Липсата на обществен консенсус относно близкото минало у нас е една от последиците на мътния преход, която усещаме и днес. И тя не е само по оста „добре/зле се живееше„, а стига и до противоборство на терена на кулинарните спомени. Всички сме чували носталгични възгласи от типа „Какви домати имаше тогава, е-хе!„, „Саламът какъв салам беше!“ и т.н. И това звучи като мантра, не подлежи на анализ, никой не се наема да го оспори или да го обясни. Е, поне до този момент…
Преди броени дни на пазара излезе феноменално изследване на близкото минало с отправна точка кухнята на българина във времето на социализма. „Соц гурме“ на публициста Албена Шкодрова е първи по рода си опит да се пресъздаде социалистическата реалност в тази така интимна, свидна и често емоционално украсявана сфера, каквато е културата на хранене. Изключително смел опит, като имаме предвид доколко българинът разсъждава пристрастно и разпалено, когато го засегнат на всевечните теми „хранене“ и „социализъм“. Шкодрова използва тъкмо тази пристрастност обаче, като събира и анализира сведенията, дадени й от десетки съвременици на епохата, сред които ресторантьори, управители на заводи в хранителната индустрия, консервната промишленост, сладкарството и др. Съчетава всичко това с ровене из архивите на Народната библиотека и прашните страници на безброй списания, вестници и кулинарни книги от миналия век, за да сътвори от цялата тази разностилна информация истинска енциклопедия на храната, храненето и бита на българина в епохата на социализма!
Какво е обичайното меню през соца? Качествена ли е била храната тогава? Хубаво ли е на бригада? Трябвало ли е да готви българската домакиня? Защо всички българи си спомнят с отвращение за марципана? Кой може да пазарува от Кореком? Какви са били магазините в НРБ? Кои са легендарните ресторанти от онова време? Каква е историята зад популярни емблеми на социалистическата кухня като таратора, супата топчета и шопската салата? Кога България започва да произвежда шунка? Кога е ражда чушкопекът и защо е жизнено важно всяко семейство да прави зимнина? Безброй много любопитни въпроси намират своите отговори по страниците на обемното издание, подкрепени от лични разкази и спомени на очевидци. Някои, за съжаление, остават без отговор, поради обичайното за онова време неглижиране на авторските идеи и липсата на архиви по темата.
Книгата действително е събрала огромна информация, отнасяща се до почти всичко, свързано с храната и кулинарната култура на българина. Част от разказаното вероятно би било още по-интересно на читателите от следващите поколения, защото дори за нас – децата на 90-те, някои от гледките, запечатани по страниците на „Соц гурме“, са действителен спомен и от по-нови времена. Особено крайно забавната глава за приготвянето на зимнината – описаното в нея продължава да бъде бит и реалност в не едно и две кътчета из страната, макар чувствително да е поизчезнало от големите градове.
Книгата изобилства и от любопитни истории, повечето от които вероятно виждат бял свят за първи път. Други – като историята за производството на „Кока кола“ в България (единствената страна от Източния блок, позволила си подобен флирт със символа на капитализма!) – досега са били разказвани по-скоро като легенди от типа „Да, имаше нещо подобно!“. А историята е страшно интересна!
Много се смях и на случката, описана в главата за шкембеджийниците: „Веднъж си спомням, че ни беше на посещение заместник-директорът на Историческия музей в Берлин. И него го заведохме и го попитахме: „Доволен ли сте?“ – „Много! Върнахте ме в годините на войната, когато ядяхме отпадъци!“
Въпреки многобройните забавни сцени и моменти, „Соц гурме“ съвсем не е лековато четиво. Напротив! Чете се бавно, доста е енциклопедична и на практика е своеобразен алманмах на социалистическия българин в сакралното пространство на неговата кухня. Не мога да го кажа по-добре от самата авторка, която пише:
„Когато започнах да работя по „Соц гурме“, исках да използвам храната, за да възстановя и запечатам колорита, вкуса на времето, както си го спомнях. Постепенно, от само себе си обаче, книгата пое по свой път. Според мен тя се превърна в социален портрет. Ако човек следва храната, това е, до което тя го довежда: до един особено близък поглед към хората, които я създават и използват“.
Прочетете тази книга. Ще ви обогати невероятно много! Разкажете наученото на родителите си, на бабите и дядовците си. Чуйте тяхната версия. Доста интересно се получава!
Публикувано от Георги
Библиотеката 