхванах… Какво ме накара да продължа ли? Гениалното, което проблясва сред налудничавите халюцинации, бутафорната сатира, трескавия език, фантасмагоричните герои… Гениалното, заради което си струва да устоиш на порива да захвърлиш тази книга, която трудно се преглъща и драска по гърлото.

„Чевенгур“ на Андрей Платонов е на практика неописуема книга. Книга като никоя друга. Бях чел мнения за нея, преди да започна – антиутопия, брилянтна сатира на болшевизма, и прочие, и прочие… Впечатли ме, че минава половин век, преди да бъде публикувана в Съветския съюз. Завършена през 1929 г., тя е отхвърлена от всички издателства. „… но при неоспоримите достойнства на Вашата работа, аз все пак не мисля, че ще я отпечатат и издадат“, пише Максим Горки на Платонов. И се оказва прав. „Чевенгур“ става част от „задържаната“ литература, заедно с „Доктор Живаго“ на Пастернак, „Живот и съдба“ на Гросман, „Ние“ на Замятин, които „избухват“ едва в периода на „перестройката“, заедно със свободата, която започва да клокочи в Съветска Русия.

Чета и си мисля – каква дързост, каква налудничава смелост трябва да е притежавал Андрей Платонов, за да си помисли, че подобна книга може да се появи в империята на Сталин! С целия си неизбродим талант той рисува изключителна гротеска на всичко скъпо за съветската пропаганда. „Чевенгур“ със замах скъсва плакатите на установените митове и показва през криво огледало руското селячество – оскотяло, полуживо и люшкащо се на вятъра в абсолютна мизерия; болшевишката революция – пародия на самата себе си; и не на последно място комунизма – не като възвшена идея, каквато управляващите поднасят на масите, а като мистично физическо усещане и състояние, съзерцание.

Сюжетът е странен и се точи мъчително, затормозен от халюцинациите, в които се превръщат описанията на Платонов. Героите му са неописуеми гротески – революционер, пришил в шапката си портрет на Роза Люксембург; обременен от наследствена обреченост млад комунист; карикатурните водачи на захвърленото в степите градче Чевенгур и още неколцина груби, полуумни болшевики. Общо дванадесет на брой – апостолско число, което едва ли е случайно. И сред цялата непонятност Платонов е безпощаден в разсъжденията си, които подписват присъдата на цялата книга. Понеже съм безсилен да структурирам мисълта си в истинско ревю, ще ви поднеса няколко от тях натюр.

За революцията:

„В душата си той обичаше незнанието повече от културата. Невежеството е чиста нива, където може да се отгледа растението на всякакво знание, но културата е вече тревясала нива, където растенията са изсмукали солите от почвата и където вече нищо няма да израсте. Затова Дванов беше доволен, че в Русия революцията оплеви до шушка онези редки обрасли места, където имаше култура, а народът, какъвто си беше, такъв си остана, като чисто поле – не нива, а празно плодородно място“.

За властта:

„Живея си и си мисля: нима човек за човека е толкова опасен, че между тях непременно трябва да стои властта? Точно от властта идва и войната… Вървя си аз и си мисля, че войната е нарочно измислена от властта, обикновеният човек не може така…“

За комунистите:

„Ковачът престана да говори, защото се сети, че пред него стои също такъв странен човек, каквито са всички комунисти – уж нормален човек, пък действа срещу простия народ“.

„Новият закон се хареса на Копьонкин и той се заинтересува дали може да се организира съветска власт на открито място – без постройки.

– Може – отвърнаха неговите мислещи събеседници. – Трябва само наблизо да има беднотия, а  някъде по-далече – бяла гвардия“.

За руските села:

„Дванов си спомняше много села и градове и много хора в тях, а Прокофий пътем с паметта на Александър му сочеше, че скръбта в руските села не е мъка, а обичай, че отделеният от бащиното домакинство син никога вече не идва при баща си и не скърби за него, синът и бащата не са били свързани от чувството, а от имуществото; рядко ще се намери някоя странна жена, която да не е задушила през живота си поне едно свое дете, и то съвсем не от бедност, а за да може още да си поживее свободно и да се люби с мъжа си“.

Но ако има нещо, в което геният на Платонов да блести наистина неустоимо, това не е сатирата на бутафорния комунизъм, на революцията и на руския селянин, а шокиращото описание на природата. Не помня някъде да съм срещал подобни сочни природни картини, които въздействат на всички сетива едновременно. Картини, които сякаш са плод на нечий трескав наркотичен сън. Природа, която шества из страниците като господар – над всичко и над всички.

„Дванов усети мирния аромат на село – миризма на изгоряла слама и топло мляко – и от този аромат го заболя коремът; вече не можеше да изяде дори щипка сол. Той се уплаши, че ще вземе да умре в големите топли ръце на селото, да се задуши в дъха на мирните овчи кожуси на хора, които побеждават врага не с ярост, а чрез струпване накуп“.

Властелинът, централният образ в този болен свят, е слънцето. Всемогъщото слънце, под което хората са инертни, безволеви, умиращи като мухи или безмълвно вгледани в себе си. Чакащи нещо или някого. Слънцето е волята, почти религиозно описана от Платонов.

„Мъглите гинеха като сънища под острото зрение на слънцето. И там, където през нощта беше страшно, се простираха осветени и бедни пусти пространства. Земята спеше разголена и мъчителна като майка, от която се е смъкнало одеалото. По степната река, от която блуждаещите хора пиеха вода, като насън още пълзеше мъгла и рибите, очакващи светлината, плуваха с ококорени очи по самата повърхност на водата“.

Само прочетете това изречение. Невероятно е! А сега си го представете:

„Слънцето сияеше над града и степта като единствен цвят сред безплодното небе и с раздразнения натиск на презрялата си сила набиваше в земята светлата жега на своя цъфтеж“.

Като се замисля, при Георги Божинов за първи път срещнах удивителни описания на природата, които ме поразиха. Платонов обаче е на друго ниво. Като с четка на импресионист той създава картини, които излъчват емоции, имат свои чувства, запълват пространството с вибрации:

„Над тях като на онзи свят безплътно се влачеше луната, вече превалила към своя залез. Нейното съществувание беше безполезно – от него не живееха растенията, под луната мълчаливо спеше човекът. Слънчевата светлина, която озаряваше отдалече нощната сестра на Земята, съдържаше в себе си мътното, горещо и жово вещество, но тази светлина достигаше до луната вече прецедена през мъртвата дължина на пространството, всичко мътно и живо се разсейваше от нея по пътя и оставаше само истинска мъртва светлина“.

Завършвам книгата със смесица от емоции, които не ми дават мира. Колко прочита са необходими, за да обхванеш всички посоки на тази книга, да разлистиш всичките й пластове и да уловиш скритите в нея послания, закодираната символика, религиозните препратки, замаскираните остриета на безпощадна критика и огорчение от действителността на революцията. Това ли е тя, това ли е обещаният комунизъм, пита Платонов чрез своите герои. И си отговаря:

„Тук, Фьодор Фьодорович, не се намира комунизъм, тук живеят хора, не можем ги курдиса, докато сами не се подредят. Аз по-рано мислех, че революцията е локомотив, а сега виждам, че не е“.

И за финал едно пророчество, което се осъществява отново и отново:

„Историята е тъжна, защото е време и знае, че ще я забравят“

Публикувано от Георги

Categories: Антиутопия, народопсихология, художествена | Вашият коментар

„Сол при солта“ възражда една непозната трагедия

В края на 2016 г. едно обещание ме караше да очаквам с нетърпение новата година – обещанието скоро да видим на български език обявената за най-добра книга в категория „Young adult fiction“ на Goodreads – „Salt to the sea“на Рута Сепетис. От „Сиела“ се бяха заели със задачата да представят и на българския читател един автор, преведен вече на над 50 езика и достигнал световна известност най-вече заради базираните си на исторически събития художествени произведения.

Началото на годината се проточи, дойде пролетта и тъкмо бях насочил фокуса си към детски книжки, когато се появи корицата на българското издание. Създадена от художника Дамян Дамянов, корицата максимално се доближава до оригинала, илюстрирайки драматизма на романа. „Сол при солта“ на Рута Сепетис те грабва за гърлото още от пръв поглед – в разпененото море, на фона на надвисналите облаци плува спасителен пояс… празен. Няма място за излишни илюзии по отношение на трагедията, която ви очаква зад страниците.

Коя е най-голямата морска трагедия, за която се сещате? Вероятно „Титаник“ изниква в съзнанието на повечето хора. Легендата, в която се е превърнал презокеанският лайнер, вълнува човечеството повече от 100 години. „Титаник“ завлича на дъното на океана близо 1500 души през 1912 година. В самия край на Втората световна война, на 30 януари 1945 г. съветска подводница торпилира немския пътнически кораб „Вилхелм Густлоф“, претъпкан с 10 хиляди евакуиращи се от Източна Прусия германци, огромната част от тях цивилни. В ледените води на Балтийско море загиват близо 9000 души, около 5000 от тях деца. Цифрите звучат шокиращо, нереално, ужасяващо. Но „Вилхелм Густлоф“ никога не се превръща в „Титаник“. Краят на войната е близо, а победителите не ги съдят…

С тази неописуема човешка драма се е заела Рута Сепетис в своя роман. Самата тя дъщеря на емигранти от Литва, избягали в Америка от смъртоносната прегръдка на Сталин, Сепетис вдъхва живот на излючителната драма, разиграла се в Източна Прусия в началото на 1945 г. Милиони хора, спасяващи се кой както може от настъпващите орди на Червената армия, които грабят, убиват, изнасилват и тъпчат с веригите на танковете си всичко по пътя си. Сред тях срещаме героите на този драматичен роман – младата литовска сестра Йоана, изоставила семейството си и родния край; обгърнатия от мистерии Флориан Бек, прусак с твърде много въпросителни около него; бременната млада полякиня Емилия, която ревниво пази своята мрачна тайна; промития от хитлеристка пропаганда младеж Алфред Фрик, живеещ в своите илюзии за величие. Всички те говорят от първо лице и страница след страница изграждат напрегнатата картина на една предстояща трагедия. Този нетрадиционен авторски похват малко накъсва повествованието, но пък дава една много по-широка перспектива, създава живост, многогласност и различна динамика. Накъсването вероятно е умишлено, многогласието също – говорим за преселението на над два милиона души, панически бягащи от Червената армия, читателят трябва да усети тази стихия, за да потъне в нея.

Йоана, Флориан и Емилия са част от случайно събрала се по пътя група, която си помага, за да оцелее. В нея има и второстепенни герои, на които Сепетис не е дала думата, но някои от тях са очарователни. Като възрастния обущар, когото всички наричат „Поета на обувките“. Той винаги гледа хората в краката и по обувките им успява да научи за тях много повече, отколкото от думите им. Великолепен образ, който се превърна в личния ми фаворит от целия роман. Не така стоят нещата с младия националсоциалист Алфред Фрик – от опита на авторката да му вмени всички негативи на хитлеризма е пострадала неговата автентичност и той просто играе ролята на лошия, без обаче да изглежда реален.

Събирателната точка на всички тези разнородни образи, както сигурно се досещате, е „Вилхелм Густлоф“. Корабът, който се отправя на своето финално пътуване, за да отнесе на дъното хиляди хора в един забравен трагичен епизод на войната. Сепетис е сравнително щадяща в описанието на подобна задушаваща с мащаба си трагедия. Атаката от торпедата идва ненадейно, потъването е бързо, смъртта на хилядите е просто статистика. Но има моменти, от които кръвта се смразява – картината на замръзналите в поясите си дечица, осеяли с телцата си развълнуваното море трудно може да се изличи от съзнанието.

„Сол при солта“, сигурен съм, ще развълнува дълбоко младите читатели, докосващи се за пръв път до това слабо познато събитие. И ще ги накара да се заровят в гугъл, да потърсят повече информация – за „Вилхелм Густлоф“, за най-мащабната в историята операция по преселение на хора – операция „Ханибал“, за „славната“ Червена армия, плячкосала и изнасилила цяла Източна Европа в края на Втората световна война, за Кехлибарената стая (защото Сепетис е сложила и щипка загадъчен елемент в историята). Неща, които няма да открият в учебниците, но които са важни, за да осмислим настоящето, а и бъдещето на Европа. И да си отговорим на някои въпроси.

За трагедията с „Вилхелм Густлоф“ пише доста живописно и нобеловият лауреат Гюнтер Грас в книгата си „Рачешката“, ревю за която можете да прочетете в блога. А на мен остава надеждата скоро на български език да видим и „Between Shades Of Gray“, първата книга на Рута Сепетис, която разказва за трагедията на прибалтийските народи, „присъединени“ към Съветския съюз през 1941 г. „Сиела“, вие сте!

Публикувано от Георги


Книгата вероятно ще ви хареса, ако сте фенове на:

Антъни Доер – Светлината, която не виждаме

Маркъс Зюсак – Крадецът на книги

 

Categories: Военни, Драма, художествена | Вашият коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: