Когато реша да прочета книга от непознат автор, обикновено разлиствам на произволна страница и се зачитам, за да усетя вибрациите на езика. Като здрависване – понякога енергията на автора се предава като импулс дори с един бегъл поглед. Така стана и тук – мелодията на езика обещаваше нещо различно от очакваното, затова не се колебах повече.
Започнах да отпивам от „Гръцко кафе“ на Катерина Хапсали с пълната увереност, че чета автобиографичен роман. Написана като обръщение към невръстния син на героинята, книгата си поставя нелеката задача да го преведе през всички балкански синори, през всички натрупали се над главата му епохи, и да издърпа на повърхността връзките между личните истории на предците му, които определят до голяма степен и собствената съдба. По средата на четенето попаднах на интервю с авторката, в което тя обясни, че макар и вдъхновен от реални събития и герои, романът не е точно автобиография и в процеса на работа много от участниците в него са тръгнали по свой път. Ще потисна огромното си любопитство да разбера къде е тънката граница между реалност и художествена измислица, и ще оставя романа да се разлее в съзнанието ми със силата на чаша гръцко кафе. Защото досегът с него се оказа приятна изненада, за която наистина искам да ви разкажа.
Главната героиня сякаш е хванала потъналия в прах семеен албум и като на забързан каданс е преминала от първата до последната страница, за да извади на показ съкровените тайни на няколко поколения българи. Между тях е вплела собствената си съдба, за която малко жени биха се престрашили някога да говорят (освен пред най-тесен кръг близки приятелки). Началото на книгата не оставя никакво съмнение за драматизма на историята – съпругът на младата българска журналистка Катерина, „голямото гръцко момче“ Полихронис, е загинал в нелепа автомобилна катастрофа. Ако сюжетната линия беше само тази, вероятно всичко би напомнило подозрително на понятието „булеварден роман“ – лековерна „кифла“, подлъгана от мастит гръцки строителен предприемач със сенчести контакти и твърде неблагонравен паралелен живот. Хилядократно повторение на максимата „любовта е сляпа“. Обаче не. Наред с личната си съдба, в която смъртта на гръцкото „голямо момче“ начертава поредния синор, Катерина започва да вади от семейния албум една след друга историите на далечни родственици, които със силните си и своенравни характери моделират не само своята орис, но и тази на наследниците си. С изключително увлекателен, почти напевен тон главната героиня отгръща страница след страница от албума – и всички те са напоени с драматизъм, с кръв и сълзи, с прекрояване на граници, раздели и събирания, човешка воля и стоицизъм. Тук, на Балканите, вероятно всеки от нас би открил подобна микстура от лични и исторически преломи, ако разплете назад семейната си история. Но Катерина го прави толкова живописно, че няма как да не сетя за героите на Димитър Талев и неговата монументална тетралогия. Признайте си, не всеки ден четете съвременни автори, които могат да оставят привкус на класика с вкоренения си в родовата история тематичен подбор. В случая на Катерина Хапсали, привкусът е не само от тематиката, но и от чудесния мелодичен стил.
Не мога да определя дали твърдението на Димитър Шумналиев, че „книгата директно влиза в балканската съкровищница“ е лична оценка или щедро обещание към читателите за очакващото ги между кориците. Но това, което мога да кажа със сигурност е, че не си представям по-силно откровение и по-ценен подарък за един син от подобна майчина изповед, лишена от автоцензура, от премълчаване на неудобните факти; изпълнена с фамилни портрети, но толкова живи, че чак можеш да усетиш дъха им. Колкото до читателите – о, те ще оценят тази болезнено истинска разходка из балканската ни душа. И току виж ги провокирала да изтупат праха от собствените си албуми.
Георги Грънчаров
Библиотеката 