„Щъркелите и планината“ в жаравата на родовата памет

Още с излизането на сборника с разкази „На Изток от Запада“ беше ясно, че Мирослав Пенков е явление в съвременната българска литература. Въпрос на време бе да видим и по-мащабно произведение, а публиката зачака с нетърпение появата на „наследника“.

Stork mountain излиза през 2015 г. на английски език, а няколко месеца по-късно и у нас, преведена от самия автор и излязла с логото на изд. „Сиела“ под името „Щъркелите и планината“. Всъщност „преведена“ не е най-точната дума, защото самият Пенков споделя, че големи части от книгата са писани на български език. Не съм виждал как изглежда оригиналният текст на английски, но още след първите прочетени страници не смея и да си представя предизвикателството, което означава преводът на подобна реч, изпълнена със сочни архаични български фрази и многобройни турцизми.

„Щъркелите и планината“ е вдъхновяваща история, излязла изпод перото на умел майстор на словото. Мирослав Пенков безспорно е такъв и ако „На Изток от Запада“ беше първият знак за това, то дебютният му роман е живото доказателство за един рафиниран талант. В действителния живот Пенков е университетски преподавател по творческо писане – споменавам го умишлено още в началото на ревюто си, защото е от ключово значение. Ще разберете за какво говоря, ако прочетете романа, но ще си позволя леко да „надигна завесата“ и тук – цялостното усещане от стила на книгата е като да наблюдаваш прецизната работа на бижутер. С фините си пинсети, с оптиката и нетрепващите си пръсти, той прави това, за което е призван – шлифова, извайва, създава, твори. „Щъркелите и планината“ е като произведение на бижутер, който се наслаждава на професионалните си умения. Създава литература.

Романът ни изпраща в затънтения Югоизток, досами границата с Турция, в измисленото село Клисура, където един млад емигрант се завръща от Америка, затънал в дългове, с надеждата да продаде наследствени земи и да внесе ред в живота си. В Клисура ще се срещне с дядо си, с когото имат твърде сложно и противоречиво минало, а от това минало ще изплуват една след друга и дълго прикривани тайни. Сложно е всичко в това мистично място насред Странджа, тази вечно стояща на пътя на завоеватели планина. Сложни са взаимоотношенията между хората, тяхната верска принадлежност, границите им, миналото им, легендите, които таят. Пенков не бърза да разкрива тези тайни, не бърза да отговори на множеството въпроси, които изникват страница след страница в съзнанието на читателя. Напротив, продължава да удължава нетърпението, изпъстряйки историята с древни легенди, с прескачания в исторически епохи, родова памет и митология. Всеки елемент има своята роля, всеки елемент е парче от общия пъзел, който обещава да разкрие зрелищна картина, да задоволи любопитството на изискващия читател.

И го прави, да. Създава внушителна история, която поставя върху горящите въглени на нестинарската жарава, а високо над нея оставя да се вият безкрайните кръгове от щъркели, прелитащи по древната Виа Понтика. Не всяко любопитство обаче ще бъде възнаградено, не на всеки въпрос ще бъде намерен отговор. В живота е така, защо в литературата трябва да е инак?

„Щъркелите и планината“ без съмнение ще развълнува читателите с ярките си картини и голямото богатство от изразни средства, щедро вложени в преследване на ефектен резултат. Ще останат впечатлени не само от високата ерудиция на автора, но и от живописния език, пиршество за всеки лингвист. Това, което ми липсва в тази наглед идилична картина, е новаторството. Книгата влиза в (а и на практика усилва) един очевиден тренд в издаваната напоследък българска литература – обръщането към родовата памет, експлоатирането на сложното етно-историческо наследство на Балканите и в частност България; на общото минало, белязано от конфликти, трагедии и преломи. Без по никакъв начин да правя сравнение между авторите (защото е неудачно и би било некоректно), ще спомена само няколко имена. Катерина Хапсали с „Гръцко кафе“, Петър Делчев с „Трънски разкази“, Александър Чакъров с „Кървави разкази“… Може би и Деян Енев умело е уцелил момента с „преоткриването“ на Георги Божинов и забравения роман „Калуня-каля“, който направи нечуван фурор и се задържа в челото на класациите месеци след издаването си.

Може би сложното минало и богатата история и митология на нашия край са плодородна почва, от която един добър писател лесно може да сътвори стойностно литературно произведение. А в случая на Мирослав Пенков е и повод тези теми да получат и сериозно международно внимание. Това, което ме впечатли и ме накара да се замисля обаче, е едно интервю с автора, което имах случая да изгледам няколко дни след прочитането на книгата. В него младият писател споделя, че на практика няма лична история или мотив, който да е залегнал в основата на книгата. Имал смътен спомен от нестинарски изпълнения в Албена, което пробудило любопитстовото му и го провокирало да научи повече за това явление. Цялата информация събрал от интернет (цитирам по памет: „Не мога да си представя как са писали някога без интернет“). Може би аз съм малко старомоден, но обикновено подобни книги ме карат да изпитвам вълнение – какво ли е провокирало автора да създаде такава история, какви ли родови тайни се крият в романа, с кой ли герой се припокрива поне в някаква степен писателят… И това интервю малко ме поля със студена вода, защото ми показа действителността, орязана от всякаква подобна „романтика“. При Катерина Хапсали също имаше нещо подобно. Което индикира друго явление, може би черта на съвременната дигитална реалност. Божинов обикаля всяка долчинка, всеки хълм, по който е минала четата, за да напише „Караджата“. Днес цялото проучване за една книга може да се случи, без да ставаш от компютъра. Една съставка обаче е жизненоважна, за да направиш стойностен роман – трябва да си наистина талантлив майстор на словото. Е, при Мирослав Пенков мисля, че имаме всичко необходимо.

За финал, не мога да пропусна суперлативи за красивата корица на българското издание, дело на Дамян Дамянов. Невероятно семпла и същевременно съчетала в себе си двата водещи сюжетни символа на романа.

Публикувано от Георги