Горан Войнович: Хората помнят, това е най-голямото им проклятие


Темата за разпадането на Югославия ме привлича от, сега като се замисля, вече 20 години. Мога да проследя това любопитство назад във времето до войната в Косово – имах огромна колекция изрезки от вестници за всичко, свързано с конфликта. Накрая ги подредих и залепих в тетрадка, оформена като албум – за страните от конфликта, за жертвите, за военната техника, съдържаше даже и есеистично антивоенно обобщение накрая. Какво провокира у едно дете подобен интерес ли? Не знам, може би абсурдният факт, че е възможно някъде по същото време да се води война. Някъде наблизо да умират хора. Бил съм почти на възрастта на Владан, героя от книгата, за която ще ви разкажа в следващите редове. Владан, който изведнъж разбира, че светът му е на път да се пръсне на хиляди парчета от една такава война.

С годините изчетох доста литература, посветена на конфликтите в бивша Югославия, търсейки отговор как е възможно да се случи нещо подобно. Затова и не се поколебах нито за минута, когато видях корицата на „Югославия, моя страна“ от младия словенски автор Горан Войнович, част от блестящата селекция на ICU Publishing.

За единайсетгодишния Владан детството изведнъж приключва в началото на 90-те със зараждащия се конфликт между Югославия на Милошевич и отцепващата се млада република Словения. Баща му е офицер от Югославската народна армия и прииждащата война слага край не само на мирния живот край бреговете на Пула, но и на семейство Бороевич. Владан е олицетворение на югославския блян, осъществен на практика от Тито – с майка словенка и баща сърбин от Войводина, с детство, прекарано в Хърватска. Генетично и езиково проявление на южнославянското единство, за което няма граници в необятната федерация.

Седемнайсет години по-късно възмъжалият Владан ще научи, че баща му, който до този момент е мислил за мъртъв, всъщност е жив и е издирван от трибунала в Хага за военни престъпления. Младият мъж ще трябва да отвори отново затръшнатите врати на миналото и да навлезе в собствената си болезнена семейна история в опит да намери баща си и да научи отговора на терзаещите го въпроси.

Горан Войнович умело навигира между пътуването на порасналия Владан по следите на укриващия се баща и спомените за онзи болезнен разпад, белязал го в най-ранима детска възраст. Въоръжен с личните си наблюдения над онези години (през 1992 г. самият Войнович е на възрастта на героя си и по всяка вероятност има неуточнена, но изключително автентична доза автобиографичност), той пресъздава напрегнатата обстановка на внезапен страх, на пробудил се от медикаментозна кома национализъм, на разпадащото се под натиска на обстоятелствата семейство Бороевич. В детските очи приижващата война изглежда като нещо, което завинаги ще отнеме родния град, безгрижните игри, приятелите, но и най-близките; ще те превърне в беглец, в чужденец в собствената си (поне доскоро) страна.

В другата сюжетна линия Владан минава отново по местата от своето детство, по стъпите на изчезналия баща. Среща хора от миналото, превърнали се в сенки, в привидения. От тях той ще се опита да изкопчи парче по парче истината за баща си, за онова, което е извършил в малкото село Вишничи по време на войната. В това пътуване из сенките на миналото ще намери и някои скрити тайни от семейната история. Ще се сблъска с насилие, белязало личните съдби на родителите му и вероятно част от изпълнената с безчет подобни истории балканска орис.

Трябва да призная, че в нито една прочетена до момента книга за Югославия не съм попаднал на достатъчно добро обяснение за причините, довели до този кървав конфликт. Не очаквах да го намеря и тук. Докато не попаднах на следния цитат, който споделям с цялата сила на казаното в него:

„И всичко това само защото всеки от тях си имаше своя лична история за далечни, но така и непрежалени загуби. За баби и дядовци, за масови гробове и концентрационни лагери. История, която през всичките тези години ги човъркаше, за която си шепнеха скришом и търпеливо чакаха да дойдат други времена, когато ще могат да ни разкажат всичко това на глас, убивайки в тяхно име. Всички те тихо и незабележимо отглеждаха гнева си и предварително бяха подготвии извинения за кланетата на невинните, за всичките изпепелени села, за изнасилените момичета. Всичко им позволяваха тези техни истории и ги оправдаваха за всичко. Утешаваха съвестта им и приспиваха неспокойните им души всяка нощ. Понеже всички те някога са се заклели в мъртвите си близки и затова ние, живите, бяхме недостойни и маловажни за тях. Всъщност те въобще не бяха онези, които убиваха, убиваха гробовете на техните бащи и майки, на братята и сестрите им. В тяхно име правеха всичко, което правеха. Изнасилваха, подпалваха, колеха. Понеже в името на гробовете всичко е свято… Всичко е необходимо…“

Роденият през 1980 г. Горан Войнович е стигнал до прозрението, което убягва на много хора по отношение на войните в бивша Югославия. А именно, че за народите, съжителстващи под нейния трикольор, Втората световна война просто е направила една пауза от половин век, за да избухне с нова сила през 90-те. Гробовете не са забравени („Хората помнят, това е най-голямото им проклятие“), мъртвите имат сметки за разчистване и ще си ги разчистят с живите.

Стъписващо е въздействието, което младият автор успява да постигне с неизбежната цикличност в съдбата на своите герои. Шепотът на неотмъстената кръв е направил от генерал Бороевич военен престъпник и е унищожил семейството му, превърнал го е в сянка на себе си. Синът му ще се впусне в издирване на своите отговори, което в крайна сметка ще го отведе по сходен път на отчуждение, та макар и в мирно време.

Брилянтно построен роман с множество пластове, всеки от които вграден умело в цялостната история! Чак се изненадвам, че е възможно да се пише по такъв начин, искрено и с болка, без да уцелиш фалшива струна. Но вероятно това е постижимо именно за поколението, преживяло войната като жертва в невинна възраст, а не като съучастник или наблюдател. При всички случаи Войнович се е справил впечатляващо и е написал великолепен роман. Чест и почитания за него, а за издателите – аплодисменти, че го имаме на български език в толкова изпипан вид!

Георги

 

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.