Историята на Джими Хендрикс сякаш е взета от сюжет за филм. Или поне всеки филм би спечелил, ако разкаже неговата история, толкова истинска и вдъхновяваща е тя. Да я превърне в книга, при това в прекрасна и изчерпателна биография, се е заел един от най-добрите биографи на музикални звезди в света – Чарлс Крос, познат на българския читател и със своята книга, посветена на Кърт Кобейн, други гениален музикант в призрачния клуб „27“.
„Стая с огледала“ на Чарлс Крос, издадена у нас от „Махалото“, проследява уникалния житейски път на едно черно момче от американския северозапад до върховете на славата, където остава завинаги. Кратък, но толкова забележителен житейски път, осигурил на името му статут на мантра, изричано с благоговение от почитателите на рок музиката вече 40 години. Джими Хендрикс! Кой не би искал да свири като Джими Хендрикс? Повлиял на стотици китаристи с експлозивната си музика и поставил началото на цяла школа в рокенрола, позната като Сиатълската сцена, развита и популяризирана през годините от имена като Nirvana, Alice in Chains, Soundgarden, Sonic Youth и много други.
А малко хора наистина си дават сметка през какво е минал този стеснителен чернокож младеж, за да достигне това, което днес приемаме за статус на рок икона. Израснал в крайна мизерия в разбито семейство, от малък Джими се запознава с трудностите на света, в който живее. Расова сегрегация, недоимък, неприветлива домашна атмосфера и постоянна липса на пари го преследват на всяка крачка. Често може да бъде видян в късните часове на нощта да се навърта около павилиона за закуски до сградата на гимназията „Гарфийлд“, надявайки се да му дадат неизядените сандвичи от деня. В ботуша си винаги носи един смачкан долар – за всеки случай (често прибягва до него, а после винаги го възстановява). Спасява го само едно нещо – любовта към китарата. От момента, в който се сдобива със собствен инструмент, живота на Джими започва да се променя. Прекарва цялото си време с китарата, приятелите му дори споделят, че не са го виждали без нея. Безспирните упражнения дават резултат и уменията на хлапето стават все по-добри.
От голямата сцена обаче го делят още няколко години, в които неспирно търси своята реализация и се сблъсква с недоверието, пренебрежението и откровената враждебност на хората от този бизнес. Защото не е лесно да си черен и да правиш музика за бели – в расистко общество, каквото е Америка в средата на 60-те, не те приемат нито едните, нито другите.
„Когато силата на любовта надделее над любовта към силата, светът ще познае мира“
Щастливата звезда на Хендрикс не го предава и на 26-годишна възраст той вече се е превърнал в музикант от световна величина. По ирония на съдбата, първо в Англия, а след това в родината си. Върхов момент от кариерата му е участието на фестивала в Уудсток, където е хедлайнер. Замисленият като мирно музикално събитие тридневен фестивал се превръща в нещо невиждано до този момент, когато 800 хил. души тръгват към поляните, където се провежда събитието. По-голямата част от тях изобщо не стигат, тъй като попадат в огромни задръствания от хиляди коли и превозни средства, отправили се в тази посока. Онези обаче, които успяват да хванат участието на Джими, стават свидетели на едно негово уникално изпълнение – китарна импровизация на американския химн. Изминали са години от времето, когато светът е гледал с недоверие към странния младеж с бухнала коса и неизменната му китара. На Уудсток виждаме друг Джими, който изсвирва своето послание пред една нова Америка, в която расата няма значение.
Но славата си има своя цена и талантливият музикант не успява да избяга от нея. Напрежението покрай безкрайните часове работа и изтощителни концерти рефлектира във все по-чести контакти с измамния свят на наркотиците. Заиграването с есид, успокоителни и стимулиращи вещества се превръща в нещо обичайно за Джими, негова опора наред със „свободната любов“ – две така характерни за онова време явления. На 18 септември 1970 г. след погълнато голямо количество сънотворни таблетки в комбинация с алкохол, Джими Хендрикс не се събужда. На леглото до него е поредната му приятелка – една от стотиците мимолетни „спасителки“ в неговия живот. Светът загубва един от най-забележителните музиканти и без съмнение най-талантливия китарист в историята на рока. Три дни след погребението му си отива Джанис Джоплин, а девет месеца по-късно смъртта застига Джим Морисън – и тримата талантливи музиканти на 27 години.
До сензацията Nirvana и самоубийството на Кърт Кобейн има повече от 20 години, но дрогата взема своите жертви, лишавайки рокенрол сцената от най-вдъхновяващите си фигури. Сиатъл изпраща своя най-известен син, за да посрещне после раждането на грънджа и неговата смърт, яростната музика на Кобейн и депресивните лирики на Лейн Стейли.
Не мога да пропусна да изразя адмирациите си към автора на „Стая с огледала“, който е създал една истински въздействаща биография, описваща по невероятен начин краткия, но съдържателен живот на „вуду детето“ Джими Хендрикс.
Публикувано от Жоро
* Книга ни бе любезно предоставена от изд. „Махалото“
–––––-
Ако публикацията ти е харесала, виж още:
Библиотеката 