В световната история има малко имена на градове и географски наименования, натоварени с толкова силен символен заряд като Сталинград. Съдбовният град! Повратната точка в хода на Втората световна война и сцена на едно от най-мащабните и трагични сражения, познати на човечеството. За Сталинград не може да се пише между другото. Нужно е нещо голямо, нещо монументално…
„Сталинград. Съдбовната обсада“ на Антъни Бийвър ( в оригинал: „Stalingrad. The Fateful Siege“, Antony Beevor) е един внушителен епос, който за голямо съжаление все още не е преведен на български език и не може да бъде намерен на родния пазар. А за такава взискателна и мащабна тема като Битката при Сталинград тази книга вероятно е най-подробното, изчерпателно и същевременно достъпно за четене от неспециализирани читатели изследване.
„Сталинград“ не е художествено произведение, въпреки лесно смилаемия си стил и моментите, в които авторът се опитва да рисува подробни картини на ужаса и трагедията. Неговите изследвания се базират на документи, спомени на участници, стотици архиви – съветски и немски; един внушителен документален паметник на сражението.
В книгата мирише на барут. Непрестанни смъртоносни залпове от едрокалибрена артилерия, картечен огън и свистящи снаряди на „катюши“. Преди всичко обаче мирише на смърт. Тя се носи навсякъде и е в такива потресаващи мащаби, че е трудна за вярване. Бийвър последователно води читателя през първоначалния победен марш на немските войски към безкрайната степ на Кавказ, дългите походи на танковите колони, върволиците руски пленници и тълпите цивилни. На фона на еуфорията от немска страна са описани ужасите, преживявани от отстъпващите съветски войски, натиска на Сталин, безсмислените похабявания на човешки животи, жалкото съществуване и мигновената смърт на обикновения войник.
Началото на края
Махалото постепенно се завърта и стига своята мъртва точка в лунния пейзаж на опустошения град с името на Сталин, където острието на германската атака е притъпено непоправимо. Сюрреалистичните сцени на отчаяни боеве за всяка сграда, за всеки ъгъл, оцеляващите с месеци наред цивилни, бродещи из мазетата като плъхове, постепенно надвисващият призрак на глада са покъртителни, но бележат само началото на трагедията.
Светлина. Живот. Любов.
Безценното в книгата се крие в забележителното умение на автора да разкрива подробности от ежедневието на войната – неща, за които малко пише в дебелите енциклопедии и сухи военни бумаги. Така например насред мизерията и отчаянието, лъхащи от страниците, епизодът с шегобийския наръчник за поведение при отиване в отпуск в родината, изготвен от германски войник, е като екзотично цвете: („Храна: Не изкъртвайте паркета или други подови настилки, защото картофите не ги съхраняват там. Полицейски час: Ако сте забравили ключа си, опитайте да отворите вратата с кръглото метално нещо на нея. Само в случай на крайна спешност използвайте граната.“) Картината, изрисувана за Коледа от друг войник – Курт Ройбер, върху задната страна на пленена карта със заглавие „Коледа в котела“, известна като „Сталинградската Мадона“ с безнадеждния надпис „Licht. Leben. Liebe“ („Светлина. Живот. Любов“) пък е една от малкото символични ценности, спасили се при обсадата.
Безумието на цифрите
Едно от нещата, които въздействат най-силно на читателя без съмнение са чудовищните цифри. В Сталинград всичко е чудовищно – и смъртта на войниците, натрупани вкочанени и голи на огромни камари, и разкъсаните парченца плът, които изникват при топенето на снеговете след битката почти навсякъде из руините на града, и покъртителните сцени на болните и ранените. Но цифрите направо дълбаят съзнанието! Над 30 000 руснаци са се сражавали в предните линии срещу собствените си сънародници – цифра, която съветските историци никога не са споменавали публично. Над 200 000 германски, румънски и други войници попадат в „котела“ на обсадата. След края на битката през февруари 1943 г. са пленени 91 000 германци. Половината от тях умират в плен преди началото на пролетта – от изтощение, глад, болести и безмилостно третиране от страна на руснаците. В Германия се връщат едва 5000 военнопленници, последните от които чак през 1956 г. – 13 години след края на битката.
Епопея на страданието
Страниците, посветени на обикновения войник и неговия мизерен живот, са десетки. При четенето им в гърлото засяда буца, а косите настръхват от изумление и ужас. Умиращите от глад по време на обсадата десетки хиляди младежи, покритите им с въшки тела, увитите в мръсни парцали премръзнали крайници, ампутациите без упойка, самоубийствата, безсмислената и напразна смърт, която дори не прави впечатление („не ни останаха сълзи„), последната Коледа, прекарана в очакване на така жадуваното избавление, което никога не идва… Писмата до вкъщи, в които полуживите войници си вземат последно сбогом с деца и съпруги, знаейки, че никога няма да ги видят отново… Фотографиите на децата, които умилостивяват дори жестоките съветски пазачи в лагерите…
Мизерията и смъртта в котела на Сталинград не е само германска съдба. Потресаващата заповед на съветския вожд „Нито крачка назад“ причинява смъртта на десетки хиляди руски войници, застреляни при опит за отстъпление, при опит за бягство или просто защото са се оказали на погрешно място. Застреляни от собствените си другари…
Книгата е най-доброто признание, което би могъл да направи един историк и изследовател към безсмислената смърт на всички онези, чиито кости и днес са някъде там, в степите на Кавказ. Без значение дали са германци, румънци, руснаци или украинци – това жертвоприношение трябва да бъде запомнено и никога повторено…
Публикувано от Жоро
–––––––––––––––––
Ако статията ви е харесала, вижте още:
Библиотеката 
Хубава анотация Жоро, много искам тази книга, когато излезе на български. Завършил съм Военна академия а Сталинград ми е любима тема, имам и научни доклади посветени на битката, последния е от юни тази година, няма да дойде момент в който тя да спре да ме вълнува.
Тази книга е невероятна, и покъртителна, лично на мен ми хареса повече от Падането на Берлин от същия автор. Наистина когато я чете човек изпада в ступор от безмерното страдание, което лъха от страниците й. Знам, че се е случило и че е исторически факт и въпреки всичко нещо в мен отказва да приеме, че е възможно да е имало толкова огромно и всепоглъщащо човешко страдание, преживяно от толкова много хора….