Едва ли има българин, който да не е чувал за Симеон Радев. Изтъкнатият публицист, журналист и дипломат е познат най-вече като автор на „Строители на съвременна България“ – един мащабен труд, превърнал се в настолна книга за поколения българи.
Доста по-малко известни са други произведения, които остават малко или много в сянката на „Строителите“. А от тях има много какво да се научи, при това от източник, участвал практически в най-важните събития от първата половина на ХХ век в самите точки на кипене. В тази връзка, чест прави на издателство „Изток-Запад“, които поместиха в своята поредица „Забравените българи“ две малки, но много интересни произведения на Симеон Радев, посветени на личното му участие в Балканските войни в периода 1912 – 1913 г.
„Това, което видях от Балканската война“ пресъздава личните спомени на младия тогава български журналист от войната в Източна Тракия, където е повлечен от онзи удивителен устрем на българския народ за освобождение на поробените земи. Непосредствен участник като войник за свръзка, Радев разказва своите преживелици доста увлекателно, с опитното перо на публицист. Ежедневните гледки на напредващи или стануващи войници, даващи заповеди офицери, оръдейни гърмежи, разорени села и смърт са се запечатали в съзнанието на автора. Малки случки, малки трагедии, триумф и разочарование се редуват с пълнокръвно пресъздадени образи на военачалници, изплували през 100-годишната дистанция на времето. Автентичен разказ за войната, написан с много съпричастност към героизма и саможертвата на българските войници и нескрито огорчение от злощастната развръзка, донесла на България първата национална катастрофа.
Когато облаците над България се сгъстяват през лятото на 1913 г. и българската войска се изправя срещу всичките си съседи, Симеон Радев е отзован от фронта и изпратен в Букурещ, където предстои да се реши съдбата на родината му. Така се раждат неговите мемоари под името „Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г“ – по мое мнение, доста по-ценното и любопитно от двете творби, поместени в сборника. Тук виждаме вече един друг Симеон Радев – дипломат, общественик и пламенен родолюбец, на когото предстои тежка битка с корави противници от всички балкански страни.
В Букурещ всъщност се състои печалната конференция, на която балканските страни, подкрепени от Великите сили, вземат своя дял от поставената на колене България. След съдбовния 16-ти юни, когато българските войски нападат довчерашните си съюзници, родната армия се изправя срещу армиите на всички балкански народи. Започват сражения с гръцките и сръбски войски на запад и на юг, от североизток нахлуват румънските с претенции за Добруджа, а победена Турция настъпва и завзема обратно Източна Тракия. Никога до този момент съдбата на държавата на е висяла на толкова тънък косъм. Именно затова задачата на родната делегация в Букурещ е от мъчна по-мъчна. Тя трябва да постигне бързо примирие с цената на възможно най-малко териториални отстъпки – нещо, почти невъзможно с оглед на ситуацията. Симеон Радев описва много точно целия трагизъм с думи, които ме накараха да изтръпна:
Войниците от Северна България знаеха, че румъните са в техните огнища; тия от Тракия чуваха за паниката от турците. Имало е народи в трагично положение, за които се казва, че са се били с гърба на стената. Зад гърба на нашия войник нямаше стена. Той се биеше, отвсякъде обкръжен… Вазов възпя Шипка. Но Калиманица е по-голяма от Шипка. Тук нямаше Русия със своята мощ. Тук България стоеше сама със своите сетни сили.
Думите на Радев се отнасят до момента на примирието, когато българската войска прави нещо изумително – изнесла основния товар на войната срещу Турция, тя се изправя от първоначалните удари на бившите си съюзници, дава отпор на сръбските войски и почти обкръжава гръцката армия. Именно тогава от Букурещ идва примирието и дипломатите на балканските държави сядат на масата за преговорите.
Авторът разказва с удивителни подробности за цялата обстановка, дипломатическите совалки, подмолните игри и явните спекулации, които вижда с очите си в румънската столица. Той прави изключителни портрети на своите съвременници – румънски, сръбски и гръцки дипломати, решени на всичко, за да наложат на България един унизителен мир. Много силно прозвучават думите на сръбския представител Спалайкович:
Ние не искаме вашето приятелство. Ние искаме с вас една граница, която да бъде до гърлото ви като един юмрук, с който да можем всякога да ви строшим челюстта.
Книгата е изключителен репортаж за съдбовната драма, която се разгаря в Букурещ. Непреклонността в претенциите на довчерашните съюзници, предателството на Румъния, грешките от българска страна, но преди всичко голямата игра на Великите сили, които с едно намигване решават съдбините на малките народи. Безценен документ, написан страшно увлекателно и действащ доста отрезвяващо за читателите-идеалисти.
Публикувано от Жоро
* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Изток-Запад“
–––––––––––
Ако публикацията ти е харесала, виж още:
Иван Дочев – „Сага за Балканската война“
Библиотеката 