Чернобил – катастрофа на руската менталност

След травмата, която „Войната не е с лице на жена“ нанесе на психиката ми с шокиращите изповеди, събрани в нея, съм доста предпазлив по отношение на Светлана Алексиевич. Огромното любопитство, породено от новината, че „Чернобилска молитва“ излиза на български език, се сблъска със страха от още подобни картини, които отказват да напуснат съзнанието и дълго след прочитането продължават да преследват неподготвения читател. А няма как да си подготвен за такова нещо. Невъзможно е…

Накрая любопитството надделя. Прибрах се вкъщи с чисто новото издание на „Чернобилска молитва“, ден след излизането му от печат. Казах си – само ще прочета въведението, ще оставя книгата за след празниците… Няколко часа по-късно вече я бях преполовил. Ужасът пулсираше в главата ми.

Почти няма да срещнете в текста самата Алексиевич. Тя остава „зад кадър“, в ролята на обикновен вестоносец с магнетофон. Както във всичките й книги, думата имат обикновените хора. Макар че трудно можеш да наречеш обикновен някой, който е минал през ада на Чернобил. Тук са техните истории, спомени, размисли, философия дори. Не хронология на събитията, а опит да се осмислят чрез личната драма на интервюираните чернобилци.

Плесницата идва изведнъж, още с първата история. Алексиевич е безмилостна – двете най-шокиращи изповеди, на жени на ликвидатори, са първата и последната. Разтърсваща „рамка“ на една книга, в която така или иначе не можеш да си поемеш дъх от силата на написаното, от безграничния ужас, който пъпли страница след страница.

Монолог за страданието по ролята и сюжета

„За ликвидирането на последиците от аварията са били хвърлени двеста и десет военни части, около триста и четиресет хиляди военнослужещи. Адът е бил при тези, които са чистили покрива… Давали са им оловни престилки, но фонът е слизал надолу, а там са били незащитени. Били са с обикновени гумени ботуши…“

„Млади момчета… Сега също умират, но разбират, че ако не са били те… Това са и хора с особена култура. Култура на подвига. Жертви…

„Нашата готовност за саможертва… Нямаме равни в това…“

Чета и се опитвам да разбера. Невъзможно. С всичката информация, която имаме днес, след насадения ужас от радиацията, след като сме разбрали за последиците, жертвите, болните… Невъзможно е да разбереш как стотици хиляди хора са останали, как при смъртоносни нива на радиация са били хвърлени стотици хиляди войници да овладяват последиците от катастрофата. И как са го правели доброволно, от чувство за дълг, от нехайност или от страх, от незнание или с пълно съзнание, че са обречени.

„Хората не разбираха. Все ги плашеха, готвеха ги за ядрена война. А не за Чернобил…“

Разказите на участниците и очевидците надминават и най-дръзките фантастични филми. Разкази на хора, които са погребвали почва в почва, цели къщи с покъщината и всичко… Как се погребва гора? Как се отстрелват домашните животни, останали в заразените зони? Какво остава след човека? Как така изведнъж всичко е опасно, смъртоносно? Как така бабата не може да издои кравата си и да пие от това мляко, след като нищо опасно не се вижда? Каква е тази невидима смърт?

Разкази на хора, оставили родните си места буквално за минути. Казали им, че ги евакуират за три дни. Никога не се върнали обратно. „На вратата имаше бележка: „Драги минувачо, не търси скъпи вещи. Нямаме такива. Ползвай всичко, но не мародерствай. Ще се върнем“. Разкази и на хора, останали в къщите си въпреки опасността. Възрастни хора, оцецели през война и глад, но неспособни да разберат тази нова, невидима смърт. И отказващи да й се подчинят.

Страшното в живота става тихо и естествено

Порази ме мащабът, дезорганизираността, стихийността на пропиляването на човешки животи в адските дни след аварията. Престъпното мълчание на властите. Парадът на първи май, който е най-многолюдният от години. Под ядрените облаци. Съветска реалност, в която човешкият живот е неизчерпаем, евтин ресурс, който може щедро да се пилее. Но такава реалност е невъзможна без „homo sovieticus“, съветския човек – той не бяга, не изпада в паника, нехае пред опасността, не вярва, че нещо толкова страшно може да му се случи. От пожарникарите, през пилотите на хеликоптери, хвърляли пясък над реактора, до обикновените войници, изгребвали с обикновени лопати разтопения графит по покрива на реактора. С пълното съзнание, че ще умрат. След година, две три, пет… И още по-нечувано и неразбираемо за днешния човек – мародерите, плячкосващи изоставените къщи и зарязаната техника и продаващи всичко на съседните битпазари; месокомбинатите, произвеждащи салами от радиоактивните животни; чиновниците, които продължават да искат изпълнение на плановете за добив, при положение, че полетата, градините, овошките са посипани със стронций.

„Всеки си намираше някакво оправдание. Обяснение. Проведох такъв опит със себе си… И разбрах, че страшното в живота става тихо и естествено…“

Трудно се преглъща тази книга. Трудно е обаче и да се откъснеш от обсесивното желание да продължиш напред, да прочетеш още и още истории. Вероятно самата Алексиевич е била обсебена от темата за Чернобил. От нуждата да остави в историята неподправени свидетелства за тази драма. Без труд като нейния след години може би ще имаме само бегъл спомен за аварията като за нещо далечно и страшно, а в околностите на реактора ще продължават да правят доходоносен туризъм от любопитни туристи. Болката, страданието, страха и ужаса от този необясним, чудовищен апокалипсис, белязал живота на милиони, остава в личните истории, а не във снимките на призрачния лунапарк в Припят. Те са в тази книга.

P.S. Корицата на Живко Петров е черна, смущаваща, зловеща. Няма как да бъде друга.

Публикувано от Георги