А вие прочетохте ли Емил Конрад, преди да изкажете мнение?

В седмицата след премиерата на книгата, предизвикала опашки в центъра на София, се нагледах на потоци от емоционални изблици. Емил Конрад, популярен от години сред тийнейджърите с видео клипчетата си в социалните мрежи, изведнъж стана най-споменаваното име и от далеч по-възрастни и уж улегнали хора. Те всички имаха позиция, която варираше от откровено и безогледно оплюване, през ирония и хапливи забележки за бъдещето на нацията, та се стигне до другия полюс – фалшиво благородство и снизхождение, гарнирано с потупване по рамото от типа „Браво на момчето, така се прави!“. Разбира се, в малко и неуспяващо да надскочи себе си общество, явлението „Емил Конрад“ предизвика и други емоции. Завист от хора, които много биха искали да имат същата популярност; завист от издатели, че не са го издали те; тотално и първосигнално отричане и „анатемосване“ само при споменаване на името му. И за цялата тази седмица така и не успях да видя мнение на някой, прочел книгата. Мнение ЗА книгата, а не за опашката пред „Хеликон“ или за сините очи на Емил. Затова реших да я прочета, колкото и далеч да съм от аудиторията й, и да напиша собствено мнение за „Нещата, на които не ни учат в училище“.

Започвам с уговорката, че Емил Конрад съвсем не е „хлапе„, както се надпреварват да го заклеймяват от всички страни. Младият мъж е на 25 години и от тази си възраст текстовете му звучат по-скоро като научени от опит уроци и лични наблюдения, които би искал да сподели с всички онези, които тепърва ще минават по този път. Вярно, че на неговата възраст Норман Мейлър вече е написал потресаващия антивоенен роман „Голите и мъртвите“, а Мери Шели пише „Франкенщайн“, когато е едва на 20 години, но и не мисля, че младежът има претенциите да е написал шедьовър. Напротив, доста самоирония има в няколкото глави на книгата и доста откровени признания – че в училище е бил далеч от добър ученик, че е правил глупости, че изпитва същите емоции и страхове, които и хиляди други млади хора.

Самата книга е написана под формата на житейски уроци и теми, които би трябвало да са много близки до битието на едно 16-годишно хлапе например. Емил задава въпроси: „Случвало ли ти се е да лъжеш?“, „Случвало ли ви се е да паднете на публично място?“ и веднага се сеща за лична история, която да разкаже, за да илюстрира идеята си. В повечето случаи стига до заявления и съвети, които читателите му ще припознаят, а някои може и да не харесат. И това ме изненада, признавам си – смелостта на Емил да посочи на подрастващите какво не е наред с тях, кои са фалшивите им ценности и модели на подражание. „Проблемът не е дали си чувал подобна музика (чалга – бел. авт.). Проблемът е, ако това е любимата ти песен, ти я харесваш и я слушаш в метрото. Сутрин. Рано.“. И в следващия момент дава простичък съвет, който не блести с оригиналност, но трябва ли?

„Моментите, в които мислите едно, а казвате друго. Това е, което трябва да промените… Не изричайте думи, зад които наистина не стоите. Не помагате на никого“.

Жестока е главата „#Празен“, посветена на съвременното общуване – подчинено на мобилни телефони, мобилен интернет и все по-малко контакт лице в лице. Там Емил директно обвинява тийнейджърите за зомбирането, което сами си причиняват. И дава пример с хлапетата, които го срещат на улицата и единственото, което искат, е да се снимат с него. После го загърбват, заети да споделят снимката във всичките социални мрежи. „Чувстваш се като ваза, с която някой просто иска да си направи снимка, нямайки интерес дори да я погледне“. Обвинението му звучи като присъда: „Хората нямат нужда от други хора. Имат телефони. Те са достатъчни“. И завършва по начин, който ме накара да се усмихна, осъзнавайки възрастта си:

„Ако някой от вас си мисли, че # е диез, тогава вашият живот не е толкова празен. Вие сте малко по-щастливи“.

Темите за наркотиците, за вечното преследване на оценки в училище, за заклеймяването „Ти си гей“ и „Ти си курва“, са доста любопитни и помагат да видим в какви граници се движат мислите на днешните хлапета. И, между другото, написаното звучи и като послание не само към децата, но и към възрастните. Към ценностите, които се опитват да налагат и същевременно лицемерието, с което се отнасят към техните собствени пороци. „Моите съученици се криеха зад даскало, за да пушат трева, докато преподавателката ми по математика ми подаваше запалка пред входа на училището, за да си запаля от „Борото“, което бях си купил. Това ли е по-добре?“.

В един момент аз, наближаващият 30-те, посегнал към тази книга от яд към фалшивите реакции, които отприщи тя, се усетих, че препрочитам изречения, които ми се струват добри. Някои – плашещи. Другаде пък се смях на глас, защото книгата не е само кратък сборник със съвети, тя е и забавна. Разбрах го в момент, в който тъкмо щях да я обявя за „книга за самопомощ за деца“, каквато тя е, но само отчасти. И се замислих… каква е тази книга… Каква е?

Основният аргумент срещу книгата, който чувам, е, че „това не е литература“. А какво е литература, някой може ли да ми даде определение? И ако това не е литература, то „Естествен роман“ на най-популярния съвременен български писател Георги Господинов литература ли е? Защото от нея имам спомен единствено за мухи и изпражнения.

От нещата, които прочетох, мога да кажа само едно. Ако наистина е толкова популярна, колкото изглежда, то значи стотици, а може би хиляди тийнейджъри ще прочетат едни съвсем нелоши и поучителни истории, написани простичко, на техен език. Ще прочетат истини за себе си, за които може би не са подозирали. Изречени от авторитет (техен авторитет, не портрет от кабинета по литература), може би биха покълнали където трябва. За много от тези хлапета това може да е първата прочетена книга. Ако за част от тях тя все пак се окаже ключът към по-добра, по-стойностна литература и в крайна сметка отключи любовта към четенето, толкова по-добре.

Не видях нито един аргумент в полза на хейтърите, така че, ако обичате, запазете си хейта за себе си. Или прочетете книгата, бих се радвал да видя и други гледни точки.

Георги Грънчаров