Posts Tagged With: Интервю

Иванка Могилска за „Внезапни улици“: Тази история би могла да се случи.

В средата на декември на българския пазар се появи вторият роман на Иванка Могилска„Внезапни улици“, който моментално се превърна в една от любимите книги на нашия екип. И не само – романът притежава всички необходими достойнства, за да се нареди сред най-доброто от съвременната българска литература. Невероятните образи и послания на „Внезапни улици“ продължават да разпалват въображението ни и силно се надяваме повече хора да прочетат и усетят неговата магия.

След подробното ревю на романа, публикувано в „Библиотеката“, в първите дни на януари потърсихме авторката, за да споделим с нея бушуващите емоции от прочетеното и да си поговорим за „Внезапни улици“. Неизбежно е – след последната прочетена страница просто ти се иска да говориш с някого за това. А какъв по-добър събеседник от самата Иванка Могилска?

ivanka mogilskaРоманът ти е изключително пластичен – понякога е трудно да разбереш кое е истина и кое – творческа фантазия. Има реални имена, населени места, улавям дори и автобиографични елементи. Като писател как преценяваш „правилната доза“ – къде да свърши реалното, за да започне фантазията, и обратното?

Не я преценявам. Тази история би могла да се случи. Наистина. Хората често се чудят „какво би било, ако…”. Ние градим измислените си лични истории върху съвсем реални факти, места, свързваме ги с реални хора. Но те все пак си остават измислица. Трима от главните герои в романа правят същото – притиснати от обстоятелствата си измислят друг живот, в който се чувстват по-добре. Или се надяват да е така. По някакъв начин аз съм направила същото – измислила съм цялата тази история, за да си обясня някои неща. Например случайността – какво е тя, какво място заема в живота ни, не ни ли е по-лесно да назоваваме случайност закономерните последици от нашите собствени действия; начина, по който политическите събития се отразяват на личния ни живот; отказа да приемем реалността; усещането, че трябва да има нещо отвъд ежедневието, за което си струва да се бори човек.

Защо Макс Райнхард? Вдъхновение ли е за теб реално съществувалият режисьор?

Всички герои се появиха в главата ми с имената си. С Макс се получи същото. От самото начало та досега, когато си го представям, не мога да го нарека по никакъв друг начин. Фамилията Райнхард, както се разказва и в романа, дойде заради Джанго Райнхард.

Истината е обаче, че темата за Макс Райнхард – режисьорът – беше една от любимите ми от лекциите по история на режисурата. Книгата „Сценограф при Макс Райнхард” на Ернст Щерн също ме беше впечатлила доста и подозирам, че и това е допринесло за избора на името на главния герой във „Внезапни улици”.

Ако Маргарита бе на мястото на Макс, дали би избрала неговия път? Или може би щеше да завърши града край морето?

Съмнявам се, че Маргарита, поставена при същите обстоятелства, би завършила града край морето. Но кой знае, кой знае. За това бихме могли само да гадаем. Ако аз бях на негово място обаче, щях да го завърша. Мисля, че надеждата би ме крепила до последно. А даже и поне още малко след това.

Кои от героите имат реални прототипи и кои са напълно измислени? Мислиш ли, че някой от прототипите би разпознал себе си в романа?

Всички герои без Вернан, Габриела и Александра имат прототипи. Почти не съм използвала  случки от живота на реалните хора, които стоят зад Макс, Матилда, Маргарита, Роман, скитниците. По-скоро съм взела начин на поведение, малки привички, външност. (Образът на Осип например е събирателен. В него съм комбинирала характерни черти, начин на мислене и поведение на двама души, за да създам героя, който ми е необходим.) Докато пишех, героите ми се разхождаха по внезапните улици в телата на съвсем реални хора. Аз просто се забавлявах, задавайки си въпроса: „какво би било, ако…”

Да, има хора, които биха се разпознали, четейки романа. Това не ме притеснява, защото съм подходила към героите си с цялата любов и внимание, на които съм способна.

Измисленият град край морето е едно от най-красивите неща в романа. Четем и за някои от улиците му – фрагменти от Париж, Будапеща, дори Пиран. Как ти хрумна идеята за него?

Идеята за този град се роди преди 5 – 6 години. По това време все още бях пътувала малко, а исках да обикалям света. Градовете винаги ме зареждат с истории, с енергия, карат ме да мисля, поднасят ми неочаквани изненади. За мен улиците не са просто улици, а срещи, истории, места. Исках да споделя всичко това. Така се роди идеята за града.

Когато започнах да правя първоначалните проучвания за романа (преди около 4 – 5 години), се свързах с Анастас Янакиев. Един от нашите най-добри сценографи. Разказах му първоначалната си идея. Бях подготвила и страшно много въпроси, свързани с работата на сценографа. Но първо, и основно, исках да знам възможно ли е всичко да тръгне наобратно и един сценограф да инициира снимането на филм. Оказа се възможно. И Анастас Янакиев ми подари мястото, на което е искал да направи декор, но по една или друга причина, желанието му не се е осъществило. Така моят град се сдоби с място още преди да има съвсем ясна история, с която да го свързвам.

Когато историята вече беше почти оформена, доцент Любомир Христов ми разказа за постоянните декори, в които се снимат филми и се допускат туристи. След допълнитено четене и проучване преработих всичко още веднъж и основната история доби този си вид, в който е издадена в книгата.

Би ли направила нещо специално за „Библиотеката“ – да ни разкриеш още някоя улица от този град, която по една или друга причина не си споменала в романа? 

В една от версиите на романа Макс и Матилда са много млади – първа година студенти и през лятото живеят в различни градове. И понеже си липсват, измислят начин да се чувстват заедно. Всеки ден – в точно определен час – двамата напускат домовете си и вървят по точно определен маршрут. Стигат до една кафемашина – всеки в своя си град, взимат си кафе и сядат да го изпият на близката пейка. Някъде имаше и вметка, че вероятно всички хора, които виждаме по улиците и си говорят сами, всъщност разговорят с любимия си човек. Просто той не е до тях в  момента.

В по-късните версии този епизод отпадна, но като видя някой човек да си говори сам, все се сещам за него.

Четеш ли други съвременни български автори? Какво е мнението ти за родната литература към момента? 

Да, разбира се. Чета съвременна българска литература – и поезия, и проза. Искам да знам какво се случва. Някои книги ми харесват, други – не толква. Трети ме оставят любопитна към метамофрозата, която преживява даденият автор в момента, и ме карат с нетърпение да очаквам следващата му книга. Към момента най-важното е, че хората отново започват да търсят книги на български автори. Дълго време основното мнение беше, че съвременните български писатели пишат претенциозно, отвлечено, неразбираемо и превзето. То още не е отшумяло, но виждам промяна. Смятам, че с времето това предубеждение ще изчезне. Появяват се интересни книги, които си заслужава да бъдат прочетени. А какво по-хубаво от това? Надявам се, че те ще намерят начин да стигнат до своите читатели. Знам, че това вече не зависи само от автора, но и от издателите, рекламата, печата, критиците (доколкото ги има), книжните блогъри. И все пак – вярвам, че ако една книга е хубава, рано или късно ще стигне до хората.

Не мога да правя генерални обобщения за състоянието на родната ни литература към момента. Непосилно ми е да изчитам всичко, което излиза и се коментира. Не искам да анагажирам никого с личното си, читателско, мнение. За мен има нови български книги, които непременно, задължително трябва да бъдат прочетени. Това е най-важното.

Това може да звучи изтъркано, но все пак ми е любопитно… А сега накъде? Пишеш поезия и проза, работиш ли по нещо в момента и какво може да очакваме в близко бъдеще от теб?

Писането на романа беше интересно, но изтощително занимание. Спазвах всекидневна, желязна дисциплина в продължение на месеци, за да успея да направя необходимите проучвания, да напиша, оформя и редактирам книгата. Затова сега наваксвам с четене, гледане на филми и постановки и пътувания. Пиша стихове и приказки. Градски приказки. Искам да добавя още няколко към тези, които написах преди четири години за арт акцията на Албена Баева – UM2010 или „Приказки по телефона” и да се получи красиво илюстрирана книга за малки и големи, които обичат града и не се страхуват да следват своя път. Имам идея за нов роман, но засега съм я оставила да си живее и оформя. Не бързам. Какво точно ще се получи от всичко това, ще покаже времето. Засега най-важното за мен, признавам си, е как хората откликват на „Внезапни улици”. Всеки отзив ме вълнува. Все още не съм осъзнала напълно, че книгата вече има собствен живот.

–––––

„Внезапни улици“ си има и своя интернет страница, в която можете откъси, интервюта и отзиви за романа.

Интервюто взе Георги Грънчаров

Categories: Uncategorized | Етикети: | Вашият коментар

Николай Фенерски: При нас художествената измислица е част от действителността.

В понеделник ви представих едно наистина уникално книжно произведение.  Алманах „Резерват Северозапад“ – сборник, събрал мъдростта и хумора на колоритните хора зад демаркационната линия Витиня. Статията се израдва на огромен интерес като дори стана обект на дискусия във форума на Резервата. На чист диалект участниците там, някои от които автори в Алманаха, обсъждаха моята интерпретация и  водеха спор дали съм я писал с добронамерен тон или с ирония. Много ми ареса таа статийка , и си мисла с моа малък мозък . Превес взе мнението, че все пак материалчето е добронамерено (което си е съвсем така!): „Еж че имало и ора дек не само моо плюват , ми и да са радват и да подкрепят тава начинание!“, написа един от форумците, „манечкио Кошер“.

За днес съм ви приготвил интервю със създателя на сайта и движеща сила зад Алманаха Николай Фенерски. Бивш учител по български език и литература, сценарист в телевизионно предаване, настоящ писател и поет, автор на сборник с разкази „Апокалипсисът е дело лично“… Интересна личност! Още по-интересни са отговорите, които даде на моите въпроси, затова няма да ви губя времето, четете сами. Страхотно!

Как се събра творческият екип, който стои зад текстовете в Алманаха?

 Творческият екип се събра по естествен път. При нас повечето неща стават реалност, без да полагаме някакви специални усилия. Сайтът си порастна през годините, появи се форум преди повече от две години, създадохме добра атмосфера, без агресия и анонимност, събраха се пишещи и талантливи хора, свързани по някакъв начин със Северозапада и така се образува „творческият екип“. Много се радвам, че повечето от авторите в първи брой са нелитературни. Това обаче не означава по-малко добри от професионалните писатели, които на всички са ни втръснали. И именно тези автентични и неподправени хора правят книгата толкова жива. Не искам никога да заприличваме на институционализираните издания като „Море“ в Бургас или „Света Гора“ във Велико Търново. Тези издания са ужасно скучни, ужасно литературни и мъртви.

 Трудно ли се издава подобен алманах? Срещнахте ли пречки при реализирането на идеята?

 Не е трудно. Не срещнахме пречки. Един човек от нашите във форума реши да инвестира малка сума. Платихме в печатницата, направихме си предпечата сами. И това е. Инвестицията му вече се върна. За втори брой ще търсим рекламодатели. Или ще действаме по същата схема.

 Какво прави Северозапада по-различен от останалите области на България?

 В Северозапада хората са много диви, открити, нелицемерни, оцеляващи, свикнали повече с малко отколкото с много, притежават ужасно дебелашко чувство за хумор, този хумор в другите краища на България остава неразбран, той е запазената марка. Шегуваме се, че зад грубия хумор се крият чувствителни души. Кой знае. Хора всякакви има навсякъде. Във Враца са големи темерути. В Чипровци си имат килимите и Чипровското въстание. Край Дунав си имат власи. Северозападът е много шарен. В Бяла Слатина е пълно с пустиняци. Зло куче вързано на кисела джанка – то няма да яде, но и на тебе няма да даде. Северозападният типичен индивид е любопитно същество, иска всичко да знае, клюкари много. При нас освен всички хомо сапиенси присъстват и прекалено много концентрирани на квадратен метър митични същества – тенци, верблюди (по Радичков), муртузуци, сурсупудули, пелентолопи и всекакви плашипутарници по наши собствени класации. Като е изчезнало нормалното човешко, на негово място се е настанило митичното. Там в онези пусти села са останали само легендите и митовете, селските пияници и тук-таме по някоя баба на доизживяване. Демографска такова го наричат анализаторите… Тъжно е при нас. Затова се опитваме да си го направим весело. От цяла България при нас е най-тъжно като че ли. И понеже сме хора на крайностите, не сме почитатели на Сократ, който призовава към умереност във всичко, ние се опитваме насред тази драма да се забавляваме, да пеем и танцуваме, да слушаме духова и сръбска музика. Ние отраснахме със сръбските радиостанции, от тях се научихме да се веселим, това не е чалга в пошлия попфолк български смисъл, това е нещо по-различно. Но и с хевиметъла израснахме, та се превърнахме в други митични същества – сърбометалисти. Различаваме се още по това, че много пием и много се бием. И други работи правим по много. Може и от Козлодуй да сме се повлияли, от радиацията.

 Може би най-голямото очарование на текстовете в Резерват Северозапад е писането на наречие. Как реагират на този стил хората извън Резервата?

 Да си реагират както искат, да четат речниците и да си превеждат. Някои се забавляват, други изничат като плъове у брашно.

Реални лица ли стоят зад героите на Северозапада? Зиката, Мими и останалите омрази?

 Зиката, Мими и всички останали дзверове са сюрреалистични. Те са повече от реални. Ако искате, мога да ви запозная лично с тях. При нас художествената измислица е част от действителността. Не е нужно да се напрягаме, за да я измисляме.

От кой край на Резервата са най-големите „образе“?

 Във всяко село и във всеки град има големи образи. Зиката си остава недостижим, той е роден талант. Той е от Бяла Слатина, но всъщност родът му е преселнически, не е кореняк, там кореняци май няма. Очаквайте новите и неповторими образи в сайта и алманаха.

 Честно да ти призная, навремето аз попаднах на сайта покрай Речниците. И днес те са най-любимата ми част от сайта. Ще ги видим ли на хартия и тях?

 Някакъв си господин Пищиков от Враца бил изплагиатствал от нашите речници и си издал две нефелни книжлета, нарекъл ги „Речникът на Баце“… Ще му пишем в скоро време депеша на тоя бивш депутатин да го питаме що така барем едно линкче да беше турил на последната страница. Ми. Нема. Неблагодарни станаха хората. Само взимат. Не им се дава. Та ако искате си купете от неговите „речници“. Нашите на хартия може да излязат на части в алманаха. И пак ще бъдат по-оригинални. Щото ние измисляме нещата. Другите да копират.

В творбите ви сякаш не преобладава само хуморът. Долавя се разочарование, протест срещу злобата и дребнавостта. Защо? Резерват Северозапад ли е виновен или онзи, по-големият – Резерват България?

 Оф. Времето е преобладаващо. Живеем си така по някакъв начин, оцеляваме в Резерват Земя. Щото сме земляни. Виновни няма. Каквото е такова е, ако успеем, преглъщаме и продължаваме, ако ни пределее – светът е широк. Много от нас вече са там в по-подредения западен свят. Те си знаят какво им е, щастливи ли са и така нататък. И ние си знаем. Важното е да ти е добре в кожата, където и да се намираш, Големо Бабино или Ню Йорк. Голяма разлика няма в местонахождението. Вътрешният свят е по-важен от външния, убеден съм в тези високопарни думи.

 И за финал: Кой все пак спечели ордена „Гад мръсна“ Първа степен или номинациите продължават?

 Като гледам най-много са претендентите сред муцуните, които са всеки ден из телевизии и вестници. Смятайте, че все едно сме закичили с него всеки един лъжец и пропаднал тип от парламент, министерства и президенство… И всички други чичковци от глупавите институции, които се опитват да ни пречат да живеем.

Интервюто взе Георги Грънчаров

Вижте представянето на Алманах „Резерват Северозапад“.

Categories: Uncategorized | Етикети: | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: