Калин Терзийски за последно

Този път е войник…

В началото беше алкохолик. Честен, искрен, разсъбличащ цялата си душевност и даващ пример със своя катарзис. Неговата изповед звучеше истински.  После беше психиатър. Бореше се със собствените си демони, докато разбиваше на парчета семейството си. Но повтаряше схемата и вече не беше толкова убедителен.

Този път е войник…

„Войник“ е петата книга на Калин Терзийски за последните три години. Верен на стила си да поставя в центъра на разказа си автобиографични моменти, тук Кайо връща лентата към годините на казармата. Минало и настояще се преплитат и редуват в накъсани фрагменти. В миналото е редник Терзийски, „пухкаво дете“, както сам се изразява, препасан с автомат и висящ по безкрайните наряди на западната ни граница в последната година на социализма у нас. В настоящето е писателят Терзийски, надминал 40-те, зарязал жена и дете и пътуващ из българските градове в промотиране на книгите си. За последната си литературна обиколка – из Североизточна България, писателят Терзийски взема своя стар познайник от казармата Джими. Той свири на китара, докато Кайо чете в читалищата и залите на малки и големи градчета из страната. Джони също е зарязал жена и дете и в много отношения двамата си приличат. Всеки се бори със своята житейска драма, единият затворено и вглъбено, другият – по писателски екстровертно. И метафората за пътя, който двамата изминават, вероятно трябва да говори за „израстването на мъжа“ (поне такава анотация четем за романа в издателското резюме).

И макар резюмето да звучи интригуващо, предната корица да е прилична, а на задната да има навъсена снимка на автора с добре подбран цитат, резултатът между страниците е поредното разочарование от Калин Терзийски. Не мога да се отърся от впечатлението, че човекът пише просто заради самото писане, а не защото има да каже нещо. Очевидно успешната схема от „Алкохол“ – на тоталното саморазкриване и експониране, без задръжки, грубо и дори натуралистично, вече дори не е повторена и потретена, а направо мултиплицирана и в този роман. И се е получил ефектът на аудио касетата – ако направиш копие от копие и след него пак копие и т.н., всяко следващо е с по-лошо качество. Интересно обаче е самовъзприемането на автора от „Алкохол“ насам. Сега той не е просто бившият психиатър, превъзмогнал своя алкохолизъм, сега той е писателят Терзийски и самочувствието му на писател се усеща навсякъде.  Докато четях книгата, попаднах на интервю на Бистра Величкова с Кайо. На въпроса кои са истинските хора на литературата според него, Терзийски отговаря: „Мартин Карбовски, Тома Марков, Радослав Парушев, Богдан Русев, Момчил Николов, Васил Георгиев, и аз…“.

Доста се смях. Не ми беше смешно обаче, докато четях „Войник“ и от всяка страница лъхаше все същата изчерпана схема. Докачих се дори, прииска ми се да му кажа: „Човече, разбрахме, че си отказал пиенето (респект за което), че си въртял любов с колежката си в психиатрията и си зарязал семейството си, ако имаш да кажеш нещо интересно, просто го направи! Но ако нямаш, не опирай до казармени истории като квартален пияница, само за да пуснеш на пазара следващото заглавие!“. Не ми беше смешно, докато почти във всеки параграф имаше по 2-3 пъти думичките „шибан“ и „лайна“, а поне трийсет пъти, мине – не мине, авторът подмята: „преди като пиех много„, „преди да откажа пиенето„, „пиех наистина много“ и други. Да, пич, знаем, че си бил алкохолик, не ни го навирай пак и пак в лицето – вече-не-е-интересно!

Мисля, че приключих с Калин Терзийски. Разочарованието ми от тази книга едва ли ще ми позволи да посегна към следващия му роман. А следващ роман ще има. И по-следващ. И отново в центъра на всичко ще стои един мъничък сюжет и едно голямо, голямо АЗ. Писателят Терзийски, който негодува срещу институционализираните писатели (трябва да прочетете това интервю, направо е за учебниците!), сам се институционализира наред с групичката приятелчета, която изрежда. И всичко би било безкрайно хубаво, ако наистина пишеше добре. Но колкото и да му се иска, Калин Терзийски не е лицето на съвременната българска литература. Не вярвате ли – прочетете „Войник“…

Публикувано от Жоро